Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Guilty Are Afraid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Информация

Набиране на текста: Светослав Иванов, 2006

 

Издание:

ВИНОВНИТЕ СЕ СТРАХУВАТ. 1992. Изд. Атика, София. Поредица Международни бестселъри. Серия Crime & mystery. Криминален роман. Превод: от англ. Минчо ЧУЧЕВ [The Guilty Are Afraid / James Hadley CHASE]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 13.99 лв.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ВТОРА

I

Лежах в леглото и чувах тромавите стъпки и приглушения говор в съседната стая, където хората на Ренкин търсеха улики.

Чувствах се потиснат и самотен. Въпреки грешките си Джек беше човек, с когото се работеше добре. Срещнахме се преди пет години. Тогава бях специален криминален следовател към областната прокуратура, а Джек — криминален репортер на „Сан Франциско Трибюн“. Сприятелихме се. Една вечер, седнали край бутилка уиски, решихме, че сме доста уморени да изпълняваме нарежданията на разни дръвници и да бъдем разтакавани тук и там от тях, докато те си седят зад бюрата и изпитват върховна радост да ни правят на маймуни.

Макар и пийнали, усещахме несигурността да се откажем от редовните заплати заради рискования частен бизнес. Не притежавахме достатъчно капитал — аз имах петстотин долара повече от Шепи, но пък двамата бяхме натрупали опит и мислехме, че ще можем да се оправим.

В града ни работеха няколко детективски агенции. Познавахме ги и нито една на представляваше нещо изключително. Когато бяхме преполовили бутилката, решението ни „да изгорим мостовете“ бе вече твърдо.

Тогава запретнахме ръкави с поглед напред. Щастието ни се усмихна в самото начало. След една година имахме значителни доходи и нещата ни вървяха отлично.

А ето че сега се чудех как ще работя без партньор, как ще намеря нов съдружник. Разполагах вече с достатъчно пари в банката, за да изплатя дължимото на съпругата на Джек. Тя беше червенокоса глупачка, докарвала го неведнъж до лудост. Бях съвсем сигурен, че веднага ще изтегли неговия дял.

Блъсках си главата с тези проблеми, като не преставах да мисля и за края на Шепи. Смятах, че смъртта му не е свързана с работата, която е вършил тук. По-вероятно ми се виждаше да се е заловил с момичето на някой от местните бандити и той да го е убил. Изостреният като миша опашка шиш за лед, както се бе изразил Ренкин, беше оръжие на професионален убиец. И той го бе използувал твърде ловко. Би трябвало обаче да открия най-напред клиента на Джек. Той ми бе съобщил, че новата работа обещава луди пари. И сигурно е било така, защото в противен случай Шепи не би изоставил заради нея делата у дома. Клиентът явно е от състоятелните. Този факт не беше от кой знае каква полза, понеже повечето от хората в Сан Рафаел бяха богати. Трябваше да установя със сигурност, че нашият клиент не е свързан по какъвто и да е начин с убийството. Едва след това щях да съобщя името му на Ренкин. Нищо не уврежда така много репутацията на детективското бюро, както да се злепостави довереникът пред закона — такава новина се разпространява по-бързо от всяка друга.

Трябваше на всяка цена да телефонирам на Ела, но не чрез централата на хотела. Ренкин сигурно беше поставил вече свой човек там.

Погледнах часовника си. Беше 12,45. Чувствах глад. От предишната нощ не бях хапвал нищо. Реших да се нахраня сега, докато момчетата оттатък стената са заети достатъчно, за да се интересуват от мен. Надигнах се от леглото. Тъкмо слагах връзката си и вратата се отвори. Беше Ренкин.

— Пфу! Тук е горещо като в пещ!

— Да. Току-що се приготвях за обяд. Нужен ли съм ви?

Стоеше облегнат на вратата. Търкаляше угаснала пура между зъбите си.

— Оттатък нищо — посочи той с палец към съседната стая. — Стотици отпечатъци от пръсти. Най-вероятно не означават нищо. Тук не са се засилили много да почистват стаите. Май имаме следи най-малко на тридесет обитатели. Не намерихме никакви бележки на Шепи. Нищо, което да говори за кого е работил.

— Обзалагам се, се че приятелчето, докарало стаята до такъв хаос, също не е намерило нищо. Джек никога не си водеше бележки.

— Все още ли не знаете кой е клиентът? — Погледът на лейтенанта се заби изпитателно в мен.

— Нямам представа.

— Номерът с протекцията на клиента, Брандън, не важи, когато работата опре до убийство. По-добре побързайте с името. Не ме баламосвайте, че не можете да го откриете.

— Дори не се и опитвам, лейтенант. Тъй като Джек не е оставил никакъв рапорт, всъщност аз съм баламосаният.

— Дайте ми вашия служебен адрес. Все пак имате там секретарка или нещо друго?

Казах му адреса и добавих:

— Имаме машинописка. Току-що навърши седемнадесет. Толкова е неопитна, че едва ли заслужава заплатата си. На нея не съобщаваме нищо служебно.

Полицаят не ме погледна. Сякаш ми вярваше.

— Когато откриете кой е клиентът, елате да ме видите. Ако не се обадите през следващите двадесет и четири часа, аз ще дойда.

Обърна се, затвори вратата след себе си. Заплахата остана да виси във въздуха като облак отровен газ.

Реших да зарежа храната. Стана ми ясно, че Ренкин ще се обади на полицията в Сан Франциско и ще изпрати човек да говори с Ела, преди да съм успял да се свържа с нея.

Спуснах се с асансьора и излязох. Едва на следващата пряка намерих аптека с телефонна кабина. Влязох и набрах номера на нашата кантора.

На Ренкин бях казал само половината от истината за Ела. Наистина тя бе точно на седемнадесет години, но никак не бе глупачка. Имаше съобразителен ум, остър като бръснач.

Истинско удоволствие бе да чуя младежкия и свеж глас.

— Тук е агенция „Стар“. Добър ден.

— Обажда се Лю — забързах се аз. — От Сан Рафаел. Джак Беше тук служебно и ми телеграфира да дойда. Имам новина, Ела. Той е мъртъв. Някой го намушкал.

Чух я да поема остро дъх. Знаех, че харесваше Джек. По силата на навика той се завъртя около нея още когато тя дойде при нас. Убедих го да не се залавя с момиче на нейната възраст. Прие съвета ми. Въпреки всичко успя да размъти ума и. Ела беше почти влюбена в него.

— Джек… мъртъв?! — Гласът и трепереше.

— Да. Слушай сега, Ела, това е много важно. Полицията иска да узнае какво е разследвал и кой е клиентът. Джек не успя да ми го съобщи. Казал ли е нещо на теб?

— Не. Спомена само за възложена работа в Сан Рафаел, а също за намерението си да извика и вас. Нищо повече.

Чувах как се задавя в сълзи. Стана ми мъчно за това дете, ала сега не бе време да изпадам в сантименталност.

— Как му бе дадена поръчката? С писмо или по телефона?

— По телефона. Обади се мъж.

— Каза ли името си?

— Не. Попитах го, но той поиска да го свържа с някой от шефовете.

Бутнах шапката на тила си и издух бузи. Вече едва не припадах от жегата, а на всичко отгоре получената информация ме пращаше в задънена улица. Изведнъж в ума ми блесна слаба надежда. Спомних си навика на Джек да рисува и драска, докато разговаря по телефона. Рисуваше или голи тела — доста талантливо, — или записваше думи от водения разговор. Дай му молив и телефон, и веднага започваше да шари.

— Иди в неговата стая, Ела, и огледай папката върху бюрото му. Има малка вероятност да е записал името на клиента или нещо друго. Знаеш как си драскаше.

— Да ще погледна.

Чаках и капки пот се стичаха по гърба ми. В кабината бе така топло, че трябваше да открехна вратата. Тъкмо в този момент видях „брояча“ си, облегнат на бара. Копойската физиономия си личеше. Прекалено усърдно се взираше в чашката кафе пред себе си и внимаваше да не изтърве някой поглед към мен. Проклинах наивността си да не допусна, че Ренкин ще ми залепи опашка. Не бих могъл да заблудя този тип какъв разговор съм водил.

Гласът на Ела звънна по телефона:

— На един лист има драскулки и само едно име: Лий Крийди, написано с печатни букви.

— Добре, Ела. То може да означава и много, и нищо. Веднага унищожи този лист хартия. Накъсай го на дребни парченца и го хвърли в тоалетната, а после пусни много вода. Всеки момент могат да те посетят от полицията.

Почаках още три минути и отново чух гласа и:

— Направих, каквото наредихте.

— Чудесно, момиче! Слушай сега. Казах на полицаите, че си малко слабоумна и поради това не споделяме нищо с теб. Прави се точно на такава. Кажи им, че Шепи е имал телефонен разговор, а след това е заминал за Сан Рафаел. Не знаеш за какво и кой го е повикал. Ясно?

— Да.

— Не допускай да те изплашат. Сигурно ще проявят грубост и ще те заплашват, но ти не се безпокой. Дръж на своята история. Не са в състояние да докажат нищо и скоро ще те оставят на мира.

— Добре, Лю.

— Само още една молба. Много ми е неудобно да те карам ти да направиш това, Ела, но в момента аз не мога да го сторя оттук. Ще уведомиш ли жената на Джек? Кажи и, че ще и пиша тази вечер. Ще се погрижа и за погребението.

— Няма ли да се връщате скоро?

— Не. Трябва да открия кой и защо уби Джек. Ще и се обадиш ли, Ела?

— Разбира се — и изведнъж сниши гласа си: — Тъкмо двама души влизат. Приличат ми на полицаи… — и линията прекъсна.

Изтрих потта от лицето си, напуснах кабината, насочих се към полицая и застанах на бара близо до него. Той ми отправи леден поглед и ми обърна гръб. Поръчах сандвич и кафе. Моят копой довърши чашата си, запали цигара и с подчертано безразличие напусна аптеката. Седна в паркирания отвън черен линкълн и замина.

II

Върнах се в хотела малко след 13,30 и отидох направо горе. Когато минавах покрай стаята на Шепи, реших да надникна. Вратата и без това беше отворена. Едър човек с провиснал костюм стоеше до прозореца с ръце на кръста, загледан навън. Обърна се и заби в мен остър, враждебен поглед. Заприлича ми на бивш полицай. Предположих, че е хотелският детектив.

— Какво, прибраха катуна и заминаха, а? — запитах и влязох без покана.

— Какво търсите тук? — избоботи той със стържещ бас.

— Аз съм Брендън, от съседната стая. Вие Грейвс ли сте?

Напрегнатият му израз се смекчи малко и той кимна.

Стаята бе вече поразтребена. Перушината беше прибрана, въпреки че тук-там все още се търкаляха пера. Чекмеджетата бяха затворени, пълнежът на дюшека напъхан обратно, листовете — прибрани. Багажът на Джек стоеше струпан в един от ъглите: два овехтели куфара, шлифер, шапка и ракета за тенис в калъф. Малка купчина вещи. И нищо не напомняше човека с неговата външност, сила и жизненост.

— Приключиха тук, а?

Грейвс кимна отново.

— Ще трябва да изпратя вещите му у дома. Кой може да ми помогне?

— Джо, прислужникът на етажа, ако му наредите.

— Добре. Елате в моята стая. Имам бутилка уиски.

Пълното му лице светна. Не би ме изненадал, ако ми каже, че няма много приятели.

— Навярно ще мога да отделя няколко минути.

Влязохме в моята стая. Грейвс седна на дървения стол, а аз — на леглото. Поръчания лед се бе стопил отдавна. Не позвъних за нов. Налях в чашата му три пръста, а в своята — един. Наблюдавах го как подушва течността. Кръгло затлъстяло лице, сред мустаците — бели косъмчета. Погледът му бе твърд, подозиращ и уморен. Навярно не е много радостно да си детектив в такъв скапан хотел.

— Знаят ли кой го е убил? — попита той, след като дръпна прилична глътка.

— И да знаят, не са ми казали. Видяхте ле момичето, с което е излязъл?

— Видях я — кимна и извади пакетче „Лъки Страйк“, предложи ми и сам запали. — Ченгетата тук се сработват само с детективите от големите хотели, а на дребните риби като мен на обръщат внимание. Окей, да си правят каквото щат. Ако това градско конте Ренкин беше поговорил с мен, можех да му кажа нещичко, ама не, ще говори с Бруър. И знаеш ли защо? Защото Бруър може да си позволи да връзва копринена вратовръзка, само затова.

— Какво би му казал ти?

— Нали поиска от Бруър описание на момичето? По това можеш да го разбереш що за полицай е. Какво ще види Бруър у нея? Само дрехите и. Наблюдавах я внимателно. Така се беше натруфила, че да не бъде разпозната. Преди всичко разбрах, че е руса. Или имаше перука, или бе боядисала косата си. Не зная кое от двете, но съм убеден, че е руса.

— Защо си така сигурен?

— Аз вярвам на на очите си — засмя се горчиво Грейвс. — Ръцете и бяха голи. Косъмчетата по тях бяха руси. Имаше кожа и черти на руса жена.

Не ми взе кой знае колко акъла със своите заключения. Косъмчетата по ръката могат да станат светли и от слънцето. Не му го казах, за да не го обезкуражавам.

— Трениран съм да забелязвам издаващите човека дребни навици — продължи той. — Тя престоя в хола около пет минути. През цялото време сякаш свиреше на пиано с дясната ръка върху бедрото си — и Грейвс се изправи да ми демонстрира движенията и. — Плъзгаше пръсти по крака си, ей така, непрекъснато. Здраво внедрен навик. Не бе номер. Вършеше го несъзнателно.

Отпих една глътка, докато обмислях новата информация.

— Полицията ще си отвори доста работа да търси такова момиче — казах накрая.

— Да — засмя се иронично той, — но преди всичко трябва да знаят този факт. Той може да има голямо значение.

— Наистина е така. А какво мислиш за професията и?

— Трудно е да се каже — повдигна тежките си рамене Грейвс. — Може да е от ония в киното. Не зная точно: манекен, певица, актриса. Облеклото и беше елегантно и стилно.

Грейвс запали нова цигара и разтърси глава.

— Няма да ме изслушат даже ако си направя труда да ида до полицията. Нямат време за незначителни хора като мен. Да вървят по дяволите!

— А приятелчето, тършувало из стаята на Шепи, как се е добрало до там?

— Използван е ключът на Шепи. След като се е справил с жертвата си, убиецът е взел ключа и е побързал да дойде тук. Влязъл е и е обърнал стаята наопаки. Чувствал се е сигурен, понеже прислугата ни е недостатъчна и по това време от предобеда горе няма никой.

Беше време да го уведомя, че повече или по-малко сме колеги. Извадих служебната си карта и му я подадох.

— Не разпитвам само за развлечение — добавих.

Той огледа картата, намръщи се, поотри дебелия си нос и ми я върна.

— Партньор ли ти беше?

— Да.

Винаги съм желал да започна самостоятелна работа. Печели се много повече. Как я карахте двамата?

— Нямах право да се оплаквам, докато не се случи това. Сега не мога да започна отново, преди да съм открил убиеца.

Грейвс ме зяпна учудено.

— Та това е работа на полицията. Какво можеш да направиш сам?

— Ще изглеждам чудесно, нали, ако се завърна във Фриско така, сякаш нищо не се е случило. Що за реклама на агенцията ни ще направя, ако не сторя нищо за откриването на убиеца? Освен това Джек беше най-добрият ми приятел и не мога да оставя нещата така.

— Тогава внимавай — и лицето на Грейвс стана много сериозно. — Ренкин не е така лош. Обикновен полицай е, но капитан Кетчън е опасен. И ако на този свят той мрази някого повече от хотелските детективи, това са тъкмо частните. Само да усети, че се вреш из негова територия, чакат те неприятности.

Довърших чашата с уиски и изтрих потта си — температурата в стаята се бе покачила вероятно над 40 градуса.

— Какви неприятности имаш предвид?

— Веднъж от Лос Анжелос дойде частен да проучи някакво самоубийство. Вдовицата на починалия бе убедена че се касае за убийство, затова нае този човек да поразрови наоколо. Кетчън го предупреди да не се бърка, но онзи упорстваше. Един прекрасен ден полицейска кола така ударила неговата, че я разби. Закараха го в болницата със счупен шиен прешлен. Щом излезе оттам, осъдиха го на шест седмици затвор за кормуване в пияно състояние. Човекът се закле пред съда, че полицаите са излели върху него половин бутилка уиски, но никой не му повярва.

— Този Кетчън изглежда много мил бабаит. Благодаря за сведенията. Ще гледам да се държа по-далеч от него.

Грейвс довърши чашата си и я остави със съжаление.

— Е, струва ми се, време е да си обирам крушите. По това време трябва да бъда в хола. Задължен съм да следя старите джентълмени да не вкарат контрабанда в стаята си по някоя от ония, тукашните. Не че се е случвало такова нещо досега, но управата все се опасява. Благодаря за почерпката. Щом имаш нужда от помощ, винаги ще направя каквото мога.

Благодарих. Тъкмо отваряше вратата, когато неочаквано попитах:

— Говори ли ти нещо името Лий Крийди?

Грейвс се закова облещен на мястото си, затръшна вратата и се облегна на нея.

— Та това е най-богатият и най-важният човек в града?

Успях да прикрия възбудата си.

— Колко богат и важен?

— Само като начало — сто милиона долара. Собственик е на параходната компания „Грийн Стар“, на цяла флотилия от танкери, кръстосващи между Фриско и Панама. Притежава „Еър Лифт Корпорейшън“ — въздухоплавателна компания, обслужваща линията до Маями. Владее три вестника и фабрика за автомобилни части с десет хиляди работници. Собственик е на част от казиното, на нашия шампион по бокс в лека категория, на част от хотел „Риц Плаца“ и на част от „Мъскитиър Клъб“, единствения изключителен нощен клуб в тоя пършив град. Като казвам „изключителен“, не значи само най-скъп. За да прекрачиш прага му, е необходимо да имаш петцифрен месечен приход, а може би и предварително направена кръвна проба. Крийди по всяка вероятност владее още нещичко. Но и от казаното можеш да добиеш обща представа.

— Тук ли живее?

— Има си място извън града, при Тор Бей, на около пет мили оттук, все по брега. Имение от петнадесет акра земя и малка колибка с около двадесет и пет спални, плувен басейн, побиращ и самолетоносач, шест тенискорта, зоологическа градина с лъвове и тигри и четиридесет души прислуга, всички готови да се тътрят по задник, за да му угодят. Към това трябва да се добави и малкото пристанище, достатъчно по размери, за да приютява четирихилядитонната му яхта.

— Женен ли е

— О, разбира се — и Грейвс направи гримаса — Помниш ли Бриджит Бленд, кинозвездата? Тя е жена му.

Смътно си спомних, че някога съм я гледал на екрана. Дали не е същата, която предизвика сензация на кинофестивала в Кан преди четири години? Бе спечелила панаирджийска слава — влязла на кон в хола на хотел „Маджестик“, хвърлила юздата в ръцете на смаяния администратор и се качила в петстайния си апартамент. В киното се задържа около две години и изчезна. Ако не я бърках с някоя друга, ползуваше се с репутация на дива и отегчителна жена.

Грейвс ме гледаше въпросително:

— Какво общо имаш с Крийди?

— Нищо. Името изплува изведнъж в съзнанието ми. Чух някой да го споменава. Чудех се кой ли ще е.

Детективът ме изгледа замислено, после внезапно отвори вратата и излезе. Запалих цигара и се проснах на кревата.

Джек беше казал, че новият случай обещава луди пари. Ако клиентът му е бил Лий Крийди, то наистина… Но защо пък човек с положението на Крийди ще наема невзрачен детектив от триста мили далеч? Със своята позиция и банкова сметка той би могъл да потърси услугите и на „Пинкертън“, и на която и да било друга реномирана агенция за разследвания.

Прекарах пръсти през влажната си коса. Човек като Крийди ще да е заобиколен от секретари, бабаити телохранители, лакеи и цяла гмеж то йес-сър хора, чиято грижа ще е да държат такива като мен на страна. Няма да е леко да го доближи човек, за да го попита той ли е наел Джек Шепи и защо.

Сръбнах глътка уиски за кураж, а после вдигнах телефона.

— Дайте ми Грейвс — замолих телефонистката.

След кратка пауза Грейвс се обади.

— Налага ми се да проведа разговор. Чисто ли е около телефонистката?

Не му бе необходима шифрограма, та да разбере за какво става дума.

— Не се тревожи. Едно ченге повися тук известно време, но си отиде.

Поблагодарих му и отново завъртях телефона. Помолих момичето от телефонни услуги да ме свърже с Лий Крийди. След малко чух мъжки глас

— Тук е резиденцията на мистър Крийди.

Този, който говореше, сякаш имаше сливи в устата или пък в миналото сливиците му са били простреляни.

— Свържете ме с мистър Крийди! — наредих отривисто.

— Ако бъдете добър да ми съобщите името си, сър — гласът прозвуча хладно, — ще ви свържа със секретаря на мистър Крийди.

— Името ми е Лю Брендън. Не ми трябва секретарят, а лично мистър Крийди.

Не допусках, че номерът ще мине. И не мина.

— Ако почакате така, сър, ще ви свържа със секретаря.

Досадата в гласа му звучеше обидно — като шамар през лицето.

Чуха се няколко щраквания, а след това рязък глас, достатъчно остър да среже цял хляб, отсече:

— Слуша Хамършълт. Кой говори?

— Лю Брендън. Търся мистър Крийди

— Почакайте така, моля.

Като се ослушах внимателно, чух тежко дишане и шум от прелистване на страници. Сигурно Хамършълт преглеждаше книга с адреси. Хитро момче. Не започва с грубости, преди да да разбере с кого говори.

— Мистър Брендън? — В тона вече се прокрадваше известна агресивност. — Каква е вашата професия?

— Мистър Крийди ще ви каже, ако пожелае вие да знаете това. Свържете ма по-бързо и не ми губете времето.

Гласът ми прозвуча грубо и заплашително. Това не подейства особено, но все пак тонът му стана по-приличен.

— Не е възможно да говорите с мистър Крийди — каза той помирително. — Ако ми изложите исканията си, аз ще му кажа и той би могъл да ви потърси.

— Знаех, че наближава безплодния край на разговора. Беше безполезно да ставам груб, затова реших да изиграя и последния си, не особено силен коз.

— Кажете му, че съм по-старшият съдружник в агенция „Стар“ от Сан Франциско. Очаква ме, за да му докладвам.

— Очаква ви? — В гласа на секретаря прозвуча изненада и недоверие. — Добре, мистър Брендън, ще му предам и ще ви потърсим. Телефонният номер моля?

Дадох му номера на хотела и той затвори.

Натиснах угарката в пепелника, допих чашата и затворих очи. Ще трябва да чакам час, дори повече. А може би изобщо вече няма да ги чуя. Не виждах какво друго мога да сторя. Отпуснах се и след малко задрямах.

Острият звън на телефона се вряза болезнено в съзнанието ми. Събудих се тъй изплашен, че едва на паднах от леглото. Грабнах слушалката и хвърлих поглед към часовника. Бях спал само петнадесет минути.

— Мистър Брендън? — Познах гласа на Хамършълт.

— Да.

— Мистър Крийди ще ви приеме днес следобед в 15,00.

Не вярвах на ушите си.

— В 15,00?

— Да. Моля ви да бъдете съвсем точен. За този следобед имаме уговорени няколко срещи. Ще ви бъдат отделени само няколко минути.

— Предостатъчни са ми — казах и затворих.

За известно време останах легнал, с поглед в тавана. Крийди трябва да е клиентът на Джек! Как иначе можех да си обясня защо човек с неговото положение ще си прави труд да ме приема? Погледнах часовника отново. Имах на разположение по-малко от час.

Извадих от куфара най-добрия си костюм.