Айлин Гоудж
С вкус на мед (5)

Четвърта глава

Анди метна раницата си на рамо и с въздишка тръгна нагоре по стълбите. Гимназия „Портола“ е построена на едно ниво със серия от сгради, свързани чрез топли връзки, с изключение на тази, в която бе в момента. Тук са кабинетите на директора и заместник-директора, на горния етаж са приемната и голяма стая с изглед към вътрешния четириъгълен двор, където училищният вестник излага ежемесечните си публикации за всичко: от настоящите загуби на училищния футболен отбор до ученическата петиция в подкрепа на автоматите за продажба на презервативи в мъжките и женските тоалетни. Саймън й бе обещал да се срещнат пред входа на училището, но след като го чака половин час, Анди бе сигурна, че ще го намери при „Скрайб“. Като негов главен редактор Саймън непрекъснато висеше точно там — в голямата стая.

Трябваше да е много ядосана. Не за първи път я караше да го чака.

Той не е най-хубавото момче в училището, нито пък най-готиното (не че го е грижа за това). Докато другите се стремят да подражават на Дерек Джетър и Шакил о’Нийл, идолите на нейния Саймън са Боб Удуърд и Карл Бърнстайн. И докато отявлени спортисти от училището, като Питър Ъндъруд и Лони Торсен, се блъскат на игрището или се бият с кърпи в съблекалнята, приятелят й често преследва някоя гореща новина или с бясна скорост препуска по клавиатурата.

Такъв е Саймън. Интересува се от теми като глобалното затопляне и контрола върху огнестрелните оръжия и не е прекалено зает, когато трябва да се впусне в акция (или някоя глупост като в случая с Динк Роджърс), за да се опита да промени нещата — макар че главният редактор на „Вали Клариън“, за когото Саймън често твърди, че се подчинява на спекулации, бе казал, че много от статиите му подхождат повече на „Бъркли Барб“.

Саймън е и секси, макар и по нетипичен начин. Не е от мъжете, които се хвалят, и винаги малко се изненадва, когато някой си помисли подобно нещо. Още не го бяха направили и причината не беше, че Анди се пазеше или изчакваше по-добър партньор, а просто защото се боеше докъде би могло да доведе това. Вече беше луда по него. Какво щеше да се случи, ако започнеха да спят заедно?

Анди му бе простила наполовина, когато изкачи стълбите. Завари вратата с надпис „Скрайб“ открехната, а кошчето за отпадъци преливаше. Огледа рафтовете, които, както и цялото помещение, бяха пълни със справочна литература и стари издания на „Скрайб“. Коркова дъска, наполовина скриваща една от стените, беше покрита с фишове, снимки и графици на плейофите за всички спортове; на бюрата имаше компютри, по екраните, на които прелитаха яркоцветни кубове и надписи. Само един от тях работеше и пред него прегърбен седеше Саймън, забравил за света около себе си.

Той премига срещу нея, а дебелите стъкла на очилата му в стил Бъди Холи придадоха на лешниковите му очи изненадано изражение.

— Ей, Анди. Какво правиш тук?

— Бих могла да ти задам същия въпрос — отвърна тя рязко и сложи ръце на кръста. — Трябваше да се срещнем пред училището.

Той изръмжа и сведе поглед към поизносения „Суоч“, който висеше като часовник на Дали над монитора, където без съмнение беше с погрешното впечатление, че ще е по-забележим.

— По дяволите. Съжалявам. Изгубил съм представа за времето. — Скочи и пъргаво си проправи път през компютърните кабели, извили се по пода като змии. Придърпа я в обятията си. Отначало тя се възпротиви, но после с въздишка се предаде. Той миришеше на вълна като удобен стар пуловер в мъглива утрин. — Прощаваш ли ми? — Саймън се отдръпна назад и я дари с обичайната си обезкуражаваща и леко крива усмивка, очилата му се бяха смъкнали, а над едното му ухо стърчеше кичур кестенява коса.

— Работя по въпроса — измърмори тя сърдито.

— Само още минута, става ли? — Вдигна единия си показалец, омазан с мастило. — Обещавам да не се бавя.

— Добре. Но гледай поне да си заслужава.

— Така е. Всъщност това може да е материалът на живота ми. — Върна се на компютъра и написа още една реплика в чата. — Интервюирам Моника Винсънт вече… — той погледна още веднъж „Суоч“-а си — точно един час.

— Онази Моника Винсънт ли? — Тя го изгледа озадачено.

— Единствената и незабравимата.

— Как, по дяволите, успя да го направиш? — Филмовата звезда, родом от техния град, беше известна с отказите си на всички покани за интервюта.

Той написа отговора и загадъчно я погледна.

— Имам си източници.

На екрана се появи още един прозорец със снимка на Моника. Сигурно бе правена преди няколко години, защото тя вървеше по червен килим и носеше блестяща морскосиня рокля, а прочутата й кестенява коса се спускаше на вълни по раменете. Изглеждаше зашеметяващо.

— Сериозно те питам — настоя Анди.

— Добре де, беше си чист късмет. Сигурно съм я хванал в подходящия момент. — Той натисна един клавиш и принтерът забълва страници. — Боб Хайдигер от „Клариън“ е толкова развълнуван, че сигурно вече се е подмокрил. А ако някоя от кабелните телевизии разбере за това… — Не беше необходимо да добавя, че интервюто щеше да излезе във всички вестници в цялата страна.

Анди погледна към снимката на екрана.

— Странно е, нали… Преди години тя красеше кориците на всички списания. Не можеше да се наредиш на опашка в супермаркета и ликът й да не те гледа отнякъде.

Анди си припомни статия в „Пийпъл“ за катастрофата с лодка, след която Моника остана парализирана от кръста надолу. В нея мениджърът и приятелите й разказваха колко смело актрисата понася всичко. Онова, което не споменаваха, беше каква невероятна кучка е, а всички магазинери в града можеха да споделят нещичко по въпроса. Имението на Моника на хълма бе наречено с подходящото име Лорей-Линда по името на Лорелай от „Одисея“, която примамвала моряците към неизбежна смърт.

— Сега нищо не може да я накара да позира за корицата на списание „Таим“ — отбеляза той.

— Не виждам какво има да крие. Имам предвид и случая Кристофър Рийв.

— Чисто и просто его — отвърна Саймън и сви рамене. — Предпочита хората да я помнят на върха на славата.

— Предполагам, това означава никакви камери.

— За всеки случай ще си нося фотоапарата. Все пак сме само местен вестник. — Той се намръщи. — Ей, защо не дойдеш и ти? Ще й кажа, че сме екип.

— Не знам — отвърна тя, макар че предложението бе примамливо. Никой от познатите й не беше виждал Лорей-Линда в дома й. — Трябва да се прибирам.

Саймън прекъсна Интернет връзката.

— Защо? Какво има?

„Нещо много по-голямо от Моника Винсънт“, помисли си тя, но само сви рамене и каза:

— За утре трябва да пиша есе по „Души в окови“, а още не съм дочела книгата.

— Ще ти я разкажа по пътя. — Той я прегърна. — Освен това колко често имаш възможност да наблюдаваш богомолка^[1] в естествената й среда?

— Не може да е чак толкова зла?

— Кажи го на Хърман Тайзър. — Хърман, брадат бивш моряк, си въобразяваше, че е филмов специалист, и беше собственик на любимия им видеомагазин „Ден ъф Син“. — Моника петнайсет минути му чела конско как така той няма всичките й филми в магазина си. Дори Блокбъстър ги няма.

— Веднъж я обслужих в „Ръскс“ — спомни си Анди. — Върна един чорапогащник, който изглеждал носен. Господин Кремър ми нареди да го сменя.

— Умен човек.

— Мислиш ли, че ще ме познае?

— Съмнявам се. От онова, което съм чувал, Моника е загрижена повече за това дали хората ще разпознаят нея. — Той грабна от пода претъпканата си раница и я метна на рамо.

Бяха слезли до средата на стълбите, преди Анди да осъзнае, че в крайна сметка така и не се бе съгласила да отиде с него. Саймън просто беше решил, че тя ще дойде. Е, добре. Заслужаваше си заради историите, които после щеше да разказва.

Колата му, разнебитен фолксваген скуеърбак, навъртял повече километри от модел 747, бе една от малкото, останали на паркинга. Тя отвори вратата, за да се качи, когато забеляза фигура с куфарче, която се носеше към тях. В нея разпозна учителя си по математика и бързо се скри в колата.

Саймън се ухили.

— Какво има… да не си се издънила на теста по алгебра?

Анди не обърна внимание на закачката му. Добре де, математиката не е най-силният й предмет.

— Не си ли чул? Господин Хилмън бил забелязан в гей бар на „Сънсет Стрийт“.

— Нима? — Саймън не звучеше никак изненадан. Той превъртя ключа, нещо изпръхтя и колата запали с оглушителен рев.

— Знаеше ли, че е гей?

Приятелят й сви рамене и хвърли още един поглед към учителя. Всичко в господин Хилмън беше в бежово — оредяващата му коса, палтото, куфарчето, дори кожата му, и това бе последният човек, който някой би очаквал да види в подобно заведение.

— Не знам и не ме интересува. Просто се чудя кой е толкова глупав, та да го преследва. Имам предвид, помисли си, защо ще ходиш в гей бар, освен ако ти самият не си гей?

„Има логика“, помисли си тя. След малко добави:

— Чичо ми е гей?

— Онзи в Сан Франциско ли? — Те излязоха от паркинга и поеха надолу по хълма.

— Чичо Кевин, да.

— Искам да ме запознаеш някой път с него.

— Двамата ще си допаднете.

Последния път, когато видя Кевин, беше преди една година. Изпрати им билети, за да му отидат с Джъстин на гости. След развода това беше най-забавното изживяване.

Саймън й подари голяма усмивка.

— Ще ми хареса всеки, който умее да готви. — Беше известен с апетита си, макар въобще да не му личеше.

Тя се поколеба, преди да го попита:

— Кога ще се запозная с твоето семейство? — През четирите месеца, откакто се срещаха, тя никога не бе ходила у тях. Той винаги намираше някакво извинение.

— Познаваш сестра ми. — Саймън говореше предпазливо.

— Само защото и тя учи в същото училище. — Освен това Рики бе второкурсничка, което означаваше, че почти никога не се засичаха.

— Майка ми почти не си стои вкъщи. А и братята ми няма да ти се сторят никак интересни, повярвай ми.

— Като че ли моят е някакво съкровище?

— Джъстин ли? Той си е съвсем добре.

Анди остана озадачена. Саймън беше направил всичко възможно да се държи мило с брат й: бе му помогнал с домашните и му показа разни неща на компютъра. Нямаше логика да се отнася така пренебрежително към своите братя. Да не би да криеше нещо? Или… хрумна й още по-тревожна мисъл, да не би да я държи на разстояние?

Скуеърбакът пуфтеше и си проправяше път надолу по хълма с такъв невъобразим шум, че можеше да привлече флота на „Ангелите на ада“. В отсрещното платно се виждаше празният училищен автобус, който пръхтеше като стар кон на път за обора си. Шофьорът, едрият господин Дрил, доставяше продукти заедно с жена си и в момента махаше на група момичета с мокри коси от отбора по плуване, които вървяха покрай пътя. Анди се почувства по-стара от тях с около стотина години.

Саймън, изглежда, усети настроението й.

— Ей, добре ли си? Изглеждаш малко тъжна. — Той се пресегна и стисна ръката й. — Надявам се, не ми се сърдиш още.

Тя се отпусна назад с въздишка.

— Не става дума за теб… вкъщи напоследък нещата вървят малко странно. — Дори два дни след съобщението на Джери емоциите не се бяха уталожили.

— В какъв смисъл? — Той като че ли бе наистина заинтригуван.

Анди се поколеба. Не че имаше значение дали той знае — нали беше казала на Финч? Беше й трудно да говори за нещо, което все още й се струваше нереално.

— Ето и последното издание на новините — каза тя с леко саркастичен тон, за да се дистанцира от темата, но вместо това думите й сякаш се преобърнаха и заседнаха в гърлото й. — Току-що открих, че имам сестра.

Саймън я изгледа стреснато, после видя, че тя говори сериозно, и подсвирна.

— Исусе! И как се е случило?

— По обичайния начин. Мама забременяла.

— Предполагам, било е, преди да се запознае с баща ти.

— Много преди това.

— И е чакала толкова дълго, за да ви каже? Уао! — Веднъж и Саймън да онемее.

— Твърди, че било за наше добро. Можеш ли да повярваш? — Анди отново настръхна от обида.

Той сви рамене.

— Интелигентните хора, по принцип, са с учудваща липса на проницателност, що се отнася до собственото им поколение.

Би трябвало да е наясно. В последното издание на „Скрайб“ бе поместил колонка с описания на действителни случаи на тийнейджърски секс, които разгневиха родителите и те заприиждаха в кабинета на господин Блантон като рояк врякащи врани.

— Сега би трябвало да я посрещнем с отворени обятия… едно голямо щастливо семейство. — Изглеждаше като жестока шега. През изминалата година си бе пожелавала времето да се върне назад, както преди развода, но не така си бе представяла, че ще се запълни празният стол на масата. — Майка ми не е излъгала в точния смисъл на думата, но не е ли същото?

Минаваха покрай основното училище, където знамето все още бе свалено наполовина в памет на господин Гайгър, починал миналата седмица след дълго боледуване. На моравата отпред беше опъната жълта лента, сега леко увиснала, която заобикаляше бетонната основа, излята за камбаната от някогашното училище в другия край на града, което се е състояло от една стая.

— Помня, когато баща ми ни изостави — рече той със странен сериозен глас. — Бях на девет години. Знам само, че отиде за пакет цигари и… Минаха поне шест месеца, преди мама да се престраши да ни каже, че той няма да се върне у дома.

Ето защо никога не говореше за баща си. Изпита нова симпатия към Саймън — сега имаха повече общи неща помежду си, отколкото си мислеше.

— Смешното е, че винаги съм искала сестра — призна му тя. — Просто никога не съм мислила, че ще я получа по този начин.

— Кой знае? Може да я харесаш.

— Въпросът не е в това. — Анди се замисли за момент и се намръщи. А за какво всъщност става дума? — Мислех, че познавам майка си, но сега… не съм сигурна. Нямам предвид мъжете, с които спи и си въобразява, че аз не знам. Просто… ами сякаш изведнъж тя е съвсем различен човек.

Същото беше и с баща й. Анди смяташе, че е най-важният човек в живота му. Не я ли наричаше „най-прекрасното момиче на татко“? Дори й намигаше по специален начин, когато я подкрепяше зад гърба на майка й. Припомни си сутрините, когато я събуждаше още по тъмно, за да я заведе за риба на езерото. На връщане винаги се отбиваха в „Лундкуист“ за кафе и понички… нещо, което не беше правил дори с Джъстин. След развода всичко се бе променило. Сега Синди беше неговото най-прекрасно момиче. Анди беше щастлива, ако успееше да го види дори веднъж седмично.

— Вероятно няма да позная баща си, ако го срещна сега — каза Саймън.

— Тя ще пристигне в петък. — Само след три дни. Анди усети как изведнъж я обзе паника. — Мама ще я доведе у дома за вечеря. Представяш ли си колко странно ще бъде? Искам да кажа, че ще можем да говорим за абсолютно всичко… но няма да знаем какво да си кажем.

— Сигурно и тя ще бъде също толкова притеснена от срещата ви и поне това ще е общото между вас. Впрочем тя има ли си име?

— Клеър.

— С какво се занимава?

— Мисля, че е адвокат.

— Ето ти тема за петнайсетина минути. После ще трябва да се потрудите. — Той се пресегна и още веднъж стисна ръката й. — Не се безпокой. Всичко ще бъде наред.

— Лесно ти е да го кажеш. — Саймън можеше да разговаря съвсем спокойно дори с Далай Лама.

Потънаха в мълчание, всеки унесен в мислите си. Бяха напуснали „Агуа Калиенте“ и се изкачваха по стръмния виещ се път към Лорей-Линда. От двете им страни се издигаха скали от пясъчник, обрасли с манзаита и градински чай. Анди си припомни учителя си от шести клас, който им разказваше, че в древни времена цялата долина е била част от дъното на океана. Докато количката на Саймън смело превземаше пътя нагоре, тя си ги представи като морски същества, които се носят по повърхността на водата.

Подминаха къщата на Алис и Уес, построена на няколко нива, които стърчаха под формата на стъпала от стъкло и стомана от каменното стълбище на хълма. Около километър по-нататък, на още по-стръмна скала се издигаше постройката, която едно списание беше нарекло „мавзолея на Моника“. Анди я виждаше как блести в далечината като храм на върха на планината Олимп. Едва когато приближиха сградата, тя сякаш потъна в гъстите гори, които я заобикаляха като крепост. Саймън спря пред високи порти от ковано желязо със спираловидни орнаменти.

Подаде глава през прозореца и решително обяви в интеркома:

— Саймън Уинтроп. Имам среща в четири и половина с госпожица Винсънт. — Сякаш всеки ден се отбиваше при филмови звезди.

Нещо избръмча и портите се отвориха с тихо, зловещо проскърцване. Колата бавно запълзя по чакълестата алея, която блещукаше на светлината на яркото следобедно слънце. Морава, достойна за зелените площи в „Дос Палмас“, се простираше от едната им страна, оградена от ниски храсти и осеяна тук-там с великолепни стари дървета, хвърлящи приятна сянка. Анди се загледа в катерица, която пробяга по моравата като избягал затворник. Това бе първият признак за живот, който забеляза тук.

Паркираха под дърветата в края на завоя и излязоха от колата. Къщата се издигаше пред тях, внушителна и леко нереална с каменните си лъвове, които охраняваха извитото стълбище, и извисяващите се гръцки колони. Над входната врата имаше полукръгло прозорче като в дома на баба й, само че това тук бе с доста по-изискана изработка, а сякаш заскреженото стъкло беше поръбено с фино нарисувани плодове и цветя. От двете страни на вратата имаше големи бронзови урни.

Саймън посегна към ръката й.

— Отпусни се. Ще бъде страхотно.

На почукването му отговори възпълна жена с мишосива коса, облечена в обикновена бяла блуза и дънкова пола. Анди веднага позна Анна Винченци от църквата, а тя се оказа сестрата на Моника. Анна я погледна объркано, после се овладя и любезно каза:

— Анди! Каква приятна изненада. Не те очаквах. — После се обърна към Саймън и протегна ръка. — Здравей. Говорихме по телефона. Аз съм асистентката на госпожица Винченци, Анна.

Звучеше толкова странно да се обръща по този начин към собствената си сестра, но явно Моника настояваше. Анди се чудеше как ли издържа Анна.

Саймън разтърси ръката й.

— Надявам се, не възразявате, че доведох… — погледна към Анди — колежката си.

— Не, ни най-малко. — Анна се изчерви и Анди усети, че Моника явно няма да е толкова сговорчива. — Моля ви, влезте. Ще й кажа, че сте тук.

Въведе ги в коридор, чийто под беше покрит с големи плочи, който премина в широк облян от слънчева светлина атриум, обграден от дървета в саксии от китайски порцелан. Дневната беше още по-пищна — с френски прозорци, от които се разкриваше главозамайваща гледка към цялата долина. Анди прекоси килима с цвят на сметана, сякаш пристъпи по мека трева, и седна на стол с позлатени крака.

— Имам чувството, че вече не сме в Канзас — прошепна.

— Кажи го отново.

Саймън се разхождаше като в музей и се спря пред портрет на Моника над камината. На него актрисата беше младо момиче — на двайсет и няколко години, макар че и сега — на четирийсет — изглеждаше съвсем малко променена. Същата буйна кестенява коса и смарагдовозелени очи, същата усмивка за милиони.

Той се обърна при тихия шум от спиращия асансьор. Минута по-късно Анна се появи, бутайки Моника в инвалидна количка. Беше облечена с бледозелена копринена блуза и панталон от същия плат, а около дългата й бяла шия висеше наниз от перли и съвсем спокойно можеше да мине за кралица, седнала на трона си. От нея лъхаше лек аромат на цветя.

— Здравейте, здравейте — поздрави ги весело тя. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Както виждате — потупа ръкохватките на количката си, — вече не се придвижвам толкова лесно, както някога.

Анди изненадано примигваше срещу нея. Това ли беше същата онази Моника Винсънт, която бе довела Доун Париш от „Синята Луна“ до рев, след като Доун, без да иска, бе разляла кафе по блузата й? Тази Моника беше очарователна като в ролите на разбивачката на сърца с нежна душа, с които беше станала известна.

Саймън пристъпи към нея и й подаде ръка.

— Саймън Уинтроп. А това е моята, ъъъ, асистентка, Андреа Бейлис. — Той посочи към Анди. — Чест е за нас да се срещнем с вас, госпожице Винсънт. Гледал съм всичките ви филми, повечето дори по два пъти.

— Е, ама колко си сладък. — Тя кокетно се усмихна и разкри трапчинката на една от страните си. — Ще си призная, че когато се обади, не знаех дали да те отрежа, или да приема. Какво би могло да иска момче на твоята възраст от стара дама като мен? — Изглеждаше така, сякаш много добре знае какво би могло да иска да направи с нея едно буйно момче, независимо дали беше инвалид, или не. — Но си признавам, че любопитството ми надделя.

Саймън веднага се възползва от предоставената му възможност.

— Вижте, сигурен съм, че сте се уморили да слушате как хората обясняват колко харесват филмите ви — особено „Северно сияние,“ и онази сцена на гроба на майка ви, която е изкуство, истинско изкуство — затова няма да ви отегчавам с подобни приказки. Онова, което търся, е човекът във вас. Какво харесвате или не харесвате, от какво се интересувате и други подобни неща.

— Боя се, че ще ви отегча. — Моника наклони глава и го погледна изкусително с крайчеца на очите си. — Моля те, седни. — Тя му посочи ъгловото канапе, отрупано с възглавници, където можеше да се настани цяла свита. — Искате ли нещо за пиене — студен чай, сода?

— За мен студен чай, ако обичате — изписука Анди.

Саймън потъна в канапето.

— За мен кока-кола, ако имате.

— За мен обичайното. — Моника дори не погледна към сестра си, която стоеше неотлъчно до нея. Анна кимна и мълчаливо се оттегли в другата стая. — А сега, докъде бяхме стигнали?

Саймън извади диктофон от раницата си.

— Имате ли нещо против да включа диктофона?

Моника махна незаинтересовано с ръка, което беше странно, като се има предвид каква параноичка бе на тази тема. Явно не съзираше заплаха в Саймън.

— Значи си почитател на „Северно сияние“ — каза. — Умно момче си. Знаеш много добре, че ние, актрисите, никога не се уморяваме да слушаме за себе си. Вярно е онова, което говорят за нас. Суета и пак суета. — Леко се засмя, но не успя да разсее скритата горчивина в гласа си. — Разбира се, напоследък съм доста по-малко суетна. Тя хвърли изпълнен с копнеж поглед към портрета над камината.

Дойде ред и на Саймън за реплика:

— Не виждам защо не продължавате с филмите. Имам предвид, с това лице…

Тя засия.

— Благодаря ти, мило момче, но се опасявам, че през последните години няма голямо търсене на парализирани актриси.

Анди усети уязвимост, което почти я накара да я хареса.

— Ами телевизията? — попита Саймън.

— Имах няколко предложения. Нищо интригуващо. — Анна се върна и Моника взе питието си от подноса. — Както и да е? Защо да си правя труда? Имам повече пари, отколкото мога да похарча за два живота. Хората мислят, че по цял ден седя и се самосъжалявам? — Тя се наведе и устните й се извиха в усмивка, която едва не достигна до очите й. — Истината е, че никога не съм била по-щастлива. Нали така, Анна?

— Да… разбира се — отвърна послушно сестра й. Походката й изглеждаше странно скована, докато прекосяваше дневната с подноса и подаваше на Саймън и Анди напитките им.

— Ами благотворителност? — поиска да разбере Саймън.

Моника се изсмя леко и вибриращо.

— Представяте ли си ме на разпродажба на сладкиши? Или да събирам дарения от врата на врата? О, не ме разбирайте погрешно… — Тя махна с ръка с добре оформен маникюр, а златните й гривни иззвънтяха. — Участвам в доста благотворителни дейности. Миналия месец дарих палто от руски самур за търга, организиран от моята приятелка Лиз, а както знаете, тя набира средства за болните от СПИН.

„Кожено палто, от което няма кой знае каква нужда в слънчевия Карсън Спрингс“, помисли си Анди. Веднага си представи разнебитената къщурка на семейство Винченци малко по-надолу по пътя след къщата на Лора и се замисли колко добре биха се отразили тези пари на Анна.

Саймън погледна записките си.

— Палто, оценено на сто и четирийсет хиляди долара.

Моника изглеждаше впечатлена.

— Добре, добре, виждам, че сте си написали домашното. Какво знаете още за мен, млади човече? — Думите й започнаха странно да се сливат и Анди забеляза, че чашата в ръката й бе празна. Явно беше пила и преди да пристигнат.

Саймън обаче нищо не пропускаше.

— Имате четиринайсет филма, станали номер едно в бокс офис класациите, пет номинации за награди на Академията и „Оскар“ за поддържаща женска роля във филма „Диви лилии“.

— Която си беше почти главна роля — изсумтя тя. — Но това е като да търсиш под вола теле. — Посочи към лъскавата статуетка над камината. — Хайде! Вземете я. Не се срамувайте.

Саймън стана и Анди го последва. „Оскарът“ стоеше между две кучета от китайски порцелан, беше по-тежък, отколкото очакваше, и изпита странно вълнение, когато го докосна. Представи си Моника на сцената с него, сияеща пред камерите. Колко тъжно, че това е била последната официална реч, която щеше да произнесе.

После поговориха за филмите й и Моника им разказа за първия си голям пробив, когато била „открита“, докато работела като сервитьорка в бюфета на „Юнивърсъл Студио“. Всички стандартни истории, включително и пикантериите за тримата й съпрузи. Единственото споменаване на катастрофата беше начинът, по който описваше живота си, сякаш го делеше на две части, като преди и след новата ера. Довери им, че когато вече не можела да прави филми, се прибрала у дома в Карсън Спрингс.

— Родена съм и съм израснала тук — говореше тя. — Бих искала и тук да бъда погребана. — Последното го каза на шега, но в погледа й имаше нещо, което накара Анди да настръхне, сякаш Моника вече бе мъртва.

След като изпи поредното питие, стана още по-приказлива. С язвителен тон неспирно разказваше различни неистини, увековечени от пресата. Както слуха, че била виновна за разпадането на брака на Рун Холоуей, за който, според думите й, всеки би могъл да потвърди, че нещата не са вървели още преди нейното появяване. И дори още по-коварната лъжа, че е пренебрегнала майка си.

— Кой плаща на госпожа Симънс да я гледа, докато ти си на работа? — попита тя Анна. — Кой плаща разходите, които не се покриват от осигуровката й? Господи, да не би да очакват от мен да играя отгоре на всичкото и ролята на Флорънс Найтингейл?

— Ти си много щедра — измърмори сестра й и хвърли притеснен поглед към чашата в ръката на Моника.

— Исусе! През половината от времето майка ми дори не се сеща коя съм. Но какво знаят тези хитри мелези? Грижа ги е единствено как да ме овъргалят в калта. — Прекрасното й лице доби сериозен вид, а устата й се изкриви в грозна усмивка. — Сега е различно. Съжаляват ме. Бедната, парализирана Моника. Искаш ли да знаеш защо не давам интервюта? Спри проклетото нещо — изкрещя тя и посочи диктофона. — Ще ти кажа защо. Защото не се интересуват от истината. Кръвопиещи копелета… гледат само как да увеличат тиража си.

— Моника, срещата ти в пет и половина? — Анна почука с пръст по часовника си в опит да съкрати интервюто.

Саймън разбра намека и бързо стана.

— Благодаря ви, госпожице Винсънт. Засега имам достатъчно материал. — Той хвърли многозначителен поглед към Анди, която също се надигна. — Не искам да отнемам повече от ценното ви време.

— Сладко момче. — Тирадата на Моника бе преминала като лятна буря. Саймън й протегна ръка и тя я потупа, а после замаяно се усмихна на Анди. — Ако бях на твое място, щях да го държа под око. Иначе някое умно момиче ще го грабне под носа ти.

— Аз… — Анди не знаеше какво да отговори. — Благодаря за… всичко.

Анна изглеждаше напрегната и разсеяна, докато ги изпращаше. Защо се примиряваше с това положение? Със сигурност би могла да си намери работа на друго място. Знаеше ли, че в града наричат сестра й Кучката на колела? Всеки от десетината собственици на магазини би наел Анна само от съжаление.

Анди беше стигнала до средата на стълбите, когато тя извика след нея:

— О, щях да забравя. Моля те, благодари на майка си от мое име за меда.

— Разбира се, ще й предам. — Кой знае защо, с известно смущение прие напомнянето за предвидливостта на майка си — Джери винаги раздаваше буркани с мед от благословените пчели. — Ъъъ, предполагам, че ще се видим на сватбата. Ще дойдеш, нали?

Анна се замисли за момент, но после лицето й видимо светна.

— Сватбата. Да, разбира се. Не бих я пропуснала за нищо на света. — Тя прокара пръсти през рядката си кестенява коса, а очите й се насълзиха по незнайна причина. — Съжалявам. По-добре да… — Махна разсеяно с ръка назад към къщата. — Радвам се, че се запознахме, Саймън. Благодаря ти за… за това, че не каза нищо. Тя, ъъъ, понякога е малко депресирана.

— Напълно разбираемо — отвърна Саймън.

— Ти няма да?…

— Аз съм просто дете, нали така? Какво разбирам аз? — Дари я с една от невинните си момчешки усмивки и побутна нагоре очилата си, свлекли се до средата на носа му.

Анна изглеждаше облекчена.

— Благодаря.

Бяха в колата и се насочваха към алеята, когато Анди се престраши плахо да попита:

— Наистина мислеше онова, което каза, нали? Няма да споменеш нищо за…

— За това, че беше пияна ли? — довърши изречението й Саймън. — Не се безпокой. Имам нещо много по-интересно наум.

Не се осмели дори да си помисли какво би му сторила Моника в противен случай.

— Беше страхотен вътре — призна му тя. — Не бих се справила толкова добре.

— Това означава ли, че ще спиш с мен? — Намигна й дяволито. Беше си открит намек, макар Саймън никога да не примамваше или заплашваше хората. Анди искаше той да бъде… да е по-лесно да му устои.

Малко по-късно спряха пред дома й — една от старите постройки в квартала и наистина изглеждаше като такава. Майка й отказваше да я пребоядиса. Харесваше обветрения й вид и лозите, които се катереха по стените. Не полагаше грижи и за плета, защото не искаше да изглежда като всички останали в квартала. Но онова, което озадачаваше Анди, бе защо трябваше да изпъкват сред останалите като възпален пръст?

— Ще влезеш ли? — попита го тя. Джъстин без съмнение беше при приятеля си Несто, а майка й щеше да се прибере след часове.

Саймън не се нуждаеше от допълнителни увещания.

Къщата беше притихнала, единственият шум идваше от лая на Бъстър в задния двор. Слънчевата светлина се прокрадваше през щорите и хвърляше стълбовидна сянка върху килима и аптекарския шкаф с десетки чекмедженца, в които се криеха кибрити, менюта за вкъщи, стари писма и списъци, модели за шев и откъснати копчета от ризи.

— Гладен ли си? — попита го тя.

Саймън поклати глава. Гледаше я така, че стомахът й сякаш изпадна от тялото й.

— Защо вместо това не послушаме малко музика?

Сърцето на Анди учести ритъма си. Той имаше предвид в нейната стая, разбира се.

Тя срещна погледа му, леко потрепери и си помисли: „Дали съм готова?“

Не се гордееше особено с факта, че е девствена. Беше само обещание, което даде на майка си отдавна, когато обсъждаха по женски въпроса за бебетата и секса. Ако Джери й беше казала да изчака, докато се омъжи, или ще отиде в ада — така учеха монахините по катехизиса, — вероятно щеше вече да го е направила. Но майка й бе прекалено разумна и я посъветва само да изчака, докато е сигурна, че този акт наистина означава нещо за нея.

Тогава Анди не знаеше, че майка й не е такава, за каквато я мислеше.

Непокорен глас й прошепна: „Не е като да правиш нещо, което тя самата също не е направила.“

Поведе го по коридора към стаята си и изведнъж осъзна, че леглото й е покрито с плюшени играчки, а библиотеката е пълна с любимите й детски книги, като „Мечо Пух“ и „Паяжината на Шарлота“, плакат на „Бекстрийт Бойс“, които отдавна вече бе преживяла, все още висеше на стената по простата причина, че нямаше време да го свали.

Анди потъна в леглото и усети странна лекота в слабините си. Саймън просто стоеше и несигурен я наблюдаваше, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на джинсите си. Тя не можа да се въздържи и се усмихна. Всяко друго момче вече щеше да й е налетяло.

Той сложи диск в плеъра — албума на Сара Воън, който й беше дал, за да я спечели за джаза, — преди да седне на леглото до нея. Изглеждаше нервен, макар че тя не можеше да си обясни защо — и преди се бяха докосвали. Хрумна й, че може би сама трябва да поеме инициативата.

Легна по гръб.

— Няма ли да ме целунеш?

Саймън се ухили.

— Мислех, че никога няма да попиташ.

Тя обичаше начина, по който той я целуваше — не беше прекалено влажно и с подходящия натиск. Разтвори устни и усети върха на езика му, който подхвана игра с тях. Странното усещане за лекота в стомаха й се спусна по-надолу и се настани като топла ръка между краката й. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че е навсякъде — задимен нощен клуб или евтин мотел в „Телма и Луиз“.

Целувките му се задълбочиха и станаха по-настойчиви. Тя усещаше как се притиска към единия й крак и си помисли колко ли неудобно се чувства — свит и притиснат в джинсите му. Тя ги разкопча и плъзна ръка вътре. Беше го докосвала и преди, но много внимателно и някак тайно, сякаш случайно. Сега обаче смело започна да изследва. Беше мек като розови листенца и релефен от вените, които пулсираха под пръстите й. Саймън изстена и сложи ръка върху нейната. Задвижи я нагоре-надолу, докато тя схвана движението. Само след няколко докосвания той рязко се отдръпна.

— Спри. Ще свърша. — Гласът му беше дрезгав, а дишането учестено.

Разсъблякоха се на фона на тихото, но пламенно монотонно пеене на Сара. Анди никога не се беше събличала напълно пред друг. Винаги бяха спирали до бельото. Сега тя се взря в него.

Оставен на свобода, без джинсите и боксерките, той изглеждаше още по-голям, издигащ се внушително от тъмното гнездо косми. Финч й бе подсказала какво да очаква, но Анди никога не си го бе представяла толкова… е, явно трябваше да се захващат за работа. Тя потрепери и скръсти ръце пред гърдите си.

Саймън действаше бавно. Целуваха се още, преди той нежно да провре пръст между краката й. Беше хубаво и тя затвори очи, като позволи на топлите усещания да я превземат, както когато се докосваше в тъмното под одеялото. След около минута бутна ръката му встрани и прошепна:

— Готова съм.

Но Саймън просто лежеше и дишаше тежко. Най-накрая изграчи:

— Нямам презерватив.

Без очила лешниковите му очи изглеждаха странно и разфокусирано.

— О! — Никога не й беше хрумвало, че може да не е подготвен.

— Ще… ще бъде ли добре, ако се отдръпна навреме?

— Не би трябвало. — Беше се наслушала на лекции, че отдръпването навреме не е гаранция. От друга страна, вероятността да забременее този път беше също толкова голяма, колкото й вероятността родителите й да се съберат отново. — Но предполагам, че може… само сега.

Саймън я погледна всезнаещо, но поне този път умът му отхвърли разумните доводи. Той се надвеси отгоре й и внимателно започна да се намества в нея. Страните му бяха почервенели, а косата — залепнала за челото на влажни къдрички.

— Не те наранявам, нали?

— Не.

— Ако те заболи, само ми кажи и ще спра.

— Може би все още не си достатъчно…

Тя затаи дъх и усети как я пронизва болка. Не беше толкова лошо, колкото бе очаквала. После той се задвижи вътре в нея с внимателни тласъци. Леглото беше влажно — кръв? — но тези мисли бяха бързо погълнати от топлите вълни на удоволствието, които я заляха. Значи за това говореха всички. И все пак никой не би могъл да я подготви за това колко хубаво беше всъщност — топло, копринено меко и сладко като шоколадова заливка, която се топи не само в устата, но и по цялото тяло.

Саймън простена и рязко се отдръпна. Тя усети как нещо топло се разлива по бедрото й. След миг той се отмести и промърмори:

— Извинявай. За малко да направим беля.

Тя докосна мокрото на бедрото си. Миризмата му напомняше силно хлориран басейн.

— Сигурен ли си, че се отдръпна навреме?

— Той кимна.

— Ти?…

Анди поклати глава и му се усмихна, за да му покаже, че всичко е наред.

— Беше ти за пръв път, нали? — Досега й беше отговарял уклончиво, намеквайки за една-две интимни срещи.

Страните на Саймън почервеняха още повече.

— Мнението ти за мен ще се промени ли, ако ти отговоря утвърдително?

— И защо би трябвало да се промени?

— Не знам. Мачо идеята и така нататък.

— А ти откога се интересуваш дали хората те смятат за мачо?

— Права си. Глупаво е.

— Очакванията ти оправдаха ли се? — попита тя.

Той широко се усмихна.

— Нека просто да кажем, че бие по всички показатели самотното изпълнение.

Дълго останаха да лежат и да се взират в тавана. Бъстър отново започна да лае в задния двор, а през отворения прозорец долетя миризмата на печено — съседката госпожа Корлис винаги приготвяше печено в сряда. Най-накрая Саймън стана, за да използва банята. Тя чу шума от течаща вода и миг по-късно той се върна с влажна кърпа, за да избърше нежно кръвта между краката й. Когато и двамата бяха облечени, той й помогна да събере изцапаните чаршафи. Ако майка й ги видеше, щеше да каже, че месечният й цикъл я е изненадал. Саймън я прегърна.

— Във филмите в този момент мъжът казва „Обичам те“.

— Имаш ли нужда от нечий саундтрак за това.

— Като този ли? — Той изтананика няколко акорда от „Спомен“.

— По-добре престани, докато все още имаш натрупани червени точки — подхвърли тя усмихната.

— Добре, но само ми обещай, че ще ме уважаваш на сутринта.

— Което ми напомня… — Анди се отдръпна. — Ако не започна да пиша онова есе, ще се наложи да не спя цяла нощ.

Всеки друг би приел това като намек да си тръгне, но не и Саймън. Той седна на леглото и търпеливо я изчака да изрови от дълбините на раницата си „Души в окови“.

— Добре — започна той, — нещото, което трябва да се помни за Моъм, е, че е бил гей, затова много хора смятат, че когато е описвал обсебеността на Филип от Милдред, той всъщност е пишел за…

 

 

На следващата сутрин Финч я настигна при шкафчетата.

— Чу ли какво е станало? Онзи некадърник Фришман за малко да подпали лабораторията по химия.

— Така ли? — Анди завъртя комбинацията на ключалката си. Беше будувала половината нощ, за да напише есето си (нямаше да успее, ако не беше Саймън), и бе доста разсеяна.

— Би трябвало да си чула как Уъндърлих му крещи.

— Амиии — измънка Анди.

С ъгълчето на окото си мярна мускулестия Ръс Бенадето, прегърнал приятелката си, русокосата участничка в Движението за поддържане на училищния дух Шани, Харис, да идват към тях. Беше малко след десет и половина и той явно планираше забавленията, започващи обикновено подир пет следобед. Шанън, която седеше до Анди в часовете по испански, мина, без дори да ги удостои с поглед.

Затова пък Финч й хвърли онзи поглед, който казваше, че са щастливки да членуват в свой клуб, докато особняци като Ръс и Шанън само си мислеха, че са с едно стъпало по-високо от останалите.

— Ей, какво ти става? — попита тя, когато Анди не реагира.

— Ъъъ? А, нищо. — Не гледаше приятелката си и отново се съсредоточи върху ключалката. Вече за втори път се опитваше да я отвори — сигурно беше объркала числата.

— Нищо, друг път. Цяла сутрин се държиш странно. — Финч се наведе напред, а косата й падна от раменете като завеса от тъмна коприна. — Все още ли си ядосана на майка си?

— Не съм ядосана. И никога не съм била. Не мога да говоря за това сега. — Погледна през рамо към отдалечаващите се Ръс и Шанън. Финч беше единствената, освен Саймън, която знаеше за Клеър, и смяташе да остави нещата така. — По дяволите! Сигурно е счупено. — Удари вратата с ръка. Ако не успееше да го отвори, щеше да закъснее за часа на господин Хилмън.

— Добре, ще поговорим на обяд. — Финч нетърпеливо отблъсна ръката й и умело завъртя ключалката няколко пъти. Вратата се отвори.

— Благодаря. — Анди я погледна свенливо.

Финч й махна и тръгна за час — стройна тъмнокоса девойка в джинси и шик червена тениска, едва напомняща за момичето, с което Анди се бе запознала миналото лято. Сети се, че бе обслужвала Финч в „Ръскс“ и тогава й бе направило впечатление колко мистериозно замислена е и как се отнася също толкова колебливо към Анди, колкото и към обувките, които пробваше. Едва когато започнаха да се опознават, тя се отпусна. Анди с изненада разбра, че Финч е прекарала дванайсет от своите шестнайсет години живот от сиропиталище в сиропиталище, преди най-накрая миналата година да избяга от последното. Тя бе единствената от приятелите на Анди, дори и сред тези с разведени родители, която напълно я разбираше какво изпитва към баща си. Финч нямаше нужда да пита защо Анди и брат й не прекарват неделните следобеди с Майк в унищожаване на „Хепи мийл“ в „Макдоналдс“.

След около час и половина двете приятелки седяха на моравата, която заобикаляше сградата на администрацията от едната страна и сградата за математика и точни науки от другата и продължаваше с леко хълмче към паркинга и автобусната спирка. В центъра се издигаше пилон, който освен за издигане на знамето изпълняваше и функцията на компас за различни групи, които си уреждаха срещи там. Първокурсниците, най-ниско в училищната йерархия, седяха най-близо до паркинга, докато второкурсниците заемаха меридиана над тях. Зоната на север от пилона беше неформално резервирана за горния курс, част от който бяха Анди и Финч, а най-популярните ученици се събираха на пейките покрай вътрешния двор.

— Избра ли си вече рокля? — попита Анди и захапа сандвича си с риба тон. Сватбата на Лора беше след по-малко от месец, а момичето все още нямаше представа какво ще облече.

Финч завъртя очи.

— Не ми напомняй.

— Поне не трябва да носиш грозна дреха, избрана от някой друг. — Приятелката щеше да е шаферка, но понеже сватбата не беше официална, имаше картбланш да си избере рокля.

— Това е един от начините да погледнеш на нещата — каза тя. — От друга страна, никой не го е грижа с какво ще бъда облечена. Единственото, което хората ще видят… — изражението й стана по-мрачно — е неудачничката, провалила сватбата на Алис.

Анди не присъства на сватбата на Алис миналото лято, защото тя се състоя през уикенда, когато баща й бе направил съмнителен опит да запознае нея и Джъстин със Синди и бяха на езерото Тахо, но бе чула историята. Кой не я знаеше? Финч се появила по средата на церемонията, мръсна и гладна, понеже дни наред се скитала по пътищата без храна, и я хванали да краде от студения бюфет за сватбения коктейл. За нейно щастие Лора я съжалила и завела в ранчото. Оттогава Финч живееше там.

— Кой го е грижа за мислите на някого си? — отвърна Анди. — Имаш мен… и Лора, и Хектор, и Мод. Всичко останало е без значение!

Финч сви рамене.

— Да, знам само, че понякога се притеснявам… ами не се вписвам в обстановката.

Анди се почувства привилегирована, че Финч сподели с нея подобно нещо, защото приятелката й по-скоро би отрязала палеца на крака си, отколкото да признае това пред някого.

— Ти си милион пъти по-добра от онези надувки. — Тя посочи към Ръс и Шанън, които седяха на една от пейките, заобиколени от приятелите си сноби, и всички шумно се смееха на някаква шега — най-вероятно за сметка на някой друг.

— Само се надявам да не се спъна, докато вървя по пътеката — продължи мрачно Финч. Постоянната бръчка между дебелите й тъмни вежди ставаше още по-дълбока, когато беше притеснена или разстроена, както сега, а маслиновата й кожа бе обагрена в розово по бузите.

— За твое сведение такава няма да има. — Церемонията щеше да е на един хълм.

— Знаеш какво имам предвид. Единственият човек, който очаква тази сватба с не по-малко нетърпение от мен, е Хектор. — Ъгълчетата на устните й се извиха. — Мисля, че той би искал да се ожени само в присъствието на нас четиримата и мировия съдия.

— Е, скоро всичко ще свърши. После — нормалното ежедневие. — Тутакси се сети за Клеър и стомахът й се сви. В семейството им животът вече никога няма да бъде същият.

Веждите на Финч се отпуснаха и тя се облегна назад с лакти на тревата.

— Да, а кое е нормално? Трябва да погледна думата в речника. За мен е да остана на един и същи адрес повече от няколко месеца.

— Знам какво имаш предвид. Нищо не е същото, откакто родителите ми се разведоха — каза Анди и предпазливо добави: — Не че у нас някога е било толкова лошо, както при теб.

Финч се обърна към нея и присви очи на силната слънчева светлина.

— Баща ти знае ли за сестра ти?

Анди усети как в стомаха й зейва дупка.

— Беше зает, когато му се обадих, и нямахме възможност да говорим много. — Истината бе, че според него това не е кой знае какво, и единственият му коментар беше, че сигурно ще бъде хубаво да има по-голяма сестра. — Както и да е, той не може да направи нищо. Искам да кажа, че аз някак си съм принудена да я понасям, нали?

Финч хвърли троха от сандвича си на врабче, което кълвеше в краката им.

— Може би не е толкова лошо, колкото си мислиш. Може и да е „печена“.

— А може и да не е.

— Както и да е, все пак става дума само за един човек. — Финч седна и напъха остатъка от сандвича си в чантата. Анди беше забелязала, че рядко изяждаше всичко, сякаш винаги трябваше да е сигурна откъде ще дойде храната за следващото й ядене. — Аз… Когато отидех в ново семейство, всеки път трябваше да опознавам цяла тълпа роднини.

— Кой знае колко ти е било трудно.

Облак сякаш премина през лицето на Финч с нейните високи индиански скули и тъмна кожа, които караха Анди да си припомня историята за принцеса Матилия, погребана на едноименния хълм до любовника си. Тя погледна Анди с тъмните си очи, които бяха видели толкова много и разкриваха толкова малко.

— Свикваш.

Изведнъж Анди се почувства дребнава егоистка. Дали не правеше от мухата слон? Загледа се зад пилона, където една от първокурсничките се кикотеше с приятелките си и всички зяпаха към господин Хилмън, който в момента минаваше покрай тях с наведена глава. Сутринта беше чула, че анонимен шегаджия написал на дъската му „X + Y = обратен“. Чудеше се дали Ръс и приятелите му смятаха същата случка за изключително забавна.

— Предполагам, няма да е лоша като Моника — отстъпи тя.

Очите на Финч се разшириха от любопитство. Анди й бе казала само най-важното и с нетърпение очакваше да разбере още подробности.

— Все още не мога да повярвам, че наистина сте били в нейната къща.

— Бяхме там почти час. Беше доста пияна още в началото, когато пристигнахме.

— Като изключим това, как изглеждаше?

Анди се замисли за момент. Кое беше нещото, което обобщаваше Моника?

— Изглеждаше тъжна.

Финч изсумтя:

— Да бе. С всичките си пари?

— Мисля, че би ги заменила за човек, който истински да я обича.

— Била е омъжена няколко пъти, нали? Както и да е, взимам си думите обратно. — Те се спогледаха. И двете знаеха, че любовта и бракът невинаги вървят ръка за ръка. — Чух, че е спала с половината мъже в града. Мислиш ли, че е вярно?

Анди си спомни начина, по който Моника беше мигала кокетно срещу Саймън.

— Мисля, че й харесва вниманието. Освен това не вярвай на всичко, което чуваш. — Тя се сети за случилото се после и изведнъж слънцето започна да топли още по-силно.

Анди вдигна глава и видя, че Финч я наблюдава.

— Е, дори да е спала с много мъже, какво от това? Искам да кажа, че не наранява никого, нали?

— Защо е този внезапен интерес към любовния живот на Моника?

— Нямах предвид само Моника. Говорех по принцип. Например ако някое момиче го прави с приятеля си.

— Какво намекваш? — Анди сведе поглед пред зорките очи на приятелката си.

— Нищо. — Тя скубеше тревата с невинно изражение. — Само че налетях на Саймън през първото междучасие и когато споменах името ти, той стана моравочервен. Случило ли се е нещо между вас, пък аз да не знам? — Анди се поколеба достатъчно дълго, за да може Финч да схване посланието. След което нададе кратък вик: — Направили сте го. Господи, не мога да повярвам, че не си ми казала!

— И да ти разваля удоволствието от откритието? — Бузите на Анди пареха като огън и тя се огледа дали някой е забелязал факта.

— Добре, разказвай. — Финч махна с ръка подканящо.

Анди сви рамене. Нямаше смисъл — Финч щеше да измъкне всичко по един или друг начин.

— Вчера, след като се върнахме от къщата на Моника, се замотахме в моята стая… и… ами знаеш…

Финч, с блеснали тъмни очи, се наведе към нея и заговорнически я попита:

— И как беше?

— Добре, предполагам. — Беше по-добре от добре, но не искаше да се впуска в подробности. Финч не беше девствена — бе далеч от това състояние, — но предишният й живот не беше нещо, към което се връщаше с удоволствие.

— Надявам се, че е имал…

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш? Или е имал, или не.

— Отдръпна се навреме.

Финч изстена.

— Изтърканото оправдание. Господи, не мога да повярвам, че си се хванала.

— Честно казано, не го обмислях много в онзи момент.

— Да се надяваме, че няма да забременееш.

Тогава на Анди й хрумна, че не става дума за евентуално забременяване — ако Саймън не се беше отдръпнал навреме, сега вече щеше да е бременна. През тялото й премина тръпка и изведнъж усети влажната почва под себе си, пълна с всякакъв вид живи, мърдащи същества.

Добре, че звънецът иззвъня. Тръгнаха за третия час в салона — единствения час, в който се засичаха, когато Анди се обърна и я попита:

— Правя ли от мухата слон?

— За какво… за Саймън ли?

— Не, за нея. — Изведнъж двете мислено се съюзиха — ако бе забременяла, дали историята не се повтаряше? Щеше да е в същото положение като майка си горе-долу на същата възраст.

— Няма да разбереш, докато не я видиш — отвърна Финч с изражението на човек, много вещ в тези работи.

Анди усети някаква празнота. Смяташе, че желанията се сбъдват, но вече знаеше, че е също толкова глупаво, колкото и вярата във великденския заек. Но ако сега имаше право на едно желание… какво щеше да е то? Преди една или две години щеше да си пожелае баща й да се върне у дома, което, колкото и да й беше мъчно да признае, щеше да е истинска катастрофа. В момента ставаше дума по-скоро за усещане, отколкото за желание… да бъде половинката от нещо счупено, за което би дала всичко, за да го направи отново цяло. Усещане, помисли си тя мрачно, което ще стане още по-гадно, когато копелето на майка й се появеше на сцената.