Айлин Гоудж
С вкус на мед (10)

Девета глава

Набраздената от коловози прашна пътека се спускаше като вдълбана дръжка на лъжица към поляната по-надолу. Разхождаш ли се по нея, всичко, което отначало виждаш, е девствена поляна, оградена от диви къпини и евкалипти в единия край и дълъг метален навес от другия. Приближиш ли се обаче, виждаш редиците равномерно разположени кошери, като умален квартал от бели къщурки, сгушени между дърветата.

Всичко изглеждаше толкова идилично, но докато Джери крачеше между кошерите редом със сестра Кармела, размишляваше, както често й се случваше, за тънкия конец, на който се крепеше малката им индустрия. Дребни паразити, нашествие на диви пчели, дори преждевременната смърт на царицата майка биха могли да унищожат цялата колония. Засегнат ли много колонии, добивът на мед спадаше — както в годината, когато се появиха вредни насекоми и почти бяха унищожили пчелина.

— Не е всяка колония, поне засега. — Сестра Кармела, ниска и пълна, за разлика от високата и елегантна Джери, пристъпваше трудно по пътеката, а загрубелите й мазолести ръце бяха скръстени зад гърба. — Даваме им фумагилин и засега това върши работа, но след седмица-две ще имаме по-добра представа. Обнадеждена съм. — Равнодушният й тон и дълбоките бръчки, набраздили състарената кожа на лицето й, свидетелстваха обаче за точно обратното.

Не беше необходимо да й казват колко сериозно е завъждането на Nosema. Не го ли унищожат навреме, годишният прочистващ полет ще се ознаменува с пчели, които пълзят по земята, вместо да летят над полята в честване на пролетта.

— Колко се очаква да изгубим? — попита Джери. Спряха пред частично разглобения кошер. Капакът и плитката част бяха махнати, а стояха само двете дълбоки роячни камери. Земята около входа на кошера беше изпъстрена с нещо, което на пръв поглед приличаше на цветове от дърветата над тях, но отблизо Джери установи, че са десетки мъртви пчели.

Сестра Кармела печално поклати глава.

— Тук няма нищо за спасяване. — Щяха да го изгорят заедно с другите зле пострадали кошери. Продължи надолу по пътеката и спря, за да отвори капака на друг кошер. Повдигна тежката преграда с лекота, все едно беше капак на хладилна чанта. Не обърна внимание на пчелите — кожата й бе загрубяла от годините работа на открито и вече не използваше защитната шапка и мрежа. Тя бръкна и извади една рамка от роячната камера. Пчелите бяха мудни през зимата, но изглеждаха доста здрави. Доволна, върна рамката обратно. — С малко късмет, ще изгубим само няколко кошера.

— Ще стискаме палци.

— Направих нещо повече. Помолих отец Риърдън да прочете специална молитва.

Джери потърси знак, че се шегува, но набръчканото лице на възрастната монахиня бе абсолютно сериозно. Що се отнасяше до сестра Кармела, това не беше по-различно от молитвите за болен енориаш или внезапно разболял се роднина.

— Не би навредило — отвърна тя.

Нещо просветна в нежните кафяви очи на монахинята.

— О, знам какво говорят за мен — сестра Кармела я е грижа единствено за пчелите. Но те са Божи създания, също като теб и мен.

Джери бе съгласна с нея, макар сестра Кармела понякога да изпадаше в крайности, възхвалявайки качествата им пред всеки, изявил желание да я изслуша: пчелите са обществен модел, всеки член от колонията има собствена задача и всичко си е на мястото. „Почти като в манастира“, помисли си тя. Джери успокояващо плъзна ръка около раменете на старата си приятелка.

— Ако хората бяха също толкова добре възпитани, светът щеше да е едно много по-хубаво място.

Тя погледна към другия край на поляната, където няколко пчели от кошерите с по-слънчево изложение вече правеха набези, влизайки замаяно сред златниците и тимотейките. Допадаше й цялостната идея за прочистващия полет, подобно на пролетното почистване пчелите изнасяха умрелите през зимата заедно с парчета восък и отломки.

В известен смисъл не бе ли направила същото и тя? Десетилетия стари съжаления и самозалъгване бяха заличени. Дъщеря й си имаше име и лице. Бе видяла цвета на очите й и чула смеха й. Можеше да зажуми и да я съзре на кухненската маса, седнала на допълнителния стол в далечния край. Ако Господ възнамеряваше да я благослови единствено с този спомен, е, значи трябваше да намери начин да живее с него. Въпреки това сърцето я болеше. Вече бе март — шест седмици след посещението на Клеър, а имаше само една благодарствена картичка. Надеждите й се бяха увеличили, след като Кевин й съобщи, че е ходила да го види. Но той я бе посъветвал засега да изчака, защото, както сам се изрази, макар Клеър наистина да иска да ги опознае, на първо място е лоялността към родителите й.

— Тези хора са оставили истински отпечатък върху нея. — Тя усети отвращението в гласа му.

— Какво ти каза за тях?

— Нищо особено… само впечатлението, с което останах. Знаеш този израз, че обичаш някого до смърт? Е, при нейните родители, мисля, става дума за буквално тълкуване на този израз.

— И аз останах с такова впечатление.

— Последното нещо, от което тя има нужда, е още едно пътуване заради вината си.

Джери определено се съгласи и с това. Не беше ли получила и тя достатъчна доза от същото усещане от собствената си майка, докато растеше? Да не споменаваме и Църквата, която пък имаше хилядолетния си опит.

— Мислиш ли, че отново ще получа вести от нея?

— Трудно е да се каже, но мисля, че да.

Сърцето на Джери бе подскочило.

— Не звучиш много убеден.

— Ходила е да види Галахър. — Тонът на Кевин стана по-сериозен. — Очевидно е отрекъл всичко. Сега тя е пообъркана от всякога.

Знаеше горе-долу какво да очаква, разбира се, но въпреки това беше изненадана и зашеметена. Под повърхността усети как старият гняв се възражда.

— О, Господи, горката Клеър!

— Не се тревожа за Клеър… а за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто бъди нащрек, това е всичко — предупреди я Кевин.

— Защо?

— Не знам, но нещо ми подсказва, че все още не сме видели на какво е способен.

Сега, докато вървеше по сенчестата пътека, Джери се замисли дали брат й не е прав. Не очакваше Джим да се обади — не беше ли дал ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо нито с нея, нито с Клеър? — но това не означаваше, че ефектът на вълната след посещението на Клеър нямаше да бъде усетен. Във всеки случай беше по-добре да внимава за проблеми.

Със сестра Кармела приключиха инспекцията на кошерите и се насочиха към къщата на меда, където течеше друг вид пролетно почистване: миеха и търкаха бидони, центрофуги за мед, цедки и други центрофуги в подготовка за медените пити, които скоро щяха да получат като реколта. Дори сестра Пол, местният биохимик, се бе захванала да разтребва разхвърляната си лаборатория в задната част на къщата — родното място на новата серия кремове за ръце и овлажнители на „Благословена пчела“.

Вече беше почти обяд, когато Джери тръгна към манастира за интервюто с Мариан Ейбрамс от „Уест“, за което майка Игнасия неохотно бе дала съгласието си. Докато минаваше през манастирската градина, мислите й се върнаха на преподобната майка, която напоследък изглеждаше необичайно смирена. Да не би да забавяше темпото? Все пак наближаваше деветдесетте, макар представата тя да се поддаде на влиянието на възрастта да бе невероятна, както планините да се срутят в основите си.

„Трябва да си поприказвам с нея, така, за всеки случай…“

Майка Игнасия можеше да се съветва само с Джери — не по духовни въпроси, разбира се, а за тревоги, които варираха от това, в какъв нюанс на бялото да се пребоядиса параклисът, до дали да инвестира, или не в закупуването на нова кола, — вероятно защото Джери бе единственият човек, който не се разтреперваше в нейно присъствие. Ако някакви тревоги я измъчваха, преподобната майка щеше да й се довери.

Наближаваше параклиса, когато забеляза сестра Агнес, старата й приятелка и някогашна настойничка на послушниците, коленичила с лопатката си в градината — шедьовъра на живота й, — тук растяха всички растения, дървета и храсти, споменати в Библията.

Джери спря да прочете ламинирана табела:

„Маслиново дръвче (Olea europaea)

И долетя гълъбът… и ето,

в човката му имаше маслиново листо…“

Битие 8:11

— Ела да ми помогнеш с пролетното засаждане?

Сестра Агнес надникна изпод периферията на увисналата си сламена шапка и сложи ръка над очите си заради силното слънце — дребничка кръгла жена като кексче, без нито един пръв ъгъл или ръб. Беше почти на възрастта на майка Игнасия, но изглеждаше много добре.

— Повярвай ми, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — отвърна Джери с въздишка.

— Дори Господ си почива на седмия ден. — Ябълковите страни на сестра Агнес блестяха като полирани, а посребрен кичур коса се бе изплъзнал изпод монашеското й покривало. — Какво те кара да бързаш толкова много и да не можеш да отделиш и миг, за да се насладиш на свежия въздух и слънчевата светлина?

Джери й разказа за Мариан Ейбрамс.

— Господ знае, че добре ще ни се отрази малко публичност за разнообразие. — И едва не добави: „След изпитанието със сестра Беатрис.“

Сестра Агнес явно бе прочела мислите й, защото седна на пети и се прекръсти.

— Горката жена… надявам се, че е намерила утеха.

Само сестра Агнес можеше да е толкова опрощаваща към човек, отнел живота на двама невинни и почти беше успяла да стори същото със Сам.

— Сигурна съм, че е намерила — отвърна Джери с надеждата, че в психиатричната болница, в която бе затворена, сестра Беатрис сигурно е поне силно упоена.

— Моля се за нея всеки ден.

Джери знаеше какво мисли бившата настойничка на послушниците — никой не е безгрешен. Какво биха си помислили другите сестри, ако знаеха, че преди няколко месеца сестра Агнес е хваната да краде от магазин „Делароса“? Ако не беше дискретността на Сам при справяне със ситуацията, тя също щеше да прекара известно време зад решетките. Макар че Джери едва ли можеше да сравнява проявената слабост към красиви вещи с убийствените действия на една луда.

— Радвам се, че всичко вече отмина — добави тя.

— Да, само дето взе своите жертви. Напоследък преподобната ни майка не изглежда добре.

Значи и сестра Агнес е забелязала.

— Казвала ли ти е нещо?

Дребничката монахиня поклати глава. Седнала на пети, тя изглеждаше като някой от дивите зайци, които Джери толкова често съзираше рано сутрин на път за работа, замръзнали насред високата трева.

— Мислиш ли?… — Сестра Агнес не довърши въпроса си, защото не искаше да изрече на глас страховете си. Заплахата от болест, особено болестта на Алцхаймер, висеше като дамоклев меч най-вече над по-възрастните членове на общността им.

Джери видя загрижеността в очите й и разбра, че има предвид бедната сестра Серафина, чийто живот висеше на косъм.

— Ще видя какво мога да разбера.

Сестра Агнес се изправи — главата й едва достигаше раменете на Джери, и постави ръка върху нейната. Беше колкото ръчичка на дете, но загрубяла от годините работа на открито.

— Ще ми кажеш, нали? Ако нещо не е наред.

— Ти първа ще разбереш — увери я Джери.

Сестра Агнес я настигна, когато тя тръгна по пътеката. Носеше кошница, от която се показваше китка лавандула, завързана с канап. Улови погледа на Джери и обясни:

— За сестра Серафина е. Казват, че няма да издържи още дълго и не би могла да различи собствената си майка от дупка в стената, но според мен не е чак толкова свършена, та да не оцени нещо свежо от градината.

Джери се усмихна.

— Сигурна съм, че ще го оцени.

— Страшно е жалко.

— Че е толкова болна ли?

— Не, не — един ден всички ще умрем. Просто е срамота, това е всичко, че я лишават от нейната слава. — Явно имаше предвид многобройните фалшиви тревоги, които щяха да направят смъртта на сестра Серафина, когато тя наистина настъпеше, да изглежда като жалък завършек.

Минаха покрай параклиса по павираната алея с барелефите — четиринайсет, по един за всяка от Христовите мъки. Стигнаха пътеката към лечебницата и Джери спря, за да си вземе стрък лавандула, помириса я и дълбоко вдиша уханието й. Тъкмо щеше да го остави обратно в кошницата, когато сестра Агнес го взе от ръцете й и го затъкна в една от дупките на пуловера.

— За късмет. — Очите й бяха същото виолетово-синьо като цветовете на лавандулата.

— Благодаря. — Малък жест, но Джери се трогна — сякаш й бе прочела мислите. Тя се огледа, преди да се наведе и целуне леко по бузата сестра Агнес. Тук не се гледаше добре на проявите на нежност и като единствения външен член на общността трябваше да е по-внимателна от останалите.

Минути по-късно Джери вече седеше в кабинета на преподобната майка. Прозорците бяха отворени и лекият бриз донасяше в стаята аромата на жасмин — напомняне, че пролетта е зад ъгъла. Това също беше знак — бе минало доста време, откакто бе седяла тук за последен път. Откакто се помнеше в „Мадоната“, на солидното дъбово писалище стояха същите попивателна хартия за мастило и метален вентилатор, подпрени на том от „Енциклопедия Британика“, а библиотеката беше приютила същите томове с овехтели кожени корици. Обикновено дървено разпятие и избелял гоблен „Мария коленичи пред архангел Гавраил“ висяха на стената от времето на майка Хортензия и това бе единствената украса по голите стени.

Майка Игнасия седеше на стола зад бюрото си и мрачно наблюдаваше Джери.

— Не мисля да казвам нищо, докато не съм сигурна — рече тя със скръстени ръце на попивателната хартия пред себе си. — Миналата седмица човек от Игуменството ме предупреди, няма да споменавам името му, но едва преди няколко часа сведенията ми се потвърдиха. Майка Едуард ме извика, за да ме уведоми, че ще изпратят някоя си сестра Клемънт за преценка. Въз основа на нейния доклад ще бъдат направени някои промени.

— Какви промени? — В стомаха на Джери се оформи топка.

— Не мога да съм сигурна… — тя спря — … но имам странното усещане, че имат нещо общо с теб.

— С мен ли?

— Майка Едуард прояви доста любопитство към теб. Искаше да знае каква роля, ако има такава, играеш извън общността на „Благословена пчела“ и какво влияние, нека така да се изразя, вторично влияние това би могло да има върху нас. — Тя вдигна ръка, предупреждавайки по този начин Джери да не си прави прибързани заключения. — Може би задълбавам излишно. След случилото се със сестра Беатрис сме малко наплашени. Топката в стомаха на Джери се уголеми.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че може да ме уволнят?

— Винаги съм била честна с теб, Джери, затова сега няма да премълчавам. Да, работата ти тук е под въпрос. — Тя въздъхна. — Ако това ще ти бъде някакво успокоение, имам чувството, че аз ще съм следващата. — Бледите й сини очи блестяха от възмущение и може би малко примирение въпреки солидното й, като алпийска скала, лице.

Джери усети как собственият й гняв се възпламенява.

— Ти?

— Е, не ставам по-млада.

— Кой го казва?

— Ще си спомня това следващия път, когато не мога да се изправя в параклиса. — Устните на възрастната жена се извиха в лека усмивка. — Що се отнася до теб, ако смятах, че майка Едуард не би го разбрала погрешно, щях да й кажа истината — ти си глътка свеж въздух в манастира.

— Звучи, сякаш гледат на мен като на някаква отрова. — Джери оценяваше думите за подкрепа на преподобната майка, но щеше да има нужда от нещо повече, за да не я уволнят.

— Няма да знаем със сигурност, докато сестра Клемънт не напише доклада си. Дотогава ти предлагам да си вършим работата както досега.

„Както досега, при тази заплаха?“

— Какво да кажа на Мариан Ейбрамс, когато пристигне — че пчелите не са единственото нещо, от което трябва да се бои тук?

— Не бих те посъветвала. — Гласът на преподобната майка бе строг.

— Не е честно — продължи Джери, без да обръща внимание на думите й. — Търсят си изкупителна жертва и кой по-добре пасва за това, освен мен? — Тя погледна печално към полата си, която прилично завършваше до коленете й, но въпреки това изпъкваше като възпален палец на фона на всичко останало. Майка Игнасия въздъхна.

— Иска ми се да беше толкова лесно, но истината е, че те имат право. Не за теб конкретно, но не би трябвало да ти напомням, че духовното общество е като… ами като рефрен. — Тя се усмихна на аналогията, която би употребила само по отношение на Джери. — Случилото се с една от нас оказва влияние на всички останали.

— „Приятелството със света е вражда с Бога“? — цитира Йосиф. — Не съм сигурна, че става дума за нещо толкова възвишено.

Тя си спомни предупреждението на брат си. Можеше ли това да има нещо общо с Джим? Ами ако той кроеше тайни планове да се отърве от нея? Сигурна бе, че е пресилено, но нямаше да го подмине с лека ръка. А и влиянието, което той имаше в Архиепископството…

Мислите й бяха прекъснати рязко от думите на майка Игнасия:

— Ако нечии мотиви са нечисти, ние ще стигнем до дъното и в това мога да те уверя.

Краткото мълчание, което последва, бе прекъсвано само от жуженето на насекомите по решетката на прозореца и шума от търкането на пода в коридора с четка. Джери стана.

— Кога пристига сестра Клемънт?

— В понеделник. Вярвам, че ще я накараш да се почувства като у дома си. — Майка Игнасия се изправи и пристъпи иззад бюрото си, висока и стройна в тъмнозеленото си расо, което на дипли се стелеше по тялото й и напомняше за младата жена новаторка с безмилостен поглед, чиито снимки висяха в музея в центъра на града.

Джери си наложи да се усмихне.

— Ще направя всичко възможно.

Тръгна към вратата. Изведнъж всичко сякаш потъна — цялото си съзнателно съществование бе прекарала зад тези стени. Какъв щеше да бъде животът й, ако не трябваше да идва тук всеки ден? Без градината, в която да се разхожда, и сладкия звук от хоровите песнопения? Без кошерите и къщата на меда, и сестра Агнес? Най-добре да я затворят заедно със сестра Беатрис.

 

 

Мариан Ейбрамс се оказа стилна жена на средна възраст с тъмна късо подстригана коса и изящно гримирано лице. Интервюто бе само подготвително, но тя бе написала домашното си — носеше куфарче с бележник и малък касетофон, както и чанта с фотоапарат „Никон“. Джери я разведе из манастира, почерпи я с чай в стаята за посетители, където й разкри историята за произхода на „Благословена пчела“.

— Всичко е започнало в началото на трийсетте години на двайсети век със сестра Бенедикта — подхвана тя. — Била изпратена тук да се възстановява от туберкулоза — смятали, че състоянието й ще се подобри от сухия ни климат. И първоначално наистина се подобрила. — Джери се усмихна, наслаждавайки се на разказа си, както децата й се радваха на книжките с приказки, които им четеше, когато бяха малки. — Тя била жизнерадостна, непрекъснато пеела, винаги намирала мила дума, но най-невероятно от всичко било общуването й с животните. Разправят, че лястовиците кацали на раменете й, а сърните се хранели от ръката й. Можела да се разхожда сред рояк пчели, без да я ужилят, дори можела да бръкне с гола ръка в дънера на дърво и да извади медена пита. Скоро монахините имали повече мед, отколкото им трябвало — мед, за който се смятало, че е с лечебни свойства. Не след дълго били затрупани с поръчки и сестра Бенедикта била определена за управител на пчелина. За няколко години марката „Благословена пчела“ се продавала из цялата долина и извън нея. — Тя спря и отпи от подсладения с мед чай. — После сестра Бенедикта отново се разболяла.

— Почакай малко! — Мариан побърза да сложи нова касета в касетофона.

Когато лентата се завъртя, Джери продължи:

— Починала малко по-късно и била погребана в гробището на хълма. Ще помоля една от сестрите да ви заведе, ако искате. Малко трябва да се поизкачвате.

— Ще има ли проблем, ако снимам?

— Сигурно не. — И пак отпи от чая. — Докъде бяхме стигнали? Да, погребението. Било зима. Тогава пчелите обикновено спят зимен сън, но се случило нещо невиждано — цял рояк се събрал около надгробния паметник на сестра Бенедикта. Опитите да ги отблъснат се оказали безуспешни. Когато времето застудяло, те започнали да умират и падали по гроба. На следващата пролет от люспите на мъртвите пчели поникнали диви цветя. Някои монахини твърдят, че ако внимателно се вслушаш, все още можеш да чуеш леко жужене във въздуха.

— Невероятна случка. — Мариан се усмихна. Явно не вярваше на нито една думичка от току-що чутото. Въпреки това очите й блестяха от вълнение. Надушваше историята, която щеше да грабне читателите й веднага щом я прочетат. — Ще дам това на нашата писателка, ако нямате нищо против. — И потупа касетата с дългите си лакирани в червено нокти. — Тя ще ви се обади през следващата седмица.

— Добре. Ще измислим нещо. — Всичко, което можеше да откъсне мислите й от предстоящото посещение на сестра Клемънт, бе добре дошло.

Те довършиха чая си и тя предаде Мариан на сестра Кармела за представителна разходка из къщата на меда и пчелина. След час журналистката се върна в кабинета й.

— Не знам как да ви се отблагодаря — възкликна тя и сграбчи ръката на Джери. — Страхотно… точно на това се надявах.

Джери я поведе към вратата.

— Обадете се, ако имате въпроси.

По-късно същия следобед, на път за вкъщи, й хрумна, че може вече да я няма, за да отговори на евентуални въпроси. В зависимост от откритията на сестра Клемънт можеше да е уволнена много преди статията в списание „Уест“ да излезе от печат. Мисълта я накара да потрепери. Нямаше предвид себе си, а как ще изхранва децата си?

Сети се да се обади на Обри. Колко хубаво щеше да е поне да чуе гласа му. Не го беше виждала от сватбата — на следващия ден бе заминал за Будапеща. Оттогава бяха минали две седмици и той й липсваше повече, отколкото предполагаше, че е възможно. Именно затова не се втурна да го види онзи ден, когато се върна. Имаше нужда да си докаже, че идеално може да се справя и без него.

А и онзи ужасен инцидент на сватбата. Обри не го спомена — прекалено добре възпитан е. Джери, естествено, издърпа ухото на дъщеря си, когато се прибраха у дома. Още не й беше простила, макар Анди упорито да твърдеше, че не го е направила нарочно и по чисто съвпадение е измъкнала точно диска на Изабел от останалите — извинение, което Джери трудно можа да преглътне.

Не, ще изчака още ден-два. Миналата вечер си поговориха за малко по телефона и Обри бе нетърпелив да я види, но тя бе сигурна, че всичко е само защото му е липсвал сексът. Преди около месец и за нея нещата щяха да стоят по същия начин, но през изминалите няколко седмици бе станало фино разместване на пластовете. Осъзна, че иска повече, и мисълта я ужаси. „Ако поддържам разстояние помежду ни, това чувство ще отмине“, реши тя.

Минаваше покрай къщата на Далримпъл, когато забеляза, че табелата „Продава се“ вече я няма. Почуди се кой ли я е купил. Да не би Фран О̀Брайън да е променила решението си? Бе забелязала, че на няколко от сградите на същата улица стояха дискретни табели, рекламиращи услугите на адвокати, медицински специалисти, счетоводители и дори медиум. Бизнесът явно вървеше.

Прибра се вкъщи и о, не, отново — велосипедът на Джъстин задръстваше алеята. Наду клаксона, естествено, той не дотича и тя излезе от колата с въздишка на раздразнение. Вече бе завлякла колелото до гаража, когато синът й се появи с приятеля си Несто по петите.

— Съжалявам, мамо. — Той се втурна да й помага, докато Несто, мургав, колкото Джъстин беше светъл, остана плахо на прага. Веднага щом безопасно опряха колелото до пералнята и сушилнята, Джъстин изстреля: — Мамо, може ли Несто да остане за вечеря?

Джери усети как раздразнението й се покачва. Колко пъти му бе повтаряла да не й задава подобни въпроси пред приятелите си?

— Разбира се — отвърна тя с меден глас. — Какво има за вечеря?

Джъстин озадачен я зяпна.

— Моля?

— Предположих, че сигурно ти ще готвиш, щом каниш приятеля си на вечеря. — Тя намигна на Несто.

— Ъъъ, ами аз си помислих… — Джъстин погледна обратно към къщата. — Тъй като така и така си имаме компания.

Обзе я безпокойство. Не, Майк не можеше да й причини това, не и след толкова много време. Дори и сега потрепери при спомена. Малко след раздялата им една вечер се бе прибрала по-късно от работа и го завари излегнат на дивана пред телевизора, гушнал по едно дете от двете си страни и тримата гледаха телевизия.

— Анди беше уплашена — й каза той, все едно е от майките, които оставят децата си без надзор в продължение на часове.

Джери едва се сдържа да не избухне. Нали се обади на децата и ги предупреди, че ще закъснее? Анди бе използвала най-стария трик на света, за да накара баща си да дотича обратно. А най-лошото бе, че Джери нямаше никакъв друг избор, освен да го покани да остане. Това или рискът да направи сцена.

Сега предпазливо изгледа Джъстин и го попита:

— И каква е компанията?

Той я погледна учуден. Явно не очакваше, че ще я изненада.

— Клеър — каза той. — Клеър е тук. Мислех, че знаеш. — Лицето му сияеше като коледно дърво и великденска украса накуп. — Мести се тук, в Карсън Спрингс. Купила е къща и всичко останало. Не е ли страхотно!

Джери не се задържа достатъчно дълго, за да му отговори. Всеки, който в момента погледнеше през прозореца на къщата им, щеше да я види как тича по пътеката, претъпканата чанта се удря в бедрото й, а широката усмивка е грейнала на озадаченото й лице.

 

 

— Не исках да казвам на никого, докато не съм сигурна, че всичко ще се получи. — Клеър седеше на дивана, а на масичката пред нея имаше чаша вино. — Дойдох направо от офиса по недвижими имоти. Утре ще подпишем договора.

Джери не можеше да повярва на ушите си. Дъщеря й се преместваше тук! Клеър й разказа, че ще отваря чайна в съдружие с бившата си работодателка Кити, но Джери бе убедена, че това не може да е единствената причина. Радостта я изпълни и й се струваше, че ще се пръсне.

— Е, поне няма да усетиш недостиг на помощници. — И погледна към Джъстин, който ентусиазирано кимаше. Явно съвсем бе забравил за Несто, проявил здрав разум, като се прибра у дома. — Ние сме пълен екип за бързо реагиране — вършим всичко от разопаковане до окачване на пердета. Особено добри сме в поръчването на пица — добави тя усмихната.

Клеър не изглеждаше много убедена.

— Не бих искала да ви създавам проблеми.

— О, не е никакъв проблем. — Тя широко се усмихна и кимна, чувствайки се като онези глупави кучета, залепени на таблото, които мърдаха с глава винаги щом колата се задвижеше.

„Успокой се — предупреди я вътрешен глас, — не искаш да я изплашиш, нали.“

— Ще видим как ще потръгнат нещата. — Клеър изглеждаше щастлива, но Джери усети и лека резервираност.

— Сигурна съм, че работата е точно за теб — подкрепи я тя.

Клеър се засмя, убедена в думите й, и отпи от виното си.

— Още не съм започнала да опаковам. Дадох предизвестието си преди две седмици, но шефовете ми поискаха да остана, докато всичко не се финализира. Едва вчера успях да пристигна.

— Вчера ли? Трябваше да се обадиш. — Опита се да не звучи обидена, че Клеър не се е обадила. — Имаме толкова стаи. — Малко преувеличи, но знаеше, че Анди би могла да се смести при Джъстин. — Всъщност защо не останеш тук тази вечер?

Радваше се, че Анди още не се е прибрала, за да протестира — сигурно е със Саймън или Финч. Знаеше, че по-малката й дъщеря изобщо няма да е възхитена от новините за Клеър, но това не успя да помрачи радостта й.

— Благодаря, но съм предплатила в странноприемницата. — Клеър даде ясно да се разбере, че не възнамерява да се остави да я обсебят. — Освен това утре трябва да ставам още на разсъмване. Голямата среща с предприемача ми.

— Е, ако промениш решението си… — Джери се разкъсваше между разочарованието и облекчението, тъй като молбата й Анди да се смести при Джъстин със сигурност щеше да е предизвестие за бунт. А не можеше да покани момичето да спи на дивана.

Клеър усети облекчението в гласа на Джери и си помисли: „Трябваше да я предупредя.“ Бе грешка да се появи така изневиделица. Джери вероятно се чудеше как ще го съобщи на приятелите и съседите си. „О, между другото, познавате ли дъщеря ми? Не знаехте, че имам още една? Е, както виждате…“

Джери бе ентусиазирана, защото изпитваше смесени чувства, но какво очакваше Клеър — да я посрещнат с отворени обятия ли? Детински фантазии. Толкова глупаво, колкото и да си въобразява, че родителите й ще разберат.

Лу и Мили не бяха във възторг, когато им съобщи решението си. Приличаше повече на взрив, сякаш прокълната сграда е срината до основи — вътрешно осакатяване, болезнена гледка. Мили се разплака, Клеър също, а Лу просто стоеше и гледаше, поклащайки смаяно глава. С никакви обяснения не можа да ги разубеди, че не е купила къщата в Карсън Спрингс единствено за да е по-близо до Джери. Но ако това беше вярно, тя щеше да е болезнено разочарована. Джери не я искаше, поне не истински. О, бе щастлива, че са се открили… но не и че се канеше да остане. „Все едно да обявиш, че не си расист — помисли си тя, — а после да се мръщиш, когато в съседната къща се нанесе негърско семейство.“ Едно нещо бе сигурно — на Джери щеше да й се наложи да обяснява много.

Точно тогава вратата се отвори и Анди пристъпи тежко. Видя Клеър и застина.

Преди Клеър да я поздрави, Джъстин скочи и обяви:

— Ей, Анди, познай какво? Клеър се мести да живее тук. Нали е супер?