Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват (12)

I

Подкарах към бунгалото с претоварена от мисли глава. Оставих колата в гаража, за да не стои под палещите слънчеви лъчи. Отключих и влязох в спалнята. Облякох банските си гащета и се отправих към морето. Плувах двадесет минути и се върнах. Разположих се върху верандата на сянка и започнах да обсъждам отделните пунктове, до които се бях добрал.

Трябваше да си изясня кой лъже — Трисби или Бриджит. Разказаното от Трисби бе приемливо за мен, а Бриджит имаше всички основания да лъже, но не бях абсолютно сигурен в нито един от тях.

Предстоеше ми също да разреша въпроса, дали Телма Казънс бе набивана в очите ми, за да бъде отвлечено вниманието ми от нещо друго. Бях съвсем сигурен, че кибритът не означаваше нищо за Бриджит, но за Трисби значеше много.

Питах се дали не си заслужава да прескоча до неговата вила, да изчакам излизането му и да поровя из къщата. Възможно бе да разкрия нещо, което би ми дало ключа за разгадаване на мистерията. Чудех се дали има слуга при себе си. Заключих, че би било добра идея да отида тази нощ там.

Тъкмо палех цигара, когато телефонът зазвъня. Отидох в хола и вдигнах слушалката.

— Ало?

— Ти ли си, Лю? — чух гласа на Марго.

— Не очаквах да се обадиш. Къде си?

— В апартамента. Мислих за онзи кибрит.

Седнах върху облегалката на креслото.

— Почти съм сигурна, че принадлежи на Трисби — продължи тя.

Не казах, че и на мен ми се струва правдива тази вероятност.

— Какво те кара да твърдиш това, Марго?

— Сега си спомних, че по време на вечерята той седеше срещу мен. Помня, че извади табакерата си. Към нея има и монтирана запалка, но беше повредена. Тогава именно извади този кибрит от джоба си. В това време келнерът вече палеше моята цигара. Жак остави табакерата и кибрита на масата. Бяха все още там, когато стана да танцува с Дорис. Сега зная със сигурност, че по-късно съм взела този кибрит да запаля цигара. Твърде вероятно е да съм го пуснала в чантата си, без да мисля. Не мога определено да кажа, че съм постъпила тъкмо така, но съм съвсем сигурна, че Жак остави кибрит на масата.

— Това допълва картината — отговорих и. — Оставих го да види кибрита, когато бях днес при него. Реагира като човек, когото са насадили на кабърчета.

— Говори ли с него, Лю?

— Бриджит беше там. Пристигнах точно в най-драматичния момент, когато тя едва не го застреля.

— Да го застреля!? — повиши глас тя. — О, Лю, невъзможно!

— Може да е имала наум само да го изплаши, но, струва ми се, възнамеряваше да го довърши. Току-що се бе отнесъл с нея като с никаквица.

— Трябва да е изгубила ума си! Какво смяташ да правиш във връзка с тази случка? Не си съобщил в полицията, нали?

— Не. Съмнявам се Трисби да признае пред полицаите, че се е опитвала да го убие. Ще си навлека само повече беди, а не мога да си представя полицията да я обвини. Знаеш ли, че тя има собствен револвер?

— Не.

— Мисля, че тя е наела Шепи. Поне Трисби твърди така. Говорих и с нея следобед, но тя обвинява Трисби в лъжа. Той ми призна, че е имал връзка и с Телма Казънс, убитото момиче. Бриджит ги е разкрила и е наела Шепи да ги следи. Такъв е неговият разказ, но тя отрича всичко.

— Та това е фантастично! Ще го узнае ли полицията?

— Възможно е. То ще засегне косвено и теб, Марго. Касае се за убийство все пак.

— Допускаш ли Бриджит да има нещо общо със смъртта на Шепи?

— В този момент не зная какво да мисля.

— Какво възнамеряваш да предприемеш? — В гласа и се прокрадваха тревожни нотки.

— Да се заема отново с Трисби. Знаеш ли дали има слуга, Марго?

— Да, Филипино, но той не спи там. Пристига рано и напуска около осем вечерта.

— Ще отида довечера да поогледам малко.

— Какво очакваш да намериш, Лю?

— Не зная, но понякога човек може да се изненада, като се поразрови, стига да си направи този труд. Кога ще те видя пак, Марго?

— Искаш ли?

— Не е нужно да задаваш такива нелепи въпроси. Можеш ли да дойдеш след 22,30? Може би ще бъда в състояние да ти разкажа какво има у Трисби.

Поколеба се малко.

— Добре. Ще се опитам да се измъкна.

Мисълта, че тази нощ ще бъда отново с нея, разля топла вълна по тялото ми.

— Ще те чакам тогава.

Добре. Бъди предпазлив, Лю. Не доближавай къщата, освен ако си сигурен, че е излязъл. Не забравяй какво ти казах. Опасен и безскрупулен е.

Отговорих, че няма да забравя, и тя затвори.

Седнах и се замислих. Не след дълго позвъних в главната полицейска квартира. Поисках лейтенант Ренкин и след малко чух гласа му.

— Какво искаш? — изръмжа той, като разбра кой го търси.

— Откри ли откъде е този шиш за лед?

— Ти какво си мислиш, да не съм чудотворец? Такъв шиш може да се купи навсякъде из града. Има ги със стотици.

— Звучи, като че ли не правиш никакъв прогрес.

— Не, но още е рано. Не очаквам бързи разкрития. Ти добра ли се до нещо?

— Само до главоболия за твоя сметка. Започвам да мисля, че не Крийди е наел Шепи, а жена му.

— Защо смяташ така?

— Поради подслушан странен разговор. Известно ли ти е тя да има позволително за оръжие?

— Какво си намислил, Брендън? — Гласът му застърга. — Не разбираш ли, че си играеш с динамит, когато се касае до фамилията Крийди?

— Зная, но динамитът не ме плаши. Има ли разрешително за оръжие? Много е важно, лейтенант.

Каза ми да почакам и след известна пауза се появи отново на линията.

— Има разрешително за 38-калибров револвер сериен №4557993. Валидност за три години.

Взех лист и записах номера.

— Благодаря, лейтенант. Още нещо. Докъде стигна, като се порови из минало-то на Телма Казънс?

— Нищо. Тя изобщо няма минало. Попитахме тук-там. Изглежда, Хаан ще излезе прав. Не е ходила с мъже. Не мога да разбера как се е свързала с Шепи.

— Имаш ли последния и адрес, лейтенант?

— Наемала е стая на „Мериленд Роуд“ 379. Името на хазяйката е мисис Бийчъм. Няма да научиш нищо от нея. Кенди си загуби там един час.

— Благодаря! Ако изскочи нещо ново, ще ти позвъня — и затворих.

Отидох в спалнята, облякох си костюм, мушнах 38-калибровия в презраменния си кобур и в 17,15 бях на път към „Мериленд Роуд“.

След двадесет минути бях у мисис Бийчъм. Представих се за журналист от „Сан Рафаел Кориир“ и обясних, че искам да напиша нещо за бившата и квартирантка Телма Казънс. Старицата отговаряше с готовност на въпросите ми, но не можах да науча повече от известното вече — била дълбоко религиозна, не излизала с мъже, не била посещавана от никого освен от двете си приятелки в службата. Когато я запитах дали скоро преди убийството не е била посетена от елегантна руса жена на около тридесет и шест години, отрече съвсем уверено и това. Показах и снимка на Шепи, но и него не бе виждала. Благодарих и излязох.

Когато наближавах буика, се почуствах потиснат. Разбрах, че не съм по-стигнал никакъв напредък. Ставаше ясно, че Трисби лъже.

II

Около 21,00 потеглих към „Белия замък“. Когато колата изкачваше планинския път, вече се смрачаваше. След залеза небето и морето станаха оранжевочервени. От височината изгледът на Сан Рафаел беше величествен, но не бях в настроение да му се възхищавам. Предстоеше ми да мисля за толкова много неща. Не можех да се освободя и от трепетите на очакването. След час и половина Марго и аз щяхме да бъдем съвсем сами в изолираното от света бунгало.

Подкарах по-бързо със запалени фарове — предупреждение за идващите насреща. Достигнах отклонението към „Белият замък“ малко след 21,30. Оставих колата встрани от пътя и отидох пешком до дървената порта. Бутнах я и тръгнах тихо по пътеката. Вече се бе стъмнило съвсем. Носех електрическо фенерче и два инструмента за отваряне на врати и чекмеджета. Спрях в края на поляната, за да огледам къщата, потънала в мрак. Прекосих затревения терен и я обиколих безшумно. Не се виждаше никаква светлина, но преди да се опитам да вляза, отидох до двойния гараж и бутнах едната врата. Тя се отвори. За моя изненада вътре се оказа един пакард-клипър. Пипнах корпуса му и установих, че моторът е студен. Явно, Трисби не бе излизал през целия ден.

Придвижвайки се още по-предпазливо, достигнах терасата и позвъних на затворената входна врата. Изчаках три минути. Никой не се отзова на звънеца. Отидох до френската врата. Някъде от тъмнината изскочи сиамската котка и се отри в крака ми. Хванах дръжката на вратата, опитах се да отворя, но беше заключена. Котката продължаваше да се върти около мен. Наведох се да я погаля, но тя отскочи.

Извадих плоско парче стомана, пъхнах го между двете крила и натиснах. Чу се леко щракване и вратата се отвори. Останах заслушан, но не долових нищо. Холът тънеше в мрак. Извадих електрическото фенерче и го запалих.

Безпокоеше ме фактът, че пакардът стоеше в гаража. Може би Трисби не бе напуснал къщата — но защо пък тази тъмнина? Сметнах за най-правдоподобно някой да го е взел с колата си — затова неговият пакард бе в гаража.

Влязох в хола и запалих лампите. Тогава трепнах. В един от ъглите имаше бюро. Чекмеджетата му зееха отворени и купчини хартии, писма и стари сметки лежаха разхвърляни по него и пода. През хола отсреща видях шкаф с чекмеджета, които също бяха отворени и книжата от тях разпръснати наоколо. Изглежда, някой ме бе изпреварил. От устата ми се изтръгна тихо проклятие.

Приближих насрещната врата и я отворих. Откри се голямо преддверие и стълби, водещи към горните стаи. В дъното имаше още две врати. Отворих едната и се намерих в доста просторна столова. И тук всички чекмеджета и шкафове бяха обърнати наопаки. Другата врата водеше в кухнята, която се оказа недокосвана.

Завърнах се в основата на стълбището. Осветих го и се ослушах. Някъде в къщата се чуваше тракане на часовник, иначе всичко бе потънало в потискаща тишина. Стоях и се чудех какво ли е търсил нахлулият преди мен и дали е намерил търсеното. Задавах си също въпроса как ще реагира Трисби, когато се върне и намери тази бъркотия. Интересно бе да се знае дали ще повика полицията, или няма да прави нищо. Щях да се окажа в незавидно положение, ако се появеше тъкмо сега и ме завареше тук. За миг се поколебах да се изкача горе. Бях убеден, че интересното за мен е било вече отнесено, преди да мога да го открия.

Накрая реших да хвърля бърз поглед на останалата част от къщата и в най-кратко време да изчезвам. Изкачих тичешком стълбите и достигнах широка тъмна площадка. Тогава получих шок, който едва не ме отхвърли надолу. Като отправих снопа лъчи в другия край на коридора, тръгващ от площадката, видях приведената фигура на човек. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да скочи върху мен.

Сърцето ми се преобърна. Отскочих назад и фенерчето падна от ръката ми, като се търкулна на пода и заподскача по стълбите надолу. Снопът светлина осветяваше последователно ту стената, ту тавана, ту парапета, докато стигна основата на стълбището. Там спря, а аз останах в пълна тъмнина.

Стоях закован, като въздухът свистеше между зъбите ми, а сърцето ми биеше до пръсване. Не се случи нищо. Часовникът продължаваше да цъка, предизвикващ неестествено силно тракане в гробовно притихналата вила. Плъзнах ръка под сакото си и пръстите ми обхванаха дръжката на колта. Измъкнах го от кобура и палецът ми освободи предпазителя.

— Кой е там? — изрекох и установих с досада, че гласът ми звучи като писък на изплашена стара мома, открила мъж под леглото си.

Дълбока тишина продължаваше да ме притиска. Слушах напрегнато, застинал неподвижен, с втренчен поглед, опитващ се да проникне в тъмнината там, Където бях видял приклекналия човек.

Дали не се промъкваше мълком към мен? Дали няма внезапно да се окаже върху раменете ми, с протегнати към гърлото ми пръсти? Изведнъж си припомних как бе умрял Шепи с шиш за лед, забит в шията му. Не стоеше ли срещу мен убиецът на Джек? Не стискаше ли в ръка смъртоносното оръжие?

Тогава нещо се провря между краката ми. Нервите буквално се изтръгнаха от тялото ми. Пистолетът ми изгърмя с трясък, който разклати вратите, а аз отскочих встрани, облян цял в пот.

Чух тихо ръмжене и драскане с нокти. Разбрах, че котката се бе приближила в тъмното и се бе отрила в краката ми.

Стоях притихнал, притиснал гръб до парапета, студена пот се лееше по лицето ми, а сърцето ми удряше като чук. Бръкнах в джоба си и извадих запалката.

— Стой където си! — чух своя глас в тъмното. — Едно помръдваме, и ще получиш порция олово!

Насочил револвера напред, вдигнах запалката над главата си и щракнах. Мъждукащият пламък ми даде достатъчно светлина да видя, че човекът в другия край не бе помръднал. Стоеше все така приклекнал върху петите си — дребен мургав човек, със сгърчено лице, цепковидни очи и голяма, разтегната в гримаса уста, иззад която се подаваха зъбите. От цялата фигура лъхаше неподвижност и вцепененост, та чак тръпки ме полазиха. Никой не би могъл да остане толкова време закован така, освен ако не беше жив.

Пламъкът на запалката започна да тлее.

Спуснах се по стълбите до фенерчето, чиято светлина беше насочена през преддверието към входната врата.

Вдигнах го и отново се изкачих горе. Насочих снопа лъчи към човека. Досетих се, че той е прислужникът на Трисби. Някой го беше застрелял и той се беше довлякъл до ъгъла, за да умре. Локва кръв блестеше край краката му, а тъмно петно бе зацапало черната дреха на гърдите му. Приближих се бавно, като прибрах оръжието си. Докоснах с пръсти лицето му. Студената кожа и вдървените под нея мускули говореха ясно, че беше мъртъв от няколко часа.

Поех дълбоко въздух и насочих светлината встрани от застиналото лице. Две светли точки пламнаха в конуса лъчи, когато котката спря на площадката, настръхнала и ръмжаща, както правят сиамските котки, когато са разтревожени. Наблюдавах, я да прекосява бавно коридора с ниско наведена глава и походка на диво животно, гърчещо опашката си. Мина край Филипино, без дори да го подуши, и спря пред вратата срещу мен. Изправи се на задните си крака, а с предните посегна към дръжката. Посягаше и мяукаше зловещо. Отидох до вратата и я отворих. Стаята тънеше в мрак и безмълвие. Котката спря на прага с наострени уши и леко наклонена настрана глава, а после влезе. Стоях неподвижен с разтуптяно сърце и пресъхнала уста.

Насочих фенерчето към животното. Светлата струя я проследи по пода, до основата на леглото, където спря за миг, а след това със скок се качи горе. Светлият кръг я последва и в този миг сърцето ми сякаш спря.

Трисби лежеше напречно на леглото. Все още беше в бялата си фланелка, тъмночервените гащета и сандали. Котката го доближи и започна да души. В снопа светлина блесна ужасната гримаса върху лицето му, конвулсивно притиснатите ръце и кръвта по чаршафите. Нямаше никаква следа от кръв по бялата фланелка, но бях сигурен, че ако го обърна, ще открия раната. Някои го бе застрелял в гръб при опита му да избяга. Умирайки, се бе прострял напреко на кревата.

III

Обиколих с фенерчето стените, намерих ключа за осветлението и го превъртях. Светлината заля стаята. Погледнах отново към леглото. Сега Трисби изглеждаше много повече мъртъв, отколкото в ограничения светъл кръг преди. Котката обикаляше около главата му, извила гръб и обтегнала леко помръдваща опашка, с уши прилепени назад. Гледаше гневно към мен.

Обиколих с поглед стаята.

Цялата бе разбъркана. Вратите на гардероба зееха отворени. Дрехи се търкаляха на пода. Чекмеджетата висяха измъкнати, отрупани с ризи, чорапи, връзки и шалчета.

С вдървени нозе доближих леглото. Котката изсъска и се сниши с втренчени в мене зеници. Посегнах и докоснах ръката му. Беше студена и вцепенена — смъртта вероятно беше настъпила преди пет-шест часа.

Както стоях над него, кракът ми докосна нещо твърдо. Наведох се и вдигнах 38-калибров револвер. Беше оръжието, което върнах на Бриджит Крийди. Бях сигурен в това, но за да се убедя, погледнах серийния му номер. Намерих го в долната част на ръкохватката — 4557993. Извадих барабана. Бяха изстреляни четири патрона — най-малко два от тях са били фатални.

Останах замислен. Цялата инсценировка беше пресилено добра, за да измами човек относно истината. Защо убиецът ще оставя оръжието, за да го намери полицията ли? Бриджит сигурно знаеше, че серийният номер ще бъде проследен. Подмятах револвера умислено от ръка в ръка. Твърде шаблонно — продължавах да си мисля. След това под влияние на внезапен импулс пуснах револвера в джоба си, прекосих стаята, угасих лампите и се спуснах по стълбата.

В хола намерих телефона върху бара и набрах номера на Крийди. Часът бе вече 21,45. Обади се Хамилтън.

— Тук е резиденцията на мистър Крийди.

— Свържете ме с мисис Крийди.

— Ако почакате, ще ви свържа с нейната секретарка, сър.

Няколко щраквания и чух познатия хладен, делови глас:

— Кой е, моля?

— Лю Брендън. Там ли е мисис Крийди?

— Да, но не вярвам да пожелае да говори с вас, мистър Брендън.

— Налага й се да говори, и това не е шега. Свържете ме!

— Не мога веднага. Бихте ли почакали? Ще попитам.

Преди да мога да я задържа, изчезна от линията. Чаках, притиснал слушалката до ухото си със сила, която съвсем не бе нужна. След дълга пауза я чух отново:

— Съжалявам, мистър Брендън, но мисис Крийди каза, че не желае да говори с вас.

Почувствах как устните ми оформиха безрадостна усмивка.

— Може и да не желае, но е наложително. Предайте й, че току-що почина един неин стар приятел. Някой го е застрелял в гърба и представителите на закона сигурно са вече на път да поприказват с нея.

Чух приглушеното й възклицание:

— Какво е пък това?

— Слушайте, дайте ми мисис Крийди! Не може да си позволи да не разговаря с мен!

Настъпи друга дълга пауза, след това се чу пукане и гласът на Бриджит Крийди:

— Ако продължавате да ми досаждате, ще бъда принудена да кажа на мъжа си…

— Много мило, ще изпадне във възторг. Ако това е поведението, считано от вас за най-подходящо, поприказвайте с него още сега, защото летите от беда към беда, и то не по моя вина. Точно в този момент Жак Трисби лежи в леглото си с 38-калибров куршум в гърдите. Така невъзвратимо мъртъв, колкото е мъртва възможността да си получите обратно парите за платените данъци от лани [?]. А вашият 38-калибров колт лежи тъкмо в краката му. Чух как поема дълбоко въздух.

— Лъжете!

— Окей, ако мислите така. Стойте си като препарирана и чакайте органите на властта да налетят отгоре ви. Какво ли ме интересува? Пъхам си главата в торбата, като ви се обаждам, вместо да повикам униформите.

Дълга пауза. Чувах само тихата песен на отворената линия и бързото, изпълнено с ужас дишане на Бриджит. Внезапно тя прекъсна тишината:

— Наистина ли е мъртъв?

— Да, съвсем. Слушайте сега. Къде бяхте между 17,00 в 18,00 днес следобед?

— Тук, в стаята си.

— Да ви е посещавал някой?

— Не, сама бях.

— Секретарката влизала ли е при вас?

— Не, беше излязла.

— Какво направихте с револвера, след като ви го дадох?

— Сложих го някъде из чекмеджетата в спалнята.

— Кой може да се е добрал до него?

— Не зная. Всеки може. Оставих го просто там.

— Някой да ви е търсил?

— Не.

Отправих празен поглед в стената насреща и смръщих замислено вежди.

— Не зная защо правя това заради вас, но ще прибера оръжието. Като изследват куршума, може да открият употребения револвер. Ако стане така, загазвате до гуша, но все пак има някакви шансове да не успеят. Изглежда, някой подрежда сцената така, че да ви припише убийството на Трисби, но може и да греша. Стойте си тихо у дома и се молете. Съществува възможност да се измъкнете от тая каша, но тя не е повече от едно на милион.

Преди да успее да отговори, оставих слушалката. Угасих светлината в хола, затворих френската врата след себе си и закрачих бързо към буика.

Не срещнах никаква кола по пътя надолу. На всеки завой пред мен се появяваха блестящите светлини на Сан Рафаел — градът изглеждаше измамно красив.

Наближаваше 22,15, когато ударих спирачка пред потъналото в тъмнина и спокойствие бунгало. Излязох от колата и видях открит кадилак, сгушен под палмите с угасени светлини. Отидох до входната врата, извадих ключа, и после, като размислих за миг, натиснах дръжката. Вратата се отвори и влязох в хола. Поставих пръст върху ключа за осветлението и застанах заслушан с револвер в ръката си. За един продължителен момент бе съвсем тихо, след което Марго се обади от тъмнината:

— Ти ли си, Лю?

— Какво правиш в тъмното? — пристъпих напред. Светлината отвън бе достатъчна да видя очертанията й.

Беше се изтегнала на миндера, като красивият й профил се открояваше върху залетия от лунна светлина прозорец.

— Пристигнах по-рано. Обичам да лежа, къпана в лунно сребро. Не пали лампите, Лю.

Извадих двата пистолета и ги пуснах в чекмеджето под закачалката до вратата. Захвърлих шапката си на едно кресло и се промъкнах между мебелите до нея.

Доколкото успявах да видя, бе покрита само с тъмен копринен шал. Виждаха се голите й колене. Протегна ръка. Ела и седни тук, Лю. Толкова е хубаво, нали? Погледни морето и картините, нарисувани с лунни лъчи.

Отпуснах се до нея, но не поех ръката й. Мъртвото лице на Трисби стоеше още пред очите ми — отблъскваше всякакво настроение за интимност. Беше достатъчно чувствителна, за да усети това.

— Какво ти е, скъпи? Някакви неприятности?

— Марго… — и спрях за миг, а после продължих: — Някога си била влюбена в Трисби, нали?

Усетих как се сковава. Ръката й замря край тялото.

— Да — промълви след колебание тя. — Бях, някога. Беше едно от тези неочаквани неща. Струва ми се, подлъга ме неговата жизненост и голямото му самочувствие. Всичко това не трая дълго, слава Богу. Никога няма да си простя, че съм била такава глупачка.

— Е, всички правим по нещо, за което после съжаляваме — и запалих цигара. В светлината на пламъка видях как вдигна глава и се взря напрегнато в мен с широко отворени очи.

— Случило се е нещо, нали? Беше ли там горе? Нещо е станало с Жак?

— Да. Мъртъв е. Някой го е застрелял.

Отпусна глава върху възглавницата и покри с ръце лицето си.

— Мъртъв?! — издаде тя приглушен стон. — О, Лю! Зная, че той се държеше с мен безсрамно, но в него имаше нещо… — Лежеше тихо, с ускорено дишане, докато аз бях устремил поглед навън през прозореца. Единствената светлина около нас бе огънчето на цигарата ми.

— Бриджит е, нали? — изведнъж попита тя.

— Не зная.

Внезапно седна на миндера.

— Разбира се, че е Бриджит! Нали се е опитала да го застреля днес следобед? Нали ти каза така? Позволи ли й да си прибере пистолета? — и спусна краката си от миндера. — Върнала се е там и го е убила! Този път няма да се измъкне!

— Какво мислиш да правиш?

— Ще съобщя на татко, разбира се. Той ще изтръгне истината от нея!

— Да допуснем, че успее… а после?

Извъртя глава. Въпреки че не виждах лицето й, знаех, че бе впила поглед в мен.

— Та какво? Ще я изхвърли! Ще се разведе!

— Струва ми се, че ти настояваше да се държи настрана от полицията? — изрекох спокойно.

— Полицията? Ами, разбира се. Полицията не трябва да узнае. Татко няма да се обърне към тях, Ще я изхвърли и ще се разведе.

През прозореца видях бързо приближаващи се фарове на кола по неравния път. Погледът ми бе привлечен от червения прожектор над покрива.

— Не можеш да ги държиш настрана, Марго — изправих се. — Те са вече тук.