Айлин Гоудж
С вкус на мед (11)

Десета глава

Анди си помисли: „Ако това е сапунен сериал, сега всички трябваше да плачат и да се прегръщат, а Клеър да произнесе някоя сантиментална тирада, в смисъл колко е развълнувана, че най-накрая има брата и сестрата, за които винаги е мечтала.“ Вместо това тя им обясни с тих глас и с чаша вино в ръка, че прави това заради себе си и възможността да влезе в бизнеса.

— Лъжицата е голяма, знам. — Клеър седеше на дивана и отпиваше от питието си. Изглеждаше нервна, но и развълнувана. — Къщата се нуждае от стабилен ремонт, а бюджетът ни е много малък.

— Отвън не изглежда толкова лошо — каза Джери.

— По-зле е, отколкото си мислиш. Но добрата новина е, че Мат — моят предприемач, няма да ми вземе нито цент.

— На това му се казва добра новина. — Джери гледаше Клеър така, все едно току-що е окачила луната на небето.

Анди си помисли: „Ще повърна.“

— Що се отнася до финансирането, оказа се, че Кити има някакви пари, достатъчни за началото.

— Ако имаш нужда от помощ… — започна Джери, но не довърши, сякаш бе размислила.

— Ще се оправим. — Клеър изглеждаше малко смутена.

— Е, можеш да разчиташ на нас за тежката работа.

Анди усети как сърцето й се свива.

— Да, мога да ти кося моравата. Безплатно — вметна Джъстин.

Клеър се обърна към него, а когато му се усмихна, грейна цялото й лице, не само устните.

— Засега ще се задоволиш ли с всичките сладки, които можеш да погълнеш?

Очите на Джъстин блеснаха.

— И баба може да ти помага. Тя все мърмори колко много й липсва работата.

— Баба е прекалено стара — възрази Анди.

Но майка й замислено отбеляза:

— Знаеш ли, не е толкова лоша идея. Ще поговоря с нея, да видим какво ще каже по въпроса.

„Ако това е «Малка къща в прерията» — помисли си Анди, — всички ще се втурнат да строят хамбара.“ С неудобство усети, че майка й я наблюдава и като че ли очаква да каже нещо.

— Ъъъ… Мога да помоля Саймън да напише нещо във вестника — промълви тя.

Няма нищо лошо да предизвика някаква реакция. Беше наказана след сватбата, без значение, че грешката й бе напълно неволна. Откъде би могла да знае, че става дума за съпругата на Обри?

— Би било страхотно… но известно време няма да имам нужда от подобна помощ — отвърна й Клеър. — Дори всичко да върви гладко, говорим за след два месеца.

— Чайна… — Джери замечтано се загледа в далечината. — Знаеш ли, точно от това има нужда градът ни. Истинско убежище, като нещо от времето на майка ми.

— С подобни приходи — засмя се Клеър. — Само се надявам да не е прекалено далече от обичайните места за развлечения. — Тя се наведе да погали Бъстър. Опашката му удряше крака на масата, а на физиономията му бе изписан екстаз. „Дори кучето ни е на нейна страна“, помисли си Анди.

— Евентуално това ще е твоето предимство — каза Джери. — Можеш дори да сложиш маси зад къщата. Ще помоля Сам да погледне градината ти — тя знае повече от градинските архитекти. Вероятно ще го превърне в истински оазис.

Клеър се отпусна назад и скръсти ръце на гърдите си. Изражението й на силно очакване съвсем леко се бе затъмнило.

— Не искам да отнемам много от времето ти. Знам колко си заета.

На Анди й се прииска да я разтърси. Не виждаше ли колко упорито се стараеше майка й? Искаше го заради нея, а не заради някаква си глупава чайна. Клеър наистина ли не се досещаше?

Джери явно схвана намека и попресилено развеселена попита:

— Кога е голямата стъпка?

— Следващата седмица. Мат каза, че дотогава може да направи мястото обитаемо. Предполагам, това зависи от дефиницията му за „обитаемо“. Само се надявам да не означава походно легло и миньорски фенер.

Анди се молеше майка й да не покани Клеър да живее при тях. По лицето й се разля вълна от облекчение, когато Джери добави:

— Онези стаи в къщата на майка ми си стоят празни. Сигурна съм, че тя с радост ще те приюти.

Клеър поклати отрицателно глава.

— По-добре да съм там, за да контролирам нещата.

— Имам допълнително легло в моята стая — изписука Джъстин.

Анди би трябвало да му е ядосана, но изведнъж изпита чувство за собственост към малкия си брат, който се размотаваше с дънки и тениски поне три номера по-големи, на когото трябваше да се напомня да се изкъпе и точно в момента миришеше повече на куче и от самия Бъстър. Без съмнение беше досаден, но все пак единственият брат, когото имаше.

Изражението на Клеър омекна.

— Благодаря, Джъстин. Ако се уморя да спя на походно легло, може и да се възползвам от предложението ти.

— За „Чай и съчувствие“. — Джери вдигна чашата си с вино. Бузите й бяха порозовели, а ръката й леко трепереше. — Сигурна съм, че ще има голям успех.

— С всички сладки, които мога да изям — ликуваше Джъстин.

— О, Господи, това ми напомня — вечерята. Имаме само остатъци. — Джери изглеждаше огорчена.

— Няма значение. Трябва да тръгвам. — Клеър рязко стана.

— Не бъди глупава. — Джери също стана. — Сигурна съм, че ще има достатъчно за всички.

— Мамо, кога за последно си поглеждала в хладилника? — В гласа на Анди се долавяше раздразнение.

Но майка й нямаше да остави Клеър да си тръгне толкова лесно.

— Добре тогава, какво ще кажете да си поръчаме китайска храна?

— Това ядохме и миналия път — напомни й Анди.

Клеър я изненада:

— Имам идея — защо не сготвя аз!

— Аз ще ти помагам. — Джъстин направо се изстреля.

Анди също се изправи тежко-тежко.

— Аз ще сложа масата.

В кухнята майка й надникна притеснена в хладилника.

— Имаме яйца — обяви тя. — Май беше останало и малко сирене — о, да, ето го. — Тя се обърна с извинителна усмивка, а в ръка държеше парче сирене, увито в станиол. — Боя се, че изборът е много беден.

Клеър обаче нямаше нищо против.

— Работила съм и с по-малко.

Изведнъж се превърна в истински професионалист, занаднича в шкафове и зарови из подправките. Изнамери малко картофи, лук, кутия ангинарии. След малко в тенджерка цвърчеше масло и кухнята се изпълни с приканващи аромати. Докато Клеър белеше картофите и лука, Джери направи салата с остатъците от листните зеленчуци. Когато съдържанието на тенджерката бе приятно покафеняло, Клеър го отнесе до масата и го раздели по равно.

— Какво е това? — попита Джъстин.

— Фритата — отвърна тя. — Просто едно засукано название на яйца с картофи и всичко, което имаш подръка. Ще ти покажа как да го направиш някой път, ако искаш.

— Мирише вкусно. — Джери се настани на мястото си. Устата на Анди се напълни със слюнка. Наистина ухаеше чудесно. Тя опита една хапка. На вкус беше още по-добро.

Много скоро всичко бе старателно ометено, а тенджерката отопена. Джъстин звучно се оригна, сложи ръка на устата си и се разкикоти. Този път Джери не му се скара.

— По-добре от който и да било ресторант. — Тя се усмихна на Клеър. — Ще се редят на опашка пред вратата ти.

„Погледни ме. — На Анди й идеше да заплаче. — Тук съм. И аз съм твоя дъщеря.“ Вместо това скочи.

— Ще измия чиниите. — Поне можеше да спечели някоя и друга точка.

— Благодаря, скъпа — отвърна разсеяно майка й, докато ставаше от масата. — Мислех с Клеър да отидем до баба ви. Нямам търпение да й съобщя добрите новини. — И се обърна към нея: — Ако не бързаш.

Клеър се усмихна.

— Разбира се, защо не?

— Може ли и аз да дойда? — не се стърпя Джъстин.

Клеър разроши косата му.

— Ако майка ти няма нищо против.

— Ти нямаш ли домашни? — Джери вече се протягаше за палтото си от закачалката на вратата.

— Вече ги написах. — Джъстин наведе глава, но не и преди Анди да зърне виновния блясък в очите му. Лъжеше.

Клеър се обърна към Анди:

— Искаш ли да те изчакаме?

— Не, всичко е наред. — Опита се да не прозвучи обидена, че за нея се сещат винаги накрая. — Поздравете баба от мен.

После те се изнизаха през вратата и я оставиха с мивка, пълна с мръсни чинии, купчина домашни и нещо, за което се бе опитвала да не мисли досега — месечният й цикъл закъсняваше.

Анди се пресегна да отвори шкафа под мивката, за препарата, но изведнъж се разрида. Клеър можеше да се окаже най-малкият й проблем. Ами ако е бременна? Ами тогава? Животът й щеше да се провали.

Преди да се осъзнае, грабна телефона и набра номера на баща си. За щастие си беше у дома.

— Татко?

— Скъпа, какво има? — Загрижеността в гласа му бе повече, отколкото можеше да понесе, което й напомни времето, когато беше малка и се прибираше вкъщи с одраскан лакът или ожулено коляно.

— Добре съм — подсмръкна тя.

— Не звучиш толкова добре.

— О, татко! — От нея се изтръгна ридание, което тя бързо заглуши с ръка на устата си. — Толкова много ми липсваш.

— И ти на мен, скъпа. — Не бе като друг път, когато му се бе обаждала и той бе зает или разсеян и не я слушаше. Сега беше както преди развода… и преди Синди.

— Зает ли си? — попита тя за всеки случай.

— Не особено. Синди е в клуба си — тази вечер играят бридж. Аз си почиствам бюрото. — Настъпи пауза и тя се ослуша за познатия фон от бърлогата на баща й — шумоленето на хартия и тихото тропане по клавиатурата, но този път чу само дишането му. — Какво има?

— Клеър се премества да живее тук.

Той замълча за момент, после добави:

— Е, това вече е нещо.

— Не че я мразя или нещо друго. — Тогава се сети, че през всичките тези години не само майка й бе пазила в тайна съществуването на Клеър. Сега бе шокирана да чуе гласа на петгодишната Анди, който излезе от устата й. — О, татко, защо не ни каза? Ако знаех от самото начало, сега нямаше да е толкова лошо.

Баща й тежко въздъхна по телефона.

— Щях да го направя, скъпа, но не беше моя работа. Трябваше да уважавам желанията на майка ти. — Той спря и Анди чу шума от затварянето на шкафче. — Как изглежда тя? Не си разказвала много. Всичко, което знам, е, че според брат ти тя ходи по вода.

— Хубава е. Тя е красива.

— Е, за начало това е добре.

— Татко! — Анди треперливо си пое дъх и облегна глава на стената. — Ще бъде ли проблем, ако дойда да живея при теб? — Не смяташе да му задава въпроса, но думите излязоха, преди да се осъзнае. Сега усети пристъп на вина. Майка й ще побеснее. А баща й…

„Господи, моля те, не му позволявай да каже «не»! Не мисля, че бих могла да го понеса.“

Поне веднъж той нямаше друг важен телефонен разговор, който трябваше на секундата да проведе, или някъде, където да отиде. Не прибягна и до чантата си с извинения. Вместо това с типичния си бащински глас, мил спомен от времето, когато беше малка, изрече думите, които прозвучаха като сладка музика в ушите й:

— Разбира се, че можеш, скъпа. По всяко време, когато пожелаеш.

 

 

Имението на Моника на хълма

Саймън Уинтроп

„Портите от ковано желязо, които пазят входа на Лорей-Линда се отварят с магическите думи «Моника Винсънт ви очаква». Спираме отпред и сме неподготвени за истинското могъщество, което ни посреща — по-скоро гръцки храм, отколкото имение с парк, който би могъл да бъде ботаническа градина, затворена за обществото. Смаяни сме и от тишината, която цари наоколо; дори птиците сякаш знаят, че е по-добре да не вдигат шум.

На вратата ни посреща асистентката на Моника, Анна Винченци. Ако съзираме някаква прилика, то е, защото Анна е нейна сестра. Моника е съкратила името си на Винсънт, когато се премества в Холивуд преди повече от дванайсет години, а нейният билет към звездното небе е лице, за което повечето хора биха убили. Макар че първият й филм «Свещен дим» е «безбожен хаос», с втория си филм се представя по-добре. За главната си роля в «Нежен» Академията я номинира за «Най-добра актриса». Останалото е история, която продължава с повече от трийсет филма, преди звездата й да се срути с трясък през 1996 г. по време на катастрофа с яхта, оставила я парализирана от кръста надолу.

Моника е прекрасна както винаги с кестенявата си коса. Когато пристига с инвалидната си количка в луксозно обзаведената дневна, където я очакваме, тя прилича на Клеопатра на пиедестал. Нищо в нея не предизвиква съчувствие. Питаме я за прочутото й усамотение, а тя артистично махва с ръка. «Ако искате Гарбо — казва тя, — лаете под грешното дърво.» Госпожица Винсънт, както настоява да бъде наричана дори и от сестра й, все още е в играта и е готова да се пребори с настъпващия ден. Преструвка, която става още по-очевидна, когато започваме разговор с напитка в ръка — сода за нас, нещо по-силно за нея, — облени от розовата светлина на залязващото слънце, с панорама към долината, която тя някога наричаше свой дом, а сега на шега оприличава на свой затвор…“

— Е, какво ще кажеш?

Анди вдигна поглед от вестника и видя, че Саймън нетърпеливо я наблюдава. След училище на път за вкъщи спряха в книжарницата, където тя взе единствения останал брой от сутрешния „Клариън“. Явно бяха тръгнали слухове и хората го са разграбили, което не се бе случвало след скандала със сестра Беатрис.

— Харесва ми — отвърна тя. — Но не съм сигурна, че на Моника ще й допадне.

Тя също нямаше да е доволна от прикритите намеци за нейния алкохолизъм и цитати за всичко от бившите й съпрузи и стари любовни истории до тъжното положение на съвременната филмова индустрия.

— Може да ме съди, ако иска. Имам всичко на касета. — Той говореше весело, но тя знаеше, че това е фасада. Беше нетърпелив не толкова за реакцията на Моника, колкото дали статията му ще бъде откупена от някои медии.

— Ооо, като говорим за вълка. — Тя сръга Саймън, който погледна през рамо и очите му се разшириха при вида на Моника в инвалидната количка, която тъкмо влизаше през вратата. — Виж накъде се е насочила.

Моника, в черно поло и ластичен черен панталон, с които приличаше на паяк в паяжината си, се насочи право към щанда за вестници и списания до касата.

— Явно е дочула клюката — отбеляза той сухо.

— Какви са шансовете ни да се измъкнем, преди да ни е забелязала? — прошепна Анди под носа си.

— Около едно на милион.

Приятелят й не изглеждаше обезпокоен. После си спомни — Саймън живееше заради спора.

Анди се огледа. Магазинът беше почти безлюден, с изключение на няколко зяпачи в задната част. Тя наблюдаваше как Моника спря пред касата и почти блокира изхода. Ако сега опитаха да се измъкнат, актрисата трябваше да е сляпа, освен саката, за да не ги забележи. Анди се скри от полезрението й зад щанд с книги и дръпна Саймън след себе си.

— Виждам, че сте свършили „Клариън“ — каза тя с меден глас на Мирна.

Анди надникна, за да види Мирна Макбрайд, която спря по средата на маркирането на една покупка. С дебелия си ръчно плетен пуловер, туидена пола и накъдрена на масури руса коса, която предизвикваше асоциация с морско свинче, Мирна изглеждаше толкова старомодна, колкото Моника бе елегантна.

— Съжалявам — отвърна тя. — Току-що продадох последния.

— Ще получавате ли допълнителни бройки? — попита Моника.

— Това беше всичко за днес. Може да пробвате в библиотеката.

— Вече бях там, благодаря. Исках да имам свой собствен екземпляр. — Губеше търпение. — Знаете ли къде мога да си купя един вестник?

— В дрогерията продават, но и те са го свършили. — Мирна явно и друг път се бе разправяла с Моника, а и не беше от жените, които могат да бъдат разигравани. Със съпруга й бяха собственици на градската книжарница, която при развода остана при него. Тогава Мирна отвори на отсрещния ъгъл конкурентна книжарница с подходящото име „Последната дума“.

Саймън пристъпи иззад щанда.

— Можете да вземете този.

Той дръпна вестника от ръката на Анди, тръгна към Моника и усмихнат й го подаде. Господи, откъде събра тази смелост? Ако Анди бе написала статията, нямаше да може да погледне Моника в очите.

Дори и да му беше ядосана обаче, тя не го показа.

— Колко галантно. — Устните й се извиха в знойна усмивка. — Предполагам, платили са ти с вестници. — Не особено прикрит намек, че „Клариън“ е вестник от малко градче и статията не бива да се бърка с публикациите, в които Моника е свикнала да се появява.

Саймън сви рамене и бръкна в джобовете на памучния си панталон.

— Не го правя за пари.

— Нека позная. Заради преследването — самото убийство, ето това те възбужда. — В гласа на Моника се прокрадна презрителна нотка. Същевременно звучеше леко развеселена, сякаш си играеше със Саймън.

На него дори и окото му не мигна.

— Няма значение. Просто не виждам смисъл да рециклирам обичайните глупости — нали знаеш — „Моника Винсънт — легендата“. Хората са се наслушали на това. Мога да се обзаложа, че и на теб ти е дотегнало. Исках да те опиша като истински човек.

Изглеждаше толкова искрен, над челото му бе паднал кичур кестенява коса, а очилата се бяха плъзнали по носа му — за малко и Анди да се хване. Не се изненада, когато по лицето на Моника бавно се разтегли усмивка.

— Някое местно момиче се е справило добре, а? — Този път в думите й нямаше злоба. — Със сигурност не ти липсва смелост, поне това ти признавам. На колко години каза, че си?

— Шестнайсет. — По бузите му се разля лека руменина.

— Предполагам, хвърлил си око на колежите от „Айви лигата“ — умен младеж като теб.

Саймън отклони поглед, а руменината му се засили. Без съмнение, имаше оценките и точките — пълни шестици и 150 точки на годишните изпити, но без пълна стипендия нямаше никакъв шанс. Майка му можеше да си позволи единствено щатски колеж.

— Колумбия и Станфорд са на първите места в класацията ми — довери й той.

Моника замислено го погледна. Истинска заинтересованост замени специално подготвеното за пред обществото изражение.

— Съвсем случайно директорът по кандидатстудентската кампания в Станфорд ми е стар приятел — каза тя.

Саймън подскочи.

— Наистина ли?

— Мога да му кажа някоя и друга добра дума. Защо не се отбиеш при мен по това време утре и ще го обсъдим?

Както никога Саймън остана безмълвен. После се окопити и изломоти:

— Утре ли? Разбира се, би било страхотно.

— Добре. Ще накарам Анна да те впише в графика ми.

Преди да е успял да каже още нещо, тя вече маневрираше с количката си към вратата, а следобедната слънчева светлина се отразяваше в хромираните главини на колелата и образуваше слънчица от отразена светлина.

Анди излезе иззад щанда. Тя погледна към Саймън. Той погледна към нея. В продължение на около трийсет секунди нито един от двамата не пророни думичка. Най-накрая тя си пое дъх и рече:

— Не мога да повярвам.

— Какво? — Саймън бе сложил на лицето си невинно изражение.

— Че се хвана.

— Не я ли чу? Може да е щастливото ми попадение.

— Да бе, точно така.

— Да не съм откачил, та да й откажа.

— Ако мислиш, че тя се интересува от твоя ум, тогава не си толкова умен, за колкото те мислех.

Саймън се изсмя нервно, сякаш знаеше, че е бил измамен.

— Слез на земята. Сигурно е на годините на майка ми.

— Само дето се обзалагам, че не изглежда ни най-малко като майка ти. — Не би могла да знае. Все още й предстоеше да се срещне с нея — още една болна тема.

— Хайде, Анди, не се дръж така. — Едва когато тя го подмина и се насочи към вратата, той осъзна, че приятелката му наистина говори сериозно. Той я настигна навън.

— Виж, това е лудост. Тя е в инвалидна количка, за Бога.

— Досега не я е спирало.

— Ставаш параноичка.

— Така ли? Видя ли изражението на лицето й?

— Какво изражение?

— Като котка, която току-що си е хапнала канарче. — Анди крачеше бързо по тротоара с арките и заобиколи едра жена, жонглираща с няколко пазарски чанти и пекинез на каишка, която се бе оплела около крака на една пейка.

Той ускори крачка, за да я настигне.

— Добре, за да продължим спора, нека да допуснем, че тя наистина си е паднала по мен. Какво те кара да мислиш, че аз ще направя нещо?

— Значи признаваш, че тя си пада по теб.

— Извърташ думите ми.

— Ти току-що каза…

Саймън я сграбчи за лакътя и я завъртя към себе си.

— Какво ти става? Ако е заради сестра ти, знаеш, че аз съм на твоя страна. Трябва само да…

Анди го изгледа, а очите й се напълниха със сълзи.

— Няма нищо общо с това.

— Виж, разбирам.

— Не разбираш нищо. — Тя си го представи изведнъж как взима Моника на ръце и я отнася в спалнята, шепнейки й в ухото: „Не се безпокой, ще се отдръпна навреме.“

Откопчи се от хватката му и забърза надолу по тротоара. Минувачите се размиха като в мъгла, докато пред погледа й започнаха да изскачат дребни детайли като застинали в рамка — сладолед, който засъхваше на лепкава локвичка на тротоара пред „Ликети Сплит“, майка, дърпаща за ръчичката ревящото си дете. На ъгъла изчака да светне зелено, после забеляза набита жена на средна възраст, с коса, която падаше на ситни металносиви къдрици покрай ушите й. Анди разпозна доктор Росарио, гинеколожката на майка й, която беше изродила и нея, и Джъстин.

Страхът, досега дълбоко притаен, още веднъж изпълни цялото й съзнание. Ами ако е бременна? Месечният й цикъл закъсняваше малко, по-малко от седмица, което не беше необичайно, но все пак…

Едно бебе щеше да провали всичко. Като майка й и Клеър — историята се повтаряше. Ами ако тя го задържеше? Това би било още по-лошо в известен смисъл. Можеше да каже сбогом на колежа. Докато съучениците й, сред които и Саймън, ходеха на училище, тя щеше да стои вкъщи и да сменя пелени. Поредната цифра в статистиката.

Когато доктор Росарио улови погледа й и й се усмихна, Анди се обърна със сподавен вик и побягна.