Айлин Гоудж
С вкус на мед (7)

Шеста глава

— Красиво е — каза Клеър.

От двете й страни се простираха леко хълмисти пасища в различни оттенъци на кафявото и зеленото, изпъстрени с гигантски дъбове и явори. Тук-там се виждаше по някой кон. Бяха шофирали почти час и все още очакваше да зърне обрани овошки или дори един неонов надпис.

— Трябва да ги видиш през пролетта. След няколко месеца всичко ще е покрито с макове. — Джери нарочно караше бавно, като човек, свикнал да шофира бързо, на когото сега се налагаше да закара възрастен роднина на лекар. — Когато бяхме малки, татко често ни казваше, че те са призраците на златотърсачите от 1894 година, които се връщат, за да ни преследват.

— Той кога е починал?

— Когато бях на тринайсет. — Под деловия тон Клеър долови нотка на нещо като тъга — онова, което французите наричат tristesse^[1].

— Майка ти не се ли омъжи повторно? — Клеър си помисли за Лу и Мили, които бяха заедно от толкова отдавна, че бяха заприличали на сол и пипер. Понякога сякаш четяха мислите си.

Джери поклати глава.

— Беше достатъчно млада, само Бог знае… беше едва на четирийсет. Но винаги е казвала, че за нея имало един-единствен мъж и това бил татко. — Тя намали, за да не удари катерица, която подскачаше по шосето. — Срещнали се по време на войната, докато баща ми бил в отпуска в Дъблин. Излязъл с приятелчетата си вечерта и по случайност мама била на смяна в един от пъбовете, където се отбили. Когато й казал, че се казва Фицджералд, разбрала всичко… било като знак. — Тя се усмихна. — Моминското име на майка ми е същото.

„Моите баба и дядо“, помисли си Клеър и завъртя мисълта в съзнанието си така, както би се насладила на някакъв нов и екзотичен вкус в устата си.

— Не всичко е било идеално обаче — продължи Джери. — Имали са доста проблеми. Моят баща… е, нека просто кажем, че гръбнакът на мама бил достатъчно як и за двама им. Мама поддържала нещата в ред, когато… — Тя млъкна със загадъчна усмивка. — Ще разбереш, когато я видиш.

— Нямам търпение.

Вече пътуваха нататък. Клеър се усещаше напрегната и развълнувана не защото Джери не се стараеше да я накара да се чувства добре, а защото се престараваше. Колко по-лесно би било, ако можеше да се върне в Мирамонт жива и здрава със съзнанието, че през цялото време родителите й са били прави — че Джери е повърхностно, безсърдечно същество без никакви чувства към детето си, подобно на котка към отрасналите си рожби. Вместо това обаче с всяка мила дума и изпълнена с надежда усмивка Клеър оставаше с впечатление, че ножовете, забити в гърбовете им, рязко се завъртаха.

— Имам прекрасен брат, Кевин — продължи Джери. — Беше малък, когато татко почина.

— Наблизо ли живее?

След завоя пред погледа им се показа червената ферма на баба Моузес. Отпред имаше надпис на ръка: Антики Луелин

— В Сан Франциско — отвърна й Джери. — Иска ми се да го виждахме по-често, но когато не може да се освободи, просто кани децата да му гостуват.

От начина, по който говореше, Клеър усети, че двамата са много близки.

— Аз живея само на един час оттам — каза тя.

— Ще ти дам адреса му. Умира да се запознае с теб. — Джери отметна тъмна къдрица, залепнала за бузата й. — Всъщност двамата имате нещо общо — обичате да готвите. Кевин е главен готвач в „Рагу“. Чувала ли си за него? Удостоиха го с три звезди.

— Не излизам много. — Устните на Клеър се извиха в тъжна усмивка. Попълвайки с Джери празните места в историята — кратка история на живота и времето на Клеър Брустър, — тя осъзна: съществованието й е доста отегчително.

— Кевин е точно обратното — обикновено се храни навън. Дарил винаги се оплаква, че почти не го вижда. — Клеър сигурно я беше погледнала озадачено, защото Джери бързо добави: — Дарил е човекът в неговия живот.

Значи чичо й е гей. Клеър се зачуди какво ли щяха да кажат родителите й за това. Лу наричаше гейовете „чудаци“, а Мили беше убедена, че единственото им развлечение е да покваряват момченца.

— Майка ти знае ли?

Джери въздъхна.

— И да, и не. Знае, но се преструва, че не знае. Що се отнася до мама, Дарил е нещо като продължена версия на съквартиранта на Кевин от колежа.

— Родителите ми по-скоро биха умрели.

Клеър веднага съжали за думите си. Ами ако Джери я разбере погрешно? Независимо от недостатъците им те бяха нейните родители. Джери беше просто приятна жена, която случайно й се оказа роднина.

Клеър почувства облекчение, щом чу веселия отговор:

— Господ знае, че е достатъчно трудно да бъдеш родител дори и при най-доброто стечение на обстоятелствата. Спомням си миналото лято, когато Анди искаше да си пробие веждата. — Тя се изкикоти. — Всеки би си помислил, че иска да се запише в цирка, ако съдеше по реакцията ми.

— Кой спечели?

— Споразумяхме се вместо това да си направи още по две дупки на ушите. Клеър се усмихна.

— Имам клиент, който искаше в завещанието му да впиша условие, че ако внукът му се появи на погребението му с обеца на носа, ще бъде лишен от наследство.

Джери отметна глава назад и се разсмя от все сърце, а отражението й заигра по стъклата на слънчевите й очила като движещи се образи на тъмен екран.

— Обзалагам се, че можеш да напишеш книга.

— Не точно. Всъщност — усмихна се тъжно — обикновено работата ми е доста отегчителна.

— Ако можеше да започнеш отначало, пак ли щеше да станеш адвокат?

Клеър си помисли за Кити.

— Когато бях в гимназията, почасово работех в чайната „На чай с приятели“, какво име, а? Това е една стара къща и собственичката, моя приятелка, приготвя всички сладкиши. Ако можех, ето това е, което бих искала да правя… да съм на мястото на Кити. — Тя поклати глава. — Но все едно да искам да отида на Луната.

— Защо не? — Джери зададе въпроса си така, сякаш ставаше дума за нещо толкова лесно, като да си смениш мястото в автобуса.

— Ами, като начало, не знам абсолютно нищо за управлението на бизнес.

— Можеш да се научиш. А и вече умееш да готвиш.

— Като хоби, не като професия.

Джери замълча, сякаш размишляваше.

— Ако имаше партньор… — каза тя най-накрая и зави по еднопосочна алея, осеяна с дупки. — Например тази твоя приятелка. А и познаваш неща като отписване на сметки и данъчни облекчения. Може и да проработи.

— Ако някоя от нас имаше пари, които ние нямаме.

— Не можеш ли да вземеш заем?

— Вече съм затънала до уши в студентски заеми.

Джери се усмихна.

— Е… само размишлявах на глас.

— По-скоро става дума за строене на въздушни кули — каза Клеър през смях.

— Империи са били построени от по-малко.

„Как би могла да знаеш кое е най-добро за мен?“, помисли си Клеър. Джери можеше да не се замисля относно преследването на някаква прищявка, но в нейния свят всяка стъпка трябваше да бъде старателно подготвена. Най-рискованото нещо, което беше направила, бе идването й тук.

За щастие Джери не задълба в темата. След малко спряха на алеята пред стара, не особено изискана викторианска къща, заобиколена от високи храсти и дървета. Хранилка за птици — свети Франциск с протегнати ръце се виждаше отдалеч насред останките от оголяваща морава. На верандата вятърни висулки от раковини потрепваха от бриза с лек звънтящ звук.

Предната врата не беше заключена. Клеър пристъпи и долови движение с периферното си зрение, но се оказа само отражението й в огледало с дъбова рамка. Тя застина в полутъмното антре. Къщата ухаеше на току-що извадени от фурната сладки и това й се стори познато.

— Мамо! Аз съм! — извика с всичка сила Джери. Изминаха няколко минути, без да последва отговор, и тя обясни: — Малко е зле със слуха.

— Няма нужда да крещиш, скъпа. Чувам идеално.

Клеър се обърна и видя възрастна жена да върви към нея. Висока, с едър кокал, с коса с цвета на ръждиви пружинки, стърчащи във всички посоки, и очи като цепнатини, през които проблясваше синьото небе, сякаш през обветрени капаци на прозорци. Клеър забеляза, че едно време е била много красива, и докато тя се приближаваше, от начина, по който се движеше, разбра, че някога е била свикнала хората да се обръщат след нея.

— Ти сигурно си Клеър. — Пръсти като полирано възлесто дърво се докоснаха до нейните. — Радвам се, че си тук.

Без красноречиви фрази, без объркващи увертюри, само тези простички думи. Клеър моментално бе обезоръжена.

— Аз също — отвърна тя.

— Не знаех кога да ви очаквам, затова не съм облечена. — Тя погледна тъжно към престилката си, завързана над дочени панталони и синьо поло, което подчертаваше очите й. Обута беше с гуменки.

— Изглеждаш прекрасно, мамо — успокои я Джери.

— Е, сигурна съм, че не си била целия този път само за да видиш как изглеждам. — Пронизващият й поглед още веднъж попадна на Клеър. — Всъщност точно сега се обзалагам, че си мечтаете за чаша чай.

Клеър се усмихна.

— Прочете ми мислите.

Мейвис приглади с ръка рижавата си коса и прибра зад ухото си немирен кичур.

— Настанете се удобно, докато сложа чайника. — Тя посочи към дневната. — Ще се върна след минута.

Мейвис изчезна обратно в къщата и Джери тръгна към слънчевия хол, обзаведен с извити столове и старинни украшения. На пода бе застлан износен ориенталски килим, на места лекьосан. Клеър потъна в старото плюшено канапе. На масата до лакътя й имаше галерия от снимки в рамки — Джери и брат й на различна възраст и по-скорошни — на внуците й. Погледът й привлече една по-специална фотография в ръчно изработена рамка, украсена с мидички — момченце и момиченце строяха пясъчен замък на брега.

Джери проследи погледа й.

— Това беше годината, в която Анди тръгна на детска градина. Бяхме наели къща в Санта Моника през лятото. Мислех, че двамата никога няма да излязат от водата.

Спомени, в които Клеър нямаше никакво участие. Изведнъж усети силно тази загуба.

— Израснах на една пресечка от океана. Най-хубавото бе, че всяка вечер заспивах от шума на сърфовете по вълните.

— Звучи божествено.

На върха на езика й беше да каже, че не е прекарвала много време на плажа като дете — Мили живееше в непрекъснат страх, че може да се удави или да изгори на слънцето, но после размисли.

Мейвис се появи отново след няколко минути с препълнен поднос, който изтрака опасно, когато го остави на масичката за кафе. На подноса имаше чайник на цветя с отрязан чучур, захарница и каничка за мляко от един сервиз, чаши и чинийки от друг и чиния с домашни сладки. Изкривените й от артрита ръце трепереха, докато наливаше чая.

— Захар?

— Съвсем малко — каза Клеър.

— Надявам се, че обичаш сладки с джинджифил — продължи тя и й подаде чинията. — Те са любимите на децата ми.

— И на мен са ми любими. — Клеър захапа една сладка и се наслади на нежната смесица от подправки и меласа. — Мммммм! Вкусни са.

Мейвис се наведе и с тих глас й довери:

— Тайната е в пресния джинджифил.

Клеър се усмихна.

— Наистина ли? Трябва да опитам следващия път.

Лицето на Мейвис грейна в широката усмивка на човек, попаднал на свой съселянин на непознато място.

— Виждам, че ще си допаднем идеално.

И разговорът започна, като Мейвис затрупа Клеър с истории за прочутия нюх на майка й, както и за нейните също толкова известни кулинарни провали — и всичко това беше разказано с такава доза хумор, която показваше, че подобни засечки вече отдавна са останали в миналото. После предложи на момичето своята рецепта за така хваления й хляб със сода, а то от своя страна обеща да й изпрати няколко от любимите си рецепти. След малко Клеър погледна към Джери. Тя се усмихваше насила като някой, напълно изключен от разговора, който обаче се опитва да не го покаже.

Най-накрая се изправи и изтръска трохите от полата си.

— Трябва да тръгваме, мамо? Слушай, защо не разведеш Клеър набързо, докато аз почистя?

— Глупости — сряза я Мейвис. — Аз ще почистя.

Клеър стана.

— Благодаря за чая, госпожо… ъъъ, Мейвис.

Тя последва Джери и двете влязоха в голямата, старомодна кухня, която й напомни за тази на Кити, с вградената фурна и остъклената веранда. На втория етаж бяха спалните с овехтели флорални тапети и тежки, тъмни мебели в стил „Гранд Рапидс“.

— Това беше моята стая — каза й Джери, когато пристъпиха в стаичка в задната част на къщата с изглед към градината. Леглото беше махнато и на негово място бяха поставени шевна машина и маса, отрупана със стари модели и парчета плат. Не изглеждаше, като че ли не е използвана отдавна. Край стената бяха подредени картонени кутии със стари издания на „Нешънъл Джиографик“ и „Сатърдей Ивнинг Поуст“, завързани с канап. Джери отвори една от кутиите и извади смачкан кафяв плик. Изсипа съдържанието му на масата — стари черно-бели снимки.

— Това са мама и татко на сватбата им. — Тя посочи леко нюансирания портрет на доста младата Мейвис, сияеща в сватбената си рокля, изправена до едър, светлокос мъж в униформа. Имаше фотографии на новородени бебета — Джери и брат й, облечени с една и съща дантелена рокличка за кръщене. Едрата възрастна жена в еднакви по цвят обувки и шапка, смръщила се на фотоапарата, се оказа майката на Мейвис — ирландската баба Фицджералд.

— Това съм аз с Джинджър. — Джери посочи снимката на беззъбо момиченце с кученце в скута си. — О, беше на Коледа. Оставили го под елхата в една кутия, само че Джинджър се измъкнал и беше нагризал абсолютно всичко, до което се е докопал. Изненадата беше предвидена за нас, но изненаданите бяха мама и татко.

Имаше и още една снимка на Джери като тийнейджърка в сватбена рокля, с корона от розови пъпки на главата си.

— В този ден дадох обет. — Тя говореше делово, макар че Клеър забеляза бързината, с която прибра снимката.

— Но аз мислех…

— Не ставаш истинска монахиня, докато не дадеш окончателния си обет — обясни Джери.

— Колко време отнема?

— Бях там почти три години.

— Щеше ли да останеш, ако не беше забременяла?

— Не мисля, че ми е било писано да стана монахиня. Разбира се, трябваше нещо голямо да ме удари по главата, за да го осъзная.

— Предполагам, че си обмислила и евентуален аборт.

Джери я погледна шокирано.

— Дори не ми е хрумвало. Нито за секунда.

„Но не е било проблем да ме захвърлиш като стара обувка след раждането ми“, помисли си Клеър.

— За мое щастие. — Тя не се постара да прикрие презрението в гласа си.

Джери сведе глава и прибра снимките в плика… но не и преди Клеър да зърне блясъка на сълзите в очите й.

Вече беше време да тръгват, а Клеър имаше повече въпроси, отколкото отговори. Защо Мейвис не е настояла Джери да я задържи? Може би защото самата тя й е била в тежест или е имало и други причини?

Мейвис ги изпрати от предната веранда.

— Чувствам се така, сякаш току-що пристигаш. Но не трябва да съм егоист… Сигурна съм, че Анди и Джъстин умират да се запознаят с теб. — Тя прегърна бързо Клеър и остави след себе си силен аромат на сапун и джинджифил. Когато отстъпи назад, очите й — тези забележителни очи като цепнатини в синьото небе — бяха взрени в Клеър с настойчив блясък. — Но ще дойдеш пак, нали?

Клеър измърмори нещо учтиво, а бушуващите в нея чувства се разбиваха както вълни в скали. Не можеше да мисли за живота си след този уикенд. Но сега, когато се взираше в невероятните останки от някогашното красиво лице на баба си, разбра, че непременно ще се върне.

 

 

Анди наблюдаваше младата жена, седнала срещу нея на масата. „Моята сестра.“ Колкото й силно да се стараеше, не можеше да възприеме мисълта. Сякаш бе в една от приказките, които майка й четеше, когато беше малка. В тях се разказваше за селски момиченца, които в действителност са принцеси, но бяха омагьосани от зли хора. Щом лошата магия бъдеше развалена, принцесата се връщаше при истинското си семейство и всички живееха щастливо до края на дните си. Това обаче се случваше само в приказките. Как ли щеше да изглежда в реалността?

И виж как само мама се умилква около нея. И Джъстин. Точно сега слушаше с интерес всяка думичка, която Клеър изричаше — нещо за щатския конкурс „Мис Америка“ в родния й град.

— Феминистките го нападат всяка година — разказваше тя. — Миналата година една от тях носеше рокля от парчета наденица. Всичко беше добре, докато не я надушиха кучетата. Докато ги изгонят, вече беше буквално гола.

Джъстин се изсмя.

— Носеше ли бельо?

— Сигурно. Снимката й излезе на първа страница в местния вестник — доста изпревари победителката в конкурса. Нейната пък я сложиха на трета страница. — Клеър се усмихна и избърса устата си със салфетка. — Между другото, това е много вкусно.

— Съжалявам, че е от ресторант — извини се Джери. — Както казах, не съм голяма готвачка.

— Не е вярно, мамо — изписука Анди. — Правиш страхотен пай с месо.

— А също и хубави вафли — похвали я Джъстин на Клеър. — Не само от замразените.

Джери се усмихна широко на Джъстин и изглеждаше облекчена, че всички се разбират толкова добре… като че ли е имала предчувствие.

— Още кюфтета? — Тя подаде картонената кутия.

Анди я погледна с копнеж, но не си взе.

— По-добре не.

— Страхува се да не напълнее. — Джъстин си взе две. — Да не мислиш, че Саймън ще забележи.

Анди го погледна мръснишки.

— Какво трябва да означава това?

— Нищо. — Момчето сви рамене, побутвайки кюфтето в чинията си със зеленчуци, преди да се предаде и да го набоде на вилицата си. — Просто не съм го виждал наоколо скоро.

— Не сме се разделили, ако това намекваш.

Основната причина, поради която Саймън не се появяваше, бе, защото тя го бе помолила. Щеше да се чувства неловко. През цялото време щеше да си въобразява, че на челото й с червено мастило е написано: ние правихме секс. Не че майка й беше в положението да я съди.

— Саймън е приятелят ти ли? — попита Клеър, заинтригувана.

— Нещо такова. — Анди не виждаше какво я засяга това.

— Обзалагам се, че харесва повече Моника Винсънт. — Джъстин се усмихна самодоволно.

Анди отново го изгледа гадно.

— Саймън пише статия за нея в местния вестник — обясни тя на Клеър. — Всъщност и аз бях с него, когато я интервюираше.

Клеър изглеждаше впечатлена.

— Наистина ли? Каква е в действителност?

— Тук е известна с прякора Кучка на колела.

Джери я погледна предупредително.

— Анди! Не е хубаво да се присмиваш на хора в инвалидни колички.

Анди почервеня, сякаш й бяха ударили шамар.

— Не съм го казала аз.

— Чувала съм, че била непоносима. — В очите на Клеър прозираше съчувствие.

Анди не отговори.

Последва кратко мълчание, изпълнено с тракане на вилици и шума от Бъстър, който ближеше чинията си под масата. Все едно бе обикновена вечеря, в която и да е предишна вечер, сякаш тази абсолютно непозната не се бе изтърсила като от небето, а майка им не очакваше от тях да я посрещнат с отворени обятия. Само добави топла вода и разбъркай.

От друга страна, беше ли честно да обвинява Клеър? Всъщност тя не е поискала да бъде част от семейството. „Ако можеше да си избира сестра, нямаше да съм аз.“

Анди преглътна късче пиле.

— Мама каза, че си адвокат.

— Виновна по обвинението. — Усмивката на Клеър не стопли погледа й.

— Като по телевизията ли? — попита Джъстин.

— Не точно — отвърна му тя. — В реалния живот адвокатите не прекарват толкова много време в съда. Особено при правото, с което аз се занимавам. Работя със завещания и недвижими имоти.

— На богаташи ли? — Джъстин я погледна с надежда.

Клеър се засмя и поклати глава.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но почти всичките ми клиенти са обикновени хора като теб и мен. Макар че, повярвай ми, накрая всички са равни. Виждала съм роднини на починалия да се бият за сервиз, все едно става дума за кралски бижута.

— Аз ще стана пилот, като порасна — обяви Джъстин.

— Във военната или гражданската авиация? — Клеър, за нейна чест, не се държеше покровителствено. Напротив, беше искрено заинтересована.

— Пилот на боен самолет във военния флот. — Той се изправи и сякаш порасна с два сантиметра.

— „Топ гън“ е най-любимият му филм за всички времена — осведоми я Анди. — Знае всички реплики наизуст.

— Гледал ли си „Духът на свети Луи“? — попита Клеър. Джъстин поклати отрицателно с глава и тя добави: — Това е първият самостоятелен полет над Атлантическия океан от мъж на име Чарлс Линдберг. Имам видеокасетата. Ще ти я изпратя. Което ми напомня… — Стана от масата и отиде в хола, за да се върне след минута с два опаковани подаръка. По-малкия подаде на Анди с думите: — Надявам се да ти хареса.

Сребриста шнола с нежна и красива седефена инкрустация. Сложи я на дланта си и тя като че ли засия. Анди усети, че ще се разплаче.

— Благодаря ти — каза и вдигна поглед към Клеър. — Много мило от твоя страна.

Лицето на Джъстин засия, когато отвори подаръка си — програмата „Гейм Бой“.

— Страхотно. Ей, откъде си разбрала? Тази е практически единствената, която нямам. — Погледна Клеър така, сякаш тя ходеше по вода. — Само да кажа на Несто! — Отдалечи се от масата.

— Не забравяш ли нещо, младежо? — подсказа му Джери.

— Ъ? — Засрамено се обърна към Клеър. — О, да. Благодаря.

— Добре, извинен си. — Кимването на Джери му даде начален старт и той изхвърча като изстреляно гюле.

Клеър стана.

— Ще ти помогна с чиниите.

— Не. — Анди скочи. — Ти си ни на гости. — Тя сложи леко ударение на думата „гости“. — Аз ще ги измия.

В този момент се позвъни на вратата и майка й излезе да отвори. Двете останаха сами. Настъпи тягостна тишина. Най-накрая Клеър се прокашля.

— Виж, сигурна съм, че и ти се чувстваш толкова странно, колкото и аз. — Тя погледна Анди право в очите. — Искам само да знаеш, че не си търся майка. Вече си имам.

Анди усети как храната в стомаха й се превърна в тежък камък. Не беше ли й казала същото и Синди? „Знам, че си имаш майка. Не се опитвам да заема нейното място.“ Но Синди не беше заела мястото на майка й, а това на Анди. Ами ако така станеше и сега?

Майка й се върна, преди тя да успее да отговори.

— Момчетата от ЮПиЕс донесоха новите възглавници, които бях поръчала за столовете на верандата. — Посегна към престилката на кукичката до печката и разсеяно погледна Анди. — Ти нямаш ли домашни?

— Мамо, петък е. — Беше абсурдно, но Анди усети как сълзите напират в очите й.

Джери не отговори. Водата шуртеше и майка й плакнеше чиниите, които после подаваше на Клеър, а тя ги подреждаше в миялната машина. Въобще не си приличаха — Джери беше висока, тъмнокоса и с голям бюст, а Клеър — слаба, с кестенява коса, която падаше на леки вълни по раменете й, и все пак двете бяха странно съвместими и се движеха заедно като танцова двойка. Анди ги гледа в продължение на минута — имаше странното усещане, че стои навън и ги наблюдава през прозореца, — после се обърна и безшумно напусна кухнята.

 

 

Клеър сгъна салфетката и я сложи до чинията си. Неделната закуска в кафенето-пекарна „Лундкуист“, известно с ябълковите си палачинки, от които беше опитала вече прекалено много, бе идеалният завършек на уикенда и тя с нетърпение очакваше да потегли обратно за дома.

— Ще те изпратя до колата ти. — Джери се обърна към децата и сякаш им нареди да останат по местата си.

Джъстин бутна чинията си настрана и погледна Клеър.

— Помни, само го свали, както ти показах. Останалото е лесно. — Той говореше за програмата „AOL Инстант Месинджър“. Вчера, след обяда, й беше предал кратък урок.

Клеър стисна ръката му тържествено.

— Ще се срещнем в чата.

— Беше ми приятно да се запознаем. — Анди говореше официално и любезно. Беше си поръчала френски препечени филийки, но почти не ги докосна. Сега седеше изправена на стола си. Наклонената над едното й слепоочие шнола, която придържаше красивите й тъмни къдрици, не беше подаръкът на Клеър.

Клеър искаше да намери начин и да й покаже, че не е заплаха, но всъщност не беше нейна работа. Анди явно бе обезпокоена много преди тя да се появи на хоризонта.

Клеър топло се усмихна на своята полусестра.

— Харесва ми как ти стои този цвят. По-често трябва да носиш червено.

Анди се изчерви и сведе поглед към пуловера си.

— Благодаря. Подарък ми е от татко. — Първият искрен отговор, който Клеър бе успяла да измъкне от нея за целия уикенд.

— Ами… довиждане. — Клеър я докосна леко по рамото.

— Довиждане — каза Анди със сведен поглед.

Уикендът беше минал добре през по-голямата си част. Което, според стандартите на Клеър, означаваше, че нямаше неприятни сцени, а неловките мълчания бяха малко. В събота Джери й бе показала още забележителности, сред които изоставеното училище, където бе заснета ключовата сцена от филма „Чужденец в рая“, преди да се отбият при приятелката на Джери Сам и нейния възлюбен Иън, с когото тя живееше.

Веднага си допаднаха. И двамата бяха земни и общителни и бе невъзможно да си в тяхно присъствие повече от няколко минути, без да забележиш колко лудо влюбени са един в друг и въодушевени от очакваното след няколко месеца бебе. Макар че не си приличаха ни най-малко, Сам й напомняше малко на Кити, а къщичката, която обитаваха с Иън, бе толкова спретната и уютна, че на Клеър й се прииска веднага да се премести при тях.

Дълбоката привързаност между Сам и Джери също бе очевидна. Понякога Клеър се улавяше, че й се иска Джери да не й е майка, а просто приятелка. Колко по-лесно би било, ако всичко, което Джери казваше и правеше, не й изглеждаше прекалено малко и прекалено закъсняло.

Сега, когато си проправяше път между гъсто наредените маси, окичени с палта, и стърчащите лакти, усети как я изпълва копнеж. Намираше се някъде по средата — нито приятелка, нито дете. Джери може би съжаляваше, задето я е изоставила преди толкова години, но дали беше готова за нещо повече? Връзка от разстояние, която няма да залюлее удобната й лодка.

Наблюдаваше я как спира и разговаря с няколко души в кафенето. Явно познаваше всички и очевидно те я харесваха. Една от сервитьорките, набита жена със светлоруса коса и престилка в розово като лицето й, й махна, докато вървеше покрай нея. После минаха покрай пекарната, откъдето се носеше уханна пара, и се промушиха покрай опашката от хора, която се виеше чак на тротоара.

Слънцето навън блестеше ярко, а камбаните на църквата биеха. Клеър погледна към камбанарията, която се извисяваше над морето от зеленина в дъното на парка. Отново се обърна към Джери и откри, че тя напрегнато я наблюдава, сякаш се опитва да запамети чертите й.

— Надявам се, знаеш с какво се захващаш — отбеляза Джери. — Чат рум, пълен с дванайсет-тринайсетгодишни хлапаци, може да е доста образователно изживяване.

— О, мисля, че ще се справя.

— Джъстин наистина те хареса — каза Джери.

— Той е страхотно хлапе.

— И Анди ще се оправи. Просто има нужда от малко повече време.

— Не го приемам лично.

— Не е същата след развода. — В гласа на Джери се прокрадна горчива нотка. — А и Майк не улеснява нещата. Половината от времето все едно е забравил, че има деца.

„Намерил се кой да го каже“, помисли си Клеър.

Отиваха към колата й. Тя чакаше Джери да изрази съжаление поради заминаването й или да каже колко много означава за нея срещата им — едновременно се надяваше да го чуе и да не го чува.

Забеляза наетия син таурус. Обърна се към Джери рече:

— Виж, аз… — изведнъж млъкна.

Групичка жени бързаха към тях — две двойки идентични близначки, едната по-възрастни, а другата тийнейджърки. По-възрастните близначки бяха облечени абсолютно еднакво с рокли на цветя и подходящи сламени шапки, докато по-младите, явно техни внучки, бяха изменили на природата и се бяха разграничили в облеклото си. Едната носеше спретната блуза и дълга пола, а другата джинси и модерна дънкова риза.

— Джери! Какво съвпадение. Олив тъкмо казваше, че не те е видяла в църквата — изписука една от по-възрастните близначки. Тя и сестра й можеха спокойно да бъдат двойка птички с любопитните си кафяви очи и посивели коси, опънати в кокове. — Проповедта на отец Риърдън беше…

— … много предизвикателна — довърши вместо нея сестра й.

— Олив, Роуз. Доун, Ив, бих искала да се запознаете с… — Джери се поколеба. Отчаяно искаше да представи Клеър като своя дъщеря, но нещо в строгата стойка на раменете на девойката я предупреди да не го прави. Можеше да си помисли, че я притиска, или още по-лошо, че е самонадеяна. А и уикендът беше минал толкова добре, че не се осмеляваше да разклати лодката. Следващия път — о, как се надяваше да има следващ път, — когато Клеър се чувства по-комфортно в цялата тази история, тя ще се изкачи на часовниковата кула и ще извика с цяло гърло. Довърши с тих глас: — Клеър Брустър. Тя, ъъъ, ни е на гости.

Клеър усети как въздухът в гърдите й се стегна на топка. Толкова много очакваше да чуе думите моята дъщеря, че отначало си въобрази, че Джери е казала точно това. Секунда по-късно я удари реалността: „Тя се срамува от мен.“ Едно беше Сам и Иън да знаят — Сам все пак е най-добрата й приятелка, но съвсем друго е всички да разберат.

— Толкова се радваме да се запознаем. — Една от по-възрастните близначки протегна към нея детската си ръка с ръкавица. Роуз или Олив? — Надявам се, че ти е харесало тук. По това време на годината няма много посетители.

— Всъщност… вече си тръгвах — заекна Клеър. В продължение на една ужасяваща минута сякаш щеше да избухне в сълзи.

— Ами тогава няма да те задържаме — отвърна сърдечно другата близначка. — Беше ни приятно да се запознаем, мила.

— И на мен — успя да измърмори Клеър.

По-младите близначки я изгледаха така, все едно усещаха, че нещо не е наред, но едната от тях весело изписука:

— Следващия път трябва да дойдеш в нашето кафене. Малко по-надолу — „Синята луна“. — И посочи към края на улицата. — Баба прави страхотни бургери.

Клеър наблюдаваше двете весели стари дами, докато вървяха по тротоара, а внучките им ги следваха неотлъчно. Усещаше, че Джери иска да добави още нещо, но каквото и да бе, не искаше да го чуе. Точно сега не можеше да се насили дори да я погледне в очите.

Тя й подаде ръка пред колата и със същия официален и любезен тон като Анди каза:

— Благодаря ти. За всичко.

Джери изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче.

— Надявам се, че си прекарала добре. — Едно от ъгълчетата на устата й се изви.

— Беше образователно.

— Чудех се дали…

Клеър погледна часовника си.

— Трябва да бягам. Не искам да си изпусна самолета.

Минути по-късно вече завиваше надясно на светофара. Караше бавно, полузаслепена от сълзите. Не беше изминала повече от няколко пресечки, когато рязко спря и опря глава на волана, разтърсена от тихи, накъсани ридания, като не спираше да стиска кормилото, като че ли взимаше труден завой. Не знаеше колко дълго е седяла така в битка да възстанови равновесието си. Явно обаче е било достатъчно продължително, за да привлече внимание.

— Хей… добре ли си?

Гласът, придружен и от почукване по стъклото, я накара бързо да изправи глава. Едър мъж в работни дрехи, рошава руса коса и гъсти червеникави мустаци, които скриваха горната му устна, се бе навел и я наблюдаваше с обезпокоени кафяви очи.

Лицето на Клеър бе зачервено, но тя свали прозореца.

— Добре съм… благодаря.

— Сигурна ли сте? — Той я наблюдаваше с любопитство.

Тя вдигна ръка към слепоочията си.

— Наистина. Добре съм.

— Не искам да ви прозвучи грубо, но не изглеждате добре.

— Ще бъда… след минута. — Никога досега не се бе чувствала толкова засрамена.

Мъжът не си тръгваше.

— Искате ли да влезете? Не е моя работа, но мисля, че не трябва да шофирате в това състояние.

Клеър погледна покрай него към къщичката с червен покрив и стени, обрасли с лози. На моравата стоеше килнат надпис „Продава се“. По диагонал се виждаше още един надпис „Къщата е отворена от 12 до 15 часа“.

— Аз… — Тя понечи да повтори, че е добре.

Той се усмихна и се изправи.

— Не се безпокойте. Безопасен съм.

Преди да се осъзнае, излезе от колата, докато един глас в главата й не спираше да крещи: „Какво си мислиш, че правиш? Ще си изпуснеш полета!“

Мъжът, горе-долу на нейната възраст, но по-висок с около глава и половина, й протегна едра мазолеста ръка.

— Мат Удръф. — На бедрата му висеше колан с инструменти и тя си спомни бегло за стрелците от Дивия запад. — Къщата няма да е отворена още един час — каза той и кимна натам, — но няма закон, който да ми забранява да те разведа и по-рано.

— Вие ли сте собственикът? — попита тя и потърси в чантата си носни кърпички. Вероятно изглеждаше ужасно, но какво значение имаше?

Той се усмихна широко и й разкри големите си бели зъби.

— Господи, не. И без това си имам достатъчно главоболия. Госпожа Далримпъл ме помоли да поработя върху сградата и да й придам представителен вид. — Усмивката му стана още по-широка. — Агентите по недвижими имоти я наричат къща за младоженци, което е модна дума за приспособена постройка.

— Оттук ми изглежда доста прилично.

Мат Удръф я погледна с интерес. Дървени трици бяха полепнали върху гънките на бархетната му риза, а ръкавите му бяха навити до лактите и показваха едри, мускулести ръце като железопътни линии. В главата й се появи строфа от стихотворение на Лонгфелоу, което трябваше да научи наизуст в гимназията: Под сянката на ореховото дърво, един ковач стои…

— Хайде влезте, ще ви разведа за петдесет цента.

— Налага се да вървя — каза тя и си погледна часовника. — Трябва да хвана полета си.

— Няма да ви отнеме време… няма много за гледане.

Клеър се поколеба. Беше свикнала да я свалят разни мъже. Това ли се случваше и тук? Не, не мислеше. Лицето на Мат бе честно и приятелско, очите му бяха с цвета на силно запарен чай и блестяха единствено от приятелски интерес… и може би съчувствие.

— Мисля, че мога да отделя няколко минути — каза тя. Нещо в поведението на този мъж внушаваше доверие. Или то, или уикендът с майка й напълно я бе лишил от защитни сили.

А и какво лошо имаше в това?