Айлин Гоудж
С вкус на мед (15)

Четиринадесета глава

Анди бе на осем години, когато се наложи да й махнат сливиците. Майка й всеки ден, часове наред през времето за посещения, седеше до нея и й четеше любимите й книжки. Баща й пътуваше по работа — както и когато бе представлението по случай завършването й, и когато получи наградата си за най-добро есе на тема „Какво е за мен световният мир“. Обърнеше ли се назад, струваше й се, че по-голямата част от живота си е прекарала, очаквайки баща си: да дочуе бръмченето на колата му, шума от куфарчето му в антрето и най-вече телефонния звън.

Повече от седмица беше при него, а почти всяка вечер бе едно и също: приятели за вечеря, някакви дейности в клуба, коктейл парти, което със Сидни не можеха да пропуснат. Тази вечер Синди организираше купон по случай рождения ден на най-добрата си приятелка Мелинда. През целия ден мащехата й само се щураше: да нарежда на бедничкия Консуело, да досажда на доставчиците с промени в последния момент, да прави на нищо момчето, което се грижеше за басейна, задето се мотаело в задния двор. А сега, след като къщата бе в изряден вид, цветята подредени и всяка частица от сребърните прибори светеше, реши да се заеме с Анди.

— Може ли да те помоля за една услуга, миличка?

Синди стоеше пред вратата на стаята за гости, където Анди обикновено отсядаше, със сладката си усмивка, като бонбонче в студен ден. Освен това я нарече „миличка“, което само по себе си не бе добър знак.

Анди й върна усмивката.

— Разбира се, каквото искаш.

— Ако ще ползваш банята, би ли отишла у съседите? — От тона й бе ясно, че го смяташе за напълно смислено искане. — Вече се обадих на мисис Чамбърс и тя каза, че няма нищо против.

Бог е забранил мивката да е мокра или кърпите накривени, когато гостите пристигнат.

Анди неволно се засмя.

— Няма проблем. — А си мислеше, че просто няма начин да отиде до тоалетната у съседите.

Едва познаваше мисис Чамбърс, дребна възрастна дама с пухкаво миниатюрно пуделче, дето джафкаше по всяко движещо се нещо. Ако се наложеше, щеше да стиска.

— Благодаря. Точно сега е малка лудница. Ако всички просто си вършеха работата…

Синди прокара ръка през косата си с цвят на препечена филия, намазана с масло. Изглеждаше превъзходно. Предишния ден бе ходила на фризьор и с новите си светли кичури все едно бе прекарала доста време на плажа — илюзия, подчертана от раираната тениска с дълъг ръкав и широкия бял панталон, с който поразително приличаше на Барби от Малибу.

— О, още нещо, би ли телефонирала на баща си да го помолиш на връщане да се отбие до магазина? Трябва ни филмче за фотоапарата.

„Да, моментите с «Кодак», които не би пропуснала за нищо на света.“ Без значение, че имаше безброй какви ли не снимки на нея и Джъстин. Но такава бе Синди. Тя нямаше свои деца, нито се бе споразумявала за доведени.

— Това ли е всичко?

Анди стана от леглото, дето бе разпиляно домашното й — учебникът по американска история, няколко тетрадки, оръфан екземпляр на „Силар Марнер“ и папка, облепена със стикери.

— А, да, трябва ни също и малко препарат за миялната.

Синди огледа стаята с орловия адмиралски поглед, за да се увери, че всичко е наред. Анди бе оправила, но и най-малкото нещо да не бе на мястото си, мащехата й трябваше да го подреди.

— О, и, милинка, имаш ли нещо против да минеш с прахосмукачката?

И прашинка не падаше в къщата, без Синди да препуска с прахосмукачката. Снощи след вечеря баща й се бе пошегувал, че смята да вземе специален кобур, та навсякъде Синди да се движи със своя прахотрепач. Мащехата й се засмя, което значеше, че все пак има някакво чувство за хумор. „Е — помисли си Анди, — тя не е лош човек. Просто е гаднярка!“

Не можеше да й се отрече, че полага известни усилия: миналия уикенд я заведе на обяд в „Трий Хаус“, после на маникюр. А заради шофьорския курс дори й предложи да кара. Анди любезно отказа — драскотина по чисто новото ауди на Санди щеше да е направо върхът.

Сети се за майка си — пробваше успоредно паркиране и се бе блъснала в контейнера за боклук, но Джери само се разсмя и каза: „Ще успееш. Просто продължавай да опитваш.“ Гърлото й се сви. Налагаше се да приеме и това: никакви грижи от майка й повече. Особено след като Джери заряза всичко и хукна с Клер в Сан Франциско, без предупреждение, без бележка, само онова тъпо обаждане по телефона, когато се върна. Оттогава не е звъняла.

Тръгна към килера за прахосмукачката, но се спъна в килима. Полетя към тоалетката, наконтена с префърцунена драперия по проект на авангарден моден дизайнер, която бе в тон със завесите и покривката за легло, и запрати четката й за коса върху килима. Докато се навеждаше да я вдигне, Анди мярна намръщената Синди. Знаеше какво си мисли: „Ами ако беше чупливо?“

— Добре ли си? — На няколко крачки от нея Синди я гледаше, сякаш играеха играта „Мамо, може ли“ и тя чакаше зелената светлина.

— Добре съм, само днес съм малко непохватна. Винаги съм такава преди цикъл. — Анди прехапа устни. Защо ли го спомена?

Мащехата й с разбиране се засмя.

— Говори ми. Когато наближи моят, баща ти казва, че с мен не може да се живее. Най-неприятно е кървенето — като цистерна на световния океан съм.

Момичето наблюдаваше отражението й в огледалото, как се потупваше по корема, на който можеше да опържиш яйца.

— Трябват ли ти тампони?

— Не, благодаря. Имам достатъчно.

Купи си цяла кутия с надеждата, че ще предизвика цикъла си, а той закъсняваше вече седмици. Единственият признак бяха напрегнатите гърди, което всъщност можеше да се приеме за симптом на…

— Е, добре, дръж ме в течение.

Чуруликащият глас на Синди прекъсна мислите й.

Да, жената полагаше усилия. В подобни моменти изглеждаше почти самотна. Макар че понякога Анди би предпочела мащехата от приказките на Братя Грим. По-лесно бе да мразиш някого, когото познаваш, отколкото този, когото съжаляваш.

Мащехата й вече излизаше от стаята, когато Анди попита:

— А, Синди? Дали ще мога довечера да остана при Финч? Работим върху проекта за понеделник.

Чиста лъжа, но поне сигурна. Нито Синди, нито баща й имаха представа от училищните й занимания. А Анди не можеше да понесе да прекара още една вечер в тази стая или, по-лошо, да бъде принудена да търпи умилкванията на фалшивите приятели на Синди. Трябваше да се махне от тази къща, където не биваше да забравяш да се събуеш, преди да пристъпиш в дневната с килима в житен цвят и предметите на изкуството (както ги наричаше Синди, докато баба й викаше на същите неща „джунджурии“), които едва ли не щели да се счупят, ако дишаш по-силно. Копнееше да си е у дома, но откакто това не подлежеше на обсъждане, домът на приятелката й — с котките и кучетата, които свободно се шляеха, и… с мириса на коне — би било следващото най-добро нещо. Всеки можеше да се разхожда с ботуши и ако счупиш чиния, Лора просто щеше да помете и да обясни, че и без това е смятала да я смени.

Но Синди бе още по-недосетлива, отколкото предполагаше.

— Ще липсваш на гостите! — каза тя, пълната й долна устна се изду в гримаса.

Анди се опита да изглежда разочарована.

— Знам, съжалявам. Аз… — и продължи да обяснява колко съжалява и би искала… и направо се оля в лъжи. — Ще поздравиш приятелката си за рождения й ден от мен, нали?

Синди кимна.

— Между нас казано, не мисля, че би забелязала липсата на един гост. Всъщност партито е точно затова — надявах се да й подейства ободряващо. Понижи глас и изрече по букви: — Развод!

— Ох, наистина лоша работа.

Беше странно да обсъжда със Синди нечий развод.

— Имат ли деца? — попита само от учтивост.

— Само едно — но той през цялото време е на училище. Бедната Мел. Наистина е съсипана.

Анди си помисли за Саймън, който й звънеше и оставяше съобщения, на които тя не отговаряше. Какъв беше смисълът? Щеше да й наприказва куп лъжи, че за Моника той е само протеже, а всъщност всички в града знаеха, че е мъжемелачка. Анди бе дочула, че актрисата е имала връзка със съпруга на учителката й по история мисис Фармър, който държеше музикален магазин и настройваше пиана. „Чух, че малкият роял на Моника понесъл доста тренировки“, развърза езика си бившият моряк Хърман Тайзър — управител на любимия им видеомагазин.

Дори и да беше така, мисълта, че със Саймън може да са скъсали за добро, й причини болезнен спазъм в гърлото, като хапка, която не можеше да преглътне. А ако беше бременна? Какво следваше?

— Възможно е да се съберат отново — каза тя без ентусиазъм.

— Няма голям шанс. Той вече живее с друга.

Синди се изчерви, сякаш разбра, че думите й изплющяха съвсем не на място, и хвърли на Анди двусмислен поглед.

— Виж, уверена съм, че и за теб бе доста натоварващо. Искам само да знаеш, ако имаш нужда да си поговориш с някого… — замълча, като че ли не бе сигурна какво точно иска да каже. — Ще го направиш, нали? Да дойдеш при мен, ако имаш проблем. Не съм чудовище, нали? — Тя нервно се позасмя.

О, Господи! Синди се опитваше да й стане приятелка. Не просто да е любезна, а водена от някаква сантиментална нужда.

— Разбира се… искам да кажа, да, ако бях — ако имам проблем.

Анди изобрази лъчезарна усмивка с надеждата да убеди мащехата си, че е напълно безгрижна.

Защо ли обаче изпитваше някаква жал към нея? Тя имаше всичко. А баща й я боготвореше. Колкото повече се бореше с майка й, толкова повече смяташе, че Синди е идеална.

Звук от нещо счупено в съседната стая накара Синди да се обърне. След миг вече препускаше към антрето с викове:

— Бърнард, какво, по дяволите, става!

Сега вече Анди нямаше търпение да се махне оттук. Би продала и последното си CD за шофьорската си книжка, но нямаше избор — налагаше се да си изпроси едно возене от баща си.

Тя протегна ръка към телефона на нощното шкафче — маркова репродукция в бяло и златисто — и набра номера му. За късмет все още беше в офиса. Секретарката му, мисис Блантон, я помоли да изчака, след което прозвуча дълбокият глас на баща й:

— Здрасти, сладкишче. Точно си тръгвах. Какво има?

— Синди иска да вземеш филм за фотоапарата. Също и препарат за миялната. А, и още нещо — тя стисна палци, — дали ще можеш да ме хвърлиш до Финч?

Анди щеше да изясни всичко с Финч, която би я поканила веднага щом се оправи с баща си. Той въздъхна.

— Не може ли някой друг да те закара?

— Синди се приготвя за партито. — Чуваше я как крещи на доставчика в кухнята. — И не мисля, че сега е моментът да я моля за това.

— Добре… но при едно условие: ще се отбием при майка ти.

Анди притихна, сякаш изведнъж светът се оказа съставен от остриета, които биха я накълцали само да помръдне.

— Защо? Няма какво да си кажем — отвърна тя студено.

— Това ще го обсъдим по пътя. — Гласът на Майк не търпеше възражения.

Половин час по-късно бяха в колата му, бебешко син линкълн, за който Синди се шегуваше, че е точно това, което баща й трябва да кара. Плавно се носеха по улиците на „Хидън Вали Истейтс“ — квартала, където живееха Майк и Синди, и тя си помисли колко различно е от мястото, където е израснала. Перфектно създадени и поддържани като в „Дисниленд“, къщите тук, които майка й наричаше „Макменшъните“, бяха навътре от улицата, заобиколени от тревни площи, така тучни и зелени като поляна за голф в „Дос Палмас“.

— Глупаво е — каза тя.

Баща й не отвърна.

— Мама дори не желае да ме вижда. Ако искаше, щеше да се обади.

Той леко й се усмихна.

— Звучиш точно както когато беше малка.

Тя си спомни как ги заплашваше, че ще избяга от къщи, а майка й винаги миролюбиво й предлагаше да й помогне да си опакова багажа. Противоположна психология — сега вече го знаеше, но тогава мислеше, че на Джери не й пука.

Наблюдаваше баща си с периферното си зрение. Бе красив мъж, запазил повечето си коса, но понапълнял, откакто се ожени за Синди. Странно, като се имаше предвид, че мащехата й е пълна противоположност — полагаше огромни грижи за фигурата си и живееше от онова, което баща й наричаше „заешка храна“. Той приличаше на леко отпуснат човек на средна възраст — е, нали и при джогинга все някой изоставаше и караше всички пред него да се чувстват къде-къде по-добре.

— Майка ти ми се обади — каза той. — Звучеше доста разстроена.

— Така ли? — Анди леко потрепери. — Как така не е разстроена и за мен? Май иска да ми го върне тъпкано.

Баща й я погледна предупредително.

— Мери си думите, госпожице. Само защото не си си у дома — той замълча, бързо смени скоростите и добави: — Майка ти смята, че ти е нужно да останеш насаме.

Анди си представи как майка й и Джъстин вечерят в кухнята, брат й мрънка, че спагетите не са от подходящия вид, а Джери обявява, че всички имат еднакъв вкус и ако той не харесва тези, може да си приготви нещо друго. Изведнъж почувства как ужасно й липсват; едва се сдържаше да не заплаче.

Влезе вкъщи, но не долови миризма на готвено. Майка й — отпусната, със затворени очи, седеше на дивана и изглеждаше така разбита, че целият гняв на момичето се изпари. Сега най-много от всичко на света искаше тя да я прегърне и залюлее, както когато бе малка.

— Мамо — меко я повика Анди.

Джери отвори очи и хвърли към дъщеря си неразбиращ за момент поглед, преди на лицето й да се появи плаха усмивка.

— Здравей, скъпа. Помислих, че е Джъстин.

Остана седнала, сякаш очакваше Анди да направи първата крачка.

Бъстър се въртеше наоколо и близна ръката на Анди. Тя се наведе да го почеше зад ушите и той издаде дълбоко радостно ръмжене с ухилената си кучешка муцуна, а цялото му тяло потреперваше.

— За малко съм — каза, — татко ме чака отвън.

— Искаш ли да го поканиш да влезе?

Анди знаеше, че не й бе лесно да направи подобно предложение.

— Не, всичко е наред. Спомена, че щял да проведе няколко телефонни разговора.

Смрачаваше се. Майка й стана и запали лампата, а на отблясъка й в мрака сенките под очите й станаха още по-дълбоки.

— Как си? — попита тя.

— Добре.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Всъщност доста.

— Ако умираш от глад, има малко пица в хладилника. За минутка ще я притопля.

Анди поклати отрицателно глава и погледна Джери укорително.

— Знаеш, че не трябва да ядеш такива неща. Не е полезно за теб.

Сега майка й бе детето. Джери се усмихна.

— Говориш като баба си.

Анди огледа стаята, за да се увери, че всичко е, както преди да замине, всяко нещо на мястото си — дори онзи глупав аквариум, който трябваше да е в гаража. Тя се прокашля.

— Татко каза, че искаш да говориш с мен.

Майка й изглеждаше напрегната. Не й бе лесно.

— Исках да знаеш… добре, че не онова имах наум, когато Клеър дойде тук. Виждах всички ни като голямо семейство. Не преставах да мисля, че за теб не е така.

Анди поклати глава.

— Не е само заради Клеър.

— Знам, скъпа.

— Трябваше да ми повярваш за онова CD.

— Да, и това знам.

Анди долови напиращите сълзи в очите й. Усети, че се колебае:

— Въпреки че не беше нарочно, съжалявам, че Обри се разстрои.

Майка й явно се натъжи при споменаването на Обри и момичето се почуди дали не са скъсали. Надяваше се да не са. С него Джери изглеждаше щастлива, за пръв път след развода.

— Много ли е късно да кажа, че съжалявам? — попита майка й с приглушен тон.

Анди не можеше да понесе погледа й. Същевременно я изпълни и надеждата, че нещата ще се оправят. Реши да рискува и плахо се усмихна.

— Точно ти винаги си ми казвала, че никога не е късно да се извиниш?

— Обещавам, че всичко ще е различно.

— Как? — Не искаше да прозвучи грубо, но наистина държеше да знае.

— На първо място ще прекарваме повече време заедно.

Анди не се стърпя и попита:

— Да не сте скъсали с Обри?

Майка й сведе очи.

— Имам предвид… вероятно ще бъда уволнена.

— О, как така! — Поклати недоверчиво глава. — Не могат просто ей така да го направят, нали?

Джери вяло се усмихна.

— Нали си чувала: „Внимавай да не разлаеш кучетата!“ Е, аз не внимавах. Клеър се срещнала с баща си, а той не бил особено очарован и решил веднъж завинаги да сложи край. Или това, или го прави просто за да се върне при мен.

Клеър. Доскоро би се изправила срещу нея, но сега виждаше, че въпросната й сестра е направила, каквото е могла.

— Наистина ли е в състояние да те уволни?

— Очевидно.

— Ама че мухльо!

— Не бих могла да се изразя по-добре. Да, типичен мухльо.

Те се спогледаха и избухнаха в смях. Такава си е майка й — винаги ще я накара да се разсмее, дори и когато не е чак толкова смешно.

Ледът беше разчупен и за Анди вече бе съвсем лесно да каже:

— Съжалявам, мамо. Щеше ми се да можех да направя нещо.

— Можеш. Върни се у дома. — И гледаше към нея сериозно и с очакване.

На Анди й се прииска да се хвърли в обятията й, но нещо я възпираше.

— Тази вечер съм у Финч — каза тя. — Татко ще ме закара.

— Разбрах, че със Синди организират парти.

— Заради нейна приятелка е.

Сигурно е било изписано на лицето й, защото майка й се усмихна с разбиране.

— Не е по твоя вкус, нали?

— Не съвсем.

— Харесва ли ти при баща ти?

— Да, добре е. — Момичето сви рамене. — Имам своя стая и всичко необходимо.

— Което ми напомня, реших да поосвежим стаята ти — нови тапети и така нататък. Помня, че беше хвърлила око на легло при Пиер Уан.

Преди Анди да отвърне, отвън баща й наду клаксона.

— Трябва да вървя — каза тя.

Майка й я изпрати до вратата и силно я прегърна. Ухаеше на парфюма, който Анди й подари миналата Коледа. Изневиделица я връхлетяха спомени за времето, когато все заплашваше да избяга от къщи и после майка й винаги измисляше нещо забавно — печаха сладки например или си правеха палатка от одеяла.

Сега усети, че не бърза да тръгва.

Майка й отстъпи назад с дяволита усмивка.

— Ако не се върнеш скоро у дома, ще извърша лудостта да си купя приличен сешоар. — Семейната им шега, че майка й е единственият човек на планетата, който непрекъснато ползва сешоара на дъщеря си.

Анди почти бе стигнала до колата и погледна назад през рамо. Застанала там, по средата на алеята, майка й изглеждаше толкова нещастна, все едно имаше наводнение, а тя търсеше спасение от бушуващата стихия. Едва се удържа да не се втурне обратно. Точно тогава отново, още по-настойчиво, баща й натисна клаксона.

Той я изгледа косо, докато тя се качваше в колата, но не каза нищо, докато не завиха покрай съседния блок.

— Как мина?

— Добре — отвърна тя.

— Надявам се, не си я притеснила прекалено.

Анди сви рамене и поклати глава.

— Не беше, както си мислиш. Просто си поговорихме.

— Значи всичко е наред.

— Кое?

— Между теб и майка ти.

Анди се загледа в профила му: „След година-две ще е с двойна брадичка.“ Този път, макар и по различни причини, родителите й бяха на едно и също мнение. Не бе нещо особено, просто усещане, което изпита — животът на баща й доста щеше да се улесни, ако не му се мотаеше в краката.

— Утре си събирам багажа — обяви тя.

Той се пресегна да я потупа по коляното.

— Ето това е моето момиче.

На лицето му се изписа облекчение, но за своя изненада Анди не се почувства наранена. Просто й стана тъжно. Той я обичаше по неговия си начин и тя го знаеше, но не толкова много, колкото й бе нужно.

 

 

Анди пристигна почти по мръкнало. Откри Финч в конюшнята, където с Хектор изриваха тор. Взе гребло и се захвана да помага, разхвърляйки чиста слама по пода, а Пънч стоеше вързан за напречните въжета. Джуди, Апалуса и кафявата кобила на Финч Шайен подаваха глави от боксовете си и търпеливо очакваха реда си. Скоро навсякъде бе почистено и всеки кон получи по една лопата попарени трици с меласа за подсилване. Хектор излезе навън да полива, а Анди и Финч отидоха да се измият на мивката в склада.

Вечерята, приготвена от Мод, бе печен боб с кренвирши и домашни маслено млечни бисквити. Насядали около кухненската маса, всички — Анди и Финч, Лора и Хектор, Мод — оживено разговаряха един през друг и опразваха чиниите, които една с една не бяха еднакви, а вилиците и ножовете бяха поне от три различни комплекта. Анди никога не бе виждала Лора толкова щастлива, освен може би на сватбата й. Бърбореше за деня си след известно затишие бизнесът в магазин „Делароса“, изглежда, набираше скорост — и непрекъснато мяташе погледи към Хектор, който й отвръщаше с лека усмивка, сякаш споделяха обща тайна.

— Още боб? — Мод (напомняше на Анди за някогашното й белоснежно канарче) се пресегна към керамичното гърне, подарък от Финч за младоженците. После заразправя за зеленчуковата си градина, за котките, че трябвало да бъдат обезпаразитени, и за падащата звезда през миналата нощ.

Нищо чудно, че Финч попадна точно в това семейство, събрало какво ли не. Анди помнеше времето — не толкова отдавна, когато според приятелката й светът бе просто мръсна дупка. Но сега, докато я наблюдаваше как маже бисквитата си с масло и възбудено разказва за японския студент по програмата за обмен в часа й по геометрия, който я поканил на суши, Анди откри колко щастлива изглежда Финч, все едно нищо лошо не се е случвало в живота й — вече не беше чужденка в Карсън Спрингс.

По средата на вечерята Лора подхвърли на Анди:

— Чух, че живееш при баща си.

Тя бе сменила работните си с други джинси и суитчър — обичайното й домашно облекло.

— Утре се прибирам у дома — отговори Анди.

— Майка ти трябва да е доволна.

Думите сами дойдоха:

— Наистина е.

Лора се усмихна.

— Между другото, най-после се запознах с Клеър.

— О-о!

Анди очакваше да изпита познатото объркване, когато ставаше дума за Клеър, но откри, че сега е само любопитна какво мисли Лора за нея.

— За чайната й се говори в целия град.

— Що се отнася до мен, нямам търпение. — Мод бе всичко друго, но не и безучастен наблюдател.

— Онзи ден ходих да видя има ли нужда от помощ. — Хектор си взе още една бисквита. — Предприемачът й е свършил чудесна работа. Мястото наистина изглежда добре.

Анди се почувства виновна, че дори не се бе появявала там, и изпита облекчение, щом разговорът се завъртя около други неща: за новия покрив на обора, за маринования зелен фасул, който Мод видяла на панаира, а също и за курса на Хектор по литература в обществения колеж, заради който трябвало почти цяла нощ да се занимава с „Война и мир“.

За десерт имаше плодов сладкиш с праскови, които Мод бе събрала миналото лято. Финч приключи с парчето си, отпусна се назад и обяви:

— Преядох. Не съм в състояние да поема нищо повече, дори и пари да ми давате.

— В такъв случай ще можеш да ми помогнеш със съдовете — предложи й Лора.

— Дами, отпуснете се. Аз ще измия чиниите. — Столът на Хектор изскърца назад и той леко натисна Лора по рамото, когато тя се надигна.

— Отнася се и за теб — извика той на Мод, която вече слагаше престилката.

— Ние ще поразходим кучетата. — Финч многозначително погледна Анди и свирна с уста на Пърл и Роки.

Излязоха през задната врата и Анди се удиви на ясната нощ. Луната бе изгряла, а звездите блещукаха като светулки. Усети хлад, виждаше дъха си и бе доволна, че се е сетила да вземе топлото си яке.

Поеха нагоре по пътя към тревистия склон зад конюшнята. Предишната нощ бе валяло и въздухът ухаеше на влажна пръст и градински чай. В далечината планините открояваха очертанията си на фона на звездния хоризонт.

Спираха на всяка крачка, за да може старият полусляп Пърл и Роки, който реши, че трябва да препикае всеки храсталак, да не изостават. Финч забеляза, че Роки носи нещо в устата си, и се наведе да го измъкне.

— Какво си захапал, момче? — Взря се в тъмнината и тутакси го захвърли в храсталаците с отвращение. — Уф, каквото и да е, беше умряло.

Анди само изкоментира, че една мъртва къртица е нищо в сравнение с всичко, което Финч вече бе виждала — например осиновителят й, застрелян от наркодилъри, издъхнал сред локва кръв пред очите й. Направо забележително, че сега е толкова добре.

Крачеха и разговаряха, а издължените им силуети се полюшваха под лунната светлина. След малко Финч не се стърпя:

— Радвам се, че с майка ти се сдобрихте.

— И аз. — Анди подритна един камък.

— А баща ти как гледа на това?

— Ами мисля… донякъде се чувства облекчен, дето се връщам у дома.

Финч бе единственият човек, на когото можеше да се довери.

— Заради Синди?

— И заради нея.

— Ама че кучка.

Анди присви рамене.

— Не е чак толкова лоша.

— Мислех, че я мразиш.

— Да, преди… но вече не.

Изкачиха се на хълма и приседнаха на голям заоблен камък, а кучетата се втурнаха да обикалят наоколо. Връх Биг Дипър изглеждаше толкова близо, сякаш можеха да го докоснат. След малко Анди попита:

— Мислила ли си за майка си?

— Почти не си я спомням.

За нея Лора бе единствената й майка.

— Била съм на две години — или поне така ми казаха. Намерили са ме в „Макдоналдс“, там ме е оставила. — Тя се усмихна. — Понякога сънувам, е, може и да не е сън, а някакъв спомен, светлокоса жена в синя рокля, наведена над мен. Трябва да е майка ми.

— Добър спомен ли е?

Финч подръпна бурена до камъка.

— Предполагам. Би било добре да помнех повече.

Всички неприятности на Анди изведнъж й се сториха нищожни.

— Клеър сигурно също се е чудила.

— Какъв късмет, че вече не е нужно.

— Е, да.

— Мислех си — Финч се взря в Анди, — можем да отидем при нея в понеделник след училище, да видим какво става.

— Предполагам, не би навредило.

Тя премълча, че й бе хрумнала същата идея.

— Ще се радвам да я видя.

— Защо не отидеш с Лора и Хектор?

— Защото искам да отида с теб.

Погледът на Финч говореше, че не би си го и помислила, без да го сподели с приятелката си.

Анди сведе глава, за да скрие от Финч сълзите в очите си.

Роки се появи откъм храсталаците, отръска козина и с пръчка в уста, щастлив, се втурна да я върне на Финч в очакване отново да му я подхвърли. На отсрещния хълм силуетите на дърветата се открояваха на фона на небето, а в далечината къщите проблясваха като зарчета сред тъмнината.

Застудя още повече и те поеха обратно. По средата на пътя, по нанадолнището, Финч се обърна и с обикновен, твърде обикновен глас попита:

— Чувала ли си Саймън напоследък?

— Имаш предвид дали съм отговорила на някое от телефонните му съобщения?

Финч отлично знаеше, че не му е отговаряла.

— Не вярвам светът да е спрял да се върти около него.

Финч я стрелна леко засегната:

— Ей, просто питах!

— Извинявай. Май съм станала докачлива.

— Все още ли нищо за цикъла ти?

Финч понижи глас, макар че наоколо нямаше кой да ги чуе.

Анди отрицателно поклати глава, внезапно обзета от унилост.

— А тестът? Направи ли го?

— Вчера.

С кутията тампони си бе купила и домашен тест за бременност.

— И?…

— Отрицателен.

Финч се закова на място.

— Защо не ми каза? Поболях се от притеснение!

— Тестовете могат и да грешат.

— И с колко ти закъснява?

— Вече два цикъла. Финч се намръщи.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Единственият лекар, когото познавам, е гинеколожката на майка ми.

— Ние ще намерим друг, не се тревожи.

Изведнъж Анди се почувства много по-сигурна само от това „ние“. Мисълта да мине през всичко това сама бе почти непоносима.

— Все още не съм казала на Саймън.

— Не мислиш ли, че би трябвало?

— Няма да го приеме сериозно. Ще каже, че тестовете не са безгрешни.

Той беше преди всичко репортер. Занимаваше се с факти, не с догадки.

— Добре тогава, защо не изчакаш да се увериш? Междувременно — побърза да добави Финч — трябва поне да го видиш. Не можеш да си сигурна дали изобщо има нещо между него и Моника.

Някъде в тъмното се обади бухал — най-самотният звук на света. За момент Анди се замисли, после отсече:

— Права си. Глупаво е.

Истината бе, че Саймън й липсваше почти толкова, колкото й бе липсвала и майка й. Липсваха й миговете, когато раницата му дружелюбно се полюшваше до нейната, и погледът му върху лицето й, когато се промъкваше при него в библиотеката, начинът, по който премигваше насреща й в моменти на приятна изненада. Липсваха й дори глупавите му дребни подаръчета: играта на кегли, за която знаеше, че й харесва, кутията с цветни кламери, ключодържателят, който й бе подарил по случай шофьорската й книжка.

— Защо не му се обадиш, като се приберем? — Финч ускори крачка.

Анди косо я изгледа:

— Саймън ли те накара?

— О, не знам за какво говориш.

От начина, по който обаче приятелката й забърза напред, Анди беше сигурна, че е така. Странно, но не се ядоса. В тъмнината само се усмихна на „предателството“ й.

Позвъни, но Саймън не си беше у дома. Единственото, което малкото му братче (Анди не знаеше кое точно — всички звучаха еднакво) можа да й каже, бе, че е излязъл. „С Моника?“ Не се реши да попита. Нито пък остави съобщение — от опит знаеше, че вероятността да го получи бе по-малка от 50%.

На сутринта с Финч станаха почти призори. Ведно с изгрева на слънцето, подобно на огромна праскова сред виненочервеното небе, те оседлаха и яхнаха конете — Анди с Пънч, а Финч с Шайен. Препускаха чак до потока и там спряха, за да си починат животните. Когато се върнаха, слънцето вече напичаше овехтелите огради на обора, а те бяха прегладнели. Разседлаваха конете, а Анди си представяше препечени филийки, намазани с масло и прасковения мармалад на Мод.

За щастие Мод вече бе на линия и шеташе наоколо, кафето кипваше, а тенджера с овесена каша вдигаше пара на печката. Анди си сипа пълна купа и си приготви две препечени филийки с мармалад. Насред закуската Хектор се появи, като едва-едва се влачеше и се прозяваше. Попита Анди дали не иска да я закара до града. Тя побърза да се възползва от поканата му и го помоли да я остави при Саймън.

След малко вече бе пред входа на караванния парк. Стреснато се огледа наоколо. Представяше си „Марипоза Гардънс“ като мястото, където по едно време сестрата на баща й, леля Тереза, живееше в къщата си на колела — приятни, достатъчно широки каравани с добре поддържани дворчета. Тук само на местата, където земята не беше напълно запусната, се виждаше суха трева. Надолу по изронената чакълеста алея забеляза, че колите в тесните места за паркиране бяха предимно стари модели, очукани и посивели. Единственият признак на живот бяха опънатите простори с пране, което унило се полюшваше, и разпилените наоколо играчки: колела, надуваем басейн, наполовина пълен с мръсна вода, ръждясало камионче, търкулнато в прахоляка.

Нищо чудно, че Саймън не бързаше да я кани на гости.

Няколко души — мъж, опитващ се да запали колата си, която бучеше като рев на умиращо животно; възрастна жена с джапанки и избелял пеньоар, изхвърляща боклука; и рошаво хлапе на около десет години, качило се на покрива — я зяпаха, докато минаваше. Явно бяха съседите на Саймън, които имаха навика да оглеждат непознати, мотаещи се наоколо по никое време.

Почти в края на алеята забеляза очукания фолксваген на Саймън, паркиран под навес, скалъпен от парче гофриран найлон, опънат върху алуминиеви пръчки, и я обля вълна на облекчение. Дори предишната вечер да е бил с Моника, сега е тук. Тя се изкачи по стъпалата на караваната покрай провлечени стебла запуснат бръшлян отстрани на прозореца и почука на вратата. Тя се отвори със скърцане, нещо дребно и бяло се появи отвътре и буйно заподскача около нея — Бартлъсби, помиярчето, което Саймън бе взел от Лост Пос, където тя работеше като доброволец.

— Анди! Какво правиш тук?

Наведе се, взе кучето, което се въртеше в ръцете й, и усети погледа на Саймън върху себе си.

— Бях наблизо — измънка тя.

Изглеждаше изнервен, когато отстъпи назад и й направи място да влезе. Беше с избеляла тениска с надпис на „Монтерей Джаз“, измачкано долнище на пижама, рошав, с кичур върху челото — изглеждаше не повече от дванайсетгодишен. Нерешително й се усмихна.

— Просто съм изненадан, това е всичко. Не отговори на нито едно от обажданията ми.

— Звънях снощи. Нямаше те.

Анди хвърли поглед наоколо. Двама тъмнокоси малчугани, които поразително приличаха на Саймън, лежаха проснати на килима пред гърмящия телевизор. Трети, по-малък, седеше на масата и шумно сърбаше каша от една купа, а край него момиченце пиеше мляко от картонена кутия.

— Джуни! — Саймън се пресегна и издърпа кутията от ръцете й. — Колко пъти съм ти казвал да си сипваш в чаша?

— Не можах да я стигна!

Той извади чаша от шкафа. Рики, която Анди бе виждала в училище, почти не я погледна, когато се отпусна на кушетката.

— Това е Анди — обяви Саймън пред всички.

— Здравейте — каза тя и остави кучето на килима.

Момчетата нещо измърмориха, без да отделят поглед от телевизора. Рики, длъгнесто тъмнокосо момиче, с гамаши и размъкнат черен суитчър, вдигна ръка за поздрав, докато Джуни й се ухили с омазана уста и изписука:

— Ти гаджето на Саймън ли си!

Саймън се изчерви и погледна към Анди извинително:

— Не са много напреднали с маниерите.

Анди хвърли поглед към тясното антре:

— Майка ти спи ли?

Той кимна:

— Нощна смяна е. Не се безпокой, бомба да падне, няма да я събуди.

Анди се загледа как Бартлъсби се спусна към масата, откъдето капеше млякото, разляно от Джуни.

— Колкото до снощи — промълви Анди, — бих оставила съобщение, но не бях сигурна, че искаш да ме чуеш.

— Направо е смешно, като се има предвид колко съобщения аз ти оставих.

Тонът на Саймън бе сух, а в големите му кафяви очи се таеше упрек. Той побутна очилата си, паднали на носа му.

— Може би трябваше да ти се обадя у Моника.

Лицето на Саймън стана още по-червено и той стрелна с поглед братята и сестрите си, които вече не гледаха Пауър Рейнджърс по телевизията, а с широко отворени очи ги зяпаха. Той хвана Анди за рамото и я поведе към вратата.

— Ела, ще поговорим навън.

— Внимавай за мисис Малкълм — предупреди го Рики със смях. — Нейният телевизор вече е включен.

— Да не би да изглеждаме като дезертьори от „Младият и неспокойният“? — подхвърли през рамо Саймън.

Вратата хлопна зад гърбовете им. Той я поведе към два сгъваеми стола вдясно, на оскъдна затревена площ под огромен стар кестен. Саймън кавалерски си избра стола с по-окъсаните ленти.

— Съжалявам за преди малко. Не ни посещават често.

— Не съм дошла на кафе.

— Защо всъщност дойде?

Той звучеше обидено и тя се зачуди дали пък не го е съдила прибързано — точно както майка й избърза с изводите си за онова глупаво CD.

— Мислех, че трябва да поговорим.

— За Моника ли?

Тя долови сарказма в гласа му. Сведе очи към сянката си, която падаше върху окастрената кафява трева.

— Съжалявам. Беше глупаво.

— Е, не ми е приятно да те наранявам, но така или иначе щеше да го разбереш: с Моника избягахме в Лас Вегас. Помислихме си, защо да чакаме, докато завърша? Сега ни е паднало да се забавляваме. Кого го е грижа за колеж, когато мога да си живея като цар, шляейки се по цял ден край басейна с чаша пиня колада в ръка?

Тя се взря нагоре към него, а той я гледаше с привидно сериозен израз на лицето.

— Пиня колада? — И се разкикоти. Лицето му се отпусна в усмивка:

— Звучеше добре.

Анди се почувства глупаво.

— Нека си представим — с Моника бихте изглеждали страхотна двойка.

— Да, и щях да я посещавам зад решетките, когато я арестуват за секс с малолетен.

Анди се разсмя на идеята и същевременно осъзна по потрепването на коленете му защо всъщност го правеше: за фасада. Истината бе, че Саймън се срамуваше от онова, така ставаше по-разбираемо защо бе приел поканата на Моника.

— Наистина съжалявам — каза тя, — трябваше да ти повярвам.

— Е, добре, този път ще ти позволя да се измъкнеш лесно — имам предвид, че е първата ти обида. — Усмивката му премина в ухилване. — Между другото, може би ще ти е любопитно, че Моника не си съчиняваше, когато каза, че познава декана в Станфорд. Всичко е организирано. До няколко седмици ще се срещна с него.

— Супер! Сигурно си се побъркал от радост.

Анди бе щастлива заради него, макар това да означаваше, че щяха да са разделени. С оценките си нямаше начин да се добере до Станфорд.

— И само като акцент — дори ръка не ми пусна.

— Даже не ти я подаде?

Той се подсмихна тайнствено.

— Трябва ли да ревнувам? — продължи да театралничи Анди.

Той направи невинно изражение.

— Приличам ли ти на някой, който би мамил приятелката си?

Анди пое дълбоко въздух. Сега беше моментът.

— Има нещо, което трябва да знаеш — мисля, че може да съм бременна.

Отначало той не каза нищо, само седеше и я гледаше, невярващ. Не беше Кларк Кент или дори Карл Бърнстейн, а просто длъгнесто момче в избеляла червена тениска и долнище на пижама, което му се мотаеше около коленете. Някой, който се грижеше за братята и сестрите си и бе прибрал помиярче.

— Мислиш или знаеш?

Гласът му бе изненадващо спокоен.

— Направих си тест — беше отрицателен.

Той се отпусна с облекчение.

— Е, добре тогава.

— Не мога да знам със сигурност, докато не отида на лекар. — Сега вече се чувстваше като изцедена. — О, Саймън, ами ако съм?

Той я погледна сериозно — стори й се цяла вечност, после стана от скърцащия стол, падна на едно коляно и взе ръката й в своята.

— Твърде млади сме да се женим. Това само би влошило нещата. Как мислиш, че се справя майка ми в тази дупка с шест деца? Мога обаче да ти обещая едно: каквото и да се случи, няма да те оставя.

Сърцето й щеше да се пръсне и имаше усещането, че е способна да полети и да се носи като балон във висините.

— Не искам да се женим — изрече тя на пресекулки със слаб глас, — но ти благодаря, че не ме помоли.

Той неустоимо й се усмихна с обичайната си гримаса.

— Моля, няма защо.

Тя долови движение и съзря възрастна жена с ролки да наднича от прозореца на съседната каравана. Усмихна се и прошепна:

— Мислиш ли, че представлението ни за пред съседите ти си струва парите им?

— Шегуваш ли се? Шоуто още не е започнало!

Саймън се изправи я и притегли към себе си. Още носеше дъх на сънливо момче. Когато я целуна, коленете й се подкосиха, забравяйки напълно за съседката, която ги наблюдаваше, докато той не й прошепна:

— Всъщност й правим услуга. Защо да харчи пари за нов телевизор, след като има нас!

Анди вече знаеше, че всичко ще бъде наред. Каквото и да се случеше. Точно в този момент, под лъчите на издигащото се над тях слънце и мисис Малкълм в очакване на останалата част от представлението, тя не се съмняваше — Саймън я обича.