Айлин Гоудж
С вкус на мед (6)

Пета глава

Петък — денят на посещението на Клеър, се оказа хладен и облачен. На закуска децата бяха по-тихи от обикновено, особено Анди, която машинално изгълта овесените си ядки и хукна към автобуса, без да каже нито дума. Джери почти не забеляза, беше прекалено погълната от други неща. Всеки, който я наблюдаваше как върши ежедневните си задължения, щеше погрешно да сметне състоянието й за висша форма на спокойствие. Цяла сутрин се носеше сякаш в облаците, докато беше на работа. От кабинета си в каноническата сграда, малко по-надолу в същия коридор бе кабинетът на игуменката, тя отговаряше на имейли, проследяваше поръчки и записваше заявки на магазини, които се интересуваха от снабдяване от „Благословена пчела“. Умът й не спираше да препуска.

Ами ако не ме хареса? Ами ако децата не я харесат?

Погледна към дигиталния часовник на бюрото си. Единайсет без десет. След малко повече от час щеше да се изправи лице в лице с Клеър. Стомахът й бавно се преобърна. Тук никой не знаеше. Не беше казала дори на майка Игнасия. Беше достатъчно няколко от по-старите монахини, сред които и уважаемата игуменка (други от онова време бяха починали), да си спомнят защо е напуснала манастира. Нямаше нужда да им навира в носовете факта, че има незаконородена дъщеря.

Телефонът иззвъня, тя се стресна, после вдигна слушалката.

— „Благословена пчела“. Джери Фицджералд на телефона.

— Ще говорите ли с Мариан Ейбрамс? — попита женски глас.

Джери „запрелиства“ мозъчния си телефонен указател. Мариан Ейбрамс, да — редакторката на списание „Уест“, която искаше да направи репортаж за „Благословена пчела“. Джери й бе обещала да се свърже с нея.

По телефона чу по-различен глас — по-дълбок и уверен:

— Джери, радвам се, че те открих. Слушай, чудех се дали успя да хвърлиш поглед на текста, който ти пратих по факса?

Джери ровичкаше и в ума си, и в купищата факсове на бюрото.

— Все още сме малко претрупани с работа покрай празниците — каза тя. — Защо не опресниш паметта ми?

— Примерният текст от сътрудничката на свободна практика, който бих искала да използвам за статията — отвърна Мариан. — Неотдавна доста е работила за нас и мисля, че е чувствителна на някои, ъъъ, теми.

— Като например? — подсмихна се Джери. Повечето хора смятаха, че монахините са или срамежливи, или небесни пришълци.

— Ами като например как се съчетава целият процес на производство на мед с живот, обречен на молитви и размисъл.

Джери се засмя гърлено.

— Никой от нас не е забогатял, повярвай ми. По-голяма част от приходите от „Благословена пчела“ отиват за поддръжка на манастира. Що се отнася до живота в размисъл, ще бъдеш изненадана колко много молитви могат да бъдат изречени с навити до лактите ръкави. Ако видиш някоя от сестрите на колене, то тя най-вероятно търка пода.

А може би Мариан Ейбрамс щеше страшно да се изненада, ако научеше, че монахините не са чужди на практичните шеги? Като сестра Джон, която слагаше захар в солницата, или шегичката, която сестра Агнес бе спретнала миналата пролет на една от послушниците, като я инструктирала да засади семената със заострения край надолу, за да не израснат тиквичките под земята като репи. Бедното момиче все още го преживява.

— Виждам как и нашата работа се нарежда… ще започнем с разбиването на няколко мита — подхвърли Мариан с лек смях. — Защо не си уговорим среща да се запознаем?

Джери погледна с копнеж към календара си.

— Ще поговоря с преподобната майка. — Майка Игнасия, разкъсвана между гордостта от „Благословена пчела“ и страха, че ще се превърнат в туристическа атракция (особено след случилото се със статията в „Пийпъл“, когато любопитни търсачи на сензации започнаха да се появяват, да снимат и надничат през вратите), беше известна с отказите си на поканите за интервю. — Ако тя ни даде зелена светлина, ще уредим нещо.

— Става. Ще чакам да ми се обадиш. — Дотук с любезностите, защото Мариан добави по-сериозно: — Нека не чакаме обаче прекалено дълго. Надявах се да пусна статията в юлското издание.

— Ще ти позвъня в понеделник.

Джери затвори с въздишка. Не ставаше дума само за статията в „Пийпъл“. По-рано тази година популярността в пресата и по телевизията вследствие ареста на сестра Беатрис ги бе изпратила обратно в Средновековието, поне що се отнася до общественото мнение. Един жълт вестник дори бе имал наглостта да предположи, че тя е убивала заради изключително объркана сексуалност. „Нашата Мадона“ има нужда от повече статии, като тази на Мариан Ейбрамс, за да може обществото да разбере, че монахините не са по-различни от другите хора. Но опитай се да обясниш това на майка Игнасия. По-лесно е било на апостол Павел да покръсти римляните.

Няма значение. Ще се заеме с това в понеделник. Сега имаше време само за кратък разговор със сестра Кармела. В началото на седмицата отговорничката за кошерите бе съобщила на Джери за заразяването на една от колониите с паразити и макар че имаха достатъчно мед на склад чак до пролетта, когато зазимените кошери отново щяха да започнат производство, бедната жена не беше на себе си. Сега Джери трябваше да разбере колко зле е положението.

Тя излезе в коридора, без да заключва вратата на кабинета си. В „Нашата Мадона“ доверието дори не се коментира — би било немислимо някоя от сестрите да си вземе кламерче, без първо да попита. А ако някой видеше пропуск в нечие дело, го казваше направо в лицето. Така Джери бе възможно най-далеч от заобикалящия ги свят. Ето защо не можеше да си представи, че би отишла да работи някъде другаде. След двайсет и осем години това бе вторият й дом.

Тя си спомни как майка Джероум я бе попитала дали иска да стане мениджър на „Благословена пчела“. Беше само няколко месеца след раждането на Клеър и сърцето й бе толкова разбито, че всяка сутрин с мъка ставаше от леглото и с нежелание се изправяше пред поредния изнурителен в търсене на работа ден. Слуховете за затруднението й явно бяха стигнали и до преподобната майка, защото й се бе обадила да я покани на чай.

Възрастната жена премина директно на въпроса:

— Чувам, че срещаш трудности в намирането на работа. Не е чудно, като се има предвид уникалната ти квалификация. — Тя се усмихна — миниатюрна жена, прегърбена от възрастта, която придържаше чашата с двете си изкривени от артрита ръце, за да не разлее чая. — Не плачи… не съм те поканила за това. Всъщност тук имаме нужда от теб.

Джери не можеше да възпре сълзите си.

— Не виждам как бих могла да съм ви полезна. — Тя се взираше в чинията си с разрязана кифла, полята с мед. Беше се поддала на черното си чувство за хумор, което досега й служеше добре, и бе вдигнала глава, за да добави с лека и развълнувана усмивка: — Освен ако не искате да съм тук, за да напомням за опасностите от грехопадението.

— Дрън-дрън! — Майка Джероум не употребяваше обичайните възклицания. — Не искам да те използвам за пример. Господи, дете, имам по-важни неща за вършене. Нуждаем се от човек, който да се грижи за бизнес делата на „Благословена пчела“, някой достатъчно вещ в манастирския живот, ала да може и да контактува с външния свят, и не се сетих за по-квалифициран човек от теб. — Преподобната майка се усмихна. — Не искаш ли да знаеш каква ще бъде заплатата ти?

— Не искам — отвърна тя. — Каквато и да е, приемам.

Бе започнала на следващия ден, та до ден-днешен.

Погледна към коридора — беше празен, дори приемната бе пуста. Вече бе свикнала. Излезе навън и откъм параклиса дочу ангелски хор от гласове — пеенето за късната сутрешна служба. Спря на стълбите и затвори очи, за да се наслади на древните ритми на преклонение. Слънцето се бе показало и хвърляше пъстра зеленикава светлина над манастирската градина, където навсякъде бяха запокитени сечива, а наполовина изпита чаша със сода привличаше мухите. Седем пъти дневно на точно определени интервали сестрите изоставяха всичко и се насочваха към параклиса за определената литургия. При това никоя не носеше часовник.

Джери тръгна по пътеката, където със сигурност щеше да настигне сестра Кармела на път за параклиса. Градината беше прилежно подготвена в очакване на пролетта. Тя огледа наторените цветни лехи и голите розови храсти, оголената беседка, която само след няколко месеца щеше да се покрие с цъфтящи глицинии. Тогава сестра Агнес и нейният екип щяха да са под пълна пара — с навити до лактите ръкави и затъкнати в коланите краища на монашеските си одежди, обявили война на плевелите и паразитите. Дори каменната статуя на свети Йоан, извисяваща се насред средновековната градина, щеше да бъде основно изтъркана.

— Откога подминаваш приятелите си, без дори да ги поздравиш?

Стресната, се огледа и забеляза отец Риърдън, седнал на пейка под плачещата върба, наполовина скрит от клоните й. Тя извинително се усмихна.

— Извинявай, Дан. Май умът ми беше другаде.

— Наистина имаш нужда от почивка. — Сините му очи се присвиха.

— Почивка ли? Трябва да погледна значението й в речника за чужди думи. — Тя наклони глава и го поглед ма с престорена сериозност. — Може ли да попитам какво правиш тук, шпионирайки невинните хора, които си вършат работата?

Той въздъхна и прокара пръсти през непокорната си черна коса, изпъстрена със сребристо на слепоочията.

— Иска ми се да бях тук по хубав повод… става дума за сестра Серафина.

— Тя?…

Дан поклати глава.

— Фалшива тревога. — За трети път го викаха за последно причастие, но старата сестра Серафина, една от основателките на ордена, прехвърлила деветдесетте, някак успяваше да се задържи… сякаш на тънка нишка. — Както виждаш, сега отмарям. — Той дълбоко си пое дъх и признателно се огледа наоколо. Сякаш пред лицето на смъртта е добре човек да си припомни кое прави живота ценен.

Джери не знаеше дали да изпитва съжаление или облекчение. Вкопчването в живота, както сестра Серафина, не беше решение.

— Когато дойде моят час — каза му тя, — бих искала гигантска вълна да ме помете навътре в морето.

— Доколкото те познавам, дотогава има още много време. — Той потупа мястото до себе си. — Седни.

Джери погледна часовника си. Сестра Кармела можеше да почака.

— Добре — каза тя и седна на пейката, — но само за минута. Трябва да бъда на едно място след малко.

Дан се облегна и протегна крака — в черното си расо с бяла якичка, с искрящите си сини очи и широки рамене, от които дрехите му се пукаха по шевовете, той въплъщаваше мечтата на всяка ирландска майка и на всяка неомъжена жена.

— И накъде си се забързала в този прекрасен ден?

Тя си помисли за Клеър и стомахът й се преобърна за кой ли път.

— Имам среща за обяд.

Той погледна часовника си.

— Доста рано е.

— Познаваш ме… винаги подранявам — отвърна тя, не възнамерявайки да задълбават в темата. — Майка ми все повтаря, че един ден ще изпреваря и самата себе си.

— Как е тя? Не я видях в църквата миналата неделя.

— Добре… винаги така казва. На смъртното си ложе ще ти поръча да сложиш чайника на печката и да не си правиш труда да вадиш поднос, защото ще слезе само след миг. — Джери поклати глава, но Дан със сигурност си мислеше, че крушата не пада по-далече от дървото. — Истината е, че здравето й вече не е както преди. Опитвам се да я накарам да продаде онзи неудобен подарък, но не иска и да чуе.

— Поне е по-добре от сестра Серафина. — Той се загледа в една червеношийка, кацнала на мъха на пътеката. — Дали да не се отбия някой ден през следващата седмица? Звучи ми, сякаш се нуждае от малко развеселяване.

— Ще ти се зарадва. Само я посети на гладен стомах.

Той се засмя от сърце.

— Не съм забравил обърнатия кекс с ананас, който беше направила последния път… изядох три парчета. Не си мисли, че нямам и задни мисли.

— Е, тя ще е доволна да те види при всички положения.

Джери наблюдаваше червеношийката — истинско малко пухено кълбо, как разпръсква капчици вода, които уловиха слънчевата светлина и заблестяха като диаманти.

— Ами ти? Не си се отбивала в енорията от векове — сгълча я свещеникът, продължавайки напрегнато да я наблюдава. — И не ми казвай, че си била прекалено заета. Това извинение вече не минава.

Джери усети как се изчервява. Откъм параклиса като нежен бриз долитаха финалните строфи на службата: „Слава на Отца и Сина, и Светия дух. Както е било в началото, така е сега и така ще бъде завинаги. Амин.“

— Трябваше да ти кажа по-рано — отвърна тя.

Той повдигна едната си вежда и я изчака да продължи.

Джери си пое дъх, напоен с аромата на влажната почва.

— Кой е човекът, с когото имам среща ли? Моята дъщеря.

Отец Риърдън я погледна объркан.

— Анди ли? Тя не е ли на училище?

— Не Анди. Другата ми дъщеря.

Объркването му се превърна в щастливо учудване.

— Намерила си я значи?

— Преди няколко седмици.

— Е, това наистина е повод за празнуване! — Той протегна ръце — огромни, загрубели, които според някои повече прилягаха на плуга, отколкото на книгите. — Ако пиех, щях да ти предложа един хубав скоч.

— Поне би успокоил нервите ми — въздъхна тя.

— Ти? Безстрашната Джери?

Познаваше я прекалено добре. Беше видял лицето й сред разгневената тълпа на протестантите от „Зелената земя“, които се готвеха да подпалят новопостроените кондоминиуми^[1] край Хорс Крийк (вместо това тя ги бе дала под съд).

— Децата ми не бяха особено щастливи, когато им казах.

Той сви рамене.

— Трябва да има една-две трудности.

— Става дума и за баща й… тя ще поиска да знае за него.

Руменото лице на Дан потъмня и блясъкът в погледа му угасна.

— Значи ще й кажеш истината… че той е студенокръвен гадняр, срам за якичката, която носи. — Преди години му бе разказала грозната история, но никога не го бе виждала толкова ядосан. Времето изобщо не беше намалило омразата му.

А тя? През всичките години си бе мълчала и ако по онова време внезапното напускане на отец Галахър бе възбудило подозрение, не бе направила нищо, за да разпали пламъците. Нито се беше опитала да се свърже с него. Знаеше само онова, което се говореше — че е предложен за наследник на епископ Кардиф, когато той се пенсионира. Ако се разчуе и една думичка, всичките му шансове ще се сгромолясат.

Но защо трябва да я е грижа за това? Той мислеше ли за нея, когато тя забременя? Дори не беше се погрижил за някакви предпазни мерки, а и двамата знаеха, че е грях (сякаш онова, което правеха не беше). Но Джим не бе принуден да живее с последствията. И ако това въобще му тежеше на съвестта, макар тя да се съмняваше, сега не му се налагаше да се изправи пред една млада жена, изпълнена с въпроси, на които нямаше добри отговори, и не трябваше да се чуди как този нов човек ще се впише в семейство, куцукащо на три крака.

Ако някога Джери бе изпълнена с гняв, сега бе останала само горчилката.

— Имало е нощи, в които съм лежала будна и съм обмисляла всички начини да пренаредя нещата, свързани с него. Но — тук тя въздъхна — не знам дали имам правото да разруша живота на един човек.

— Него не го е било грижа дали разрушава, или не твоя живот.

Тя му хвърли поглед, изпълнен с лек укор.

— Свещениците не трябва ли да даряват опрощение?

— Също така трябва да си държим панталоните закопчани — веднага възрази той.

„Ако отец Дан има недостатък — помисли си тя, — това е ирландският му нрав“, и се усмихна.

— Е, щом гледаш на нещата по този начин…

— Извинявай. Не исках да се увличам. — Юмруците му се отпуснаха, той се наведе напред, като облегна лакти на коленете си, и боязливо й се усмихна. — Мислила ли си да се свържеш с него? Сигурно има цивилизован начин да се справите със ситуацията.

Тя усети как в нея отново се надига част от старата омраза.

— Последния път, когато видях Джим Галахър, беше, за да му кажа, че съм бременна. Той отказа да поеме и най-малката отговорност. Не спираше да твърди, че съм го изиграла и вината е изцяло моя. — Устните й се изкривиха в тъжна усмивка. — Най-лошото бе, че тогава му повярвах.

— Надявам се, сега не изпитваш същото.

— Не, но всичко беше толкова отдавна. Наистина ли трябва да го обсъждаме отново?

— Може би няма да имаш избор.

— Ще го предоставя на Клеър.

— Хубаво име, Клеър. — Той се усмихна.

— Аз щях да избера нещо по-различно. Нещо по-малко интуитивно.

— Като например?

— Айлийн, на ирландската ми баба.

— Имах леля, която се казваше Айлийн. Сляпо вярваше в поговорката „Много баби — хилаво дете“.

Джери разбра какво се опитваше да направи отчето — да успокои собствените й страхове, и усети прилив на обич.

— Искам само да я опозная. Нали не се надявам на нещо невъзможно?

Отец Дан се взираше в градината с каменните й пътеки, които се виеха в далечината отвъд взора, и древните дървета, изкривени от преклонната си възраст.

— Надеждата — каза той и усмихнат се обърна към нея — е само бедна братовчедка на вярата. А с това, скъпа моя, ти си благословена в изобилие. — Изправи се с въздишка. — А сега защо не те изпратя до колата ти? След разговора ни не искам да закъснееш.

Едва бяха тръгнали по пътеката, когато сестрите започнаха да излизат от параклиса, мълчаливо плъзгайки се по павираната пътека, която водеше към основната сграда. Никоя не се учуди, виждайки Джери редом с красивия отец Риърдън (всички клюки за Джим бяха спрели още преди години), точно както на нея й се искаше.

Портата от ковано желязо проскърца, когато той я отвори и излязоха на алеята, край която също растяха розови храсти. Тя му махна за довиждане, щом отчето се качи в стария си понтиак, който май се движеше само чрез силата на вятъра и молитвата. Минути по-късно Джери последва облака прах, вдигнат при неговото заминаване — сестрите нарочно не искаха пътят да се асфалтира, за да държат настрана нежеланите посетители, на които се налагаше да преодолеят коловозите и дупките, за да стигнат до манастира.

Изведнъж я прониза още една тревожна мисъл. „Ами ако Клеър си е променила мнението и е решила да не дойде?“

Сърцето й замря. „Не, тя щеше да се обади.“

Джери не осъзнаваше, че натиска педала за газта повече, отколкото трябва, до момента, в който попадна в дупка и за миг полетя във въздуха. После колелата се удариха в земята с рязък тътен, достатъчно силен, та зъбите й изтракаха с ясно доловим звук. Обзе я облекчение и тя започна да се смее — тих, бездиханен смях, в който прозираше истерия. Досега не й бе хрумвало, че може би на нея ще й се наложи да изтърпи Клеър.

 

 

На десетина километра оттук Клеър се опитваше да се справи със стръмния, виещ се път над долината с предпазливостта на човек, който от най-ранна възраст е научен, че в живота винаги някакъв инцидент просто чака, за да те изненада. Караше от почти два часа и без проблеми беше стигнала покрайнините на Вентура, където шосето завиваше на североизток към магистрален път 33 и започваше да се изкачва. Сега я съпровождаха единствено наклонени скали от пясъчник от едната й страна, а от другата — само тясна скала я отделяше от стръмната котловина.

Пейзажът беше метафора на онова, което я очакваше.

Защо бе настояла да предприеме това пътуване? Тя поне би трябвало да знае. За Бога, та нали е адвокат. И нали такова е първото правило на стратегията, че предимството винаги е на страната на домакините? Ето защо с повечето си клиенти се срещаше в домовете им, където те се чувстваха по-уверени в обсъждането на въпроси за живота и смъртта и съставянето на планове за имотите им.

Точно тогава навлезе в завой и пред погледа й се разкри обсипан с чакъл пейзаж. Почти несъзнателно отби от пътя. Сякаш в транс, разкопча предпазния колан и слезе от колата. Духаше ветрец и тя долови лекия аромат на суха трева и градински чай. Под краката й се разкри обширна долина. В източния й край блесна езеро с гористи брегове, което спокойно се взираше в небето, а на запад няколко скупчени кафяви хълма, тъмни от цвета на горите, се изкачваха, за да посрещнат заснежените планински върхове в далечината. Дъното на долината бе изпъстрено със зелени петна от портокаловите горички в стройни редове, като тропоска, разнообразена тук-там от скупчени постройки.

Приближи се до ръба, вятърът подхвана косата й и задуха в лицето й. Тя познаваше това място. Дежа вю бе прекалено силно — тук ставаше дума по-скоро за усещането й за принадлежност. Но това беше лудост, нали? Била е на не повече от няколко дни, когато са я отвели оттук.

Усети силен прилив на лекота, все едно бе искра, подхваната от вятъра и запратена към обраслата с шубраци долина под нея. Без значение е, че после никога няма да може да види Джери. Нещото, което бе желала през целия си живот, бе на път да се сбъдне — най-накрая щеше да се срещне с родната си майка.

Думите на Мили отново се върнаха в съзнанието й — „Тя те е изоставила, все едно си някое котенце“. Но би ли могла майка й да е толкова безсърдечна? Само едно бе сигурно — животът беше по-лесен, докато Джери бе празна страница.

Клеър с неохота се обърна и погледът й попадна върху бронзова табела, закачена на бетонна основа само на няколко крачки от нея, отчасти скрита под клоните на висок храст със сребристи листа. Надникна към потъмнелите от времето букви. Споменаваше се за някакъв филм „Чужденец в рая“, заснет някъде тук през петдесетте години. Може би затова пейзажът й изглеждаше толкова познат.

Насочи се към колата и се чудеше що за филм ще се окаже този в края на краищата — сълзлива мелодрама или от онези с претенции за художествена стойност, в които всички говореха на групички и в крайна сметка нищо не се случваше? Независимо от изхода животът никога вече нямаше да бъде същият.

Клеър се върна на пътя, за да започне спускането. Измина още няколко километра, преди сервизите и търговските центрове да заменят скалите и шубраците. Скоро шофираше по главната улица на града с фасадите в испански стил, поръбени с мозайки от яркоцветни керамични плочки, и тротоарите, украсени с цитрусови дръвчета в големи глинени саксии. Различни нещица започнаха да привличат погледа й — яркосиня врата с гирлянда от сушени червени чушки, стара въртележка с кончета с нови кожени седла, количка с касетки плодове и зеленчуци, изложени с толкова любов, като че ли бяха бижута. На другия ъгъл до светофара се издигаше пощата от годините на Голямата депресия, снимана на корицата на пътеводителя, който си бе купила. Загледа се в позлатената часовникова кула, която блестеше на обедното слънце. Това някак й се стори като добра поличба.

Следваше инструкциите на Джери и на светофара зави наляво. На ъгъла отдясно съгледа висок дъб, издигнал се над причудливо заграждение — това би могло да е само кафенето „Къщата на дървото“. Намери място за паркиране и излезе. Ръцете й трепереха, докато пускаше монети в апарата и изтърва една в храстите. Затърси я, но после се изправи с тих, притеснен смях. Какво ли би си помислила Джери, ако я видеше така да ровичка в гъсталака?

До входа на заграждението имаше груб шкаф със стари книги и кутия с отвор за писма с мнения. Клеър влезе и се озова във вътрешен двор, приблизително с размерите на бейзболно игрище, с накацали няколко десетки маси. В дъното се мъдреше паянтова постройчица, а в центъра се извисяваше огромният дъб, който бе видяла от улицата. В ниските клони на дървото бе направена къщичка, към която водеше здрава стълба, където няколко деца играеха и крещяха дружно. В сянката му хората седяха доволни и хапваха, някои четяха книги, без съмнение взети от претъпканите рафтове на входа.

Посрещна я атлетичен мъж с бронзов загар и разкопчана на врата риза. От дълбините на пресъхналата си уста едва успя да извади глас, за да му каже:

— Имам среща. Джери Фицджералд.

Усмивката му се разшири. Изглеждаше на около трийсет години — гъста, чуплива кестенява коса, кафяви очи, искрящо бели зъби като от реклама на „Колгейт“.

— Вие сигурно сте Клеър. Тя ме помоли да ви посрещна. Последвайте ме.

Тръгна след него и панически се заоглежда.

Ами ако беше като в „Маймунска лапа“? Нещо като да внимаваш какво си пожелаваш. Погледът й попадна на жена в тенис екип, която се мръщеше на менюто си. Две маси по-нататък седеше дебелана със сламена шапка и крещящ тоалет, която високо разпитваше за специалитетите на деня. Слънчевата светлина падаше на пъстри петна в краката й, но Клеър изведнъж усети студ.

„Направих грешка. Не трябваше да идвам.“ Защо, о, защо, не се ли чувстваше достатъчно добре и когато беше сама?

 

 

Джери пристигна няколко минути преди обяд, точно преди да започне напливът. На входа си поговори за малко с Дейвид Райбак. Малкият Дейвид отново бе влязъл в болница и той сигурно бе подложен на огромен стрес, тичайки напред-назад, но изглеждаше както винаги спокоен. Нямаше представа как успява да се справя. Годините, през които беше атлет в гимназията и колежа и след това още толкова на работа при баща му, явно са били добра школовка.

Дейвид я заведе до сенчеста маса в задната част на ресторанта, издърпа стола й. Тя седна като лъвица — всичките й мускули я боляха от напрежение. Той погрешно възприе очевидната й изнервеност и я попита с леко намигване:

— Ще се оглеждам за него. Как изглежда той?

— Всъщност е тя. — Джери осъзна, че не знае как изглежда дъщеря й. Просто предполагаше, че ще я познае. Сега се почувства глупаво. — Горе-долу на твоята възраст. Казва се Клеър.

Поръча си студен чай и бавно отпи. Минутите се точеха като часове. О, Господи! Това не е ли Маргьорит Мур с дамите от нейния бридж клуб? „Моля ви, не поглеждайте насам“, помоли се Джери. Нямаше нищо против хората да клюкарстват за интимния й живот, но сега случаят бе съвсем различен.

Маргьорит не се обърна. Поне веднъж се занимаваше със собствените си дела. Същото вършеше и Дийн Крибс. Джери забеляза, че ужасният дилър на коли — притежаваше най-големия автосалон за чевита от тази страна на Вентура — е приклещил Мелъди Уайкоф до масата на сервитьорките. Горката Мелъди. Едва ли някой щеше да се сети да й се притече на помощ, като се имаше предвид с какво се е облякла — къса дънкова поличка и бяла блузка, през която спокойно се виждаха очертанията под сутиена й. Джери също би предположила, че Мелъди флиртува с Дийн, както често правеше с повечето клиенти мъже, ако не бе болезнената й усмивка. Дийн не я оставяше на мира. Само още няколко сантиметра и токата на колана му щеше да се отпечата върху кожата й. Джери не чуваше думите му, но от изражението на русокосата сервитьорка — изражение на отчаяно добро чувство за хумор, изнервено до крайност — бе очевидно, че той не й предлага дарения за Червения кръст. Господи, щеше ли този мъж някога да се научи да се държи подобаващо? Действаше така още от гимназията, а после дебеличкият, пъпчив Дийн, който никога не можеше да си уреди среща с момиче, буквално за месец се бе преобразил в зализан продавач с целогодишен загар. Джери го наблюдаваше как сложи месестата си ръка на талията на Мелъди и я принуди да отстъпи, като се опря на шкафа с приборите, които тихо изтракаха. От мястото си забеляза онова, което Дийн не би могъл — ръката на блондинката се прокрадваше назад и се опитваше да сграбчи някоя вилица.

Джери скочи и се втурна към тях. Хвана мъжа за рамото и твърдо, но любезно каза:

— Защо не си седнеш на мястото, Дийн? Обядът ти изстива.

Той се завъртя и озадачената му физиономия се преобрази в широка и студена като неонов надпис усмивка.

— Джери, винаги е удоволствие да те срещне човек. — Говореше с типичния за продавачите мазен и провлечен тон. — С Мелъди си приказвахме. Може би искаш да се присъединиш към нас? — Той се хилеше, показвайки й, че знае за слуховете, които се носеха за нея.

Джери отвърна на усмивката му и отговори учтиво:

— Страхотна идея. Защо не се обадим и на жена ти? Сигурна съм, че и тя би се радвала да дойде. — И хвърли многозначителен поглед към мобилния си телефон на масата.

Загорялото лице на Дийн придоби цвета на леберкез. Той отстъпи, но усмивката не слезе от лицето му.

— Много добре, Джери. Сигурно си ги отбелязваш с чертички по хълма. Винаги съм казвал, че няма нищо по-забавно от добрите шеги на монахините. — Изтупа невидима прашинка от ревера на сакото си. — Е, радвам се, че се видяхме. — Той намигна на Мелъди. — О, сладурче! Все пак ще взема онова парче пай. Най̀ обичам да хапвам нещо сладичко след основното ястие.

Мелъди изръмжа тихо и се спусна към него, но Джери беше още по-бърза. Грабна вилицата от ръката на келнерката и я насочи към Дийн.

— Сигурен ли си за пая?

Той пребледня, а усмивката му бавно угасна.

— Като се замисля, бих искал сметката.

Клеър не можеше да повярва на очите си — красива и стилна жена с вилица в ръка държеше на разстояние едър мъж, докато обикновена на вид руса сервитьорка ги наблюдаваше. След напрегната размяна на реплики — не можеше да ги чуе — мъжът се завъртя на пети с израз на отвращение и си тръгна.

— Джери… — Собственикът дотича да разбере за какво е цялата олелия.

Клеър продължаваше да гледа ужасено. Значи това е нейната майка. Мили Боже. „В какво се забърках?“

Но беше прекалено късно да се върне. Жената се приближаваше към нея — висока и закръглена, облечена с тесни панталони и мек пуловер от камилска вълна, а на ушите й проблясваха златни халки насред буйните тъмни къдрици. Шокирана, Клеър разпозна същите очи, които всяка сутрин я гледаха от огледалото в банята — големи, зелени и с гъсти мигли. Очи, които сега се изпълниха със сълзи.

— Клеър? — Джери хвана дланите на момичето с двете си ръце. Клеър усети трепета им, а озадачените зелени очи търсеха нейните напрегнато, почти жадно, та чак й се прииска да се отдръпне. — Толкова си хубава. Нямах представа, че си толкова красива. — Гласът й беше тих и странно приспивен.

— Хубаво е… да се срещнем най-накрая — успя да промълви Клеър.

— Надявам се, че инструкциите ми са ти помогнали.

— Всичко беше наред. А и тръгнах доста по-рано.

Джери й се усмихна разкайващо.

— Съжалявам за инцидента преди малко, но смятам, че Дийн си го просеше.

— Какво е направил?

Погледна русата сервитьорка, която вече разпалено обясняваше на собственика на заведението.

— Нека просто да кажем, че той искаше нещо повече от захар в кафето си.

— Ооо. — Клеър леко й се усмихна. Откъде можеше да знае дали Джери не е някоя луда?

Седна на стола срещу нея. Сервитьорката прекрати излиянията си и забърза към тях.

— Каквото и да си поръчаш, заведението черпи — каза тя и погледна Джери с нещо като обожание. Кичур платинена коса, показващ повече от сантиметър черни корени, се бе измъкнал от кока на върха на главата й и фибите. Тя го прибра зад ухото си. — Господи, ако не беше ти, сигурно щях да правя компания на Джими в участъка.

— Ще пия още един студен чай. — Джери й се усмихна. — Ооо, ако да си арестувана от този твой красив съпруг, е някакъв вид наказание, то тогава не съм ти направила никаква услуга. — Тя се обърна към Клеър. — Ти какво ще пиеш?

— За мен същото — каза тя.

Джери изчака сервитьорката да се отдалечи достатъчно, после се наведе напред.

— Ако предпочиташ, можем да отидем на някое по-усамотено място?

— Тук е добре — каза тя и поклати глава.

— Поне храната си я бива. А и атмосферата е неповторима.

Храната беше последното нещо, за което Клеър можеше да мисли. С формата, която стомахът й бе придобил в момента, щеше да е чист късмет, ако успееше да хапне и едно кротонче.

— Прекрасно е. Цялата долина… красива е точно както ми каза.

Джери се облегна назад и отпусна веждите си.

— Мислех да те разведа наоколо, след като обядваме.

Клеър се поколеба, после отвърна:

— Разбира се. Искам да кажа… да, ще ми хареса. Първо обаче бих искала да си оставя багажа в мотела.

— Къде ще отседнеш?

— В странноприемница „Хорс Крийк“.

— Добре. Можем да спрем там по пътя.

„По пътя за къде?“ Клеър се зачуди и още веднъж почувства, че е отхапала по-голям залък, отколкото може да преглътне. Джери не изглеждаше от хората, които приемат „не“ за отговор.

Тя явно усети колебанието на момичето и бързо добави:

— А сигурно си уморена… Може би първо ще искаш да си починеш.

— Всъщност…

— Искам да кажа, не бързаме за никъде, нали? Тук си до неделя.

— Точно така. — Изведнъж Клеър се почувства изцедена, но с подходящата доза ентусиазъм успя да изрече: — С нетърпение очаквам да се запозная с децата ти.

Студеният им чай пристигна и Клеър с благодарност отпи.

— И те са повече от любопитни за теб. — Джери бавно махаше обвивката на сламката си.

— Предполагам, не всеки ден им се случва да се запознаят със сестра, за която не са подозирали. — Клеър искаше да разчупи леда, но думите й прозвучаха по-скоро като саркастична забележка и се изчерви.

За миг Джери помръкна.

— Като заговорихме за това, не спомена дали имаш братя или сестри, когато разговаряхме по телефона.

— Единствено дете съм.

— Сигурно си била самотна, докато си растяла.

— Родителите ми компенсираха това — отвърна схванато Клеър.

— Не исках да кажа… — Лицето на Джери посърна. — О, Господи! Боях се… че ще си объркам приказката. Имам този лош навик.

Клеър омекна.

— Мисля, че и двете сме малко нервни.

Джери се пресегна, сякаш да я погали по бузата, но протегнатата й ръка остана за миг във въздуха, преди да се отпусне отново в скута.

— Не мога да ти опиша колко пъти съм си представяла тази ситуация. Двете… — По бузата й се търкулна сълза и тя я избърса с тих стеснителен смях. — О, Господи! Обещах си, че няма да го правя… да те притеснявам с подобни излияния. Просто… — гласът й заглъхна — мина толкова много време.

Клеър също усети как в очите й напират сълзи.

— Мисля, че имаме доста за наваксване.

— Сигурно имаш хиляди въпроси.

Клеър усети как въздухът наоколо се сгъсти. Пое си дълбоко дъх, а белите й дробове сякаш се изпълниха с вода.

— Всъщност е само един… Защо?

 

 

Джери обходи с поглед лицето на дъщеря си и съзря лек упрек, съчетан с нещо по-дълбоко и отчаяно. Усети пристъп на паника и си помисли: „Стъпих с погрешния крак.“

Трябваше да намери начин да се върне на правилния път.

— Бях млада — започна колебливо и сведе поглед към масата, където беше сгънала обвивката от сламката на идеален четириъгълник. — О, знаех в какво се забърквам, когато… че може да има последици. Просто никога не съм си мислела, че ще забременея.

Вдигна поглед към Клеър, която мълчалива седеше и я слушаше внимателно, като кошута насред пъстрата сянка. Изглеждаше й позната и същевременно толкова различна от онова, което бе очаквала, и това предизвикваше у нея лек шок всеки път, когато погледите им се срещнеха. Бе си представяла, че Клеър е красива, но не чак толкова. Тя беше висока и стройна като Джим, с неговите устни и порцеланова кожа, леко изпъстрена с лунички. Само очите й бяха същите като на Джери.

— Беше ли влюбена в него? — попита Клеър.

Джери се усмихна.

— Ситуацията не беше подобна на тази, която се нарича нормално ухажване. Разбираш ли, аз бях монахиня.

Клеър я погледна слисана. Майка й се усмихваше.

— Да, знам. Трудно е да повярваш, като ме виждаш сега.

— Нямах представа.

— Как би могла?

— Какво се случи, след като разбра, че си бременна?

— Напуснах манастира и се пренесох при майка си. Беше трудно и на двете ни. Баща ми беше починал няколко години преди това и тя едва свързваше двата края. Що се отнася до мен, не можех да си намеря абсолютно никаква работа. Кой ще наеме бивша монахиня?

— Значи никога не си мислила да ме… задържиш? — Изражението на Клеър беше равнодушно.

Джери се задави от напиращия ироничен смях.

— Не мислех за нищо друго. В края на краищата направих онова, което сметнах за правилно. За теб. За двете ни. — Тя замълча. — Не знаех, че ще прекарам остатъка от живота си, съжалявайки за това свое решение.

Някаква мрачна сянка премина през лицето на Клеър, но когато заговори, тонът й дори беше леко приповдигнат:

— Няма за какво да съжаляваш. Не бих могла да искам по-добри родители.

Джери се насили да се усмихне и да задържи усмивката си.

— Разкажи ми за тях.

Изражението на Клеър омекна.

— Баща ми е пенсионер. Беше управител на супермаркет. Майка ми работела в счетоводния отдел на горния етаж… в продължение на двайсет години… но напусна работа, за да си остане вкъщи и да се грижи за мен.

— Представям си ги като мили хора.

— Наистина са такива.

— Бих искала да се запозная с тях някой път.

Клеър се стегна.

— Не мисля, че е много добра идея.

Джери се засегна. Какво имаха те против нея? Ако не друго, поне трябваше да са й благодарни.

— Просто ми хрумна — каза тя и сви рамене.

— С какво се занимаваш? — Клеър беше нетърпелива да смени темата.

— Мисля, че съм направила пълен кръг. Сега съм мениджър на производството на мед към манастира. — Джери посочи към бара отпред, където сред редицата различни шишета и други опаковки на рафтовете се виждаха и десетина буркана с мед от „Благословена пчела“. — Единствената разлика е, че вече не нося було.

— Звучи ми интересно.

— Така е през повечето време. — Погледът на Джери попадна на ръката на Клеър, където блещукаше малък сапфир. — Не ми каза, че си сгодена.

— Не съм, ами не точно… по-скоро ми предстои годеж. — Тя се засмя притеснено и отпусна ръце в скута си. — Байрън е втори курс в Станфорд.

— Отдавна ли се познавате?

— Може да се каже, че практически сме израснали заедно. Родителите му са съседи на моите. — Тя се изчерви и Джери усети, че има още нещо. — Ами ти? Спомена, че си разведена.

— Почти от две години.

— Той не е…

— Не. — Джери си пое дълбоко дъх. — Това се случи много преди да се запозная с Майк. Твоят баща беше… е… свещеник.

Последва пълна тишина, която Клеър наруши с усмивка:

— Е, не точно това очаквах.

— А какво очакваше!

— Не знам… Джеймс Дийн от „Бунтовник без причина“. — Тя сви рамене, все така усмихната. Слънчев лъч си проправи път през клоните точно в този момент и я освети, а косата й придоби десетки оттенъци на кафявото: от тъмно медено до рижаво. — Той наблизо ли живее?

Джери поклати глава.

— Сега е в Архиепископството на Сан Франциско.

— Иска ли да се запознае с мен?

— Ще трябва да попиташ него. Но моето предположение е, че отговорът ще бъде не.

— Какво те кара да мислиш така?

— Първо, ще трябва да признае твоето съществуване.

Клеър я погледна объркано.

— Той не знае ли?

— О, разбира се, че знае. Но знаенето и признаването често са съвсем различни неща.

— Може би ако отида да го видя…

— Можеш да го направиш. — Джери подбра следващите си думи много внимателно. — Но не бих ти го препоръчала.

Клеър притихна, загледана замислено в далечината. Най-накрая Джери каза:

— Сигурно си гладна. Хайде да поръчаме.

Погледът на Клеър се върна към нея.

— Всъщност не мисля, че имам апетит. — Бе леко смутена, сякаш се боеше, че ще изглежда груба.

Апетитът на Джери също се бе изпарил.

— Имам по-добра идея… да пропуснем обяда. Ще го компенсираме с голяма вечеря. Обичаш ли китайска храна?

— Разбира се. Каквато и да е.

— Съжалявам, но не мога да ти я предложа домашно приготвена. Не съм точно Марта Стюърт. — Устните на Клеър се извиха в усмивка и това предизвика Джери да добави: — Какво? Нещо смешно ли казах?

Момичето поклати глава и стисна устни, за да спре да се усмихва.

— Нищо. Просто си помислих, че ти и майка ми все пак имате нещо общо.

— И двете ли сме лоши готвачки? — Това поне беше нещо.

— Нека просто кажем, че в нашата къща готвех предимно аз.

— Талант, който очевидно не си наследила от мен. — Джери се засмя. — Изчакай да се запознаеш с твоята… моята майка. Тя прави най-доброто говеждо с царевица от тази страна на Атлантическия океан, а соденият й хляб е извънземен със сигурност. Двете ще можете да си говорите за рецепти чак до сутринта.

Тя повика сервитьорката, която явно беше забравила инцидента с Дийн и сега упорито флиртуваше с Боби Тредуел. Мелъди побърза да дойде. Джери забеляза, че бузите й бяха по-зачервени от обикновено, а горните две копчета на блузата — разкопчани.

— Променихме решението си за обяда — каза й Джери.

— Да не би да има някакъв проблем?

— Не, никакъв.

За момент Джери почти си повярва. Бяха преодолели най-голямата височина, нали? Най-лошото със сигурност вече бе зад гърба им.

Вече бяха навън и вървяха по тротоара, когато Клеър не можа да удържи абсурдността на последната си мисъл и попита:

— На колко точно години беше!

— На двайсет — отвърна й Джери.

Лицето на Клеър помръкна.

— Мислех…

Нямаше нужда да го казва — по-лесно щеше да й бъде да прости действията на тийнейджърка. Но двайсет години — е, това беше различно. Джери е била напълно пораснало момиче.

Отвори уста, за да обясни, но нещо в изражението на Клеър я накара да размисли.

— Сега вече се чувствам стара като околните хълмове — отвърна тя с пресилено веселие в гласа. — Всъщност аз самата имам нужда от малко почивка.

 

 

Обри наблюдаваше през прозореца жената, която вървеше по тротоара. Висока, дългокрака, с целеустремена крачка, а пуловерът й нежно обгръщаше щедрите извивки. Светлината обливаше лицето й и дори от кабинета си на втория етаж виждаше, че тялото й е зряло… и все пак по-прекрасно от тези на младите жени, които непрекъснато му подаваха визитките си. Радваше се, че тя не бе направила грешката на повечето жени, наближаващи петдесетте, да прибегне към пластична операция или поне да боядиса косата си.

„Изабел щеше да одобри.“

Мисълта, както обикновено, бе придружена от познатото придръпване — подводно течение, което можеше да го издърпа от морето, дори да не можеше да плува много добре. Тази година съпругата му щеше да навърши четирийсет и шест години. Изабел, чиито коси бяха с цвета на слънчевата светлина, огряваща хълмовете, на които той се наслаждаваше всеки ден, и с устни и очи, изписани сякаш с перце. Изабел, която можеше да накара цигулката да запее от радост или да заплаче от отчаяние.

Пропъди мисълта от съзнанието си. В някои моменти се луташе на ръба на лудостта и онази особена тъмнина все още беше там някъде — приклекнала като тигър в очакване на плячката си. Понякога по-голяма, друг път по-малка. Но винаги беше там. Доктор Драйър бе обяснил, че с времето ще става по-лесно, но Обри откри, че дори и да беше така, процесът не бе постепенен и плавен, като конци, които се разплитат на съставните си нишки, а странен и заобиколен маршрут, понякога сякаш отвеждащ към нищото. За това лекарят не му бе споменал.

„С какво си се заел, Обри?“

„Аз съм диригент, знаеш.“

„Не питах за това, как си изкарваш прехраната?“

„Виждам накъде води разговорът.“

„Накъде?“

„Някаква глупава каша за естеството на живота, предполагам.“

„И защо го наричаш каша?“

„Защото всичките глупости, че животът продължава, са си точно това — глупости. Животът не е просто да се живее… става дума и за смърт. Хората, които обичаш, умират. Хората, които не е трябвало да изкарват колата през нощта в проливния дъжд.“

„Звучиш толкова ядосан.“

„Аз съм ядосан, по дяволите! Тя не е мислила, не е спряла дори за миг да помисли за онова, което би могло да се случи… какво ще се случи с нас, ако…“

„Какво? Кажи го, Обри.“

Но той не можеше да го направи. Защото тогава щеше да се остави на течението и тя щеше да си отиде — наистина и завинаги да си отиде. Затвори очи и видя покрития й с цветя ковчег. Червени, сини и алени, които се спускаха чак до земята. Изабел обичаше ярките цветове — апартаментът им на улица „Сент Пере“ беше в яркоцветни райета и флорални мотиви. Малкият бял ковчег до нейния бе почти в противовес — шамар в лицето на всичко, което някога бе обичала. Но бебешките ковчези не са в тъмни цветове. „Не знаеше това, нали, доктор Драйър? Не, разбира се, че не, копеле такова!“

Обри се отдалечи от прозореца. От стереото долиташе „Соната за цигулка и пиано в сол мажор“ от Франк и той спря, за да остави музиката да премине през тялото му като силен бриз, отвяващ развалините. Отначало не беше сигурен за този запис с неговата замечтана, почти галска атмосфера и строго внимание към детайлите, но тя го омая. Разбира се, нищо не можеше да се сравни с изпълнението на Изабел, но нейните дискове бяха прибрани в чекмеджето. Не можеше да ги слуша след смъртта й.

Онова, което повечето хора не разбираха за музиката, мислеше си той, е, че тя не е застопорена. Запис, който си слушал сто пъти, би могъл да зазвучи по съвсем различен начин сто и първия път. Концерт на Бах, отличаващ се с прецизността на математическо уравнение, съвсем ненадейно може да те разплаче. Музиката е просто рамка, продължаваше да размишлява той, на която, елегантно или не, се градят надеждите и мечтите.

Обри слизаше по стълбите, разсъждавайки колко по-лесно би било всичко, ако животът е разделен на части като музикално произведение. Адажиото следва алегретото, отморяващата тишина на пианисимото след тропота на фортисимото. Джери, мислеше си той, би могла да бъде конбрио — с дух. Винаги, когато я видеше, се чувстваше освежен като след ободряваща разходка. А сексът…

Това поне не го бе изоставило. Само в най-тъмните часове на най-мрачните си дни желанието си отиваше. Джери Фицджералд просто бе отворила вратата и бе пуснала в живота му чист въздух и светлина. И още по-хубавото бе, че тя му се отдаваше изцяло, а не искаше нищо в замяна. Неговото желание бе и нейно — приятелство и интимност без обвързване. Нямаше да има изисквания, по неизречен или друг начин, и нямаше да има сълзи, когато дойдеше раздялата. Джери бе единствената жена измежду познатите му, която би избягала по-бързо и от него към хълмовете само при звука на сватбените камбани.

Той чуваше стъпките й в антрето, слизайки по стълбите, и гласа й, докато тихо разговаряше с Анджелита. Щом го видя, по лицето й се разля дълбоко облекчение. Испанският й, доколкото той знаеше, беше оскъден, както английският на прислужницата му.

Анджелита го попита:

— Сеньор Ролинджър, да донеса пиене?

— Има студен чай в хладилника. — Той се усмихна на Джери, която изглеждаше обгърната от вятъра, направил страните й розови, а очите й блестящи. — Или искаш нещо по-силно?

— Студен чай е добре — отвърна тя.

Анджелита забърза към кухнята — кльощаво малко същество с огромни кафяви очи, което му напомняше Бамби. Той я наблюдаваше как се отдалечава и осъзна, че не бе намерил заместничка на Лупе, доколкото бе осигурил на юначната възрастна прислужничка компромисно решение — Анджелита вършеше тежката домакинска работа, а Лупе наблюдаваше всяко нейно движение. Похвално за момичето бе, че изискванията на пралеля й не засегнаха дори за миг веселия й нрав.

— Сигурен ли си, че моментът е удобен? — Джери го целуна по бузата. Долови аромата на чист въздух, примесен с нещо леко и цитрусово, като току-що набрани лимони, все още топли от слънцето.

— Не бих могъл и да желая по-приятно прекъсване. — Когато му се обади преди няколко минути, той бе по средата на писането на партитура. Гласът й предизвика обаче толкова вълнуващи асоциации, че веднага прие извинението за прекъсването, за да я покани.

— Обещавам, няма да стоя дълго — отвърна му тя.

Той се сети, че именно днес Джери трябваше да се запознае с дъщеря си. Добре ли бе минало всичко? Изглеждаше леко обезпокоена и му хрумна, че никой не можеше да оправдае очакванията й. Вероятно и дъщеря й се чувстваше по същия начин. Това е проблемът на хора, усетили отсъствието на нещо — тема, с която той е добре запознат, бяха склонни да идеализират реалността в съзнанието си. Дълбоко в себе си той таеше зрънце съмнение, че дори Изабел, ако днес беше жива, нямаше да може да достигне наистина обожествените му спомени за нея.

— Остани толкова, колкото щеш — отвърна той с усмивка. — Искам да чуя всичко. — Хвана я за ръка. — Да седнем ли на терасата? Днес е доста топло.

Те преминаха през обляната от слънце дневна с тъмните мебели от мисията, тапицирани с яркоцветни югозападни материи — всичко беше дело на Сам (нейният вкус съвпадаше с неговия, затова не бе видял причина да променя интериора), — и Обри си спомни за първото си посещение в „Исла Верде“ преди не повече от пет месеца. За разлика от агентите по недвижими имоти, които изтъкваха всички предимства, та чак ставаха досадни и ти се искаше да ги изхвърлиш през прозореца, Сам Кайли бе оставила къщата да говори сама за себе си.

— Наслади й се. Тук съм, ако имаш някакви въпроси — бе казала тя, спря по средата на опаковането на багажа си и му посочи с ръка стълбите.

И той бе направил точно това, като се бе разходил из стаите, попивайки атмосферата така, както би сторил и с особено хармонично музикално произведение — праволинейната солидност бе омекотена от средиземноморски извивки, искрящата белота тук-там бе нарушена от декоративни керамични плочки. Гледката от всички прозорци бе различна, но еднакво приятна по свой си начин. Тези на долния етаж гледаха към градината, а на втория — към далечните хълмове. Това бе къща, построена, за да устои на пожари и земетресения, и засега успешно изпълняваше ролята си на пазач от спомените за Изабел.

Те пристъпиха на терасата, където басейнът блещукаше в неземно синьо, а цитрусовите дръвчета бяха натежали от зелените кълбета на зреещите плодове. Високите каменни стени, обвити в тропически храсти, сякаш улавяха слънцето в купа. Когато се настаниха в шезлонгите, Обри усети топлината, която излъчваха плочките през кожата на мокасините му.

Анджелита се появи точно в този момент, понесла поднос с чайник и чиния с току-що изпечени dulces^[2]. Остави го на стъклената масичка между тях и бързо се отдалечи със сведен поглед.

— Защо винаги имам чувството, че тя почти очаква да ни завари да се въргаляме голи по земята? — отбеляза Джери със смях.

— Може би защото обикновено го правим.

— При затворени врати.

— Ако искаш да се качим горе…

— Ти си непоправим. — Закачлива усмивка заигра на устните й… устните, на които не можеше да се насити.

— Компанията ти ми е приятна във всичките й проявления. Със или без дрехи.

— Това е най-хубавото нещо, което си ми казвал.

Той й наля чаша чай, преди да напълни и своята.

— А сега за дъщеря ти. Как изглежда?

Лицето на Джери засия.

— О, Обри, тя е всичко, на което съм се надявала — красива, умна, уравновесена.

— Oui^[3]. Тя е твоя дъщеря.

— Все още трябва да се ощипя, за да повярвам.

Той усети внезапна и силна болка и застина, все едно го бе ударил ток. След десетгодишни опити с жена му бяха полудели от радост, когато научиха, че очакват дете. Сега никога нямаше да познава детето си, своя син.

Той се замисли за детството си. Девет месеца в годината в студената и влажна Великобритания, а от юни до август живееше с баба си и дядо си в Бритъни. Спомни си как събираше стриди в залива на Трините сюр Мер, а неговият grand-pere^[4] го учеше да разтваря твърдите черупки, и неговата grand-mere^[5] със старовремските си рецепти като стрито на прах зеле, за да накара главата ти да заври, и кръстовче за лекуване на болки в стомаха. Провинциалният им диалект приличаше малко на правилния френски от учебниците, който той говореше с баща си.

Удоволствията от цивилизацията там бяха рядкост — кладенец, който вечно заплашваше да пресъхне, и единственият телефон, отстоящ на десет минути път с велосипед. И все пак в края на лятото, когато дойдеше време да се връща към безкрайния сезон в „Итън“ и още по-безкрайните училищни ваканции с родителите му в градската им къща на „Чини Уолк“, той заставаше на пристана с буца колкото стрида, заседнала в гърлото му, и се опитваше да преглътне напиращите сълзи. Дори и днес, в нощите, когато не можеше да заспи, затваряше очи и извикваше спомена за аромата в къщата на баба му — изпечен хляб и чаршафи, съхнещи на простора.

— Радвам се за теб — каза той на Джери.

Изведнъж обаче лицето й потъмня.

— Проблемът е, че не съм сигурна дали тя ме харесва.

— Дай й време.

Никой не можеше да не хареса Джери. Но, разбира се, той беше предубеден. Обри си помисли как тя бе озарила живота му и как въпреки всичките месеци, откакто се срещаха, все още не се бе уморил от нея. Сега я гледаше и му бе трудно да повярва, че само преди година нямаше ни най-малко желание да ходи по срещи.

Спомни си първата им среща на музикалния фестивал миналото лято. Колко жизнена изглеждаше тя и колко поразен бе той от напълно освежаващата й липса на страхопочитание. За Джери той не беше великият Обри Ролинджър, а само мъж, когото тя намираше за интересен.

— Тази вечер ще я заведа вкъщи, за да се запознае с децата — обяви Джери.

— Ще бъде интересно — отвърна той.

— Меко казано. — Тя изстена.

Искаше му се да я окуражи, но какво би могъл да каже, без да прозвучи банално? Вместо това й подаде чинията с мексикански сватбени кексчета, които Лупе бе изпекла сутринта.

Тя си взе едно и започна да го гризе инстинктивно.

— Все още се чувствам, като че сънувам. И през всичките тези години съм се чудила колко ли е пораснала, дали се справя добре в училище, дали… — Тя замълча и го погледна смаяна.

Погледът на Обри се замъгли и той усети соления вкус в устата си. Сълзи, осъзна стреснато. Не беше плакал от толкова отдавна.

— Синът ми щеше да стане на четири тази година — промълви тихо.

— О, Обри… Съжалявам. — Тя затвори с юмрук устата си. — Не се усетих.

— Всичко е наред — успокои я той.

За пръв път й бе заговорил за това и почувства как стегнатият възел вътре в него се разхлаби. Нямаше нужда да усложнява нещата, достатъчно бе, че можеше да говори за неизразимото, без земята да се разтваря под краката му.

Смениха темата. Той й разказа за предстоящото си пътуване до Будапеща, където щеше да е гост диригент на фестивал, посветен на Лист, със солисти от цял свят. Тя пък му сподели за предстоящата статия на списание „Уест“ за „Благословена пчела“ и за трудностите, които щеше да срещне, за да накара игуменката да се съгласи.

Джери реши, че е време да си ходи, и двамата тръгнаха по павираната пътека към портичката на дворчето пред къщата, сгушила се под дълбоката сянка на дърветата, а езерцето блещукаше в сенчестата тъмнина. Обри я прегърна и леко я целуна по устните.

— Свободна ли си следващия петък? Имам билети за концерт.

— Ще си погледна графика.

Винаги му отговаряше така и той се усмихна, защото бе използвал същата реплика пред други жени, макар и не толкова искрено. Имаше толкова много след Изабел и всички те копнееха да го утешат както в леглото, така и извън него. Нямаше кураж да им каже, че изобщо не се интересува от предложенията им.

Сега, когато гледаше Джери, застанала до езерцето под пъстрата сянка, искаше единствено да я отнесе в спалнята си. Вместо това я хвана за ръка. Странно, но онова, което най-много му липсваше от времето, когато беше женен, бе меката женска длан в неговата.

— Трябва да го правим по-често — каза той.

Тя се отдръпна със смях.

— Казваш го сега.

— Сериозно говоря.

— Прочутите последни думи — ще ти омръзна след седмица. — Започна да рови в дамската си чанта за ключовете. Как успяваше да открие нещо при целия този хаос на вещи в чантата й, така и никога нямаше да разбере. — Между другото, Сам пита дали ще ме придружаваш на сватбата на Лора. Поради някаква причина очаква да дойдеш. — Тя спря, за да му се усмихне сякаш по установена странна и древна традиция.

Обри вдигна рамене.

— Аз съм навит, ако и ти искаш.

— Чудесно. Ще й предам.

Той й махна с ръка, когато тя излезе през портичката. Тежестта, която носеше като мокро сако, бе изчезнала. Сега се чувстваше по-леко от дни наред. Ако доктор Драйър беше прав, ако това беше истинската му работа — да живее живот на пълни обороти, Джери Фицджералд му бе дала такъв назаем.