Айлин Гоудж
С вкус на мед (13)

Дванадесета глава

Няколко дни по-късно, когато имаше възможност да обмисли нещата, Джери бе поразена най-вече от факта, че не се поколеба. Не спря, за да прецени потенциалния провал — семейството на Клеър и нейното собствено, дори деня, в който щеше да отсъства от работа в толкова съдбоносен момент. Един поглед към бледото, изпито лице на дъщеря й и тя направи онова, което трябваше да стори преди години — зае позиция.

— Идвам с теб — каза.

Но Клеър не чуваше. Седеше на пода със слушалка в скута и невиждащо се взираше пред себе си. Лицето й бе с цвета на гипсовите плоскости и пресования картон, опрени на стената.

— Беше добре. Говорих с нея тази сутрин. Това нямаше да се случи, ако… — Тя затвори уста и стисна силно треперещите си устни.

Джери клекна пред нея и нежно я хвана за раменете.

— Изслушай ме, Клеър. Хората се разболяват по всякакви причини. Никой не е виновен. И може да не е толкова сериозно, колкото си мислиш. Няма смисъл дори да мислиш за това, преди да си я видяла. Сега защо не сложиш в чантата си няколко неща, докато аз се обадя да ни резервират билети за самолета?

Клеър премига и съсредоточи погледа си върху нея.

— Ни!

— Да, ни. На теб и мен.

Този път думите достигнаха до съзнанието й. Тя зяпна Джери, все едно току-що й бе предложила да сложат бомба в къщата на съседите.

— Какво? Ти луда ли си? Не можеш да се доближаваш до нея.

— Трябваше да го направя преди седмици. — Джери се изправи, а пукането в ставите й напомни, че нито една от тях не ставаше по-млада. — Това, че ще ме видят, не може да е по-лошо от онова, което си е представяла.

През изминалите няколко седмици с Клеър бяха станали по-близки, но никакво обвързване не бе в състояние да запълни пропастта на пропуснатите години. Това беше нещо, с което трябваше да се примири, нещо, което трябваше да донесе утеха и на Мили Брустър — дори и Джери да искаше да заеме мястото й, нямаше начин да стане.

— Не мога да й причиня това. — Клеър клатеше глава.

Докато се изправяше, Джери забеляза, че пътят в косата на Клеър е изкривен, и си спомни как търпеливо решеше и сплиташе косата на Анди, бавно и спокойно. „Само ако можех да направя същото и с Клеър.“ Но тя не е дете, а порасналата дъщеря, която имаше повече нужда от майчинска ласка.

— Така може би е най-добре за всички — каза Джери. Стаята бе притихнала и слънчевата светлина падаше върху прашните дъски на пода, покрити с призрачни отпечатъци от подметки. Мат не се виждаше никъде, но навсякъде личаха свидетелства за негова работа — частично сложените плоскости на ламперията, които влизаха една в друга, наскоро оформените трегери и корнизи, рафтовете на стената, където щеше да е щандът. На пода в краката на Клеър бе червеният плик от Обри — Джери разпозна релефното лого на „Сели Села“, скъп магазин за деликатеси в Санта Барбара. Чай за чайна, това е Обри за вас. Тя вътрешно се усмихна на изтънчеността на нещо толкова очевидно. Като ръкавицата за бейзбол, пристигнала онзи ден по пощата за Джъстин — обикновен „Сполдинг“ като на всички останали момчета, забележителен беше фактът, че нито тя, нито Майк биха се сетили да заменят старата ръкавица от Кевин, която той използваше.

— Мислех, че знам какво я прави щастлива — рече Клеър с въздишка. Част от цвета на бузите й се бе възвърнал и сега просто изглеждаше уморена. — Мислех, че моето призвание е да… попълвам празнотите, но не мога повече. Не знам дали някога съм могла.

— О, скъпа, не става по този начин. Сами трябва да попълваме собствените си празноти. — Сърцето на Джери я болеше за дъщеря й, защото вече й ставаше все по-ясно, че Брустърови, колкото и да са добронамерени, невинаги са правели най-доброто за нея.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти имаш толкова много. Моята майка… — Спешността на положението отново излезе на преден план и Клеър се огледа едва ли не панически. — Трябва да тръгвам. — И се втурна по коридора. Появи се само след няколко минути с чиста блуза, загащена в джинсите, и чантичка с някои най-важни вещи.

Междувременно Джери бе позвънила в туристическата си агенция и тъкмо затваряше, когато Клеър влезе в стаята.

— Резервирах места за полета до Сан Франциско в пет и четирийсет — каза тя и тонът й не допускаше отпор. — Ще вземем моята кола. Сам ще закара Мейвис у дома.

Клеър се поколеба, изглеждаше раздвоена. После сякаш взе решение.

— Добре, но при едно условие — няма да се доближаваш до майка ми, освен ако тя не се съгласи.

Джери кимна.

— Напълно справедливо.

После излязоха на верандата, където Мейвис и Сам седяха и клюкарстваха на стъпалата, без да знаят за драмата, разиграла се току-що. Джери дръпна Сам настрана.

— Изникна проблем. Трябва да летя до Сан Франциско с Клеър. Може ли да приютиш Анди и Джъстин за тази вечер? Ще ти разкажа, когато се върна.

Сам любопитно я изгледа, но само рече:

— Разбира се. Ще мина през вас да ги взема, след като закарам майка ти.

Джери я благослови наум, защото Сам винаги знаеше какво е необходимо да се направи, което й напомни защо от години са приятелки. При Сам никога няма суетене.

Малко по-късно, когато преваляха хълма, Джери размишляваше за онова, което им предстоеше. Близо три десетилетия — почти половината й живот — се чудеше какви са хората, които отглеждат дъщеря й. Единственият образ, който изникваше в съзнанието й през дългите нощи, когато будна лежеше в леглото, бе този на майката и бащата в старото списание „Дик и Джейн“ — учтива, безлична двойка, облечени по модата от петдесетте години. Двойка, която редовно ходи на църква, храни се балансирано три пъти на ден и влиза в съпружески отношения, вместо да прави любов. Никога не псуват и не губят присъствие на духа, нито пък карат с превишена скорост. Накратко, те бяха всичко, което тя не е.

Едва когато се роди Анди, осъзна, че не става дума за идеални хора, че всъщност няма значение колко често ходи на църква, с колко мъже е спала, дали винаги кара според ограниченията за скоростта. Единственото нещо, което наистина има значение, е дали обича детето си. Всичко друго отива на второ място.

Пристигнаха на летището в Лос Анджелис почти час преди полета. Регистрираха се и Клеър настоя да напише на Джери чек за нейния билет, а тя се съгласи само защото бе по-лесно, отколкото да обяснява, че пътуването е нещо, от което и тя се нуждае. На тези хора беше дарила детето си. Най-малкото, което можеха да направят, бе да им позволят с Клеър да се опознаят.

Половин час след излитането и вече кацаха в Сан Франциско. Проправиха си път до бюрото на „Авис“, където имаше голяма опашка, наложи се дълго чакане на совалковия автобус. Едва малко след шест се озоваха на магистралата, и то в пиковия час. Джери се опита да си припомни кога за последно е идвала в залива. За откриването на ресторанта на Кевин? Оттогава като че ли бяха изминали десетилетия.

Мислите й се върнаха на Обри. Усети се, че на аерогарата се оглежда, а пулсът й се ускорява всеки път, когато в далечината се мернеше мъж с прошарена коса, независимо че стоеше на различен терминал. Нямаше значение, че не го забеляза; надяваше се да го види. Месеци наред той прилежно се бе затворил в кутия, а сега си играеше с живота й. Сприятеляваше се с Джъстин, после и с Клеър. Дори Лора я бе дръпнала настрана на сватбата, за да й довери, че го намира „господин Идеалния“ за нея.

Ситуацията бе толкова объркана, защото Обри, за разлика от мъжете, с които се срещаше след развода, нямаше задни мисли и цели. Просто се държеше мило. Това я безпокоеше повече, отколкото ако възнамеряваше да се ожени за нея. По дяволите, защо не бе някой мръсник? Или поне мръсник с нещо, което да компенсира лошите му качества. С това можеше да се справи.

— Никога няма да стигнем при тази скорост — нервничеше Клеър.

— Ако карам по-бързо, ще се наложи да издухаме този тип отпред. — Джери гледаше тъмносиньото субару, което пълзеше пред тях, сякаш то бе причина за задръстването.

— Иде ми да си изгриза ноктите. Така поне ще има с какво да се занимавам.

— Джъстин си пука пръстите.

— Забелязала съм.

— Побърква ме.

Клеър леко се усмихна.

— И това съм забелязала.

— Ще видиш, когато имаш свои деца.

— Дотогава има още много време.

Джери усети копнеж в гласа й и предпазливо попита:

— Приятелят ти какво мисли по въпроса? — Движението бе почти замряло и тя отпусна крак от съединителя точно преди да закачи бронята на субаруто.

— О, иска… някой ден — отвърна Клеър.

— Е, поне е нещо. Между другото, кога ще ме запознаеш с него?

Клеър се взираше разсеяно през прозореца.

— Скоро, надявам се. Трудно му е да се измъкне.

— Ще дойде за откриването, нали?

— Каза, че ще опита.

Джери усети, че има нещо повече от натоварения график на приятеля й, но не задълба. Каквото и да ставаше между тях, не беше необходимо да се бърка в отношенията им. Сети се и за Мат. Не можеше да не забележи, че с Клеър са доста близки. Да не би да е конкуренция на приятеля й?

Изненада се, когато Клеър сама продължи:

— Истината е, че Байрън не е много въодушевен от всичко това.

— Чайната ли?

— Нека просто кажем, че няма да е в негова полза, ако тя пожъне небивал успех.

— Защо?

Клеър се намръщи.

— Е, една от причините е, че Карсън Спрингс не е мястото, където той планира да си отвори кабинет… а аз няма да съм в състояние да се преместя.

— Строят нов медицински център близо до „Дос Палмас“ — каза й Джери. — Чух, че си търсят лекари.

— Това е идея — заинтригува се Клеър, после отново мрачно се загледа през прозореца. — Във всеки случай ще бъдем притиснати финансово. Да бъдем реалисти, дори и да ми провърви, малко вероятно е „Чай и съчувствие, юг“ да влезе в класацията на „Форчън“ за петстотинте най-добри ресторанта.

Джери се засмя с разбиране.

— Същото се отнася и за „Благословена пчела“. Предполагам, и двете не се занимаваме с това заради парите.

Стомахът й тутакси се сви при мисълта за сестра Клемънт, която пристигна в началото на седмицата. Какво ли щеше да каже, ако знаеше за Клеър?

— С Байрън ще се оправим — рече Клеър. — Винаги сме го правили. — Прозвуча повече като самохвалство, отколкото като убеждение.

— Истинското изпитание е, след като се ожените. — Джери си помисли за собствения си брак, който се оказа истински шок подир виното и розите по време на ухажването. — Може да ти прозвучи странно, но понякога си мисля, че ако с Майк живеехме разделени, все още щяхме да сме заедно.

Над залива се стелеше мъгла на меки сиви бали, обвивайки ги като в пашкул, а колите изглеждаха като нарисувани с молив. След малко Клеър попита:

— Щеше ли да се омъжиш за баща ми, ако той ти бе предложил?

Джери сви рамене.

— Нека просто кажем: радвам се, че не го направи. Сигурно би бил катастрофален брак. Единственото, което знам, е, че нямаше да се омъжа за Майк, ако не беше Джим.

— Защо?

— Не можех да пренебрегна факта, че той искаше деца, а аз отчаяно копнеех да бъда майка.

— Ирония на съдбата, нали? — Гласът на Клеър бе равнодушен.

Джери усети как нещо в гърдите й се разхлаби, като зъбчато колело, което придържа жизненоважен механизъм на мястото му, и тихо попита:

— Мислиш ли, че някога би могла да ми простиш?

— Няма какво да ти прощавам. — Клеър я погледна хладно.

— Какво има тогава?

За момент Клеър се поколеба, после каза:

— Не става дума за случилото се тогава. Просто не мога да спра да се чудя дали не се срамуваш от мен сега.

Джери бе толкова изненада, че едва не удари колата пред себе си, и се наложи бързо да натисне спирачката.

— Да се срамувам ли? Защо, за Бога, си мислиш подобно нещо?

— Първия уикенд, когато не ме представи на приятелите си, останах с впечатлението, че не искаш да съм алената буква на гърдите ти.

Джери я заболя от чудовищната несправедливост. През цялото време се бе сдържала, защото си мислеше, че Клеър е смутена.

— Само ако знаеше — каза тя с треперещ глас. — Идеше ми да изкрещя на целия свят, но не бях сигурна… — Пое си дълбоко дъх, за да си възвърне равновесието. — Страхувах се, че ако прекалено много те притисна, ще избягаш в противоположната посока.

Сега Клеър я погледна по нов начин — внимателно и замислено.

— Предполагам, и двете сме грешали. — Изглежда, се бореше с чувствата си. След миг посочи към табела пред тях. — На следващата отбивка сме.

Доста след като се стъмни, поеха от магистрала 17 по „Пасифик Коуст“, която минаваше през града. Движеха се покрай туристически магазинчета, пунктове за лодки под наем и закусвални като „Ръждива котва“ и „Гнездото на враната“. Джери откри, че Мирамонт е почти непроменен от времето, откакто си го спомняше, с изключение на по-новите къщи и сградите, които се извисяваха над по-старите постройки край брега.

Доминиканската болница е в най-южната част на града — модерна сграда от бетон и стъкло, със стоманен кръст над осветения вход. Джери спря на паркинга, но единствените свободни места бяха запазени за персонала. Тя го обиколи няколко пъти, преди да настани наетия таурус на място с надпис „Главен администратор“.

— Ако ни вдигнат колата — отбеляза тя, — поне да е със стил.

Клеър, изглежда, се канеше да възрази, но си замълча.

Поеха по пътеката край хвойновите храсти към главния вход, където влязоха през дебелите стъклени врати и се озоваха във фоайето. Стените бяха изцяло от стъкло, а на тавана се виждаха соларни панели, които в този час на деня придаваха на помещението вид на пещера. В далечния край имаше информация и няколко редици столове. Клеър побърза натам и след малко се върна леко смутена.

— Тя е в централното крило.

— Хайде, върви. Ще те чакам тук — отвърна Джери.

Клеър я погледна с благодарност, после хукна към асансьорите и остави Джери да се чуди дали пътуването няма да се окаже напразно. „Не — помисли си тя, — ако не друго, поне имах възможност да изясня нещата с дъщеря си.“ Недоразумение, което, ако не бе изяснено, можеше да има последици, много по-сериозни от онова, което Брустърови си представяха. Джери се насочи към чакалнята и прошепна кратка молитва. Наистина са неведоми пътищата Господни.

Намери свободно място, извади мобилния си телефон и набра номера на Сам.

— Ало? — Сам звучеше разсеяна.

— Как върви?

— Добре. Току-що вечеряхме. Слушай, Джери…

— Децата добре ли се държат?

— Джъстин е направо страхотен. Но…

— Анди?

— Тя не е с нас.

От вълнението в гласа й Джери разбра, че Анди не е нито със Саймън, нито с Финч. Усети как сърцето й се сви.

— Какво искаш да кажеш? Къде е?

— При баща си. Току-що говорих по телефона с Майк.

— Няма нищо сериозно, нали? — Джери се мъчеше да запази спокойствие.

Последва мълчание, един самотен удар на сърцето, не повече, но достатъчно, за да усети как целият й свят се сгромолясва.

— Според Майк тя иска да остане при него. Завинаги.

Джери сграбчи ръкохватката на стола си.

— Сигурна ли си, че не го е казал просто ей така?

— Не мисля. Анди си беше у дома, когато отидох да ги взема с Джъстин. Много се разстрои, когато й казах къде си отишла. — Гласът на Сам бе приглушен, сякаш прикриваше слушалката с ръка.

— О, Господи, въобще не помислих. — Направо й прилоша. Беше толкова заета да обвинява Анди за случилото се на сватбата, че пропусна очевидното. Защо не оправда момичето поради липса на доказателства?

— Не е прекалено късно — опита се да я успокои Сам. — Ако поговориш с нея…

На Джери й се зави свят. Откога решенията взимаше Анди? Не трябваше ли тя да командва? Опита се да си спомни кога за последно са водили искрен и сърдечен разговор. Дни? Седмици? Месеци? Не можа да се сети.

— Ще ми дадеш ли Джъстин? — Щеше да умре, ако не чуеше поне едно от децата си.

За малко поговори със сина си, който бе в пълно неведение за ситуацията около сестра му. В момента се чувстваше като божествен герой и се радваше, че може да прекара една вечер с Иън. Слушаше го как развълнувано бърбори и това бе като мехлем за раната й.

„Майчинството е като сортиране — мислеше си тя. — Непрекъснато трябва да избираш, да раздаваш прегръдки, целувки и безценно лично време на онова дете, което в дадения момент се нуждае най-много. Което означава, че някой винаги е пренебрегнат. И какво трябва да кажа на това дете? Че животът не е справедлив и колкото по-скоро го осъзнае, толкова по-добре?“

Измина цял час. Прегледа няколко стари списания и от време на време хвърляше по един поглед на телевизора. Беше включен на новинарски канал и видя достатъчно, за да схване основното — полицейски престрелки, протести, терористични атаки в Средния изток. Вече се бе отчаяла дали Клеър ще се върне, когато я забеляза да излиза от асансьора. Едва я позна. Сякаш се бе състарила с десет години. Главата й — сведена, потънала дълбоко в раменете, походката — целенасочена и тежка, все едно носи тежък товар на гърба си.

Джери скочи да я посрещне.

— Как е тя?

Клеър изглеждаше почти изненадана, че все още я намира там, после бързо се окопити и отговори:

— Не е толкова сериозно, колкото са мислели отначало. — „Не личи от изражението на лицето ти“, помисли си Джери. — Предварителната диагноза е стенокардия. Лекарят иска да направи още няколко изследвания, но ако всичко се потвърди, утре ще може да се прибере у дома.

— Сигурно ти поолекна.

Дори и да бе така, явно нищо не облекчаваше онова, което й тежеше на душата.

— Казах й, че си тук.

— И?

— Трябваше да я убеждавам, но накрая се съгласи да те види.

Сърцето на Джери сякаш се докосна до нейното.

— Няма да стоя много. Предполагам, доста е уморена.

В отговор Клеър единствено тъжно се усмихна, като че ли искаше да каже, че тя не би могла да влоши повече нещата.

Насочиха се към асансьорите, а Джери си мислеше как в момента Мили Брустър събира сили за нежеланата гостенка, все едно чака резултатите от ЕКГ-то. Усмихна се на иронията. Преди години тя бе изпълнена с ревност. Сега бе неин ред да успокои страховете на Мили.

Отделението бе на третия етаж, съвсем близо до стаята на сестрите. Имаше четири легла, всяко отделено със завеса, и толкова светещи монитори, та флуоресцентните лампи бяха направо излишни. В най-близкото до вратата легло Мили Брустър — жена с посребряла коса, толкова дребна и крехка, че дюшекът почти не се бе вдлъбнал, лежеше абсолютно неподвижна, със затворени очи, а едната й ръка бе на гърдите — бледа и безплътна.

Линията на монитора над главата й бе с равномерни вълни.

Бащата на Клеър седеше на стола до леглото — едър, оплешивяващ мъж, със склонност към напълняване. Взираше се в празното пространство пред себе си, потънал в мисли. При появата им се стресна — моментно пробуждане разведри тъжното му, сломено изражение. Той премести поглед от Клеър към Джери и я огледа само секунда повече от учтивото.

— Тя току-що задряма — прошепна.

Внезапно Джери изпита желание да избяга. Какво се е надявала да постигне?

— Мога да дойда по-късно, ако разрешите. — Говореше тихо, защото не искаше да събуди Мили.

Болната обаче помръдна, клепачите й потрепнаха и се повдигнаха — малки и разтревожени. Взря се в Джери и я изчака да направи първата крачка.

Джери я докосна по ръката. Не виждаше смисъл от представяне.

— Клеър ми каза, че ще се оправите.

— Така говорят. — Гласът на Мили бе сухо проскърцване, а лицето й — бяло като тебешир. Ако Джери не знаеше истинското положение, сигурно би си помислила, че жената е на смъртното си легло.

Лу потупа Мили по рамото.

— Ще се почувстваш по-добре, когато си в собственото си легло.

— Майка ми винаги казва, че болниците не са място за болни хора. — Слабият опит на Джери да предизвика някаква реакция не постигна целта си. Болната я гледаше с празен поглед. Затова предприе друг подход: — Съжалявам. Сигурно е възможно най-неподходящият момент, но Клеър бе толкова разстроена… — Тя се поколеба, започна да я обзема паника, но думите й се изляха с лекота: — Радвам се, че най-накрая се запознахме. Искам да знаете колко съм ви благодарна. Отгледали сте един прекрасен човек.

Явно не това бе очаквала Мили от нея.

— Няма нужда вие да ми го казвате.

— Мамо… — Клеър пристъпи напред.

Джери протегна ръка.

— Не, всичко е наред. — И отново погледна към Мили. — Не се опитвам да заема мястото ви, госпожо Брустър. Не бих могла, дори и да възнамерявах. Единственото, което искам, е да бъда част от живота й.

Лицето на Мили се изкриви и заприлича на твърд, сив възел на фона на възглавницата.

— Е, получихте своето, нали?

— Мамо. Решението беше мое. — Клеър изглеждаше поразена.

Погледът на Мили се премести върху момичето. Ядосаното изражение изчезна и бе заменено от почти непоносима нежност.

— О, скъпа, не обвинявам теб. Ако има нещо… обвинявам себе си. — Гласът й бе тъничък като сопрано. — Знам, че разчитахме на теб повече, отколкото трябваше. Ти сякаш… ни допълваше.

Тя се отпусна на възглавницата, като че ли силите й отлетяха. Клеър стоеше и гледаше надолу към майка си, ръцете й висяха безжизнено до тялото, а очите й бяха пълни със сълзи. На монитора над леглото показателите отчетоха лек, но забележим скок.

— Не съм молила за това. — Гласът й бе тих и задавен.

Джери не разбра дали Клеър имаше предвид прекомерната любов на родителите си… или отказа на Джери да приеме „не“ за отговор.

— Знам, скъпа, знам. — Лу плъзна ръка по раменете на дъщеря си.

Клеър го погледна сериозно.

— Искам с мама да ми дойдете на гости.

— Ще го направим — отговори той уморено. — Веднага щом майка ти се изправи на крака.

Джери се прокашля, което изведнъж се оказа на място.

— Надявам се, ще успеете за откриването. Ще се радвам да се запознаете със семейството ми.

Лу се обърна към нея.

— Клеър ми каза, че имате деца. — И се изчерви, сякаш осъзна как прозвуча това — че Клеър явно не е от тях.

— Две, момче и момиче — отговори му Джери и усети внезапна силна болка при мисълта за Анди. — Синът ми мисли, че Клеър е закачила луната на небето.

Лу успя да се засмее.

— И ние се чувстваме по същия начин. — Той хвърли изпълнен с обожание поглед към дъщеря си. — Освен всичко останало ни липсва и готвенето й.

— Аз самата не съм никак добра край печката. — Джери сграбчи възможността да промени темата — всичко, което можеше да я отклони от очите, които се взираха в нея като немигащите червени светлини на монитора. — Картофената салата е всичко, което мога да спретна безгрешно.

— Аз правя моята със сметана. Придава й приятен вкус — вметна Мили.

Джери потисна усмивката си.

— Моята тайна е в магическото разбъркване.

Лицето на Мили се отпусна малко и Джери видя как вероятно е изглеждала на младини и хората са забелязвали приликата между нея и Клеър. И двете имаха деликатна структура, бяха светли и с еднакво изражение на замислена сериозност. Мили изпусна дълга въздишка.

— Малко съм уморена — обяви тя.

Джери разбра намека.

— Трябва да ви оставя да си починете — каза и отстъпи от леглото.

Лу нежно придърпа одеялото върху раменете на жена си, преди да се обърне към Клеър:

— Защо не си вземете нещо за хапване, скъпа? Аз ще бъда тук, когато се върнеш.

— Радвам се, че се запознахме, господин Брустър. — Джери му протегна ръка.

— Лу. Наричай ме Лу. — Той стисна ръката й леко, а погледът му срещна нейния за секунда, преди да се плъзне надолу. — И аз се радвам, че се запознахме.

— Искате ли да ви донеса нещо? — попита Клеър.

— Няма да ти откажа чаша кафе.

Клеър го целуна по бузата.

— Ще се върна след малко.

Джери я последва в коридора. Бе осветен от непресекващата светлина на флуоресцентните лампи и тя се почувства като в космически кораб, а сестрите, лекарите и санитарите се стрелкаха като извънземни в търсене на истинското значение на живота на Земята. Изведнъж осъзна колко е гладна — всъщност умираше от глад. Дори болничната храна щеше да й се стори невероятно вкусна.

Двете слязоха с асансьора до кафенето, разположено на балкон срещу магазин за подаръци и цветарски магазин. Донесоха таблите си на маса до перилата, откъдето можеха да наблюдават цялото фоайе. Наблизо мъж с оредяваща сивкава коса седеше приведен над купичка със супа, а на няколко други маси група сестри оживено разговаряха.

— Съжалявам за майка ми — каза Клеър.

— Недей. — Мили не го направи от злоба и Джери го знаеше. Беше изплашена, това е всичко. И стара — Джери бе изненадана колко стари й се сториха и двамата, по-скоро като баба и дядо. — Изглеждат чудесни хора.

— Мислят ми доброто. — Клеър се взираше в подноса си, но не направи опит дори да вземе приборите си. Бледа пара като филиз се издигаше от чашата й с чай и сякаш погали деликатната извивка на скулите й.

— Очевидно е, че те обичат.

Клеър вдигна глава, а устните й се извиха в болезнена усмивка.

— Понякога ми идва в повече.

Джери искаше да каже: „И аз те обичам“, но сега не бе нито времето, нито мястото. Вместо това попита:

— Дълго ли ще останеш?

— Надявам се, не повече от няколко дни. Ще бъда при Кити. Поръча да ти предам, че също си добре дошла, ако искаш да останеш тази вечер.

Джери поклати отрицателно глава.

— Трябва да се връщам.

Клеър апатично ровеше с вилицата из пюрето в чинията си.

— Ще наглеждаш ли нещата, докато ме няма? Кажи на Мат… — Тя вдигна поглед, а бузите й поруменяха. — Кажи му, че ще се върна.

— Ще му го кажа.

Джери изяде половината от сандвича си и уви останалата част за из път. Видя, че Клеър почти не докосна храната.

— Не би трябвало да имаш проблеми с билета за връщане — каза тя. — Не и по това време.

Джери само кимна. Не беше нужно Клеър да знае за плановете й. Идеята й хрумна, докато безкрайно чакаше на долния етаж. Стигна до заключението, че Господ я бе довел тук по определена причина. Не само за да предложи утеха на Клеър или принуди Брустърови да признаят нейното съществуване, но й, за да се погрижи за свои недовършени дела. „Време е — помисли си тя — да посетя един човек, който още по-малко от Мили Брустър ще бъде щастлив да ме види.“ Човек от миналото, който държеше ключа към бъдещето й.

 

 

Беше полунощ, когато пристигна в Сан Франциско. Докато пътуваше на север, си бе запазила стая в „Хилтън“ и когато се регистрира на рецепцията, вече бе напълно изтощена. Заспа веднага щом главата й докосна възглавницата.

Когато се събуди, видя, че слънцето се процежда през найлоновите щори. Рязко се изправи и премига срещу циферблата на часовника на нощното шкафче. Девет и половина. Как можа толкова да се успи? Измъкна се от леглото и на бегом отиде под душа. После се облече, напусна хотела и в десет и половина беше в колата. Скоро след това паркира пред спретнатата къща на отец Галахър на улица „Тюрк“. На почукването й отговори едра жена с посивяла коса и я информира:

— За малко го изпуснахте.

— О, Боже. — Джери се усмихна угоднически, като плътно придържаше жилетката си, за да не се вижда смачканата й блуза от предишния ден. — Първо трябваше да се обадя. Просто помислех, че… е, само минавах. Разбирате ли, аз съм стара приятелка.

Жената я огледа от главата до петите, но очевидно остана удовлетворена, че посетителката казва истината.

— Вторник и четвъртък изслушва изповеди. — И я упъти как да стигне до църквата.

Джери следваше указанията, а сърцето й биеше до пръсване и усети как й прилошава. Какво щеше да му каже? По-важното бе какво той щеше да й каже? Едно беше да лъже Клеър, но Джери го познаваше. Този път нямаше да му позволи да се измъкне.

„Св. Тома Аквински“ бе квадратна, безлична бетонна сграда насред надраскани с графити кооперации, разположена между обществена пералня на самообслужване и денонощно заведение. Овехтялостта й се стори странна, докато не си спомни, че Джим винаги е избирал смирението като начин на живот. Явно сега береше плодовете — носеше се слух, че е един от най-доверените помощници на архиепископа.

Тя отвори дървената врата и спря в преддверието, за да свикнат очите й с мрачната обстановка. В храма, чиято миризма напомняше за кедров сандък с прибрани зимни дрехи, тънки слънчеви лъчи проникваха през високите прозорци, по които може би някога е имало витражи, но сега бяха подсилени с триплексови стъкла. По пейките, разпръснати, седяха десетина богомолци, предимно възрастни жени, с глави, сведени в молитва. Тя се доближи до масата с обредни свещи. Само няколко от тях бледо блестяха в рубиненочервените си стъклени поставки. Пусна монета в кутията за дарения, преди да запали свещ.

С крайчеца на окото си долови движение и се обърна. Някой излезе от изповедалнята — възрастна жена, приведена почти на две от артрит. Джери я наблюдаваше как бавно се придвижва до най-близката пейка, където още по-бавно се отпусна и с две ръце стисна облегалката на тази пред себе си.

Преди да изгуби кураж, Джери тръгна към изповедалнята и дръпна тежката кадифена завеса. Вътре коленичи на възглавничката. „Прости ми, отче, че съгреших…“ За малко да потъне в познатата рецитация, преди да осъзнае колко смешно би било при дадените обстоятелства.

Виждаше тъмния силует през решетката и долови тихо и равномерно дишане. След малко един глас я подкани:

— Да, чадо мое?

— Аз съм — просъска тя. — Джери.

Усети внезапно сковаване, после дрезгав шепот я попита:

— Какво искаш? — От страха в гласа му всеки, който би подслушвал, би разбрал, че става дума за нападение с цел кражба.

— Мисля, че знаеш.

Това, което правеше, беше грях, но не я интересуваше. Усети прилив на сили.

— За Бога…

— Копеле такова. Тя не искаше нищо от теб. Търсеше единствено истината.

— Това… това е оскърбление. — Гласът му премина в остро хленчене. — Нямаш ли благоприличие?

— Благоприличие ли? Как смееш да ми говориш за благоприличие? — Наведе се напред и устните й почти докоснаха решетката. — Кажи ми, Джим, докато замиташе всичко под черджето, успя ли да спреш да мислиш за мен? Или за дъщеря ни?

В съзнанието й нахлуха спомени — Джим посяга с ръка към голата й гръд, все едно поднася ръката си към пламък, а изражението на лицето му е като на изображенията на светците — смесица от боязън и възторг, която сякаш граничи с лудост.

Тя затвори очи и си го представи гол, с тяло бледо като статуя. В прегръдките й обаче се превръщаше в разтопено желязо и не толкова я любеше, колкото я поглъщаше. Може би защото беше първият й мъж, или защото бе забранено, но тогава тя бе усетила нещо, което сега вече знаеше, че е истина — никой никога няма да я люби по същия начин. Въпреки цялата си страст дълбоко в себе си тя се страхуваше, сякаш не бе сигурна, че ще оживее до края.

Сега в усамотението на изповедалнята долови миризмата му на хванато в капан животно. Той просъска:

— Махай се.

— Ще си тръгна, когато съм готова за това. — Чувстваше се странно пречистена — повече, отколкото ако се бе изповядала. Трябваше да го направи още преди години. — О, да, аз също съм отговорна. Не го отричам. И платих цената. Повече няма да бъда наказвана.

— Какво искаш? — повтори той. Само че този път звучеше победен и стар, много по-стар за възрастта си.

— Махни кучетата или аз ще… — Какво? Ще отиде при архиепископа? Какво щеше да постигне? Това би съсипало Джим, но нямаше да спре уволнението й. — Ще те накарам да съжаляваш, че някога въобще си ме познавал — завърши тя някак по-малко ефектно, отколкото бе възнамерявала.

— Не знам за какво говориш — настоя той.

— Май трябва да ти опресня паметта. Истинско съвпадение е, че пратеник на Игуменството точно сега си вре носа в манастира? — Тя сухо се изсмя. — Дори да съм била толкова глупава, вече не съм.

— Приписваш ми прекалено голяма сила.

— Напротив — подцених те.

Сенчестият му силует се мержелееше и стана още по-чудовищен.

— Ако исках да бъдеш уволнена, щях да го направя още преди години!

— Кой е казал, че се канят да ме уволнят?

Кратко колебание. Осъзна, че се е издал. Въпреки това продължи играта на отгатване:

— Естествено е да го предположа.

— Както предполагаше, че това ще бъде малката ни тайна завинаги?

— Беше… беше грешка. Никога не съм възнамерявал…

— Да ме чукаш? Или да забременявам? — Почти трийсет години си бе държала устата затворена и това не бе намалило гнева й, напротив — бе се разраснал и вече не се побираше в кутийката си. — Мисля, че архиепископът трудно ще ти повярва, че си бил прелъстен от деветнайсетгодишна девица.

— Махни се от мен! — За момент тя се уплаши, че той е станал напълно неконтролируем, после същият писклив шепот продължи: — Това бе твое дело. Ти… ти… ме въведе в изкушение. — Той спря, защото се задави и последва неразбираемо мърморене, което тя след миг разпозна като Акта на покаянието. — О, Господи, горчиво съжалявам за всичките си грехове…

Джери леко се усмихна. Когато беше малка, мислеше, че е „едва ли съжалявам“^[1], което повече подхождаше в случая. Отвори уста, за да му каже, че няма нужда да търси Божията прошка, докато не компенсира поведението си, но той явно вече бе забравил за нея. Отец Галахър не искаше да чуе нищо повече.

Тя мълчаливо се изправи и разтвори завесата, за да види стреснато лице, което я зяпаше — пълничка жена на средна възраст с вдигната до ушите яка на палтото, явно бе чула достатъчно, ако не й всяка тяхна дума.

 

 

Мили се прибра у дома на следващия ден, за облекчение на Клеър. От лекарствата, които лекарят й предписа, сърцето й бе нормализирало ритъма си и предишният цвят на лицето й се възвърна. Дори на шега попита дали ще доживее да види първото си внуче, а доктор Фарланд се изкикоти и отговори:

— Мисля, че това зависи повече от Клеър.

След първата нощ в къщата на Кити Клеър се премести при родителите си: гледаше майка си и се погрижи баща й, който живееше на готови супи и ориз, да се нахрани подобаващо. Също така изчисти къщата от тавана до пода и забеляза, че Мили поради напредналата си възраст е станала нехайна. Вече нямаше какво да чисти, затова се прехвърли на счетоводната книга, която баща й не бе преглеждал от месеци.

През първата неделя на април най-после дойде ред и на супермаркета — беше последният й ден у дома и Клеър искаше да напазарува. На алеята на съседната къща обаче я очакваше изненада — синият хюндай на Байрън. Сърцето й прескочи един удар. В следващия момент тя тичаше през моравата, без да обръща внимание, че гуменките й се мокреха от росата.

Байрън я посрещна на вратата, гол до кръста и с познатите стари джинси, а косата му бе мокра от току-що взетия душ. Забеляза, че ребрата му стърчат повече от обикновено, бе свалил няколко килограма, и мисълта за Мат премина през съзнанието й — големите му ръце и широките гърди с мускули като на моряк. Веднага се почувства като предателка.

Приятелят й пристъпи на верандата и притвори вратата зад себе си. Тя се сети, че през уикенда семейство Алъндейл спяха до късно, понякога чак до следобед — навик, който Мили смяташе за езически.

— Пристигнах късно снощи. Тъкмо щях да те изненадам. — Обви ръце около нея и леко потрепери от студа. Ухаеше на шампоан и тютюн за лула от баща му. Изведнъж Клеър почувства, че както изкривена рамка на картина може да бъде наместена, така и с нея сега всичко щеше да бъде наред.

— Трябваше да се обадиш, че си идваш. — Не успя да прикрие леката обвинителна нотка в гласа си.

— До последно не бях сигурен, че ще мога да се измъкна. — Той се отдръпна с усмивка, а очите му потърсиха нейните. — Господи, радвам се да те видя.

— Какво ще кажеш за разходка по брега? — Пазаруването можеше да почака. Имаше цялата сутрин на разположение. — Ще си вземем кафе по пътя.

— Разбира се. Нека само да облека нещо.

Той изчезна обратно в къщата и само след няколко минути се появи, закопчавайки стара памучна риза, която тя разпозна от колежанските му години. Косата си бе вързал на конска опашка. Беше обул на босо стари, износени „Уиджънс“.

— Как е майка ти? — попита той, докато тя караше към града.

— Добре е, но настоява да пази леглото. Страхува се, че може да я повтори.

— Взима ли някакви лекарства?

— „Кумадин“ и още нещо, което я унася за през нощта.

Той кимна, сякаш одобряваше предписаното лечение, и тя си спомни как като малки си играеха на семейство: той се перчеше с лулата на баща си, а тя се влачеше след него и се опитваше да не се препъне в полата на майка си. Още оттогава притежаваше този леко професионален вид и маниер.

Спряха набързо в „Старбъкс“ — майките им споделяха един общ недостатък: правеха ужасно кафе — и се насочиха към дюните, крепейки чаши, от които се издигаше пара. Именно там се мотаеха като тийнейджъри и тя все още ги предпочиташе пред по-защитените плажове, обикновено претъпкани с курортисти. Тук целогодишно вятърът бе силен и студен и довяваше пръски пяна от вълните, разбиващи се на брега. По това време беше пусто и те се разходиха сред дюните, където някога се бяха любили. Мъглата се бе вдигнала и сега небето беше кристално, необятно синьо. Малко по-надолу, където се виждаше линията от прилива, няколко тъмнокръсти, късокрили кюкавеца ровеха в пясъка за насекоми и кафяви морски водорасли. Байрън я хвана за ръка, но тя почти не обърна внимание — сякаш отдавна бяха женени. Имаше още няколко момчета в колежа, разбира се — няколко, с които беше преспала след юнашко напиване, чиито миришещи чорапи на пода до леглото тя си спомняше по-ясно, отколкото как са били в леглото, но никой никога не е бил заплаха за Байрън. Винаги знаеше, че ще се завръща при него, и накрая го бе правила.

Намериха заливче, което предлагаше поне някаква защита от вятъра, и седнаха на пясъка, сгушени един в друг под одеялото, което тя предвидливо бе взела от колата. Дълго мълчаха, просто отпиваха от кафетата си и наблюдаваха вълните, които се удряха в брега.

Байрън пръв наруши приятелското мълчание.

— Мислих много за онова, което ми каза. Всъщност знам, че мразеше работата си, но не го очаквах, това е всичко. Съжалявам, че реагирах остро.

— Аз също съжалявам — отвърна Клеър и вплете пръсти в неговите. Радваше се, че той повдигна въпроса — колко по-добре беше сега от изминалите няколко седмици с кратки приповдигнати разговори по телефона. — Май и аз ти го изтърсих на главата като цял тон тухли.

Зелените му очи бяха по-ярки от обикновено и тя осъзна, че се дължи на бледостта му от дългите часове в затворени помещения. Почувства се като егоистка, защото взимаше решения с важни последици за бъдещето си — тяхното бъдеще, — докато Байрън едва не се убиваше от работа, за да смогва с темпото.

— Ако наистина искаш точно това, аз те поддържам — каза той с повече убеденост, отколкото тя усещаше, че изпитва.

Клеър погледна към вълните, които тичаха към брега със сребристи диадеми и гладки зелени тела. Океанът й липсваше, неговият ритъм и настроение, но Байрън й липсваше най-много.

— Може да се окаже и най-лошата ми идея — довери му тя. — Мога да падна отвисоко. — Замълча, за да вдъхне от соления въздух, в който се долавяше миризмата на пушек от горящите плавеи. — Знам само, че за пръв път в живота си се събуждам всяка сутрин, изпълнена с очакване на новия ден. — Тя се обърна към него, омайвайки го с погледа си. Нямаше да се получи, ако той се съгласяваше с нея само за да я удовлетвори.

— Ще призная, че никога не съм си те представял като собственичка на чайна — каза той и леко се усмихна. — Толкова е старомодно.

— Може би аз съм старомодната.

— Така или иначе, мисля, че не съм в положение да си налагам мнението. — Той погледна иронично към плетената кожена гривна на китката си, която сякаш бе реликва от по-безгрижно минало. — Аз не бих могъл да те издържам подобаващо.

— Горкият Байрън. — Тя се наведе и го целуна по зачервения нос. — Искаш ли да съберем дарения?

Той се засмя.

— Не съм чак в толкова окаяно положение. Поне все още не.

— Само още две години. — Новият медицински център щеше да е готов и вече да е отворил врати. Не му го бе споменала, изчакваше подходящия момент.

— Изглежда почти цяла вечност — рече той и вложи в гласа си подходящата доза тъга.

Тя го сръга в ребрата.

— Спри. И така се чувствам достатъчно виновна.

— Добре. Как вървят нещата с Джери?

Тя се замисли за онова, което Джери бе сторила, като я придружи, за да види майка си.

— Страхотна е. Всички те са такива — Джъстин и Мейвис. Не знам какво щях да правя без тях. — Внимателно избегна името на Мат.

— Изглежда, всичко ти е наред. — Звучеше така, сякаш наистина се радваше за нея.

— Всички с нетърпение очакват да те видят.

— Аз също.

— Кога ще дойдеш?

Той вдигна рамене.

— Кой знае? Трябва да обещая на първородното си дете просто да се измъкна за един ден. Може да мине известно време, преди да успея да се отскубна за цял уикенд, но ще опитам.

Искаше й се разочарована да изплаче, че не може да чака вечно, че има моменти, които напоследък ставаха все повече и повече, когато чувстваше, че той й се изплъзва, но не каза нищо. Какъв щеше да е смисълът? Той не можеше да й помогне.

— Ще стискам палци — каза тя.

— Преди да съм забравил, благодаря за снимките. — По електронната поща му бе изпратила снимки на къщата.

— Винаги съм си представяла как заедно си избираме къща, но се надявам, че имам одобрението ти.

— Всичко, което видях, бяха гипсови плоскости, пресован картон и дървен материал — пошегува се той.

Мисълта за Мат още веднъж се промъкна в съзнанието й.

— В такъв случай те чака изненада.

— Повече от една, надявам се. — Той я придърпа към себе си, а тя се сгуши под мишницата му и опря глава на рамото му. — Това ми напомня, че имам нещо за теб. — И непохватно издърпа от джоба си „нещото“, увито в хартия. Беше толкова леко, че когато го взе от ръката му, вятърът едва не го отвя.

Вътре откри сребърно сърчице с тънка като паяжина верижка. Клеър го вдигна към светлината, а слънцето се заигра по филигранната му повърхност и се образуваха блестящи светкавички във формата на пръстенчета.

— Красиво е. Не трябваше.

— Не се безпокой, не съм се разорил.

Нямаше предвид това, а по-скоро мислеше за усилията, които е положил.

— И все пак не трябваше. — Тя го сложи на шията си, а студените й пръсти се опитваха да закопчаят синджира.

— Ето, нека ти помогна.

Ръцете на Байрън бяха хладни при допира до кожата й. Точно обратното, топлината на устните му, които в следващия момент я докоснаха, я накара да подскочи и като че ли настръхна. Тя се усмихна, отпусна се в прегръдките му и се предаде на целувките му. „Да. От това имам нужда.“ Напоследък вече й бе омръзнало да чува колко много му липсва, а дългите разговори по телефона за бъдещите им планове вече й се струваха като спестовни влогове, които трупат лихва. Последните й преживявания я бяха научили, че животът трябва да се живее, а не да се трупа.

Тя се наслади на познатия натиск на устните му до своите, бързите ласки на езика му. Той я познаваше толкова добре. Не се ли бяха любили на завет край тези дюни като тийнейджъри? На дневната светлина и на сиянието откъм горящите повеи Клеър трепереше леко от студа и отчасти от насладата, а ужасът Мили и Лу да не разберат правеше всичко още по-вълнуващо.

Но сега, докато се целуваха, имаше странното усещане, че едновременно с това е воайор, сякаш част от нея седеше в тъмен театър и наблюдаваше случващото се на сцената. В ума й пробягаха сцени от различни филми — Дебора Кер на плажа с Бърт Ланкастър в „Оттук до вечността“, Сандра Дий и Трой Донахю в „Място за лятото“. Същата тази част от нея, която наблюдаваше, се чувстваше и малко самодоволна, сякаш искаше да каже: „Виждате ли? Тук няма проблеми, приятели.“

Байрън пъхна ръка под якето й.

— Трепериш.

— Стопли ме. — И се сгуши в прегръдките му. Пръстите й се размразиха и без проблем разкопча ризата му. Сведе глава и притисна буза до голите му гърди. Тялото му бе гладко и стройно, почти неокосмено. В съзнанието й отново изплува видът на мускулестите и силни гърди на Мат, където косъмчетата се къдреха на воля, и я обзе вина.

Тя рязко се отдръпна и събу джинсите си.

— Хайде. Да го направим. — Засмя се и усети старата тръпка от отминали времена. — Няма да ни хванат. Няма жива душа на няколко километра оттук.

Байрън не изглеждаше много убеден и тя усети моментно нетърпение — някога нямаше нужда да го убеждава, но после с палав смях я събори на пясъка. Когато събу и своите джинси, тя видя, че той нямаше нужда от окуражаване. Вече беше в нея и я топлеше отвътре, макар че се бяха увили в одеялото като какавида. О, Господи, да… да. Толкова много време бе минало. Едната седмица й се струваше като цяла ледникова епоха. В пристъп на необузданост Клеър се претърколи върху него и пое инициативата. Улови изненада в погледа му — никога не се бе проявявала като агресор (не че Байрън очакваше от нея покорство). Но сега, както го беше възседнала, вятърът улови косите й и ги развя около лицето й и тя заприлича на сирена, която приканва бедния моряк към гибел. Клеър високо се засмя на тази представа, докато под нея Байрън я молеше за милост и промълви без дъх, че ако продължава така, няма да може да издържи дълго.

— Всичко е наред — каза тя.

— Ти?…

— Не още.

Той изръмжа.

— О, Господи… свършвам.

Тя го усети как пулсира вътре в нея. Странно, но нямаше нищо против, че не бе успяла да свърши. В известен смисъл така беше по-добре. Чувстваше се по-дива. Някак си по-свободна. Претърколи се на пясъка, а студеният въздух и вятърът освежиха зачервената й кожа.

Не забравяха, че всеки момент някой би могъл да дойде, и бързо се облякоха. През цялото време тя виждаше въпрос в очите на Байрън — откъде се взе това! Не че не се бяха любили и друг път на странни места. Не че не бе способна да провокира любовната игра, но този път се бе случило нещо различно, нещо, за което някой по-недоверчив би решил, че в негово отсъствие тя е научила едро друго.

Още веднъж мислите й се върнаха на Мат. Защо се чувстваше като прелюбодейка, когато между тях нямаше нищо повече от обичайно ръкостискане?

Клеър се изправи.

— Умирам от глад. Ял ли си?

— Половин франзела брои ли се?

Тя го хвана за ръка.

— Хайде, ако побързаме, ще успеем да си намерим маса в заведението на Мани. Изведнъж ми се приискаха хуевос ранчерос.

После се затичаха по брега, а вятърът развяваше якето й като платно. Байрън дръпна напред, коленете му пулсираха, изпод стъпалата му хвърчеше пясък и се смееше като луд. Сърцето й се изпълни с любов. Не искаше той да се променя, а само да гледа на нея по различен начин. Толкова много ли искаше?

 

 

На следващия ден Байрън пое обратно, а Кити закара Клеър на летището. По пътя разговаряха за „Чай и съчувствие“, както бяха кръстили новото място. Приятелката й планираше да долети следващата седмица за откриването. Дотогава щяха да разчитат на телефон, факс и имейл. Кити вече се беше разпоредила с нейния дистрибутор на чай в Орегон.

— Всичко ще мине идеално, не се безпокой. — Тя спря на терминала и заобиколи колите, паркирани в две редици, с лекотата на човек, който дори не забелязва присъствието им. Бе облечена в обичайната си чудата комбинация от различни пластове дрехи, сякаш през гардероба й е преминала вихрушка, а тя съвсем случайно се е намирала наблизо — червено кимоно без колан, облечено върху туника и панталони, които се връзваха с шнурче, а на главата си бе увила яркозелен шал.

— За какво бих могла да се тревожа? — отговори суховато Клеър. — Остават само шест седмици и доникъде не сме я докарали. Да не говорим, че се треса от нерви.

Кити окуражително се усмихна.

— Напълно нормално. През първата година всичко, което можеше да се повреди, се развали — миялната машина просто спря, непрекъснато ми свършваха продуктите, а и момичето, което наех, напусна. А, да, и кокошките спряха да снасят яйца.

— Кокошките ли? — Тази история не беше я чувала.

— Осени ме гениалната идея, че със собствен курник ще спестя пари от яйца. Не ми хрумна, че да си играя на птицевъд и да ръководя чайна, са две коренно различни неща.

— Чувствам се като фалшификатор — призна Клеър. — Сякаш всеки момент някой ще открие блъфа ми.

— Продължавай да мислиш все така. Ще те държи нащрек. — Кити, цялата ухаеща на подправки, спря и се наведе да прегърне бързо Клеър. Ръкавите на кимоното й трептяха и тя приличаше на екзотична птица. — Довиждане, хлапе. И помни, първо идва кокошката, а не яйцето. — Каквото и да означаваше това.

Един час по-късно Клеър се приземи в Лос Анджелис. През седмицата се бе обадила на Мат и той я бе уверил, че всичко е под контрол. Поне тук нямаше изненади. Онова, за което не беше подготвена, когато слезе от самолета, бе, че едрият, рошав мъж с джинси и изтъркано дънково яке ще я посрещне на изхода.

Мат тръгна към нея, а изпод мустаците му стърчеше клечка за зъби.

— Предположих, че ще ти трябва превоз. — Все едно просто е бил зад ъгъла, а не на два часа път оттук.

Клеър бе прекалено смутена, за да размишлява трезво, и каза първото, което й дойде наум:

— Не трябваше. Щях да взема автобуса. — Той се пресегна към чантата й и за миг те се сборичкаха, преди тя да я пусне с усмивка. — Съжалявам, не исках да прозвучи така. Много мило от твоя страна да биеш толкова път.

— Няма защо. — Той хвърли клечката и широко й се усмихна. С чисти дрехи и наскоро сресана коса, която по принцип предизвикваше в нея асоциация за неоправено легло, тя изведнъж го видя в различна светлина — не толкова като Пол Биниън, а като дете на Сънданс. А и ако се съдеше по погледите, които му хвърляха и други жени, явно не бе единствената на това мнение.

Едва когато бяха в пикапа му и вече летяха по магистралата, тя събра куража да го попита:

— Нещо с къщата ли? Да не би да се е случило нещо, за което не си искал да ми кажеш по телефона? — Представи си как върху покрива е паднало дърво, печката е избухнала, мазето се е наводнило — а може би и трите наведнъж.

Мат развеселено я погледна.

— Винаги ли си представяш най-лошия сценарий?

Клеър забеляза, че той си бе направил труда да се избръсне, и това я трогна. На ярката светлина, която идваше през предното стъкло, тя виждаше мрежата от бръчици край очите му. Не беше красив и добре образован като Байрън, но в него имаше нещо толкова… ами солидно.

— Силата на навика — отвърна тя и леко се усмихна. — Когато не съм наблизо, нещата сякаш се разпадат. — Мислеше за родителите си.

Мат я погледна с периферното си зрение.

— Как е майка ти? — Явно й четеше мислите.

— Седеше и шиеше, когато си тръгнах. — Погледът й се сведе надолу. Дупката на джоба му бе станала достатъчно голяма, за да пъхне пръст през нея.

— Сърдечният удар не е шега работа.

— Всъщност се оказа фалшива тревога. — Преди Мат да успее да направи някакъв коментар, тя добави: — Но познай какво, получи се — дотичах веднага, нали? — Клеър моментално се почувства засрамена. Наистина ли го каза? О, Господи, какво ли си мислеше той.

Ако Мат си бе помислил, че тя е ужасна, с нищо не го показа.

— Хората вършат странни неща в името на любовта, дори когато не подозират, че ги правят — изрече той тихо и замислено. — Като едно момиче от гимназията, което забременя. Когато съобщила на родителите си, те вдигнали страхотна олелия. Наприказвали й, че ще лишат от наследство и нея, и детето, и как е по-добре да била умряла. Е, накратко, тя загубила бебето. Още там, докато й говорели, започнала да кърви.

— Каква ужасна история. Сигурен ли си, че е вярна?

Той включи мигач и се престрои в дясната лента, защото наближаваха отбивката за магистрала 33.

— Сигурен съм. Ожених се за нея — щом навърши осемнайсет.

— Това е била съпругата ти! — Клеър го гледаше изумена. — Тогава…

— Да. И детето също. — Той сви рамене, но тя разбра по стиснатите му устни, че все още не го е преодолял напълно, дори след всичките тези години. — Най-ужасното е, че те бяха прави — това най-вероятно щеше да провали живота ни, но да върви всичко по дяволите, в крайна сметка имам две прекрасни деца.

— Предполагам, само това е от значение.

Небето започна да се заоблачава, когато стигнаха покрайнините на града. Клеър се надяваше да не завали, поне докато не подменят улуците, но Мат я увери, че е малко вероятно по това време на годината. Когато той предложи да си вземат пица по пътя, сърце не й даде да му откаже. Беше си направил целия този труд да я вземе и поне можеше да се погрижи да бъде нахранен.

В момента, в който прекрачи прага, разбра защо той изгаряше от такова нетърпение да я придружи. Предното помещение, цялото в плоскости, когато тя тръгна, вече бе изчистено, ламперията блестеше от восъка, а новите рафтове бяха лакирани. Клеър обходи бавно стаята и прокара ръка по дървенията, като вдиша миризмата на терпентин.

— О, Мат, красиво е. — Тя се обърна към него. — Как, по дяволите, успя да завършиш всичко навреме?

— С Гил работихме почти цялата минала нощ. Исках да те изненадам.

Тя го наблюдаваше как оставя кутията с пица на масата до вратата и си помисли за старанието, което бе вложил в изравняването на всяка повърхност и забиването на всеки пирон. Ако това бе лодка, сега вече можеше да я пусне на вода.

Клеър изведнъж си представи Мат и себе си на лодка в открито море и за момент почти усети как подът под краката й нежно се полюшва — илюзия, подкрепяна от факта, че не си бе направила труда да запали лампите. Навън се здрачаваше, а призракът на луната се носеше на сал от облаци над хълмовете в далечината.

Мат плъзна ръка около кръста й, но тя не се отдръпна. Вместо това отпусна глава на рамото му, сякаш бяха стояли така безкрайни нощи, вглеждайки се в издължените сенки и заслушвайки се в лая на кучетата от двете страни на улицата. Той ухаеше на крем за бръснене и пеперони.

— Благодаря ти — промълви тя.

Мат я завъртя и сложи ръка под брадичката й, като вдигна главата й, за да срещне погледа й. Очите му бяха тъмни и непроницаеми и отразяваха блясъка на светлините от верандата. „Ще ме целуне — помисли си тя с лека паника, която я разтърси като слаб токов удар. — Той ще ме целуне и аз трябва да го спра, преди да го е направил, защото, ако не…“

Той сведе глава. Устните му докоснаха нейните, топли и твърди, разтворени само толкова, колкото да усети върха на езика му. Мустаците му погъделичкаха горната й устна и токовият удар стана по-силен. О, Господи! Току-що бе напуснала прегръдките на Байрън… леглото му…

Мат издаде дълбок гърлен звук и я притисна толкова силно, че тя почти спря да диша. Усещаше колко голямо е желанието му и тогава всичките й задръжки паднаха. Той можеше да я вдигне с една ръка и да я метне на рамо като възглавница с гъши пух.

— Не трябва ли да си някъде? — измърмори тя.

— Децата са при майка си. — Той я изучаваше на слабата светлина, а очите му бяха скрити в сянка, мустаците му висяха леко отпуснати. — Виж, ако не си сигурна…

Тя се изсмя леко дрезгаво.

— Никога не съм била по-малко сигурна за каквото и да било в живота си.

Той се ухили, а белотата на зъбите му проблесна под тъмната линия на мустаците.

— Това като „не“ ли да го приема?

— Щеше ли да има значение казаното от мен?

— Не, не вярвам, че щеше да има.

Пак я целуна, този път по-бавно, и обви главата й с едната си ръка, докато устните му се придвижиха по-надолу към шията й. Гъделичкането на мустаците, заедно с мекотата на устните и лекото докосване на езика му я разтърсиха като искри от разпалено дърво. Малките мускули и нерви трептяха под кожата й. Тя се разтапяше, а вътрешностите й се стичаха надолу. „Това не се случва“, помисли си тя с някаква далечна част от мозъка си. Точно сега обаче Байрън бе последното нещо, за което се сещаше.

Мат разкопча блузата й и прокара палец по нежната извивка на гърдите й, точно под линията на сутиена. Тя усети как коленете й започват да се подгъват и едва не се свлече на пода, но той я държеше здраво. Едрото му тяло я караше да се чувства малка, почти безплътна.

Тя мълчаливо го хвана за ръка и го поведе към спалнята. Не беше й останало време да купи нова рамка за матрака — старата, наследство от родителите й, бе оставила при пренасянето, но изражението на Мат подсказваше, че дори под тях да имаше само купа сено, нямаше никакво значение. Усмихната, наблюдаваше как той си събува ботушите и несръчно подскача на един крак.

Минути по-късно лежаха на матрака, а дрехите им бяха на купчинка на килима. Целуваха се още малко и тя се почувства като дете в лунапарк, замаяно от въртележките, без да знае на коя да се качи после. Мат насочи ръката й, за да го докосне, но след минута я отдръпна.

— Искам да съм в теб, когато свърша — прошепна той.

После на свой ред я докосна. Долу. И, о, каква сладост… големите му пръсти, които може би изглеждаха непохватни, се движеха с умели и леки като перца ласки.

Топлината между бедрата й достигна истински върхове. Тя изстена и прокара пръсти през косата му.

— Сега — прошепна. — Люби ме сега.

Той потърси слепешком в тъмното по пода джинсите си. Отне му малко повече от минута да открие презерватив и да го сложи, а през това време главата й се проясни и тя си помисли: „Искам ли го? Готова ли съм за онова, което означава това?“

„По дяволите всичко“, прошепна й глас в тъмното.

Тя ахна, когато той проникна в нея — толкова беше голям, но после всичко се оправи. Движеше се бавно и внимаваше да не я нарани. Тя изви бедра нагоре и уви крака около кръста му. Болеше малко, когато той се движеше, но тя вече бе преминала точката, в която различаваше болката от удоволствието. И въпреки това Мат не бързаше. Клеър тъкмо пристъпваше към ръба и той забавяше тласъците си. Когато тя не можеше да издържа вече нито миг повече, го сграбчи и го придърпа към себе си.

Свърши със силен вик и замъглено осъзна, че Мат също свършва. Беше като сън — без мисъл, без думи, нищо друго, освен стремглавото препускане на усещанията.

В тъмното лицето на Мат се бе надвесило над нейното и постепенно погледът й се проясни: широките му скули бяха покрити с капчици пот, а очите му — потъмнели от желание.

Той се претърколи по гръб. И двамата бяха потни и дишаха учестено. Чувстваше се така, сякаш сърцето й никога нямаше да нормализира ритъма си.

— Господи, къде се научи да правиш това? — Тя се подпря на лакът с лице към него и леко прокара пръсти по устните му. — Не, не ми казвай. Не съм сигурна, че искам да знам.

Той дръпна ръката й и тя видя, че се усмихва.

— Кой ми го казва.

— За твоя информация — съобщи му тя — била съм точно с четирима мъже в живота си, включително и ти.

— Той знае ли?

Тя не искаше да говори за Байрън. Щеше да има достатъчно време за това по-късно. Положи глава на рамото на Мат и той я придърпа към себе си. Чуваше равномерното туптене на сърцето му, като машина, която бе много далеч от дните на планираната амортизация. Всичко в Мат беше такова — солидно, на което можеше да се разчита, създадено, за да устои.

Освен дивата жилка, преминаваща през него като гипсова жила в здрава скала.

Втория път беше по-бавно, като че ли се наслаждаваха на десерта в края на вечерята. Мат я докосна и облиза цялата, дори и отдолу. Когато тя получи своето, го пое в себе си. Оргазмът й бе по-лек от предишния, но някак по-удовлетворяващ. И двамата дишаха трудно, когато успяха да си поемат дъх.

Малко по-късно станаха и Мат донесе пицата, която отдавна бе изстинала. Изядоха я с няколко бири от хладилника и тя си помисли, че никога не е опитвала нещо толкова вкусно. Знаеше, че утре щеше да бъде различно, но в този момент, когато седеше с кръстосани крака на матрака срещу голия мъж мечок, с парче пица на коляното, тя си помисли: „Господи, по-хубаво не би могло да бъде.“