Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват (11)

I

Изведнъж на верандата стана много тихо и слънцето ми се стори безмилостно изгарящо. Някъде отдалеч чувах шума на вълните, плискащи се в брега — ромон, който звучеше като бучене наоколо ми.

В просторния хол настъпи същата тягостна тишина. Съзрях Трисби застанал неподвижно, с изпъкнали от ужас очи, приковани в револвера. Усмивката бледнееше по лицето му.

Бриджит се изправи бавно. Изглеждаше твърде нелепо с оръжие в ръка и в нищожните части от бикините, едва прикриващи голотата и. Лицето и бе придобило цвета на мрамор, а кожата и бе станала петниста. Пръстът и се присвиваше върху спусъка.

— Да, Жак — произнесе тя меко. — Ще те убия. Достатъчно страдах от теб. Сега е твой ред да споделиш част от ада, в който ме беше напъхал.

— Не бъди луда, глупачке! — Трисби изговаряше всяка дума бавно и задъхано. — Махни тази играчка! Няма да стигнеш далеч. Ще те арестуват. Кой не знае, че съм твой любовник? Първият човек, появил се в съзнанието им, ще бъдеш ти.

— Допускаш ли, че давам пет пари за това? Мислиш ли, че ще искам да живея, след като те убия, Жак? О, не! След като застрелям теб, ще пусна един куршум и на себе си. Ето как разбирам нещата аз. Не се страхувам да умра, а ти трепериш.

Той прекара език през устните си.

— Махни този пистолет, Бриджит, и да поговорим. Може би реагираш прекалено шумно и неразумно. Все ще съберем двата края. Шегувах се само, когато казах?

— Ти, мизерен, разкапан подлец — каза с презрение тя. — Допусках да заговориш точно така, когато те притисна в ъгъла. Вече е късно. Останала ми е толкова милост към теб, колкото ти имаше за мен.

Той започна да отстъпва съвсем бавно. Очите му щяха да изскочат от орбитите, лицето му започна да се облива в пот. Тя го следваше също така бавно, дебнейки го из големия хол.

Съвсем тихо прекрачих през френската врата. Трисби ме видя веднага1 тъй като с лице към мен. Вдигна ръце и се полуобърна. Тя беше с гръб към мен. Успях да забележа, че е ужасен да не я изплаша и да стреля. Скочих напред, като нанесох с длан удар върху китката и. Така насочих револвера ниско надолу.

Револверът изтрещя така, че разтресе прозорците, а куршумът направи хубава дупка м килима. Извих китката и, като я завъртях в кръг, и измъкнах оръжието от ръката и. Зелените и очи бяха широко отворени. В един безкраен миг тя се втренчи в мен с източено, ужасено лице. След това отстъпи встрани, грабна чантата си и изтича на верандата.

Трисби се отпусна като покосен на канапето, прихлупил с ръце лицето си.

Поставих револвера на една от масичките, извадих носна кърпа и изтрих лицето и ръцете си.

Трясъкът от мотора на потегляща кола избоботи като гръм в тишината на хола.

Дълго време не продумах нищо. Стоях и наблюдавах жалката картина, която представляваше Трисби.

— Съмнявам се дали изобщо искаше да ви убие — казах меко накрая. — Вероятно искаше да продупчи крака ви.

Направи върховно усилие да дойде на себе си и внезапно се изправи. Устните му трепереха, очите му бяха все още замъглени от страх.

— Тая проклета неврастеничка! Как, по дяволите, успя да измъкне това желязо?

— Твърде често този начин е единственият за жената да уреди сметките си — обясних му. — Всеки ден по белия свят мъже биват застрелвани от жени, които не могат да се примирят с дадена ситуация. Трябваше да помислите за това, преди да решите да я изритате.

Той се изблещи насреща ми.

— Кой сте вие и откъде изникнахте? — постави настойчиво въпроса си.

Измъкнах една от картичките си и му я подадох. Заби поглед в нея, но не я пое. Бях убеден, че не искаше да забележа колко силно трепери ръката му.

— О, проклятие! — извика, след като прочете картичката. — Агенция „Стар“? та това е агенцията, от която човекът? — и спря внезапно, като се отдръпна от мен с ужасено и объркано изражение.

— Точно така, Шепи беше мой партньор.

— И вас ли е наела да ме следите? — запита, без да ме погледне.

— Не. Случайно се оказах тук. Исках само да поговоря с вас.

Извади носна кърпа и попи потта по лицето си, а после отиде с чашата си до бара.

— Ще пийнете ли?

— Благодаря, мисля, че да.

Изгълта остатъка от чашата си, наля прилична доза в две чаши, донесе ги до масичката и се отпусна в креслото. Взе цигара от една абаносова кутия, запали я и пое дълбоко в гърдите си дим.

— За момент ме накара да се разтреперя. Видяхте ли изражението в очите и? Наистина имаше намерение да ме убие — и той отпи голяма глътка уиски. — Ако вие не бяхте влезли ? — и не довърши мисълта си, а направи гримаса.

— О, не зная. Сигурно е искала само да ви изплаши — въпреки че за мен бе явно намерението и да го убие. — Изглежда, водите живот, пълен с преживявания?

Усмихна се интимно.

— Това ми е за урок. Никакви неврастенички на средна възраст! Ще търся само млади оттук нататък. Те не приемат нещата толкова навътре — и се наведе втренчено над револвера върху масичката. — Как мислите? По какъв начин в ръцете и се оказа тази играчка?

— Днес всеки може да се сдобие с оръжие. — Взех пистолета и го мушнах в задния си джоб. — Наистина ли е наела Шепи, за да ви следи?

Внезапно лицето му се вкамени като маска.

— Не бих могъл да зная. Не би ми се сторило невероятно, ако наеме цяла банда детективи да ме следят. Считаше ме за свое специално притежание.

— Доста скъпо притежание, ако наистина и дължите тринадесет хиляди долара.

Присви пренебрежително широките си рамене.

— Тя е луда. Не съм взимал пари на заем от нея. Трябва обаче да призная, че през последните шест месеца, докато бяхме заедно, това все и струва нещичко, но ги харчех заради нея. Което съвсем не означава, че съм и длъжник, нали?

— Обвинихте я, че е наела частен детектив да ви следи. Беше Шепи, нали?

— Така ли съм казал? Заявявам ви, че не зная кой е бил.

— Ако се тревожите, че ще ви забъркам с полицията, можете да бъдете спокоен. Провеждам свое собствено разследване. Кажете ми само каквото ме интересува и ще го запазя далеч от полицията.

Замисли се продължително.

— Какво искате да знаете? — завърши мисленето си с въпрос.

— Беше ли нает Шепи от мисис Крийди, за да ви следи?

Поколеба се известно време.

— Нали това няма да ме хвърли в лапите на ченгетата?

— Не.

— Е, добре. Така е. Тя го знае.

— Защо?

— Защото си въобразяваше, че имам нещо с нейната заварена дъщеря.

— А имате ли?

— Господи, не! Имах достатъчно преди един месец.

Отпих от чашата си и запалих цигара.

— Тогава, кое е момичето, с което сте се заловили сега? — впих поглед в лицето му.

Ухили се глупашки. Бе надживял вече нервния си шок, а и уискито казваше думата си и го замайваше.

— Може да се каже, ей така, просто едно момиче.

— Шепи узна ли за това?

Трисби кимна утвърдително.

— Да. Съобщи на Бриджит и тя се опита да всели страх божи в нея.

— И успя ли?

— Може и да е успяла. Не видях момичето повече.

— Какво се случи после?

— Допуснах отново Бриджит да сложи халка на носа ми и да ме развежда наоколо. Преди две нощи обаче реших, че ми е дошло до гуша от нея, а останалото знаете.

Имах чувството, че излага само половината от истината — в никакъв случай цялата.

— Това е много важно, Трисби. Момичето, следено от Шепи, Телма Казънс ли беше?

Видях как очите му трепнаха. Изненадата от думите ми сякаш го прободе.

— Слушай, брат. Не ми се ще да вия в полицията. Казах ти, просто едно момиче.

— Трябва да постъпвате по-разумно. Казахте вече твърде много. Телма Казънс ли беше?

— Добре, добре, тя беше — изрече припряно той. — Сега щастлив ли си?

Изгледах го от упор, чувствах се леко възбуден. Най-сетне наистина достигнах донякъде.

— Според това, което ми е известно, тя никога не е ходила с мъже.

Отново се ухили просташки.

— Такива са най-лесни. Когато падат, падат здраво. Само за два дни я дресирах да се храни от ръката ми. Бях подготвил всичко за голямото приключение, когато твоят приятел Шепи се намеси.

— Как се запозна с нея?

— В грънчарския магазин. Бриджит ме заведе там и веднага мярнах това сладко парче. Изведнъж разбрах, че си падна по мен, чувствам се задължен към нея.

Беше започнал да ми дотяга и се въздържах с усилие да не му го покажа.

— Как разбра, че Шепи ви следи?

— Телма ми каза. Съобщи ми по телефона, че ходил при нея и я предупредил да ме разкара. Допуснах, че е нещо от номерата на Бриджит, и и казах да отложим засега всичко. Знаех, че ако не зарежа момичето, ще бера ядове с Бриджит.

— Струва ми се, ти спомена, че Бриджит е ходила да я види и да говори с нея?

Той запали цигара.

— Тя ходи да я види, след като Шепи е говорил с нея. Поне така твърди тя.

Всичко това отчасти ми допадаше, но изведнъж започна да не ми се нрави. Прозирах нещо криво в тази история. Чувствах, че нещо ми се изплъзва, че се спестява самата истина.

— Кой ги уби, Трисби? — не снемах поглед от него.

— Не бих могъл да зная — и очите му срещнаха моите. — Не можех да се начудя защо е отишла с Шепи в плажната кабина. Вероятно се е заловила с него, след като аз я оставих.

Това беше възможно, мислех си. Джек си имаше свои методи с жените. Ако това момиче е преживяло първото си любовно приключение с Трисби, а след това е било захвърлено, то много лесно би могло да се окаже в ръцете на Шепи.

— Нямаш ли някаква идея кой може да е убиецът?

Поколеба се за миг, преди да ми отговори.

— Ами мислил съм и по този въпрос. Възможно е убиецът да не е целил Шепи, а нея. Сигурно Шепи се е опитал да я защити и е бил убит вместо нея. Това обяснява защо дрехите и са останали там. Спасявала е живота си с бягство.

— Защо тогава не съобщава в полицията?

— Ами попитай себе си. Била е религиозен тип, така твърдят поне вестниците. Как би могла да обяснява какво е правила в кабина за семейни с чужд мъж? Най-вероятно се е скрила някъде из пясъчните дюни. Убиецът е заловил по-късно и нея, убил я и е отнесъл трупа в кабината. Така мисля, но може и да не съм прав.

— И мислиш, че Бриджит е убила и Шепи, и момичето?

Стресна се и се начумери.

— Не съм казал подобно нещо. Не мога да си представя Бриджит да забива шиш за лед в Шепи. Ти можеш ли?

Помислих и реших, че и аз не мога.

— Но не е невъзможно да е наела някого за това? Някой от бандата на нейния мъж, например Херц?

— Тоя бандит! — направи гримаса Трисби. — Да. Тя е в състояние да го направи. Не бих се изненадал, ако го насочи и към мен. Вероятно по същия начин ще иска да си разчисти сметките и с мен. — Беше явно разтревожен. — Няма ли да бъде най-разумно да напусна този град? Не е сигурно да оставам повече тук.

В този миг внезапно ме осени идея.

Извадих цигара, поставих я между устните си и измъкнах от джоба си кибрита от „Мъскитиър Клъб“. Повъртях го из ръцете си така, че да може да го види добре.

— Какво знаеш относно Херц? — запитах, отчупих една клечка и опрях главичката и върху пластинката за драскане. Не снемах очи от него.

Реакцията бе незабавна. Направи движение, сякаш да предотврати драскането, но в последния миг се овладя. Лицето му придоби напрегнат израз, а погледът му остана фиксиран върху кибрита.

Драснах клечката, запалих цигарата си, духнах пламъка и я поставих в пепелника, като внимавах особено да легне с числото нагоре. Очите му се впиха в цифрите и той пое дъх на пресекулки.

— Да не ти е зле? — попитах, като поставих кибрита обратно в джоба си.

Овладя се бързо.

— Не. Аз? не знаех, че си член на „Мъскитиър Клъб“.

— Не съм. Имаш предвид кибрита? То е нещо, което сам си взех.

— А, виждам — и като извади кърпичка, отри потта си. — Е, трябва да вървя. Имам определена среща за обяд — и стана.

— Не отговори на въпроса ми. Какво знаеш за Херц?

— Само това, че Крийди го използува за мръсна работа. Не зная нищо повече за него. Е, благодаря за навременната ти поява. Нямаш нищо против да не те изпращам, нали? Закъснях доста.

— Не се тревожи — изправих се аз. — В близко време ще те навестя отново.

Кимнах му и излязох на верандата през френската врата. Частите от мозайката една по една започваха да заемат местата си, мислех си, като прекосявах терасата.

Сиамската котка вдигна глава и ме погледна. Посегнах да я погъделичкам по корема. Лапата и с остри нокти бързо се стрелна към мен, но навреме издърпах ръката си.

— О, полекичка — смъмрих я. — Не е необходимо и ти да ставаш неврастеничка.

Запътих се през поляната с усещането, че Трисби ме следи иззад завесите на прозореца.

II

Спусках се бавно към Сан Рафаел. Мисълта ми работеше трескаво. Беше ми станало ясно, че ми предстоят още две отделни линии за проучване: убийството на Шепи и мистерията около кибрита. Твърде вероятно беше едното да няма отношение към другото.

Теорията на Трисби за възможността Джек да е бил убит по погрешка ми се виждаше приемлива. След като бях видял върху лицето на Бриджит Крийди неконтролируемия стремеж към убийство, не можех да изключа вероятността, че е наела някого да убие момичето — та нали то измъкваше от ръцете и нейната собственост Трисби. Шепи сигурно се е опитал да я спасява и е бил убит вместо нея.

Реших, че е дошло време за откровен разговор с мадам Крийди, но преди това трябваше да съставя план какво ще търся от нея.

Сега часът беше 13,30 и бях гладен. Спрях пред един малък крайбрежен ресторант и влязох. Позволих си пищен обяд и убих доста време с него. Храната бе изключителна, но сметката ме принуди да я проверявам три пъти, да не би келнерът да е вписал в нея погрешно и датата. Когато напуснах ресторанта, наближаваше 14,30. Подкарах до една аптека, затворих се в телефонната кабина и набра номера на Крийди.

Отговори ми икономът. Сливиците му не бяха ни по-добре, ни по-зле от предния ни разговор. Попитах за мисис Бриджит Крийди.

— Ще ви свържа с нейната секретарка.

След няколко пукания и щракания хладен, делови женски глас каза, че принадлежи на секретарката.

— Искам да ми определите час за среща с мисис Крийди. Видяхме се с нея преди обед. Нося и нещо, което и принадлежи. Бихте ли я попитали кога може да ме приеме?

— Как се казвате, моля?

— Името няма значение, предайте и само каквото ви казах.

— Ще бъдете ли любезен да почакате малко, моля?

Настъпи доста голяма пауза. Гледах през стъклената врата на кабината. Възхищавах се на русото момиче по бански костюм, което влезе в аптеката, покачи се на един от високите столове и си поръча кренвирши. Бях доволен, че няма да съм аз този, който ще и прави компания тази нощ.

Студеният делови глас прозвуча отново по телефона:

— Мисис Крийди ще ви приеме в 15,00, ако това е удобно.

— Ще дойда — усмихнах се и окачих слушалката.

Напуснах магазинчето и подкарах бавно по претрупаната от блестящи кадилаци и клипъри крайбрежна улица, докато пред очите ми се появи резиденцията на Крийди. Спрях между две паркирани коли, запалих цигара и оставих слънцето да нанесе още един слой върху тена на кожата ми. Пет минути преди уречения час се движех вече по частния път за дома на Крийди.

Двамата пазачи ме доближиха пред бариерата.

— Мисис Крийди? — запитах.

Единият от тях ме огледа. Явно запретнатите ръкави и джинсите породиха недоумение у него, но се въздържа от всякакви забележки. Отиде до бариерата и я вдигна. Нямаше нито проверка на списъци, нито телефонни запитвания. Мисис Крийди не беше така важна, но потърсете мъжа и, и ще видите колко беля ще си отворите.

Подкарах по познатия ми вече път покрай розовите лехи и китайските градинари, току-що завършили трети ред бегонии и седнали загледани с любов в цветята.

Паркирах колата до един голям ролс-ройс, прекосих терасата и се озовах пред входа. Икономът отвори две минути след позвъняването и се втренчи въпросително в мен.

— Мистър Брендън? — запита той, но не така, както стар приятел поздравява друг.

— Да. Имам определен час за мисис Крийди.

Преминахме по коридор, през врата и по няколко стъпала нагоре, след това по друг коридор. Накрая отвори една врата и застана встрани от нея.

Влязох в стая, пригодена за кабинет, с бюро и шкафове. Зад бюрото стоеше момичето, което видях на предварителното следствие. Носеше същата сива ленена рокля с бели ръкави и якичка и, разбира се, очилата без рамки.

— Мистър Брендън?

— Откъде знаете?

— Познах ви.

— О, да, бяхме заедно на следствието.

Поруменя леко и изглеждаше малко сконфузена, но затова пък по-хубава.

— Бихте ли седнали? Мисис Крийди няма да ви кара дълго да чакате.

Седнах на един стол, като се мъчех да не изглеждам като турист, на какъвто, знаех много добре, приличах в този момент. Трябваше да отида до бунгалото и да облека най-добрия си костюм. Риза и панталон едва ли бяха подходящо облекло за място като това.

Момичето бе заето с пишещата машина. От време на време поглеждаше над очилата си към мен, сякаш да се убеди, че вижда човек със запретнати ръкави и джинси, а не някакъв продукт на въображението си.

В 15,15 реших, че е време да не допускам повече да бъда баламосван, и станах.

— Е, благодаря ви за стола — усмихнах се широко и дружелюбно. — Беше приятно да дишам един и същ въздух с вас. Също така бе истинско удоволствие да наблюдавам сръчността ви на пишещата машина. Кажете на мисис К., че винаги, когато пожелае да говори с мен, може да ме намери в бунгалото при Ароу Пойнт — и се отправих към вратата. Надявах се по този начин да пробудя известна активност. Така и стана.

— Мистър Брендън?

Спрях, обърнах се и я погледнах, усмихнат въпросително.

— Да?

— Мисля, че мисис Крийди ще ви приеме точно сега. Моля ви, нека я попитам.

Изглеждаше смутена и разтревожена. Въпреки очилата без рамка тя бе хубаво същество и не исках да я виждам нещастна.

— Разбира се, попитайте — и погледнах часовника си. — Излизам оттук точно след две минути, затова побързайте.

Момичето напусна бързешком стаята. След двадесет и пет секунди по моя часовник се появи отново, като задържа вратата отворена пред мен.

— Заповядайте, мисис Крийди ще ви приеме веднага.

Минавайки край нея, намигнах и кратко. Може да е било въображение, но ми се стори, че миглите и трепнаха в отговор.

Бриджит Крийди стоеше до огромен прозорец, обърнат към залива и откриващ поглед към градината с рози. Беше облечена в бледозелена блуза и жълт панталон. Фигурата и бе подходяща за панталони и тя знаеше това.

Обърна се бавно по начин, изучаван в Холивуд, и ми отправи грижливо подбран студен поглед. Това беше кадър 234 от сърцераздирателен филм, режисиран от Сесил Б. Де Мил, гарниран с отрупаната стая, лехите от рози, надничащи през прозореца, и угасваща актриса, печелила в миналото награди „Оскар“ и считаща себе си все още за звезда, но вероятно се мамеше.

— Искали сте да ме видите? — изви вежди тя, без да снема поглед от запретнатите ми ръкави. — Да нямате някаква грешка?

Пристъпих до едно от креслата и седнах. Неврастеничните жени ми бяха поомръзнали. Имал съм вземане-даване с такива в миналото. Този следобед ми липсваше всякаква симпатия към тях и това се отнасяше най-вече за мисис Крийди.

— Не съм ви поканила да сядате — поизпъна се тя и ми отправи стандартен холивудски смразяващ поглед.

— Зная че не сте, но съм изморен. Преживях толкова много вълнения в един ден, а те винаги ме докарват до състояние на умора. Донесох ви револвера — и извадих 38-калибровия колт, снех барабана му, изсипах патроните в шепата си, поставих го обратно на мястото му и и го предложих.

Поколеба се за миг, но го взе.

— Предполагам, че искате пари? — Очите и ме фиксираха презрително.

— Ами струва ми се, че нямате какво друго да ми предложите, нали? — ухилих и се.

Това наистина я вбеси, както и целех. Бях доволен, че изпразних револвера, иначе в същия миг щях вече да бъда труп.

— Как се осмелявате да ми говорите така?! — Слюнки хвърчаха из устата и. — Ако мислите, че можете да ме изнудвате? — Естествено, че мога — прекъснах я. — Престанете да се правите на дете и престанете да се държите, като че ли сте спечелили наградата „Оскар-1984“. Седнете и ме изслушайте.

Така се бе облещила насреща ми, сякаш не вярваше на ушите си.

— Моят съпруг? — започна тя, но я отрязах изкъсо с енергично помахване с ръка.

— Не подхвърляйте мъжа си в лицето ми. При все че той е най-главният в този град, едва ли би могъл да предотврати отпечатването на тази мръсна история в „Сан Рафаел Кориир“.

Това я поохлади. Постави револвера на масичката, придвижи се до по-отдалечено кресло и седна.

— Какво по-точно искате да кажете с тази заплаха? — В гласа и звучаха стоманени нотки.

— Знаете какво. Ако днес не се случи да бъда там, където бях, Трисби сега щеше да е мъртъв или най-малко в болница. Опит за убийство от страна на съпругата на Крийди, щяха да гласят заглавията на всеки вестник в щата.

— Не биха посмели да отпечатат такова нещо! — изсъска тя гневно.

— Не бъдете толкова сигурна.

Успя да превъзмогне гнева си и ме загледа продължително.

— Е, добре, колко искате?

— Аз не съм някой от вашите любовници, мисис Крийди, та да търся пари. Нужни са ми някои сведения.

— Какви сведения? — и очите и се присвиха.

— Разбрах, че сте наели моя партньор да следи Трисби?

Смрази се с извити пръсти и нокти, готови да се забият в коляното и.

— Ако Жак ви е казал това, лъже. Не съм правила нищо подобно.

— Той твърди, че сте.

— Винаги е бил лъжец! — извика разгорещено тя. — Лъжа! Не съм наемала никого да го следи!

— Наемали ли сте Шепи да следи някого?

— Не!

— Знаехте ли, че Трисби се увърта около момиче на име Телма Казънс?

Устата и се присви, а погледът и отскочи встрани.

— Не.

— Потърсихте ли Телма Казънс и предупредихте ли я да се държи настрана от Трисби?

— Не. Никога не съм чувала за тази жена!

— Не можете да ме баламосвате. Вчера бе намерена убита. Новината беше известена чрез вестниците заедно със снимката и.

— Казвам ви, че нито съм я виждала, нито съм я чувала!

И можех почти да чуя как бие сърцето и, като ми хвърляше унищожителен поглед, пълен с омраза.

Впих очи в нея и тя посрещна погледа ми твърдо. Виждах ясно, че съм изправен пред стена от съпротива, и не можех да я пробия. Притежаваше здрави нерви и сигурно бе съобразила, че нямам други доказателства освен думите на Трисби.

— Вярвам, че нямате нищо против да съобщя казаното ми от Трисби на лейтенант Ренкин? Ако не сте наемали Шепи и не знаете нищо за момичето, няма за какво да се тревожите.

Миглите и трепнаха и за миг допуснах, че е готова да изгуби самообладание, но в следващия момент тя изсъска:

— Можете да му казвате каквото обичате, но ви предупреждавам: ако започнете да ми създавате неприятности, ще ви съдя, докато сте жив, и не си въобразявайте, че не ще успея. Не желая да слушам повече тези глупости, затова, моля ви, вън!

Пуснах в ход последния си коз. Извадих кибрита.

— Тази вещ ваша ли е, мисис Крийди?

Наблюдавах я изкъсо, но не показа никакъв белег на изненада или напрегнатост, както това се бе случило с Трисби.

— Не зная какво значи това.

— Мислех, че ви принадлежи. Искате ли го?

Погледна ме така, сякаш ме смяташе за луд.

— Мисля че е по-добре сега да си вървите.

Изправи се, отиде до кордона на звънеца и го дръпна.

Появи се секретарката. Стъклата на очилата и святкаха, докато държеше отворената врата пред мен.

— Вероятно пак ще се срещнем, мисис Крийди.

Обърна ми гърба си.

Преминах в другата стая. Секретарката, затворила вратата, ме гледаше втренчено.

— Май не успях да взема ума на вашата лейди, как мислите?

Отиде до другата врата и я отвори.

— Ако обичате, все по коридора, моля. Хилтън ще ви покаже пътя навън.

— Благодаря ви — после спрях, загледан в нея. — Необходимо ли е да носите очилата?

Изчерви се и отстъпи крачка назад.

— Защо, не. Аз? аз?

— Ако съм на ваше място, бих ги захвърлил. Издигат телена мрежа около вашата личност, а това е жалко.

Оставих я зяпнала след мен, преминах коридора и отворих вратата на другия му край. Хилтън бе седнал и ме очакваше. Изправи се като стар щъркел, излитащ от гнездо.

— Мистър Крийди пита за вас, мистър Брендън.

— Пита за мен?! Сигурен ли сте?

— Да, мистър Брендън.

— Каза ли ви какво иска?

— Не, мистър Брендън. Нареди ми да ви помоля да го посетите, когато приключите разговора си с мисис Крийди.

— Направо ли да влизам, или ще има да чакам пет часа?

— Разбрах, че мистър Крийди ви очаква веднага.

— Е, тук трябва да има нещо наопаки. Да вървим тогава.

Поехме познатия път през коридори и чакални, докато се изправихме пред тежката, от полиран махагон врата. Хилтън почука и натисна дръжката.

— Мистър Брендън, сър — оповести той и застана встрани.

Тръгнах по двадесетметровото изпитание до бюрото на Крийди.

Той седеше зад него и изтриваше очилата си. Не ме изпусна от поглед през целия път. Лицето му бе безизразно като каменна стена. Ако не бяха движещите се пръсти, щеше да е безжизнен като великия сфинкс — и почти така изразителен.

Достигнах бюрото и му отправих нищо неозначаваща усмивка, целеща да му покаже, че неговите дребни демонстрации не могат да ми направят никакво впечатление. По-нататък, без някой да ме покани, се отпуснах в едно близко кресло и зачаках.

Завърши лъскането на очилата си, изследва ги внимателно и ги постави на мястото им, изгледа ме през тях, а накрая ги бутна върху челото си.

— Какво правите в моя дом, мистър Брандън? — прозвуча мекият му глас.

— Провеждам социално посещение от куртоазия.

— Към кого?

— Не искам да ви ядосвам, мистър Крийди, но наистина не считам, че това е ваша работа.

Присви устни. Не допусках някой някога да е говорил така с него.

— Не посетихте ли моята съпруга?

— Би трябвало да ви попитам дали винаги се интересувате толкова от нея. Това ли е всичко, заради което искахте да ме видите? Ако е така, трябва да бързам да си вървя. Необходимо ми е да си изкарвам прехраната, а времето не чака.

Погледът му се задържа върху мен няколко секунди. След това взе нож за рязане на пликове и го загледа така, сякаш никога в живота си не беше го виждал.

— Направих няколко запитвания относно вашата агенция — започна той, без да ме поглежда. — Научих, че сте добре обезпечен, че развивате добре печелещо малко предприятие и че вашият актив е три хиляди долара.

— Повече е — усмихнах се. — Това е само по счетоводните книги. Лична обаятелност и добра воля са гръбнакът на професия като моята. Добрата воля я имам, култивирам и личното си обаяние, така че трите хиляди не са точната оценка.

— Интересувам се от покупки на добре развиващи се предприятия — и изведнъж заби поглед в мен. Очите му се опитваха да преминат през тялото ми като куршуми. — Готов съм да взема вашата агенция. Да кажем, за десет хиляди долара, включително добрата воля и това, което е създадено в насока на личното обаяние?

— И какво ще стане с мен, ако ви продам агенцията си?

— Ще продължавате да работите, само че под мое ръководство, разбира се.

— Не съм лесно ръководим, и то при предложение от десет хиляди долара.

— Бих могъл да покача покупната цена на петнадесет хиляди — и започна да пробива с ножа дупки върху папката на бюрото си.

— Трябва ли да разбирам, че няма да бъда окуражаван, ако продължа да разследвам убийството на своя партньор?

Стегна устни и нанесе още вреди върху папката.

— Кой ще ви плаща, мистър Брендън, за разследване на убийството на вашия партньор? Мисля, че ще бъде редно, ако закупя агенцията, да се очаква от вас да прилагате таланта си върху нещо, което носи печалба.

— Да — почесах се аз по врата. — Съжалявам. Благодаря ви за предложението. Ценя го високо, но аз ще разследвам този случай до разрешаването му независимо дали носи печалби или не.

Остави ножа, събра заедно пръстите на ръцете си и подпря брадичката си с тях. Погледна ме така, както бихте погледнали паяк, паднал във ваната ви, когато се къпете.

— Имам намерение да закупя агенцията ви, мистър Брендън. Може би вие ще предложите цената?

— Според теорията, че всеки човек си има своя собствена оценка, можем да допуснем, че цената ще бъде доста висока?

— Това е нещо приемливо. Да не губим време. Днес имам да върша толкова много неща. Кажете вашата цена?

— За моята агенция или за това да не продължавам издирванията си?

— За агенцията ви.

— Но работата опира пак дотам, нали?

— Каква е вашата цена?

— Не продавам — и се изправих. — Ще продължавам проучванията си и никой не е в състояние да ме спре.

Облегна се назад и започна да барабани по бюрото с върховете на пръстите си.

— Не бъдете прибързан. Направих запитвания и за партньора ви. Бил е съвсем безполезна личност. Научих също, че ако не сте били с него, работата му отдавна да е ликвидирана. Научих още, че бил женкар, ако мога да използувам тази дума. Не бил добър детектив. Не заслужава да пропуснете такава хубава възможност заради човек като него. Искам вашето предприятие, мистър Брендън. Ще ви заплатя петдесет хиляди долара.

Втрещих се в него. Не допусках да съм чул правилно.

— Не. Не продавам.

— Сто хиляди! — изрече вече с напрегнато лице той.

— Не — и усетих как дланите ми се овлажниха.

— Сто и петдесет хиляди?

— Стига! — изкрещях и опрях ръце върху бюрото, като се наведох напред, забил поглед в безизразните му очи. — Залагате много евтино, мистър Крийди. Сто и петдесет хиляди долара са нищо, за да запазите името си вън от най-големия скандал по това крайбрежие, нали? Милион ще е нещо по-подходящо, но не ми го предлагайте, защото бих приел него. Ще проведа разследването си и нито вие, нито вашите пари ще ме спрат. Ако изгаряте толкова много от желание да не се разкрива истината, защо не дадете на вашия лакей Херц двеста долара и не му наредите да ви ликвидира? Възможно е да свърши тая работа и за по-малко? Шепи беше мой партньор. Пет пари не давам дали е бил добър или лош. В нашата професия никой не може да убие един детектив и да си замине ей така. Ние гледаме на тези неща също както полицията, когато бъде убит някой полицай. Вкарайте това в замъгления си от пари мозък и престанете да се опитвате да ме купите!

Обърнах се и поех безконечните си крачки към изхода. Тишината, която увисна зад гърба ми, бе заплашителна.