Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват (8)

I

Научих от един полицай, че „Мъскитиър Клъб“ се намира на най-горния етаж на хотел „Риц-Плаца“. Този факт ме изненада. Представата ми за клуба беше, че е нещо подобно на палат, разположен в приказно декорирано място.

— Искате да кажете, че е сбор от стаи на върха на хотела? — запитах. — Въобразявах си, че е нещо като Тадж Махал на града.

Полицаят свали шапка, избърса челото си и ме изгледа накриво.

— Тадж? Кой Тадж? — запъна се той. — Какви ми ги разправяш ти бе, тарикат?

— Мислех, че си има собствен терен и е нещо като дворец.

— Мисли си, както искаш, то си е твоя работа, но клубът е чак на двадесет и петия етаж с градина на покрива. Ама какво си се загрижил толкова? Нали няма да ходиш там горе бе арабийо [?]? Нито пък аз ще ида.

Поблагодарих му и седнах зад волана. Помислих известно време и се досетих за Грейвс. Беше ми казал, че някога е работил като хотелски детектив в „Риц-Плаца“. Може би щеше да ми даде съвет как да се промъкна.

Подкарах до най-близката аптека и го повиках по телефона.

— Мога да се възползувам от твоята помощ, ако ми отделиш малко време — помолих го, заслушан в тежкото му дишане в слушалката. — Какво ще кажеш за една среща? Ще пийнем по някоя бира.

— Дадено. В бара на Ал, на Трето авеню.

Стигнах Трето авеню, паркирах колата, намерих бара на Ал и влязох. Беше едно от интимните заведения със сепарета. Избрах крайното до стената, с лице към входа, и седнах. Поръчах бира и помолих бармана за вечерния вестник. Донесе ми бира и вестника. Намерих съобщението за предварителното следствие, придружено от снимка на Ренкин, приличащ малко на Шерлок Холмс в момент, когато е получил куршум в ръката. На задната страница имаше снимка и на Телма Казънс. Заглавието гласеше, че полицията извършва разследвания относно второто мистериозно намушкване в кабините на Бей Бийч.

Докато прегледам вестника, Грейвс пристигна и положи огромното си туловище на стола срещу мен. Предложих му бира и споделих намерението си да насиля вратите на „Мъскитиър Клъб“. Поисках неговия съвет. В погледа му се четеше убеждение, че съм полудял.

— Имаш толкова шансове за влизане там, колкото да се озовеш насила в Белия дом.

— Не го считам чак толкова за невъзможно. Излиза, че клубът се намира на покрива на „Риц-Плаца“. Работил си в хотела и сигурно знаеш разположението на заведението.

Грейвс изгълта жадно половината от бирата, остави чашата на масата и избърса уста с опакото на ръката си.

— Това обстоятелство няма да ти помогне много. Заемат целия най-горен етаж и ползуват два съвсем отделни асансьора. Като влезеш в хола на хотела, преминаваш го и хващаш коридора наляво. В дъното има преграда, охранявана от двама души. Те знаят всичко необходимо за службата си, иначе не биха ги държали там. Ако не те познават, няма да отворят преградата. Всичко е устроено така просто. Ако те знаят като член на клуба, отварят и трябва да се разпишеш в книгата, а после те качват нагоре с един от асансьорите. Какво става по-нататък, не зная, понеже никога не съм бил горе. Тъй като няма да те познаят като член на клуба, по-добре се откажи. Само си губиш времето.

— Клубът си има ресторант, нали?

— Разбира се. Предполагам, че това е най-изискания ресторант в областта. Аз самият не зная. Никога не съм се хранил там. Но каква връзка има тук ресторантът?

— Няма да седнеш да ме убеждаваш, че товарят парчетата месо и кутиите с риба през хола на хотела? Трудно ще ти повярвам.

Той почеса дебелия си нос с бирената чаша.

— Кой ти казва, че това е пътят? За продукти ползуват задния вход, който е и за хотела. Намира се на гърба на сградата и до него се стига по малка алея. Кухните на хотела са на десетия етаж, понеже и ресторантът е там. Не зная каква е системата за доставки на клуба, но съм виждал да качват продукти, а хората, които ги доставят, придружават обикновено стоката си.

Усмихнах му се.

— Надявах се да чуя точно това от теб. Ако отнеса някакъв пакет горе, може да ми се представи известен шанс да поогледам нещичко. Не познаваш ли някого от работещите в ресторанта на клуба, податлив на убеждаване за сътрудничество? Ако се налага, мога да го зарадвам с петдесет долара.

Грейвс се замисли доста дълго, а после довърши бирата.

— Пъхаш си главата, където не трябва. Имаше там един познат, Хари Биноуър. Не съм сигурен дали още е на работа. Беше четвърти барман или нещо подобно. Джобът му винаги беше празен — спортуващо момче. Никога не съм виждал човек да залага като него. Ще остана учуден, ако той откаже да помогне.

— Попитай го, а? Провери дали е още там и разбери иска ли да спечели петдесетачка. Ако прояви интерес, да ме чака горе пред асансьора за продукти в 19,00. Ще бъда точен.

Грейвс ме гледаше замислено. Личеше, че не се въодушевява много от моята идея.

— Поемаш голям риск. Биноуър може да те предаде като нищо. Може да стане така, че когато се окажеш горе, да те чака цяла приемателна комисия. Според приказките на хората биячите на клуба не са напудрени куклички. Можеш здравата да си изпатиш.

— Това ще е погребението ми. Карай, както ти казвам.

Грейвс присви рамене, стана и отиде до телефонните кабини. Докато го чаках, поръчах нови бири. Говори около пет минути и се върна.

— Намерих го. Точно сега, според думите му, така е закъсал за пари, че е готов да продаде и жена си за петдесет зеленички. Сделката от негова страна е готова. Останалото зависи от теб. Аз не бих му се доверил нито за миг. Може да изтича до управата на клуба и да те продаде за петдесет и пет долара.

— Да допуснем, че го направи. Няма да ме убият я! Най-много да ме изхвърлят. Не съм от най-лесните, когато се стигне до бой. Разбрахте ли се точно за 19,00?

Детективът кимна утвърдително.

— Ще те чака при асансьора. Най-вероятно е да те изиграе. Възможно е да не достигнеш по-далеч от вратата. Получи ли парите ще те целуне за сбогом.

— Няма да получи всичките, докато не видя каквото трябва. — Погледнах часовника си. Оставаха ми четиридесет минути до 19,00. — Имаш ли някаква идея какво мога да отнеса горе като стока?

Той напрегна мозъка си върху този проблем.

— Навъртай се тук — заключи. — Ще се погрижа да ти намеря нещо.

Изпи бирата си и излезе. Продължих да преобръщам вестника и се питах в какво ли ми предстоеше да нагазя. След половин час Грейвс се върна. Носеше под мишница пакет, увит в кафява хартия. Седна и постави върху масата огромната си ръка с дланта нагоре.

— Дължиш ми двадесет долара.

Извадих портфейла си и отделих четири петдоларови банкноти.

— Какво ще ми сервират тези пари?

Постави пакета на масата.

— Познавам един, който се занимава с търговия на напитки. Иска да стане доставчик на клуба. Няма никаква надежда, но, изглежда, не може да го осъзнае. Залъгах го, че можеш да отнесеш горе мостра. Ето, това е — и потупа пакета. — В името на Бога, не пий от него. Ако го сториш, по устата и гърлото ти ще израснат мазоли като домати. — Бръкна в джобчето на жилетката си и извади визитна картичка. — Ето ти и картичката му. Сега вече е твой ред да се занимаваш с тоя боклук.

Взех картичката и я поставих в портфейла си.

— Точно такова нещо ми трябваше. Хиляди благодарности! Е, време е да тръгвам.

— Парчето месо, пребито от бой и изхвърлено след един час зад хотел „Риц-Плаца“, ще бъдеш ти — занарежда съвсем сериозно Грейвс. — Застрахован ли си?

— Не е нужно да се тревожиш за мен — взех пакета. — През живота си съм срещал какви ли не бабаити.

— Но не по-големи от тези, братле — каза прочувствено той. — И не се залъгвай, че някога ще срещнеш.

II

Пълен възрастен човек охраняваше черния вход на хотела. Изгледа ме накриво, когато се появих в полезрението му.

— Оттук право за „Мъскитиър Клъб“, нали? — запитах, изправил се пред него.

— Може и да е така. Теб какво те интересува?

Заврях визитната картичка под носа му и го оставих да срича.

— Имам среща с отговорника по напитките. Голяма служба си, дядка! Ти държиш кормилото на търговията тук.

Изгледа ме презрително и посочи с палец.

— Там е асансьорът. Чак до върха — и се върна отново към мечтите си, които вероятно не бяха нещо, достойно да развълнува човек, но него сигурно го забавляваха.

Влязох в асансьора, натиснах бутона, означен за „Мъскитиър Клъб“, и се облегнах на стената, докато се носех към стратосферата. Продължи доста време. Това беше асансьор за продукти и не му приличаше скоростта на експрес. По време на пътуването нагоре мушнах ръка под сакото си и докоснах дръжката на 38-калибровия колт, който бях сложил на презрамка под мишницата, преди да напусна хотела. Усещането на хладната стомана повдигна малко самочувствието ми, но далеч не колкото трябва. Клатушкането нагоре ми се стори безкрайно. Най-после движението се преустанови и вратите се отвориха. Часовникът ми показваше точно 19,00.

Пред очите ми се откри малко преддверие, отрупано с дървени сандъци и щайги. Сред тях ме очакваше човек с увиснала на долната устна цигара — Хари Биноуър. Беше дребен, облечен в бяло сако и черен панталон. Лицето му представляваше експонат, какъвто ловец на глави от Борнео би бил горд да добави към своята колекция. Хлътналите очи, тънките устни и разширените ноздри улавяха вниманието, но бяха твърде далеч от красотата. Пристъпих и му се усмихнах.

— Да се оправим с парата, авер — изпревари ме той. — И то бързо!

Извадих пет банкноти от по пет долара и му ги предложих.

Лицето му започна да се вкаменява.

— Грейвс каза петдесет. Какво значи това?

— Грейвс каза също, че човек не бива да ти се доверява, аверче — отговорих. — Половината сега, половината после. Искам да огледам тези помещения. Като тръгна обратно, ще си прибереш и другата половина.

— Само мини през тази врата и ще нагазиш в ядове — натъпка парите бързешком в задния си джоб.

— Ти си момчето, което трябва да държи ядовете далеч от мен. За какво, мислиш, ти се дават петдесет долара? Има ли някой от другата страна на вратата?

— Сега баш не, но ще нахлуят след десетина минути. Господарят е в кабинета си.

— Кордец?

Той кимна утвърдително.

— Тук ли е вече отговорникът по напитките?

Също е в кабинета си.

— Е, добре. Ще вървиш напред, а аз ще те следвам. Ако ни се случи някаква нежелана среща, дошъл съм по работа при отговорника по напитките. Нося мостра за него.

Биноуър се колебаеше. Можех да видя, че тази постановка не му харесваше. Много му се искаше обаче да пипне останалите двадесет и пет долара. Струваше ми се, че алчността ще надделее, и наистина излязох прав.

Прекоси вратата. Аз се забавих секунда-две и го последвах. През един коридор достигнахме друга врата, а през нея се озовахме в голям салон за коктейли. Беше наистина нещо изключително. Най-изкусно подреденият бар, в който бях влизал някога. Разполагаше с места за около триста души. Барът, оформен като удължена буква S, вървеше успоредно на двете стени. Подът бе изработен от черно стъкло, а половината от помещението нямаше таван и можех да видя звездите над главата си. Навън бе терасата. От нея се виждаше морето и дългият десет мили крайбрежен път. Бананови и други видове палми растяха в огромни съдове. Пълзящи цветя закриваха покрива и стените с изобилие от червени, розови и оранжеви цветове.

До една от палмите се присъединих към Биноуър.

— Служебните кабинети са ей там — посочи той една врата зад бара. — Ресторантът е по-нататък. Какво друго искаш да видиш?

— Искам нещо за спомен. Дай ми някое от кибритчетата, предназначени за посетителите.

Изгледа ме, като да съм луд, но отиде до бара и ми показа една шепа сгъваеми кибрити.

— За тези ли приказваш?

Взех три, отворих ги и огледах задната страна на клечките. По тях нямаше никакви числа.

— Само с тези ли разполагате?

— Какво искаш да кажеш бе? Това са сгъваеми кибрити, нали? За тях питаше, не е ли така?

— Нямате ли някакъв друг тип? Такива, които шефът дава?

— Виж какво, тарикат! Стига вече! — Лицето му бе започнало да лъщи от пот. — Ще загубя службата си, ако те намерят тук. Взимай твоите дяволски кибрити и да те няма!

— Няма ли възможност да надникна в някоя от канцелариите? Ще ти бутна още един петдесетак, ако трябва.

Видях как нервното му напрежение нараства бързо.

— Ти си шашав! Измитай се веднага оттук!

В този момент вратата зад бара, водеща към канцелариите, се отвори. Появи се пълен човек в бяло сако, с красиво избродиран грозд върху ревера — символ на отговорника по напитките. Латиноамерикански тип с гъста, черна, обилно намазана с брилянтин коса и мустачки „ала Чарли Чаплин“. Малките му черни очи бързо се преместиха от Биноуър върху мен. Видях как лицевите му мускули се изпъват под тлъстата си покривка.

Биноуър не изгуби ума си напълно.

— Ето го и мистър Гомец. Нямате работа да се пъхате тук, без да ви е определена предварително среща — а после се обърна към Гомец: — Тази личност иска да говори с вас.

Отправих сервилна усмивка към тлъстия южноамериканец.

— Можете ли да ми отделите миг от вашето време, мистър Гомец? Аз съм О’Конър, „Калифорния Уайн енд Ко“.

Когато Гомец доближи, извадих картичката и я поставих върху бара. Взе я с дебелите си пръсти и я заразглежда. Лицето му бе безизразно като дупка в стената. Усещах миризмата на помадата по наплесканата му коса — не бе приятен аромат.

След като я прочете, задържа картичката и зачука с нея по бара, а в същото време ме мереше от горе до долу.

— Нямам никакви вземания и давания с хора от вашата фирма.

— Стремим се да постигнем тъкмо това, мистър Гомец. Разполагаме с няколко вида производство, които биха могли да ви заинтересуват. Донесъл съм бутилка от нашето специално бренди да го опитате.

Тъмните му очи отскочиха към Биноуър.

— Как е влязъл тук?

В този момент Биноуър се бе вече посъвзел. Той присви рамене.

— Бях тук и той изникна отнякъде. Попита за вас.

— Качих се с асансьора за продукти. Човекът долу ме насочи — обясних му. — Да не би да съм допуснал някаква грешка?

— Не приемам търговски посредник без предварително договаряне.

— Съжалявам, мистър Гомец. Може би ще е по-удобно да ми определите час за утре? — и поставих пакета върху бара. — Ако междувременно желаете да хвърлите поглед върху това, възможно е утре да поговорим делово?

— Ще поговорим делово сега — чух глас зад себе си.

Двамата — Гомец и Биноуър — се вцепениха като мраморни статуи. Добре, приемам, че и моето сърце трепна. Погледнах през рамото си.

Мургав човек в безукорен вечерен костюм и бяла камелия на ревера стоеше на около пет-шест крачки от мен. Имаше лице на хищна птица: тясно, с голям извит нос, тънки устни и черни неспокойни очи. Висок и слаб, той представляваше този южноамерикански тип, по когото жените си губят ума, а мъжете им го наблюдават неловко, докато те се прехласват. Не допусках да е друг освен Кордец. Тези двама не биха се държали така, ако не бяха в присъствието на много важен шеф.

Високият човек се приближи и протегна тънка, мургава ръка към картичката. Поел я от Гомец, той се взря за миг в нея и без да промени изражението на лицето си, я прегъна на две и я захвърли зад бара.

— Това? – посочи той към пакета в кафявата хартия.

Гомец разви бързо бутилката и я постави така, че Кордец да може да прочете етикета. След миг той обърна сънливите си тъмни очи към мен.

— Още преди месец казах не на това нещо. Не знаете ли какво означава не?

— Много съжалявам — извиних се. — Нов съм на тази територия и не знаех, че някой преди мен ви го е предлагал.

— Е, сега го знаете. Измитайте се от този клуб и си стойте вън!

— Разбира се, съжалявам — и се засуетих объркано. — Може би, ако оставя бутилката? това е отлично бренди. Бихме могли да ви го доставяме при много изгодни условия?

— Вън!

Обърнах се и поех по грамадната площ от черно стъкло. Не бях извървял и пат-шест стъпки, когато в другия край се появиха трима души във вечерни облекла. Наредиха се в полукръг, блокиращ пътя ми.

Двамата от тях не бях виждал никога — едри като бикове латиноамериканци. Лицата им бяха сякаш дялани. Третият, застанал помежду им с озъбена животинска усмивка върху разкривено лице, ме накара да изпитам лека слабост в коленете си. Беше Херц.

III

За безкрайно дълъг миг Херц и аз се взирахме един в друг. Езикът се подаде между зъбите му и премина по дебелите му устни, наподобяващ стрелкаща с език змия пред удар.

— Ало, дяволе — произнесе той меко. — Помниш ли ме?

Помнех го много добре.

Никога не допусках, че сред биячите на клуба ще срещна и Херц. Бях се подготвил вътрешно да бъда малко повъргалян и изхвърлен на тротоара по задник, но за този побойник и през ум не ми беше минало.

Премислих светкавично положението. Придвижих се малко встрани, така че да мога да виждам Кордец, а в същото време да наблюдавам и Херц.

Чух равния, преливащ от скука глас на Кордец:

— Какво означава това?

— Името на тая гадина е Брендън — обясни Херц. — Частно детективче. Този глупак е ортакът на Шепи.

Кордец насочи в мен поглед, пълен с безразличие, после обърна гръб, заобиколи бара и се отправи към входа за служебните помещения. Тук спря и погледна Херц.

— Изхвърли го оттук!

Херц се усмихна.

— Сигурна работа! Отворете ми малко място, момчета. Искам сам да се оправя с това бебче.

Бутна настрана двете ескортиращи го маси говеждо месо и все още усмихнат, като близко поставените му едно до друго малки очи святкаха, тръгна по стъкления под към мен.

Бях сам срещу петима — по-точно шестима, ако хрумнеше на мистър Кордец да се присъедини към останалите. Това беше твърде изразително неравенство.

Поизравних тази разлика, като мушнах ръка под сакото си и измъкнах 38-калибровия колт.

— Полека — чух собствения си глас и завъртях дулото на револвера така, че да покрива Херц, двамата негови придружители, Гомец, Биноуър и Кордец. — Не си позволявайте излишни волности, защото могат да възникнат някои щети наоколо!

Херц замръзна на мястото си, сякаш се бе ударил в зид. Вторачи се в колта така, като че ли това беше последното нещо, което очакваше да види.

Кордец беше застанал с ръка върху дръжката на вратата и ме фиксираше.

Двамата мускулести бандити стояха неподвижни. Бяха изпечени гангстери и съзнаваха, че не ще се размине без стрелба, ако се нахвърлят отгоре ми.

Кордец дойде до бара и се облегна на него.

— Казах ви да се махате, нали? — изрече той. — Добре, махайте се!

— Отстранете тази маймуна от пътя ми и ще се махна — кимнах с глава към Херц.

В този миг светлината угасна.

Може би това приносът на Гомец към получилата се жива картина. Никога нямаше да узная истината. Чух тропот на бързи стъпки и натиснах спусъка. От дулото се появи оранжево сияние и куршумът разби някакво огледало. Веднага след това вълна от тела ме повали на пода. Ръце търсеха гърлото ми, ръцете ми, китките ми. Бях започнал отново да натискам спусъка, когато пистолетът бе избит от ръката ми. Юмрук, чийто удар изтрещя по-силно от шибане с желязна пръчка, улучи главата ми странично. Обувка се заби в слабините ми и някой падна върху мен. Замахнах слепешком. Ръката ми удари някакво лице и чух приглушен вик. Нещо профуча край ухото ми и произведе глух тътен върху пода. Нечии ръце ме уловиха. Борех се, ритах, проклинах наум. Накрая върху челюстта ми се стовари юмрук и ми се зави свят.

Лампите светнаха отново.

Лежах по гръб, забил поглед в Херц и двамата бандити, надвесени над мен. Единият от тях стискаше в ръка пистолета ми.

Челюстта ме болеше, а главата ми бе готова да се пръсне от напрежение. Изведнъж чух приближаващи стъпки. Кордец се присъедини към щастливата банда. Тясното му лице бе все така безизразно.

Изтеглих се в седящо положение, като подпирах с ръка пронизваната с пареща болка челюст.

— Изхвърлете го на боклука! — нареди Кордец. — И се уверете че няма да се върне пак.

Обърна се и се отдалечи. Тогава видях, че носи обувки с високи токове — друг глупак, горящ от желание да изглежда по-внушителен, отколкото е.

Нито Херц, нито другите двама помръднаха, докато Кордец не изчезна зад вратата. Гомец и Биноуър отдавна бяха освободили сцената от своето присъствие.

Херц протегна ръка към пистолета и онзи му го подаде. Наблюдавах как го плъзна между пръстите си, докато хвана дулото му. През цялото време ме фиксираше втренчено с демонична усмивка върху разкривеното си лице. В този момент бях вече превъзмогнал ефекта от удара му. Обстоятелството, че улови револвера за цевта, говореше, че се готви да удари с него. Мереше къде да стовари тежкия метал. Специалист по тези удари знаеше как да борави. Удря навсякъде с изключение на жизненоважните места. Такива удари изваждат човека от действие за месеци наред. Приложени от гангстер като Херц, те можеха да имат тежки, но не смъртоносни резултати.

Бях служил в областната прокуратура пет години като криминален разузнавач. Ако знаете, че някъде съществува друго място с по-големи гангстери от тези в Сан Франциско, кажете ми, за да се пазя от него. В продължение на тези пет години бях в тесен контакт с бандити като Херц. Докато не успееше да мине зад гърба ми, не се плашех от него.

Накарах го обаче да повярва, че съм ужасен.

Когато замахна, сгърчих се и очите ми изразяваха смъртен страх.

— Остави ме да си изляза — захленчих. — Няма да създавам повече неприятности, само ме пусни да си отида.

Озъбената му усмивка се разшири.

— Ще си отидеш, приятелче — изрече с тих злокобен глас. — И ще си отидеш по начин, угоден на мен.

Предостави ми време да продължавам да се гърча, дори ме остави да се изправя. После се отправи с люшкане към мен. Деформираното му лице бе озарено от демонично доволство, когато замахна с дръжката на колта към главата ми.

Бях претеглил всяко негово движение до стотни от секундата. Точно когато металът трябваше да дойде в контакт с черепа ми, се отместих светкавично. Револверът блесна край ухото ми, а ръката му докосна рамото ми. Това го доведе съвсем близо до мен. Сграбчих реверите на сакото му, приклекнах и го натиснах надолу с цялата си тежест в гърдите. След това го вдигнах. Прелетя над главата ми с грацията на акробат, а после срещна с лице излъскания под. Ударът разклати бутилките по лавиците на бара. Накрая се плъзна по огледалната повърхност и се спря с подвита шия в основата на бара.

Веднага се понесох към единия от бандитите с устрем на наранен бик към матадора. Той се люшна настрани с очи, изпъкнали от страх. Аз обаче не целех него. Това бе лъжлива атака. Целта ми бе приятелят му, изправен до него, съвсем неочакващ удар. Юмрукът ми намери челюстта му — чудесен ъперкът, в който бях вложил тежестта на цялото си тяло. Краката му се отлепиха от пода и плъзнал се по гръб върху гладкото стъкло, завърши разходката си с глава, срещнала стената с мек, приятно звучащ тътен. За известно време щеше да остане извън възможността за каквито и да било действия.

Срещу мен остана последния гангстер. Устреми се насреща ми като разгневен слон. Беше ми приятно да видя зародилия се в очите му ужас. Наведох се под свистящия към главата ми десен и стоварих един в ребрата му. От него полетя назад. В този момент го хванах с бързо навеждане за глезена на крака и го повдигнах рязко. Трясъкът на главата му върху пода ме накара да трепна. Сгърчи се спазмодично, а след това се опъна тихо.

Отдъхнах и погледнах към Херц. Все още броеше звезди, прегънат на две в подножието на бара. Отидох до него, измъкнах пистолета от охлабената му хватка и го сложих в презраменника си. После го хванах за ушите, повдигнах главата му и я ударих о пода. Позавъртя се като риба на сухо и накрая съвсем се отпусна.

Отстъпих крачка назад и огледах сцената. Всичко се беше разиграло за около осемдесет секунди. Бях доволен от себе си. Не бях преживявал подобна сурова битка от четири-пет години насам. Най-сетне това ми връщаше вярата, че не бях загубил умението си да излизам от подобни ситуации.

Стоях пред алтернатива: или бързо да напусна клуба, или да остана тук незабелязан и да опитам да се добера до важни сведения. До този момент не бях открил нищо, заслужаващо поетия риск. Реших, че тъй като никога вече не ще имам възможност да попадна отново в клуба, по-добре би било да остана. Но къде да се скрия?

Изтичах до оградата на терасата. Вдясно от себе си видях редица осветени прозорци. Ако способността ми да се ориентирам не ме мамеше, това би трябвало да бъдат прозорците на служебните кабинети. Под тях минаваше широка издатина. Погледнах нагоре. Видях надвесения над тях в тъмнината покрив. Прецених възможността да достигна равната му плоскост. Ако можех да се озова там, щях да остана известно време необезпокояван и когато настъпи разгарът на наплива в клуба, можех да изследвам канцелариите, без да привлека нечие внимание.

Един от бабаитите на Херц започна леко да пъшка и ми напомни, че нямам много време за губене. Стъпих върху парапета на терасата, хванах се за тясната извивка на покрива и повдигнах тялото си, увиснал на ръце. Не страдах от хипсофобия^[1], но докато се люлеех във въздуха, помислих колко далеч под мен е земята. Повдигнах единия си крак и се залових и с него за покрива, после започнах да свивам мускулите на ръцете, докато прехвърлих и тялото си горе. Останах за известно време прилепен върху керемидите и пресмятах дали ако направя още едно движение, няма да се претърколя, без да мога да се спра.

Направих движението и застанах на ръце и колене, а след това се изправих много внимателно. Гумените подметки на обувките ми осигуряваха добро закрепване върху керемидите. Приведен напред, достигнах до равната плоскост на върха на покрива. Тук нямаше никакви светлини. Ако някой дойдеше след мен, трябваше да извърви същия път. С пистолет в ръка за момента бях в изгодна позиция.

Оттук се разкриваше величествен изглед към целия Сан Рафаел. Седях и му се възхищавах. Около 20,00 клубът започна да се оживява. Далеч пред входа спираха големи кадилаци, пакарди и ролс-ройсове. Понесоха се меките приглушени звуци на клубния оркестър. Лампите на терасата светнаха. Вече бе безопасно да запаля цигара. Реших да почакам още един час и тогава да видя какво мога да направя.

В 21,00 оживлението бе значително. Звуците на оркестъра бяха потопени в глухото бръмчене на гласове и смях. Моето време беше настъпило и се изправих.

Спускането по наклона бе много по-опасно от изкачването — едно подхлъзване, и щях да полетя през ръба на покрива, за да спра чак на тротоара, на около осемдесет метра по-долу. Спусках се сантиметър по сантиметър, седнал върху керемидите, като се прикрепях с ръце и прилепях гумените си подметки в наклонената повърхност. Достигнах ръба, улових се за извития му край, извъртях се с гръб към откритото пространство и като спуснах крака, увиснах над огромната бездна.

Далеч надясно виждах залятата в брилянтна светлина тераса, разпръснатите маси с елегантни мъже и жени и цял рояк келнери, кръжащи около тях. Висях в неосветената част на зданието и ако някой не дойдеше чак до края на терасата, оставах невидим.

С крайчеца на краката си докосвах издатината, минаваща под прозорците на служебните кабинети. Отпуснах ръце да стъпя. Опасно движение, защото, когато краката ми се прилепиха в издатината, загубих за миг равновесие и залитнах назад. С изтегляне на главата и гърдите напред успях да възстановя баланса си и забих пръсти в перваза на прозореца. Останах така, докато успея да си поема дъх.

Останалото бе сравнително лесно. Трябваше да се държа прилепен плътно до стената и да се придвижвам по издатината на прозорците. Това ми даде възможност да огледам стаите. Първите две бяха празни. Мебелировката им беше канцеларска: бюра, пишещи машини и шкафове — всичко от луксозно качество. Третият прозорец се оказа по-широк. Спрях странично от него и надникнах.

Зад огромно, покрито със стъкло бюро седеше Кордец. Бе захапал дълго цигаре с кафява цигара и проверяваше колонки от цифри в счетоводна книга. Стаята беше доста по-обширна от останалите и боядисана в сиво и леденосиньо. Металните части по бюрото бяха от хромирана стомана. Три големи шкафа за папки, също стоманени, закриваха една от стените. Зад и странично от Кордец се намираше вратата на голям сейф. Държах се настрана от струята светлина, идваща през отворения прозорец. Кордец работеше бързо. Златният му молив летеше по колонките от числа, отмятайки ги с вещината на трениран счетоводител.

Останах така да го наблюдавам около десетина минути. Тъкмо когато бях започнал да мисля, че си губя времето, на вратата се почука. Кордец повдигна очи, извика: „Влез!“, и се върна към сметките си.

Вратата се отвори. Появи се възпълен човек с бледо лице, облечен в добре ушит вечерен костюм. На ревера му имаше червен карамфил, а по ръкавелите му блестяха диаманти. Затвори вратата така, сякаш бе направена от нещо много чупливо. Застана мирно, устремил очаквателен поглед в Кордец.

Като довърши колонката си, мургавият латиноамериканец записа сбора под нея и вдигна очи. Изражението му бе хладно и враждебно.

— Виж какво, Донаг. Ако нямаш пари, махай се! Не искам да имам с теб нищо общо.

Човекът пооправи чудесно стоящата му връзка. Гняв гореше в очите му.

— Намерих пари. Недейте ми демонстрира повече вашето проклето нахалство — и като измъкна от задния си джоб пачка банкноти, хвърли ги на бюрото. — Ето хиляда. Този път ще получа два броя.

Кордец взе банкнотите, подравни ги и ги изброи. После отвори чекмеджето на бюрото си и ги пусна вътре. Надигна се и отиде до сейфа. Закрил с гръб набираната от него комбинация върху циферблата на вратата, отвори, взе нещо отвътре, затвори и се върна на мястото си. Като седна, подхвърли върху стъклото на бюрото два сгъваеми кибрита към Донаг.

Той ги грабна настървено, отвори ги, огледа внимателно клечките и ги натъпка в джобчето на жилетката си. Обърна се и излезе, без да каже нито дума. Кордец се изпъна назад, загледан известно време в стената пред себе си, и се върна отново към колонките от цифри.

Останах на мястото си и продължих да наблюдавам. В продължение на около четиридесет минути дойдоха още двама души — дебела възрастна жена и младо момче, което приличаше на гимназист. Всеки от тях плати по петстотин долара за кибрит. И с тях Кордец се държеше така, като че ли им вършеше благодеяние.

Сега часът беше 21,50. Това ми напомни, че след десет минути имам среща с Марго Крийди. Понаведох се малко. На около три метра под себе си видях балкона на една от хотелските стаи. Никаква светлина не идваше откъм прозореца. Реших, че това е най-сигурният и най-лесният път навън. Клекнах, улових ръба на издатината, увиснах на ръцете си и се спуснах на балкона.

Отворих лесно френската врата. Прекосих пипнешком стаята до изходната врата, открехнах я и внимателно огледах празния коридор в двете посоки. Достигнах необезпокояван асансьора и напуснах хотела.