Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Guilty Are Afraid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Информация

Набиране на текста: Светослав Иванов, 2006

 

Издание:

ВИНОВНИТЕ СЕ СТРАХУВАТ. 1992. Изд. Атика, София. Поредица Международни бестселъри. Серия Crime & mystery. Криминален роман. Превод: от англ. Минчо ЧУЧЕВ [The Guilty Are Afraid / James Hadley CHASE]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 13.99 лв.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ШЕСТА

I

Очите на нощния дежурен едва не изскочиха от орбитите си, когато ме видя да се появявам от асансьора, заобиколен от Кенди и подобните на бикове негови придружители. За трети път вече в продължение на един ден законът ме ескортираше вън от хотела. Имах предчувствието, че ако преживея и това пътешествие, най-вероятно ще бъда поканен от управата на хотела да го напусна.

Този път обаче не бях сигурен, че ще се върна. Спомнях си добре какво ми бе обещал Кетчън при последната ни среща и сега тръгнах с потискащото чувство, че не ме е лъгал.

В колата двамата цивилни се настаниха отпред, а аз и Кенди — на задната седалка. Сирената зарева, както се полагаше, и колата се понесе напред с такъв лудешки скок, че едва не размести шийните ми прешлени. Кенди седеше до мен като скала, нагрявана цял ден от слънцето. Чувствах влажната лъхаща топлина на тялото му. Макар и да не виждах добре лицето му в тъмния ъгъл на колата, чувах ритмичното движение на челюстта му.

— Става ли да запуша? — запитах, колкото да кажа нещо.

— По-добре не — отвърна сержантът с равен, студен глас. — Наредено ми е да те откарам окован.

— Какво е загризало капитана този път?

— Ако ти не знаеш, как мога да знам аз? — отсече Кенди и тук разговорът спря.

Загледах се безцелно през прозорчето. Никак не ми бе весело. Твърде вероятно беше някой де ме е видял на плажа и да им е описал моята външност по телефона. Имах привидения, че ме горят жив. Ако Кетчън ръководеше свиждането, очакваше ме най-лошото.

Никой не отрони дума, докато не спряхме пред главната полицейска квартира. В този момент Кенди посегна към задния си джоб и извади белезници.

— Дай да сложим тези щипки — произнесе той и долових в гласа му тон на свенливо извинение. — Капитанът държи всичко да е тип-топ.

— Арестувате ли ме? — запитах, като му предоставих китките на ръцете си. Студената захапка на стоманата притури още към депресията ми.

— Не върша нищо повече от заповяданото — измърмори сержантът. — Известно ми е само, че капитанът иска да говори с теб.

Заедно с Кенди пресякохме тротоара и по стълбището се озовахме в стаята за задържани. Двамата цивилни копои останаха в колата. Дежурният сержант, едър човек с тлъсто лице ме изгледа, а после отправи въпросителен поглед към Кенди. Той поклати отрицателно глава и продължихме през насрещната врата, после по някакви стълби, а накрая през дълъг коридор до вратата в дъното му. Следвах Кенди по петите.

Той спря, почука и отвори вратата. После ме хвана под ръка и ме бутна в стаята. В нея имаше бюро, шест стола, два шкафа, пълни с папки, капитан Кетчън, лейтенант Ренкин и висок слаб човек на около четиридесет години, със сламеножълта коса, очила без рамки и лице на настървен пор.

— Ето го Брендън, капитане — каза Кенди и отстъпи назад, като предостави сцената на мен.

Направих две крачки и спрях.

Кетчън седеше до прозореца. Масивното му лице беше заляно от плътна червенина вследствие преливащите от кръв съдове под кожата му. Изгледа ме така, както тигър в клетка тлъсто агне, минаващо край него.

Ренкин бе седнал на един от столовете, с наклонена над очите шапка и горяща цигара между пръстите. Не обърна глава към мен.

Сламенокосият ме разглеждаше с интерес, примесен с професионално безстрастие на бактериолог, наблюдаващ неизвестна нему генерация от бацили, която можеше да бъде, а можеше и да не е потенциален убиец.

— Защо този човек е окован с белезници, капитане? — запита той с мек ироничен тон.

Изведнъж пролича, че на Кетчън му стана трудно да диша.

— Ако не ви се нрави начинът, по който извършвам арести, по-добре е да се отнесете до главния следовател — отвърна той с глас, който можеше по-добре от пила да изстърже всичката ръжда от парче старо желязо.

— Да разбирам ли тогава, че този човек е под арест? — запита сламенокосият, като тонът му преливаше от ледена учтивост.

Въпреки лицето на пор и иронията в гласа му бързо ми ставаше ясно, че сред членовете на това зловещо трио той бе моят покровител.

Кетчън изви святкащ поглед към Кенди.

— Снеми тези проклети гривни! — изръмжа той, като в гласа му клокочеше приглушена ярост.

Кенди се изправи пред мен, постави ключ в секрета на белезниците, завъртя го и те паднаха в шепата му. Застанал гърбом към Кетчън, той си позволи да ми отправи одобрително намигване. Докато се отстраняваше, изиграх пантомимата на разтриване китките си, за да покажа как съм страдал и колко дълго време.

— Седнете, мистър Брандън — покани ме сламенокосият. — Аз съм Кърм Холдинг от областната прокуратура. Научих за желанието на капитан Кетчън да ви види, та си помислих, че не ще е зле аз също да съм тук.

Започнах да се чувствам по-малко потиснат.

— Щастлив съм да се запозная с вас, мистър Холдинг. Крайно се нуждаех от нечия протекция. Днес вече веднъж капитанът разговаря с мен, така че съм повече от доволен да ви видя тук сега.

Холдинг сне очилата си, огледа ги грижливо и пак ги сложи на място.

— Капитан Кетчън не би сторил нищо повече от това, което му повелява дългът — заяви той, но изявлението му звучеше, като че ли мислеше точно обратното.

Усмихнах се.

— Може би капитанът има прекалено живо чувство за хумор и склонност към шеги, но аз приех думите му от нашия разговор съвсем сериозно. Възможно е обаче да сте прав. Трябва само да го погледнете, за да видите колко дълбоко е отпечатан върху лицето му неговият приветлив и любезен характер и да се убедите какъв голям майтапчия е.

От гърдите на Кетчън се чу ръмжене и той към мен. Изразът върху лицето му бе този на горила, обезпокоена по време на хранене.

— Вие ли ще задавате въпросите, капитане, или аз? — прозвуча гласът на Холдинг и внезапно долових в него стоманени нотки.

Кетчън се закова. Малките му зачервени до кръв очи отскочиха от мен към Холдинг, който се бе втренчил в него с досада и скука в погледа си, подобно на човек, присъстващ на много страшен гангстерски филм, но считащ го за празна гюрултия.

— Този път сте стиснали юздата в свои ръце и се налага да се оправяте сам — озъби се капитанът, сякаш отхапваше с челюсти всяка дума. — Аз пък имам намерение да поговоря с главния следовател. Вие от вашата служба взехте твърде много да ми се месите. Крайно време е някой да направи нещо по този въпрос.

Той се стрелна край мен и напусна стаята, като тресна вратата. Помещението де разтресе леко от този удар.

— Вярвам, че нямате нужда от мен, мистър Холдинг? — попита Кенди.

— Всичко е наред, сержанте.

Чух го да тръгва, но не се обърнах. Вратата зад него се затвори леко, в рязък контраст с излизането на Кетчън.

— Е, сега, мистър Брендън, бихте ли заели това място? — и Холдинг ми посочи стола пред бюрото, а той седна зад него.

Настаних се и потърсих погледа на Ренкин. Той обаче не ми подсказа нищо. Беше съвсем безизразен — нито приятелски, нито враждебен.

Холдинг премести без нужда един търкалящ се по бюрото молив в кутията за канцеларски пособия. След това ми отправи твърд поглед иззад святкащите стъкла на очилата си.

— Капитан Кетчън ще се пенсионира в края на месеца. Лейтенант Ренкин ще заеме неговото място.

— Моите поздравления! — побързах аз.

Ренкин се размърда неловко, пооправи без нужда връзката си, но не каза нищо.

— За провежданите разследвания отговаря вече лейтенантът — продължи сламенокосият. — Става дума, разбира се, за двете убийства на Бей Бийч.

Започнах да предчувствам някаква клопка. Ако имах намерение да отричам присъствието си в кабината, когато момичето умираше, сега му беше времето да демонстрирам изненада и да попитам какво друго убийство е извършено. Отказах се обаче бързо от тази мисъл, защото, доколкото разбрах, те или бяха открили отпечатъците от моите пръсти в кабината, или някой ме бе забелязал наоколо и им е предложил да ме идентифицира, или пък бяха видели паркираната ми там кола. Реших да възприема другия вариант на поведение и да бъда напълно искрен.

— Сега, когато зная, че лейтенантът отговаря за случая, готов съм да направя своите изявления. Бих направил същото и преди един час, но капитан Кетчън бе заплашил да ме ликвидира, ако не се държа настрана от проучванията. Когато открих момичето, съзрях и възможността Кетчън да припише на мен това второ убийство.

Видях как напрежението по лицето на Холдинг си смекчи.

— Така, значи вие сте били човекът, забелязан да влиза в кабината?

— Не знаех, че някой ме е видял, но аз влязох там и намерих момичето умиращо.

— Каза ли тя нещо?

— Не. Издъхна само няколко секунди след като я открих.

— Хайде да започнем отначало — намеси се Ренкин, като взе бележник от бюрото. — Защо отидохте там?

— Нямах нищо специално на ум. Нямаше какво да правя и ми се прииска да огледам отново мястото. Зная, че това ще ви прозвучи глупаво, но имах своите основания. Моят партньор бе убит там и когато тази сутрин ми показаха кабината, тя беше препълнена от ваши хора, та нямах възможност да я поогледам добре.

Не беше очарован от това обяснение, но го остави без коментар и продължи с въпросите си:

— По кое време пристигнахте там?

Отговорих му, а след това продължих да излагам в детайли случилото се. Разказах му как чух полицейската сирена и как именно в този момент осъзнах, че ако бъда открит на мястото, за Кетчън ще бъде най-лесно да ми припише убийството. Продължих с бягството си и му съобщих точния час на връщането си в хотела.

Ренкин погледна Холдинг, а после твърдите изпънати черти на лицето му внезапно се отпуснаха в усмивка и изгледът му стана съвсем човешки.

— Не мога да ви кажа, че ви виня — обърна се той към мен. — Предполагам, че на ваше място бих сторил същото, но то е деяние, което не бих ви препоръчал да опитвате повторно.

Побързах да се съглася с неговото заключение.

— Не можете да си представите какъв късметлия сте. Възможно беше да се окажете изправен пред обвинение в убийство. Медицинската експертиза обаче установи, че е била прободена най-малко две часа преди да влезете в кабината. Този е най-краткия срок от нараняването и до настъпването на смъртта. Такова бе медицинското заключение, изведено от характера на раната и от загубата на кръв.

— Как разбраха вашите хора, че тя е в кабината?

— Някакъв човек ви забелязал да влизате. Наблюдавал е сцената с убийството, така поне твърди. Видял ви и ни съобщи.

— Какво ли не бихте сторили без великата американска публика? — усмихнах се и продължих: — От убиеца ни следа, разбира се?

Ренкин поклати глава отрицателно.

Тогава поставих въпроса, който ме вълнуваше толкова много:

— Някакви догадки коя може да е тя?

Лейтенантът смачка остатъка от цигарата си в пепелника, облегна се назад и размени бърз поглед с Холдинг. Сламенорусият присви небрежно рамене.

— Съвсем ясно е, че тя е посетителката на Шепи в хотела. Озадачава ме какво е вършила от 11,00 до времето на смъртта си. Бе облечена все още в банския костюм от предобеда.

— Можахте ли да я идентифицирате?

Отговорът на Ренкин ме прободе внезапно като с нож.

— Името му е Маркъс Хаан. Малко смахнат. Притежава глинената работилница, наричана претенциозно от него училище по керамика, ей там, на Ароу Пойнт. Момичето е било продавачка в изложбения салон.

II

Трябваше да реша дали да им съобщя за кибрита, намерен у Джек, и странната връзка между него и училището по керамика, или да си мълча.

Заключих, че още не е време за пълно взаимно доверие. Преди всичко бе необходимо да узная дали Ренкин има намерение наистина да открие убиеца на Шепи. Въпреки че той се залавяше с разследването, това все още не означаваше развързани ръце в работата. Възможно беше Крийди все пак да е още в състояние да дърпа конците посредством Кетчън. Нямах намерение да поднасям нищо на табла, докато не се убедя в искрената им заинтересованост в случая.

— Искаме да разберем — продължи лейтенантът — какво е свързвало Шепи с това момиче. Обзалагам се, че тя е имала приятел и той е ликвидирал и двамата.

Погледнах към Холдинг. Лицето му бе станало съвсем безизразно и бе започнал да си играе неспокойно с моливите.

— Не би било трудно да се открие дали е имала приятел — подхвърлих аз.

— Може да се окаже, че Хаан знае нещо — и Ренкин погледна часовника си. — Смятам да прескоча до моргата. Трябва всеки момент да пристигне — и погледна към Холдинг. — Окей?

— О, разбира се — изрази готовност сламенокосият.

Понечих да стана и аз, но Холдинг ме спря, като вдигна ръка.

— Бих искал да се спра на вашите показания още малка, мистър Брендън. Вие, лейтенант, можете да вървите.

Ренкин се изправи, кимна и излезе.

След като вратата се затвори зад него, настъпи доста продължителна пауза. Холдинг извади лула от джоба си и започна да я пълни. Схванах това като сигнал за създаване на по-интимна обстановка. Извадих пакетче „Лъки Страйк“ и запалих цигара.

— Днес преди обед сте имали разговор с капитан Кетчън? — подхвана той, без да вдига глава.

— Можете да го наречете така, въпреки че материята се излагаше предимно едностранно. Накрая, когато и аз реших да се намеся мъдро в разговора, получих зашеметяващ удар в лицето за тази своя инициатива. Да не помислите само, че ви се оплаквам.

— Било е споменато нещо за Лий Крийди? — повдигна той погледа си към мен.

— Беше споменато нещо за Лий Крийди — изгледах го право в очите.

Присвитите му зеници се ровеха из лицето ми.

— Вие споменахте това име на Кетчън?

— Споменах го.

— Под впечатление сте, че Крийди е възложил работа на вашия приятел Шепи?

— Да.

Холдинг запали лулата, издуха няколко кълба дим и продължи:

— Нямате доказателства за това, нали?

— Докато е приемал поръчката по телефона, Шепи е записал името на Крийди върху папката на бюрото си. Сигурен съм, че човекът, с когото е говорил, го е наел. Шепи имаше навика по време на телефонни разговори да записва отделни думи. Не виждам защо би записал името на Крийди, ако не е приемал в момента задача от него?

— Освен ако някой друг не е предлагал Шепи да работи върху нещо, свързано с Крийди. Искам да кажа, че клиентът на Шепи може да му е поставял някаква задача във връзка с известна информация относно Крийди. Мислили ли сте върху този вариант?

— Да, но то не съвпада с всичко останало.

Погрижих се да му разкажа как телефонирах в резиденцията на Крийди и веднага ми бе определен приемен час още същия следобед; как бях въведен в кабинета на Крийди през главите на шестима бизнесмени, чакащи с часове; как се опита да ме заплаши милионерът и как Фултън и аз бяхме атакувани от Херц.

Холдинг слушаше разказа ми, пухкаше с лулата, а лицето му оставаше безизразна маска.

— За мен е ясно, че Крийди е клиентът на Шепи. След убийството милионерът се отдръпва, за да прикрие обстоятелството, че го е наемал — заключих аз.

Холдинг остана известно време замислен.

— От всичко това разбирам, че сте силно заинтересуван да се изясни напълно убийството на Шепи? — обобщи накрая той.

Гледах го, без да трепна с клепач.

— Ами да, естествено.

— Когато научих за днешния ви разговор с Кетчън, свързах се с областната прокуратура в Сан Франциско и направих някои запитвания за вас. Оказа се, че вашата агенция е сътрудничела доста с тях и ви ценят твърде високо. Вие самият също сте работили в състава на органите при областния прокурор в продължение на няколко години и са доволни от вас.

Ухилих се насреща му.

— Държа бас, че не областния прокурор ви е казал всичко това.

Сламенорусият също си позволи бегла усмивка, но тя не допринесе много да се промени постоянното изражение на пор върху лицето му.

— Говорих с моя непосредствен колега, заместник областния прокурор. Осведоми ме и за славата ви на човек, който трудно се поддава на каквито и да било нареждания, но с развързани ръце е в състояние да върши чудесна работа.

— Наговорил ви е тези неща, защото ми дължи десет долара — обясних му, а същевременно се питах дали с това не цели да ме подведе.

— Как би ви се харесало уреждането на известна помощ при разрешаване на проблемите ви относно смъртта на вашия приятел?

— При всички случаи ще продължавам да работя по този въпрос.

— Но не ще стигнете далеч, без да ви се окаже подкрепа под известна форма.

— Зная. Тъкмо сега ми липсва най-вече протекция.

— Би било възможно да се уреди нещо — и той потърка продълговатото си чене, — но засега не всичко може да се счита за напълно гарантирано.

— Ако можете да откачите Кетчън от шията ми, ще се погрижа сам за Херц.

— Кетчън ще бъде укротен, но може да откриете, че не е така леко да се справите с Херц. Не бива да го подценявате.

— Няма.

Холдинг остана отново замислен за малко.

— Е, предполагам, това е всичко, мистър Брендън. Става вече доста късно. Отдавна трябваше да бъда в леглото си.

Поклатих отрицателно глава.

— Защо предлагате да ми развържете ръцете? Какви кестени трябва да вадя заради вас от огъня?

Видях как адамовата му ябълка подскочи нагоре, а после се върна на мястото си, но иначе лицето му остана безстрастна маска.

— Не става дума за такова нещо. — Тонът му беше много коректен. — Стори ми се, че тъй като вашият партньор е убит, а по професия вие сте детектив, бихте желали да провеждате свое разследване, независимо от нашето.

— По-добре ще е да мислите малко по-прямо, ако искате да играем заедно играта — вложих доста твърдост в гласа си.

Той отново се върна към подчертано неловкото си забавление с моливите. Като си взе по този начин необходимото му време за намиране на най-подходящи изразни средства, накрая вдигна поглед.

— Далеч съм от убеждението, че това е работа за полицията. Впрочем би могла да бъде, ако двете убийства са дело на някакъв гангстер. Ако обаче нещата се коренят по-дълбоко, ако Крийди е въвлечен по някакъв начин, в такъв случай от наша страна не можете да очаквате някакъв прогрес в издирванията.

— И сте се разтревожили толкова много по този повод? — иронизирах го.

Сепна се и ме изгледа изпитателно.

— Добре. Ще сложа картите на масата. Действително, не изложа ли пред вас всичко, трудно ще ви е да ни разберете.

— Хайде тогава, всички карти на масата! Включително и тези, скрити в ръкава ви.

Последната забележка пропусна край ушите си.

— Само след някоя и друга седмица ще се провеждат избори за местните органи на цялата администрация — започна той, подбирайки внимателно думите си, сякаш бяха чупливи като яйца. — Опозицията естествено се надява да открие някакъв повод, който да и даде възможност да отслаби желязната хватка на Крийди върху града. Ако Крийди е свързан по някакъв начин с убийството на Шепи, това обстоятелство може да се окаже шансът, търсен от опозицията. Настоящата администрация не е никак популярна, но е много силна. Сега тя балансира върху острието на бръснач. Всякакъв скандал, гръмнал върху първата страница на опозиционния вестник, може да я обърне с главата надолу.

— Трябва ли да разбирам, мистър Холдинг, че вие сте член на опозицията?

— Аз вярвам в правдата и свободата — и измъкна лулата от устата си, подобна на миши капан, вторачен в нея, като че ли се учудваше, че все още гори.

— Твърде похвално, мистър Холдинг! И ако опозицията дойде на власт, вие от заместник областен прокурор сигурно ще станете областен прокурор?

Моят коментар накара адамовата му ябълка да отскочи на една педя. Впи поглед в мен над ръба на очилата, почеса меката част на дясното си ухо, докато се колебаеше дали да си придаде израз на дълбоко възмутен човек, и изведнъж се отпусна в широка момчешка усмивка, толкова фалшива, колкото миглите на естрадна певица.

— Предполагам, че бих станал, но това, разбира се, няма нищо общо с проблемите, стоящи пред нас, абсолютно нищо общо.

— Кой се прицелва в Крийди?

— Аз не бих се изразил така. Това е по-точно битка между администрацията, командувана от Крийди, и съдията Харисън, насочил се към избирателната трибуна с платформа за реформи.

— И се надявате да оправите този град с малко реформи?

— Сигурно ще можем.

— Къде е мястото на Ренкин в тази система?

— Ренкин не е в състояние да направи много нещо, ако разследванията на убийствата вървят по линията, насочвана от сегашната администрация. Главният следовател не би подкрепил издирване, довело евентуално до поставянето на Крийди в затруднено положение. Той и Крийди са добри приятели.

— И, разбира се, Ренкин се надява да стане капитан, така че му е необходимо да държи носа си чист. — Почаках, но тъй като Холдинг не направи никаква забележка, продължих: — И тъй, никой не завира мутрата си в мръсотиите? Единственото изключение ще бъда аз, така ли?

— Съдията Харисън има значително влияние. Имаме и вестник с голям тираж. Трябва да бъдете внимателен, разбира се, но ако методите ви на разследване са ортодоксални, никой не е в състояние да ви навреди.

— С изключение на Крийди и Херц.

Холдинг изчука пепелта от лулата си.

— Струва ми се, казахте, че сам можете да се справите с Херц?

Да, мога, допускам, но не съм заявявал, че ще прилагам само ортодоксални методи.

— Може би това е нещо, което е по-добре да не зная.

Преди да отговоря помислих малко.

— Добре. Ще видя какво бих могъл да направя. Както аз виждам нещата, мога да провеждам своите проучвания, после да ви представям откритата и вие въз основа на него ще склоните главния следовател да извърши арестите, така ли?

Холдинг се зае отново с моливите. Като ги разбутваше нагоре-надолу, видимо си създаваше известен вътрешен покой.

— Не съвсем точно. Струва ми се, най-добрият план за вас ще бъде да провеждате издирванията си и да предавате установените факти на главния редактор на „Сан Рафаел Кориир“. Той е огън и гори от желание да публикува всичко, което би могло да нанесе удар по администрацията. Когато по страниците на пресата се появят фактите, главният следовател ще е задължен да действа.

Изсмях се в лицето му.

— А вие и Ренкин ще си стоите настрана? В случай че нещо тръгне не както трябва, вие сте си пак там, където сте били, осигурени и щастливи.

Това не му се хареса.

— Докато администрацията… — започна той, но аз го отрязах изкъсо:

— Добре, оставете това — станах. — Ще се оправя. Но не за да вадя кестени от огъня за другиго и не за да видя съдията Харисън преуспяващ с изборната си платформа за реформи. А защото моят партньор бе убит и ако чакам със скръстени ръце друг да ми поднесе убиеца, то ще е удар по моята репутация.

Той кимна в знак на това, че ме разбира и влиза в положението ми.

— Разбирам ви, разбирам.

— Макар че той беше мой приятел и имам всички основания да издиря убиеца му, все пак не мога да живея от въздух. Ако вашата тайфа се намърда из кабинетите в резултат на моите разкрития, естествено ще е да очаквам да посрещнете разходите ми.

Погледна ме така, сякаш някой го бе ритнал в слабините.

— Сигурно ще е възможно да се уреди нещо, но преди всичко трябва да сме убедени, че случаят е свързан с Крийди.

— То се разбира от само себе си. През това време мога ли да разчитам на нечия помощ?

— Ренкин е в течение на сегашните ни договаряния. Свързвайте се с него по телефона от време на време и той ще ви осведомява за хода на издирванията по наша линия. Ще намерите адреса му в телефонния указател.

— Как е името на редактора, за когото споменахте, този — разпаления огън?

— Ралф Трой. Можете да разчитате на него. Дай му факти и веднага ги отпечатва.

— Да, само че аз трябва да намеря най-напред фактите — изгледах го в упор. — Е, нищо. Ще видя какво мога да изровя. Засега до скоро виждане.

Предложи ми студената си ръка.

— Късмет! И бъдете внимателен!

Никой не би казал, че той беше слънчев лъч за мен. Знаех, че ще се нуждая от изключителен късмет и съвсем сигурно бе, че ще бъда извънредно внимателен.

III

Навън ми хрумна идеята да хвърля поглед на Маркъс Хаан. Бях любопитен да го видя, без да ме забележи той. Попитах дежурния сержант къде е моргата. Обясних му, че трябва да говоря с Ренкин, ако още е там. Той ме насочи да вървя до дъното на един коридор и там да завия наляво. Насреща се виждала светлината над аутопсионната.

Постъпих, както ми каза. Моргата се намираше оттатък двора. Синя лампа над вратата разливаше призрачна светлина. Два ниски прозореца бяха осветени отвътре. Прокраднах се тихо през двора и надникнах.

Ренкин бе изправен до зидана маса, където бе положено тялото на Телма Казънс, покрито до шията с чаршаф. С лице към него стоеше слаб човек, с огромна царевично жълта коса и брада. Беше облечен в каубойска риза на сини и жълти карета и черен панталон, прилепнал плътно по бедрата му. Беше обут в мексикански ботуши, украсени със сребърни пулчета. Не бе грозен, ако можехте да приемете дългата коса и брадата. Имаше правилен нос, дълбоки интелигентни очи и изпъкнало чело. Докато слушаше Ренкин, непрекъснато почукваше ботуша си с тънък ездачески камшик. Може би, ако беше с кон, щеше да е внушителен, но без кон представляваше само един от многобройните калифорнийски хомосексуалисти.

Изглежда, Ренкин говореше през повечето време. Хаан само кимаше и тук-там подмяташе по някоя дума. По изражението на лейтенанта можах да схвана, че не е стигнал до нещо ново. Накрая той метна чаршафа върху лицето на момичето. Хаан тръгна към вратата. Отстъпих бързо назад в сенките. Посетителят излезе, прекоси двора и изчезна към изхода. Отидох до входа на моргата, натиснах вратата и влязох. Ренкин тъкмо посягаше да загаси светлината. Върху твърдите черти на лицето му се изписа изненада.

— Какво искате?

— Този Хаан ли беше?

— Са. Не зная дали някога е съществувал по-голям маниак, но умее да борави с глината. Трябва да е натрупал цяло състояние от баламите — и Ренкин потисна една прозявка. — Знаете ли какво ми каза? То може направо да убие човек — и докосна ръката на мъртвото момиче. — Тя не само е била дълбоко религиозна, но и никога не е излизала с мъж. Дори не е имала приятел, освен ако може да се нарече така нейният изповедник — единственият мъж, с когото е излизала, и то да събират волни подаяния за бедните. Докторът установи, че е девствена. Утре ще говоря и със свещеника, но смятам, че можем да вярваме на Хаан.

— И все пак излязла е с Шепи.

Полицаят направи неодобрителна гримаса.

— Беше ли такъв голям майстор? Би ли успял да накара такова момиче да хлътне подир него?

— Не бих изключил това. Имаше си свой подход и маниер с жените, въпреки че на мен тези негови качества не ми се нравеха. Не допускам обаче да се е увлякъл по такъв религиозен тип момиче. Може би са били свързани по друга линия. Възможно е да го е подпомагала в задачата му, да е доставяла информация.

— Ако беше така, щяха ли заедно да ходят на плажа, да споделят двойна кабина?

— Не зная — присвих рамене.

— Е, най-малкото не е необходимо да търсим някакъв ревнив приятел, нали? — и той угаси светлината в залата. — Разбрахте ли се с Холдинг? — Гласът му идваше от полутъмното пространство. Светлината от външната синя лампа образуваше малка сребърна локва на пода.

— Приех неговите предложения и мотиви. Насочи ме към вас. Да ви търся вкъщи в случай на нужда от някаква информация.

— Но него не бива да го търсите вкъщи, нали?

— Не.

Ренкин се доближи.

— Не би те посъветвал. Никога не предприема нещо рисковано — и ме хвана под ръка. — Трябва да го следиш зорко. Няма да си последният човек, когото той е в състояние да изпързаля. Вече четири години е заместник областен прокурор. Да не си въобразяваш, че стои там без нечия помощ? Притежава хубав, добре култивиран талант винаги да намира някой да гребе в лодката му вместо него. Засега ми е известен само един човек, който умее да участва в хайки за хора заедно с властващата администрация, а в същото време да си има място и сред опозицията. Това е той. Винаги излиза чист от всяка каша. Така бъди извънредно внимателен с него.

Ренкин излезе. Раменете му бяха леко приведени, главата клюмнала, а ръцете пъхнати дълбоко в джобовете.

Останах неподвижен, като преобръщах в главата си получените сведения. Даже и да не бях предупреден, никога не бих се доверил на мистър Холдинг. Не случайно беше роден с лице на пор.

Напуснах моргата, прекосих бързо коридора и се намерих на улицата. Часът сега беше 01,35. Бях здраво изморен и с удоволствие потънах в тапицираното кресло на буика.

Пристигнах в хотела точно когато часовникът удари два. Дежурният администратор ми хвърли поглед, пълен с порицание. Бях напълно капнал, за да се занимавам с неговите погледи. Влязох в асансьора, достигнах втория етаж и се домъкнах до стаята си. Успях да отключа, натиснах вратата и завъртях електрическия ключ. Картината изтръгна проклятие от устата ми.

Стаята бе обработена по същия начин, както тази на Шепи. Чекмеджетата зееха отворени, дюшеците разкъсани, възглавниците изтърбушени. Вещите ми бяха извадени от куфарите и разхвърляни по пода. Дори нещата на Джек бяха отново преравяни и размятани.

Приближих се бързо до мястото, където бях потулил кибрита. Пръстите ми се плъзнаха под ръба на килима и се засмях. Кибритът беше там. Отворих го, както бях клекнал. Отчупената клечка падна и ми се наложи да ровя сред разпръснатата перушина, за да я намеря.

Ако някой бе търсил този кибрит, бе си отишъл без него. Доброто ми настроение обаче се изпари като дим, когато обърнах клечката — нямаше никакъв номер на нея. Върху останалите клечки също нямаше. Изправих се. Някой беше отнесъл кибрита на Шепи и бе оставил друг — надявал се е, че не съм забелязал числата по клечките на оригиналния.

Отпуснах се върху разровеното легло така изтощен, че забравих да се безпокоя за случилото се.