Айлин Гоудж
С вкус на мед (4)

Трета глава

— Ще мръднеш ли, а? — Джери игриво сръга Обри. — Известността може да ти дава право на аудиенция с папата, но не и повече от половината легло.

Той се претърколи в своята половина и се облегна на лакът, с лице към нея. Олицетворение на достойнството на концертния подиум, в този момент съвсем спокойно можеше да мине за пазача на дивеч на лейди Чатърли — натежали клепачи, устни, извити в многозначителна усмивка, и посивяла коса, рошава като разхвърляния креват.

— Като заговорихме за папата — каза той, — какво ли би казал Негово преосвещенство за това? — Махна с ръка към смачканите чаршафи и одеяла и купчинките, набързо съблечени дрехи, които се валяха по пода.

Тя отпусна назад глава и се разсмя.

— Със сигурност ще ми осигури вход за ада.

— И не се ли тревожиш?

— Изглеждам ли ти разтревожена?

— Напротив, скъпа моя. Изглеждаш ми като жена, която има нужда от…

Джери го замери с възглавница, което само удвои решителността му. Той я сграбчи и я целуна така, че я остави без дъх. По дяволите този мъж. Щяха да прекарат целия ден в леглото само при една негова дума и макар че не би имала нищо против, все пак децата ще я чакат у дома, събота беше ден за пазаруване, а и къщата нямаше да се изчисти сама.

— Не ме изкушавай — измърка тя.

Но всъщност какво лошо имаше в едно бързо за из път? Анди и Джъстин бяха у приятелите си и ги очакваше чак късно следобед. Щеше да се прибере много преди тях. Защо винаги се чувстваше така, сякаш времето отделено за нея самата, е откраднато от семейството й?

Семейство, част от което скоро можеше да бъде и Клеър. Сякаш мравки полазиха по ръцете и гърдите й. Тя потръпна и придърпа чаршафа върху гърдите си. Дъщеря й щеше да пристигне следващия петък и си бяха уредили среща за обяд в „Къщата на дървото“. Стомахът й се сви при мисълта. Беше изминала точно една седмица от обаждането на Клеър и Джери бе успяла да запази самообладание. Но сега, лишена от защитните си сили, далече от задълженията си в работата и заобикалящия я свят, вече не можеше да се преструва, че не се притеснява.

„Ще я харесам ли? А дали тя ще ме хареса?“ Не можеше да си представи как разумната млада жена, с която беше разговаряла, една напълно непозната, запълва празнината, оставена от бебе, което бе подържала в прегръдките си толкова, колкото то да остави празнота в сърцето й… или да замести момиченцето, чийто рожден ден мълчаливо бе отбелязвала година след година, чудейки се как ли изглежда, как се справя в училище, дали е щастливо, дали се грижат добре за него…

Ами Анди и Джъстин? Все още нищо не знаеха за Клеър. Щом решеше да им каже, се паникьосваше. Но времето й изтичаше. Довечера, след вечеря, щеше да ги събере и да им съобщи новината възможно най-тактично. В ума й изплува строфа от Евангелието на Марко: „Не се страхувай. Имай вяра.“ Трябваше да вярва, че всичко ще се нареди от само себе си, че Господ се грижи за нея. В противен случай как би могла да продължи напред?

Тя протегна ръце и обви шията на Обри, като придърпа главата му към себе си и я притисна до рамото си. Излъчваше топлина и когато вдиша аромата му — засъхнала пот, сапун, леко ухание на цигарите „Галоаз“, които той пушеше, тя усети как мускулите й се отпускат. След миг Обри вдигна глава и й се усмихна, а очите му — черно-кафяви като полирано тиково дърво, сякаш я погалиха. Очи, които особено ентусиазирана репортерка беше описала като напомнящи за романтичната епоха на деветнайсети век. Джери си помисли, че жената може би е имала предвид нещо повече от неговата сантиментална привлекателност, защото в погледа му се криеше и нещо измъчено, долавяше се някаква неизказана трагедия, погребана в дълбоките и тъмни дебри на неговите очи.

Тя си припомни първата им среща на музикалния фестивал миналата година. Забеляза Обри за пръв път отдалече — той стоеше на амфитеатралния подиум в смокинг и с вдигната диригентска палка. В съзнанието й беше изплувал стихът:

„Той беше джентълмен от главата до петите,

с красиво лице, величествен и строен.“

Висок и напет, със сребриста коса и присъствие, което хващаше окото дори от разстояние. Когато палката му се вдигна и започна да отмерва първите акорди на Малеровата симфония № 4, а музиката се изля като от пукнатина в райските порти, тя цялата настръхна. Тълпата от стотици хора, насядали по разпънати одеяла на самата поляна, замлъкна. Чуваше се единствено извисяващата се музика и ехото й в долината. Обри стоеше на подиума и изглеждаше като човек в прегръдките на агония или екстаз.

След това Сам я заведе зад кулисите, за да я запознае с него. Приятелката й го познаваше по-добре, защото той беше наел „Исла Верде“ и се бяха срещали, за да уточнят подробностите по договора, но ако се съдеше по историите, които се разпространяваха в Карсън Спрингс, човек би си помислил, че жителите на половината град са му лични приятели. Говореше се за трагичната смърт на съпругата му в катастрофа с кола преди няколко години и се шушукаше за жените, с които е бил засичан след това (информация предимно от жълтите вестници). В момента, в който погледите им се срещнаха, Джери беше разбрала за какво е целият шум около неговата личност. Отблизо Обри Ролинджър бе още по-харизматичен — с ъгловатото си лице, високо чело и силно изразен галски нос, които поотделно не бяха кой знае какво, но комбинацията им беше неустоима. Външният му вид, заедно с изразеното му европейско излъчване, напомняше дърво, което пада върху покрива на добре заключена срещу нападатели къща.

— Удоволствие е да се запознаем — беше казал той с лек акцент. Пое ръката й, а тя почти очакваше да я поднесе към устните си и бе леко разочарована, когато не го направи.

— Накарахте ме да настръхна — отвърна Джери и се засмя. — Искам да кажа, докато дирижирахте. — Погледите им се срещнаха отново и се задържаха един миг по-дълго, отколкото трябваше, сякаш си споделиха шега… или покана.

След няколко дни излязоха на обяд, после на вечеря. Подир няколко седмици вече бяха любовници. Това идеално ги устройваше. Майк я беше излекувал от желанието за повторна женитба, а Обри ясно бе дал да се разбере, че не си търси съпруга. Нито един от двамата не се интересуваше от нещо повече от това, което имаха — приятелски срещи на умовете и телата им и взаимно задоволяване на апетитите. Те споделяха доста общи интереси и се наслаждаваха на компанията си извън леглото, което беше истински бонус.

Сега, сгушена до него, Джери се усмихна на иронията в цялата ситуация — намираше се в къщата на Сам, в спалнята, която приятелката й цели двайсет и пет години беше споделяла със съпруга си. Знаеше, че сега Сам е щастлива, но това не правеше нещата по-малко странни. Първия път, когато дойде, усети облекчение, че Обри е запазил интериора почти недокоснат и гледаше с добро око на белосаните стени и закачените акварели, изобразяващи местната флора, а старите дъсчени подове бяха покрити с индиански постелки навахо. Липсваше единствено дъбовият дрешник от мисията, който Сам бе пренесла в къщата във „Флатс“, а на негово място се бе появил хубав шкаф за бельо с антикварна стойност и издадени рафтове вместо чекмеджета.

— Горката Джери. — Той я погали по косата, а дъхът му остави топли следи по кожата — на главата й. — Да не би да те откъсвам от заплануваните задачи?

Тя се усмихна на официалния му тон. Животът, прекаран в чужбина, почти не беше оставил в говора му следи от различните акценти, но този изказ бе типично континентален.

— Не съм точно „Пони Експрес“ — отвърна му тя. — От друга страна, ти пък не си рицар на бял кон.

Той се отдръпна и я изгледа с подигравателно и изненадано изражение.

— Искаш да кажеш, че историите в жълтата преса не са верни?

— Ако бяха, щях да съм двайсет и пет годишна блондинка с гърди, дело на Мател.

Той отпусна глава назад и се разсмя с цяло гърло.

— Предпочитам те точно такава, каквато си. Гърдите ти и всичко останало.

— Добре, защото те няма да станат по-млади.

Джери хвърли поглед на гърдите си. През целия си живот искаше да са по-малки. Като тийнейджърка ги стягаше в сутиени, които биха изкривили бронята на всяка кола, решила да я блъсне, а като послушница правеше отчаяни опити да не се вижда тръскането им под расото. А сега, точно когато започваше да свиква с мисълта, че е сексбомба, дяволите да ги вземат, ако започнат да увисват. Тя въздъхна. Добре, че Обри не беше някой от онези, обсебени от млади момичета възрастни мъже — не че четирийсет и осем години означават възрастен мъж, побърза да си напомни тя, — защото нямаше намерение да си прави пластична операция за повдигане на бюста, изглаждане на бръчките или да се изрусява. Сякаш за да подчертае това, тя вдигна глава от възглавницата и разтърси косите си така, че те се разпръснаха около лицето й — ореол от черни къдрици, леко посребрени тук-там, които повече отиваха на циганка гадателка, отколкото на майка на три деца.

— И така, докъде бяхме стигнали? — измърка тя.

Обри целуна шията й и с език запроследява ключиците на раменете й. Тя потрепери и усети как членът му се втвърдява, когато се притисна до него. Всемогъщи Боже, откъде се появи пък това? Преди по-малко от половин час бяха правили любов, а сега бе готов за второ действие. Усмихна се при мисълта какъв ли е бил като тийнейджър. Нищо чудно, че оставяше жените в публиката бездиханни и потреперващи на местата си. Сигурно усещаха, че той е нещо повече от майстор на диригентската палка.

Лекият му дъх върху кожата на шията й премина в изтънчена нишка към корема й и по-надолу, където той вече нежно я галеше. Тя разтвори крака и му позволи напълно да я изследва. Нямаше значение, че само преди минути беше напълно задоволена — изведнъж се почувства така, сякаш не се бе любила от година. Какво беше това въздействие върху нея? Не се беше чувствала така с Майк или с Рори Кинг, нито дори със страстния Антъни Оливейра, който излъчваше секс с всяка пора на тялото си и с когото го беше правила в паркирани коли, тоалетни на ресторанти, а и паметната случка в изоставената рейнджърска хижа на връх Матилия.

Джери затвори очи и тихичко изстена, когато един от пръстите на Обри проникна в нея. О, тези ръце! На чародеец — дълги и фини, които предизвикваха магии. „Всяка жена — помисли си тя — трябва да има по един Обри Ролинджър поне веднъж в живота си, дори и само за една нощ.“

Леките му докосвания се усилваха и усилваха, докато тя не започна да крещи, молейки го да я притежава.

— Не още — прошепна той в ухото й, изчаквайки я да достигне почти до върха, преди рязко да си отдръпне ръката и да се възкачи върху нея. Тя обви крака около кръста му и ги използва, за да го придърпа в себе си. Така, сърце до сърце, с вплетени бедра, със слънцето, обливащо с топлината си голите им тела, и старото дъбово легло, което скърцаше под тежестта им, те се поклащаха в уверен и отработен ритъм. Не бързаха, понеже тя беше забравила къде трябваше да бъде и какво толкова спешно имаше да прави. Всичко, което имаше значение, бе тук, сега и беше… това. Когато той се отдръпна и й се усмихна лениво, тя усети как се сгромолясва в потайните му тъмни очи. Секунди по-късно усети зашеметяване, което достигна чак до пръстите на краката й.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — прошепна тя. Неговите изключително премерени и фини тласъци се учестиха и станаха по-яростни. Изведнъж той също потрепери и се изви с див вик — викът на човек, чиито деца не спят в края на коридора и няма шумни съседи от другата страна на тънките като хартия стени. Джери заби леко зъби в рамото му. Дори кожата му я вълнуваше и й напомняше на захапването на твърда маслина, което малко я стресна. Защото, когато това свършеше, тя щеше да попадне в много трудна ситуация.

Отпуснаха се на леглото, еднакво изцедени. Тя усещаше как той продължава да пулсира вътре в нея като туптенето на сърце, после се претърколи по гръб. Почувства как матракът под нея се овлажни. „Поне няма защо да се тревожа, че може да забременея“, помисли си. Беше го уверила, че пие хапчета, а той й бе доверил, че тя е първата жена, с която спи, след случилото се със съпругата му. Бяха се съгласили да правят секс без предпазни средства, само след като всеки получи потвърждение от лекаря на другия, че е здрав. Джери нямаше намерение да пипне венерическа болест или да свърши като Сам — майка на средна възраст, която сменя пелени и кръстосва спалнята посред нощ.

— Нямам представа как въобще ще стана от леглото. — Тя издиша дълбоко и протегна ръце и крака, взирайки се в неподвижната сянка на един клон на тавана. — Усещам краката си като варени спагети.

— Не бързаме. Чак утре си тръгвам — каза Обри и й напомни, че през по-голямата част от следващата седмица ще е във Фили. Той очерта с пръсти гърдите й. — Можем да останем в леглото целия ден, ако искаш.

— В такъв случай се надявам, че то е на колелца. Иначе как ще успея да стигна до магазина? — Джери неохотно се изправи. Когато той се изкикоти, тя попита: — Кое е толкова смешно?

— Ти — отвърна той. — Караш ме да се смея.

— А аз през цялото време си мислех, че това е заради зашеметяващия ми сексапил.

— И това също. — Той прокара ръка по вътрешната страна на едното й бедро и изпрати тръпки през тялото й като последици от земетресение. — Знаеш ли, че имаш невероятни крака.

— Стават за бягане на петдесет метра. Казвала ли съм ти, че спечелих медал на тази дисциплина? — За кратък миг тя се отдаде на спомена — усещането от пистата под летящите й нозе, финалната линия, която сякаш тичаше срещу нея, докато се бореше да я посрещне.

— Наистина ли? — Той я погледна така, сякаш нищо, казано от нея, не можеше да го изненада.

— Отдавна, в гимназията. Няма нужда да казвам, че се отказах от спорта, когато влязох в манастира.

Той наклони глава и се усмихна.

— Все още не мога да си те представя като монахиня.

— Бях много по-малко забавна. Смятах, че монахините не трябва да се смеят.

— Разбирам защо не си останала там. — Той докосна устните й с пръсти. — Прости ми, ако прозвучи изтъркано, но това е като да помолиш слънцето да спре да свети.

— Това не беше единственото основание.

Усети, че той очаква от нея да продължи, и се почуди дали да го направи. Всъщност една от причините да се разбират беше, че я караха спокойно. Той не изпитваше нужда да я прегръща, докато тя изплаква болката си на рамото му, а и тя не се нуждаеше от такова рамо. Ето защо никога не разговаряха за бившия й съпруг и тя не знаеше почти нищо за съпругата му. От друга страна, Клеър скоро щеше да бъде част от живота й.

Джери го изучаваше на светлината, която нахлуваше през високите прозорци. Всяка бръчица и гънка беше обляна от светлина и придаваше на лицето му изражението на уморен от живота мъж, който въпреки успеха си знае нещо и за тъмната страна, където малко хора са пристъпвали. Изпълни я неочаквана нежност, тя вдигна ръка и разсеяно прокара палец по наболата сребриста четина по брадичката му.

— Онова, което се случи… беше, че забременях.

Той я изгледа любопитно.

— Смятах, че възможностите ти са били доста ограничени. — Тонът му беше сух, сякаш съзнаваше критиките на околните, които са се изсипали върху нея. Ако дотогава не го беше обичала, сега почти се влюби в него.

— Бащата беше свещеникът на енорията ни.

Обри поклати глава.

— Mon dieu^[1]! А детето?

— Момиченце. Дадох го за осиновяване. — Джери беше изненадана от силата, която този факт продължаваше да упражнява върху нея, даже след всичките години. — Мислех, че никога повече няма да я видя, но… — Гласът й затихна и тя склони глава.

Обри я придърпа нежно до гърдите си и погали гърба й, мълвейки тихо на френски. Това й подейства като приспивна песничка. Постепенно възелът в гърлото й се развърза.

— Наех частен детектив да я открие — продължи тя. — Говорихме по телефона. Ще пристигне тук, за да се срещнем… всъщност следващия петък.

Джери вдигна глава и в този дълбоко интимен момент видя болката, разляла се по цялото му тясно, галско лице. Съпругата му, припомни си тя, е била бременна в седмия месец, когато е починала. Обри никога нямаше да познае своето дете. Но ако й завиждаше заради възможността тя да се запознае със своето, той беше достатъчно джентълмен, за да не й го покаже. Всичко, което каза, беше:

— Сигурно изгаряш от нетърпение.

Джери разтреперана се изсмя.

— Не позна и половината.

— Представям си.

— Ами ако не ме хареса?

— Как би могла? — Той се пресегна, за да приглади къдрица зад ухото й.

— Трябва да чуеш децата ми. Миналата вечер Джъстин ми каза, че ме мрази.

— Мислех, че обсъждаме дъщеря ти.

— И тя сигурно ме мрази.

— Защо го казваш?

— Оставих я, нали така? — Джери усети познатото стягане под лъжичката.

— Имала си причина, сигурен съм. — Той не попита каква е била и тя го заобича и заради това.

— Децата не ги е грижа за причините.

— Тя вече не е дете.

— Прав си. — Клеър е на двайсет и осем.

— Как ти звучеше по телефона?

— Добре — отвърна тя. — Малко резервирана, но как иначе?

— Ами какво тогава? Няма защо да се притесняваш?

— Аз съм католичка. Тревога е второто ми име. — Тя спусна крака от леглото и побутна с палец купчинката дрехи на пода. — Освен това има още нещо. Що се отнася до децата ми, аз съм била чиста като сняг, когато съм се омъжила за баща им. — Тя навлече черните си копринени бикини.

— Mon dieu! — Той отново поклати глава. Пресегна се към черния си дантелен сутиен, който висеше на дръжката на гардероба, и видя отражението си в огледалото — разрошена сиво-черна коса и зачервени бузи.

— Не виждах причина да им казвам — добави Джери. — Досега.

Обри остана мълчалив със странно изражение на лицето, сякаш току-що се бяха запознали и се опитваше да разбере какъв човек всъщност е тя.

— Искам да кажа, че в един момент са бебета — продължи тя, — а в следващия ти искат ключа от колата. — Пресегна се назад, за да закопчае сутиена си. — Къде отлетя времето? Защо не предусетих това?

— Не съм аз този, когото трябва да питаш — каза той. Джери забеляза пресилената усмивка на устните му и моментално съжали, че е стоварила това върху главата му. Той си имаше собствени проблеми. Тя спря, вдигнала джинсите си до средата на бедрата.

— Вероятно те отегчих до смърт.

— Напротив. Радвам се, че ми се доверяваш. — Звучеше доста искрено, но погледът му беше закован върху снимката на съпругата му — жена с лебедова шия в силно деколтирана синя рокля, русата й коса беше прибрана в кок, а перлените й рамене блестяха. С яркосините си очи, фиксирани някъде над фотообектива, като че бе съзряла съдбата си — смърт, която бе отекнала в музикалния свят, тъй като самата Изабел Хюбърт беше изключителен музикант. Джери имаше един от последните й записи на френски концерт за цигулка, който беше толкова изящен, че не можеше да го слуша, без да се просълзи.

Тя нахлузи пуловера си и се наведе да го целуне по бузата.

— Благодаря. Сладък си.

— Ще ти се обадя от Фили — каза той.

Тя усети леко предчувствие. Говореха си по телефона само когато си уреждаха среща. Това да не би да беше начин да й каже, че иска нещо повече, или бе просто любезен?

— Знаеш къде да ме намериш. — Възприе небрежен тон, за да му даде да разбере, че ще оцени обаждането му, но не го смята за нещо, което да я развълнува прекалено много.

На път за града мислите й за пореден път се върнаха към децата й. Как щяха да приемат новината за Клеър? Анди поне можеше да я разбере. Няколко момичета от нейния клас трябваше да прекъснат срока и всички, с изключение на една, възнамеряваха да дадат бебетата си за осиновяване. От друга страна…

„Тя вероятно ще види в това още една причина да ме обвинява за всичко, което не е наред с живота й.“

Джери отхвърли тези разсъждения. Денят беше прекалено прекрасен, за да го похабява, слънцето блестеше и долината се бе разпростряла пред нея като подарък, който само чакаше да бъде отворен. Слезе във „Флатс“, където стръмният и извиващ се път стана равен и прав, и огледа редиците портокалови дръвчета, оградени с каменни огради, край много от които се разхождаха гъски — доста по-ефективно от кучета пазачи, както вече бе чула, а те се перчеха насред шарената сянка като помпозни малки генерали. Край пътя от канавките пълзяха диви растения — къдрав киселец и ленивче, копър и вълча ябълка, а от време на време се появяваха кактуси с цветове като на магнолия или юки, които се протягаха нагоре подобно кокалест юмрук, докато в далечината обраслите с трева хълмове отстъпваха на заснежени планински върхове с интересни имена: Спящия индиански вожд, Лунно гнездо, Върха на двете сестри. Те бяха занимавали въображението й като дете. Как би могла Клеър да не се влюби в това място?

Тя изви, за да избегне проскубано куче, появило се изневиделица на пътя. Беше на стария Дик Трусдейл — наистина трябваше да го държи вързано, но непрекъснатите оплаквания от загрижени съседи не бяха срещнали никакъв отговор. Горкият човечец не беше на себе си след смъртта на жена си. А ако се съдеше по вида на обраслия му двор, зарит със съсухрени кафеникави опадали портокали, и почти разпадащата се къща в дъното на старата конструкция й липсваха доста дъски и външните стени сякаш се накланяха навътре като стари пияници, които взаимно се крепяха, — не се справяше добре и в грижите за себе си.

„Аз поне имам децата си…“

Минути по-късно зави към Старата мисия с чудатите магазинчета в испански стил, покрити с шарени керемиди. Аркадата с керемиден покрив, която минаваше от едната страна на улицата, беше претъпкана от купувачи и тя си спомни, че в „Ръскс“ продължава януарската разпродажба. В парка от другата страна на улицата белокосият Клем Ули носеше купчина от томчето „Моят живот с Иисус“ — сам го беше публикувал, а сега го предлагаше на виетнамския градинар господин Нюйен — самотен дребен човечец, мълчалив и без възраст като самите градини, за които се грижеше. Тя знаеше само, че е дошъл тук точно след войната, и се говореше, че толкова силно се влюбил в новия си дом, че оттогава не е прекарал нито една нощ извън града.

Потънала в мислите си, Джери едва не пропусна входа на „Дел Рей Плаза“ и се наложи да обикаля няколко пъти, докато намери място за паркиране. Ами къде беше оставила списъка за пазаруване? Претърси чантата си, преди да премине към джобовете. Сигурно е паднал на пода в къщата на Обри.

Това й напомни как беше прекарала следобеда и я накара да се изчерви от удоволствие. Какво ли щяха да си помислят хората, които бутаха колички около нея, ако знаеха? Забеляза Маргьорит Мур, която слизаше от светлосинята си кола „Льо Сабър“ пред аварийния изход. Миналото лято, когато беше дочула за връзката на Сам и Иън, Маргьорит заприлича на хрътка, тръгнала по следа, понеже без съмнение тайно желаеше мъж, който и да било мъж — особено млад и привлекателен като Иън, да й даде повод да смени чаршафите си в средата на седмицата.

Веднага видя подозрителния поглед, който Маргьорит й хвърли. Тя и нейните посестрими отблизо следяха живота на Джери. Едно беше сигурно — той не съвпадаше със стандартите им за това, как би трябвало да се държи жена на средна възраст. Тя дори не се обличаше в светския еквивалент на расо и було, както подобаваше на бивша монахиня. Днешното й облекло — плътно прилепнали джинси, които не оставяха нищо на въображението, и ластична блуза, разкриваща повече от два сантиметра от цепката между гърдите й — караше Маргьорит да я наблюдава с особено презрение. Джери весело й махна, докато минаваше покрай нея. „Чудя се какво ли ще си помисли дъртата крава, ако разбере какво нося под дрехите си.“

Джери хлътна из пътеките на магазина и започна да хвърля в количката кутии, буркани и опаковки, без дори да поглежда етикетите им. Беше прекалено заета с мисли за Клеър. Дали „Къщата на дървото“ е най-подходящият терен за среща? Трябваше ли да избере по-дискретно място, където нямаше ненужно да привлича вниманието на хора като Маргьорит?

Джери не забеляза Фран О̀Брайли, докато едва не се блъсна в нея. От пръв поглед забеляза, че жената с огненочервената коса е притеснена, с леко смутен поглед пъхна в количката си някаква кутия. Трябваше й секунда, за да осъзнае, че собственичката на „Франсоаз“ е гузна, задето Джери я е хванала да купува полуготова торта.

— Да, знам — каза Фран и се усмихна притеснено. — Аз и моето кулинарно образование.

Джери се засмя.

— Не съм тази, която би те съдила, повярвай ми. У дома ме наричат Кралицата на мършавата кухня.

— Ти обаче нямаш репутация, която да отстояваш. — Фран хвърли подигравателен поглед към Маргьорит, която се влачеше по пътеката.

„Правилно си се досетила“, помисли си Джери. Каквато и репутация да е имала, отдавна вече бе разбита на парчета.

— Тайната ти е на сигурно място при мен — каза тя и сложи пръст на устните си. — Като заговорихме, как върви бизнесът?

Тя си спомни как Фран се бе преселила тук — самотна майка от Бруклин, заменила секретарското си място за една мечта. Беше преди колко… осем, девет години? Оттогава жилавата, дребничка Фран, която наричаха „рижава катерица“, вечно забързана, бе наистина успяла. Сладкарничката й бе толкова популярна, че отпред винаги се виеше опашка.

Фран засия.

— Всъщност мисля да разширя сладкарницата. Ако чуеш за някое местенце, ми се обади. Трябва да е с поне два пъти по-големи размери и все пак наемодателят да не ме изяде с парцалите.

— Ами имотът на Далримпъл? Чух, че го е обявил за продан. — Джери тутакси си представи старата порутена къщичка с розови храсти, които пълзяха по предните стени, и парчета теракотени керемиди, разхвърлени из целия двор. — Не вярвам да му иска много. Доста е занемарено.

— Да, знам. Беше първото място, което огледах. Би било идеално — изцяло за търговски цели. Само че е малко встрани от главните пътища. Ще загубя обедния поток от клиенти. — Фран изглеждаше замислена, сякаш не бе напълно избистрила идеята си.

Побъбриха си още малко за високите цени на недвижимите имоти, преди Джери да потегли.

Петнайсет минути по-късно вече пътуваше към къщи. Зави по „Грийн Уилоу“ и махна на Том Кемп, надвесен на плета си с ножица в ръка — приличаше на голяма питанка. Припомни си времето, когато бившият партньор на Мартин беше хлътнал по Сам, и се почуди дали все още продължава да се надява. Дали любовта наистина извира от вечността? Нямаше как да разбере. Мъжете, с които се срещаше, бяха ергени. Единствено Обри беше различен по начин, който все още не можеше да определи.

Зави от „Грийн Уилоу“ по „Меса“ и намали заради две момчета на велосипеди. По-надолу малката дъщеря на Марси Уолтърс играеше на дама на тротоара, докато брат й караше като луд кънки „Хот Уийлс“. Майк се вбесяваше, че не може да паркира линкълна си на тротоара, без да се притеснява, че някое хлапе може да го одраска. Затова пък всичко в квартала, което Майк мразеше, тя обожаваше — старите къщи в испански стил, построени плътно една до друга (по много от тях все още стояха коледните лампички), и съседите, които ти махаха за поздрав и знаеха всичко, случващо се наоколо. Не би ги заменила с кокетната нова къща на Майк на хълмовете, както не би сменила работата, която обичаше, за друга, макар и за два пъти по-голяма заплата.

Джери спря на алеята пред дома си и първото, което забеляза, беше колелото на Джъстин, захвърлено пред гаража. Спокойствието й се изпари. По дяволите! Колко пъти му е казвала…

„Кротко — прекъсна я вътрешен глас. — Не искаш да сбъркаш с тона за разговори.“

Завари сина си, излегнал се пред телевизора, улисан във видеоигра. Той едва вдигна поглед, когато тя влезе.

— Къде е Анди? — извика тя и стовари покупките на кухненския плот.

— Ъъъ?

— Сестра ти. Нали се сещаш — метър и шейсет, къдрава черна коса. Последно е забелязана с червена тениска и джинси.

— Не знам… предполагам, че е с Финч. — Очите му останаха залепени за екрана, на който изненадващо реалистични състезателни автомобили се провираха през тунели и завои.

— Каза ли кога ще се върне?

— Не.

Джери въздъхна. Когато Анди и Финч бяха заедно, губеха представа за времето. Щеше да е истински късмет, ако се прибереше навреме за вечеря. Но не бяха ли и те със Сам същите? На тази възраст бяха неразделни. Джери вероятно беше прекарала повече време в къщата на Сам, отколкото у дома.

Джъстин все още не беше помръднал.

— Ей, момченце^[2], имам нужда от помощ. Ако не те затруднявам особено… — Престарелият им лабрадор дремеше пред камината, но все пак вдигна сивата си муцуна. — Не ти — каза тя. Бъстър с въздишка отново отпусна глава на лапите си.

Джъстин я погледна глуповато.

— Ъъъ, да, мамо. След минута.

Джери отново въздъхна. На фона на маниашкия саундтрак, дънещ от дневната, дните, в които тя и сестрите й играеха под арките в парка „Палисейдс“ на циганки гадателки и стрелба с пушки, изглеждаха със златен ореол. Беше сигурна, че синът й, излегнал се на дивана в раздърпани джинси и още по-размъкната тениска на „Лейкърс“, щеше да се изсмее на идеята.

Сама се върна за останалите покупки. Майка й натякваше, че е прекалено отстъпчива с децата и не може да ръководи кораба си във вярната посока, ако от време на време не изплющява камшикът. Но Джери не си падаше по строгото командване. Не беше ли постъпвала точно така и с Майк? Жонглираше между работата и децата, винаги имаше готов списък с покупки, задачи и задължения: коктейли с клиенти, вечери с хора, които едва познаваше, редовните сбирки на кънтри клуба.

Ако не бяха семейство Доусън, кой знае още колко щеше да продължи по този начин? Душата й се сви при спомена, макар че в известен смисъл там се криеше и нейното спасение. Пол и Нанси Доусън, двойка, която познаваше от църквата, имаше желание да се запише в клуба. Джери не виждаше причина такива мили хора да не бъдат посрещнати с отворени обятия и предложи да им помогне. За съжаление членовете на Управителния съвет не бяха на същото мнение. След резултатите от гласуването разбра, че семейство Доусън не са достатъчно шик, за да станат част от тълпата на „Дос Палмас“.

— Те бяха наясно с риска — беше й казал Майк, когато разплакана се втурна при него. — Това е частен клуб, а не религиозна организация. — И допълнително разпали гнева й.

— Разбирам. Стават за организиране на акция за жертвите от земетресението в Никарагуа, но не и да се разхождат край басейна и да си показват тена.

Майк сви рамене.

— Има много съображения.

— Имаш предвид, че Пол не играе голф, а Нанси не е член на Управителния съвет на музея?

— Това няма нищо общо и ти го знаеш. Престани да раздухваш случилото се. Те просто… ами не се вписват.

— Може би и аз не се вписвам — сряза го тя. Беше убедена, че и нея не биха приели в клуба. Не че я беше грижа за членството. Майк бе запленен от идеята.

На следващия ден му бе съобщила, че зарязва клуба. Но ако тайничко се бе надявала той да я последва, си беше направила сметката без кръчмар. Майк не видя причина да не прекарва уикендите си в „Дос Палмас“ само защото тя е достатъчно глупава да си седи вкъщи. Горе-долу тогава той се запозна със Синди — наскоро разведена и запалена по голфа. Синди с меденото гласче, тънинката талия и бебешко сините очи, които можеха да зашеметят мъж от петдесет крачки. Връзката им започна и всичко беше въпрос на време. Ожениха се преди година и Джери им желаеше всичко най-хубаво. Нямаше нищо против Синди, както и против Майк. Всичко се нареждаше прекрасно. Само се замисли какво бе виждал той в нея.

Джери разтовари покупките, прибра ги и се захвана с вечерята. Напълни дълбока тенджера с вода и когато тя завря, пусна вътре пакет спагети. Тръгна да търси буркана с рагу, който беше сигурна, че имаше. Едно от прекрасните изобретения на двайсети век, помисли си тя, е сосът за спагети в буркан. Ще прибави хамбургер и ето ти прекрасна вечеря.

Вечерята бе почти готова, когато Джъстин се появи в кухнята да й помогне. Накара го да сложи масата, като се опитваше да не забелязва, че подрежда вилиците и ножовете не където трябва и остави кутията с мляко извън хладилника. Анди влезе точно когато щяха да сядат на масата.

Джери наблюдаваше как дъщеря й съблече якето си и го метна към една от закачалките до вратата. Страните й бяха поруменели от нещо повече от студа. С Финч май бяха прекарали доста време на щанда с гримове в „Ръскс“. А това не беше ли нова обеца? Трудно бе да се каже, като се имаше предвид броят им по ушите й.

— Точно навреме — каза тя.

Анди бавно пристъпи до масата.

— Какво има за вечеря?

— Спагети — отговори спокойно Джери, макар да бе очевидно какво има на масата. — Забавлявахте ли се с Финч?

— Почти през целия ден бяхме в ранчото. После Хектор трябваше да отиде в града и ни докара. — Анди се отпусна на стола си и изгледа спагетите без особен интерес. — Пробвахме разни неща в „Ръскс“.

— Така ли?

— О, да. Видяхме роклята на Лора. Ще трябва да ходи на проба.

— Хубава ли беше? — Джери се сети, че сватбата ма Лора и Хектор е след няколко седмици. Все още не им беше избрала подарък. Какво би могла да купи на двама, които биха прекарали живота си на кон и ако можеха, щяха да спят под звездите?

— Да. Не е претруфена или нещо подобно. По-скоро прилича на дълъг комбинезон. — Анди си намаза филийка с масло. — И ще носи венец, а не воал.

Предстоящата женитба сигурно щеше да е различна от тази на Алис. Вместо в църква щеше да е на моравата пред „Исла Верде“ и на селската церемония на открито щяха да присъстват само неколцина от най-близките приятели и роднини. Джери се замисли каква сватба биха направили Сам и Иън, ако решат да надянат брачните окови. Познаваше Сам — за по-рационално щеше да я съчетае с кръщенето. Защо да не убие два заека с един куршум? Усмихна се при тази мисъл.

— Сватбите са глупаво нещо — не се стърпя Джъстин. Беше кисел, защото Джери му каза, че не може да доведе приятеля си Несто.

— Само глупак може да се изкаже така неподготвен — високомерно му го върна Анди.

— И кой те светна? — вторачи се в нея Джъстин.

— Попитай, когото и да е.

Джери шумно пусна вилицата в чинията си.

— Ей, няма ли да престанете. — Изведнъж усети насъбралата се умора в тялото си. Как би могла да въведе Клеър в семейство, в което брат и сестра обикновено се преследваха като куче и котка? — Бих искала поне веднъж, само веднъж, да приключим вечерята без препирни.

Анди и Джъстин кротнаха до края на вечерята. Придържаха се към безопасни теми: новият учител, заменил господин Гайгър в училището на Джъстин, пробите за Малката лига след няколко седмици, автомивката, която Анди и Финч организираха, за да съберат пари за „Изгубените лапи“. Когато заразчистваха масата, Джери се чувстваше по-оптимистично настроена. Въпреки това изчака да сложат всичко в миялната машина и да се настанят в хола с купичка сладолед в ръка.

— Хлапета, трябва да ви кажа нещо. — Тя седна на дивана.

Джъстин отпусна лъжицата си с разтревожен поглед.

— Нещо лошо ли? — Изражението на лицето му приличаше на онова, което имаше, когато им съобщи, че ще се развежда с баща им.

— Никак даже — отвърна тя. Прилоша й. Не бяха ли преживели достатъчно? Защо да не напише книга „Петдесет начина да съсипеш живота на децата си“? — Просто трябва да ви кажа нещо. — Премести погледа си от Джъстин към Анди, която също беше притихнала. Джери би дала всичко да върне времето назад, когато бяха малки и все още вярваха във Феята на зъбчето, а идеята за неизвестната им сестра нямаше да им се стори толкова странна. — Спомняте ли си, разказвах ви за времето, когато бях в манастир? И защо го напуснах?

— Защото не е трябвало да ставаш монахиня, нали така? — предпазливо я изгледа Анди.

— Отчасти. — Джери си пое дълбоко дъх. — Също и защото бях бременна.

Настъпи дълга и зашеметяваща тишина. Никой не каза нищо.

Анди стоеше с отворена уста. Взираше се в Джери, сякаш е натрапник, нахлул току-що през вратата. Джъстин изглеждаше истински объркан.

— Но… ти не си била омъжена за татко тогава.

Анди се извъртя рязко и го погледна ядосана.

— Не схващаш ли! Не е била омъжена, точка. — И се обърна към Джери: — Не мога да повярвам, че не си ни казала.

— Не виждах причина да го направя. — Джери говореше спокойно, сякаш с тона си можеше да ги накара да повярват, че това е напълно разумно обяснение.

— А защо сега ни казваш? — Анди присви очи.

— Случи се нещо.

— Какво?

Джери усети, че в гърлото й все едно засяда рибена кост. Беше по-зле от вечерта, когато им каза за Майк, защото тогава поне имаха някаква представа какво да очакват. Сега сякаш хвърляше бомба върху селце, което си живее мирно и щастливо. Преглътна с усилие.

— Имате сестра… и тя иска да се запознае с вас.

Анди пребледняла се взираше в нея.

— Не мога да повярвам.

— Казва се Клеър — продължи Джери със същия оптимистичен тон. — Допреди няколко седмици не знаех къде живее. Оказа се съвсем наблизо — по-нагоре на брега на океана. Ще пристигне следващата седмица, за да се запознаете.

— Не мога да повярвам — повтори Анди и поклати глава.

— Как изглежда? — попита Джъстин насърчително. На Джери й се прииска да го разцелува.

— Хубава е. Мисля, че ще я харесате.

— Все едно описваш кученце. — Гласът на Анди беше изпълнен с упрек.

— Тук ли ще остане? — Сладоледът в купичката на Джъстин се беше разтопил и приличаше на кафява супа.

— Не и този път — каза Джери. — Решихме, че е най-добре да отседне в мотел… Докато не се поопознаем.

Анди простена:

— Кажи ми, че това не се случва.

— Съжалявам, че ви го сервирах така. — Джери се пресегна и успокояващо сложи ръка на коляното на Анди, но тя я отблъсна като попарена. — Трябваше да ви кажа. Исках да ви кажа. Но… всичко се случи много преди вие да се родите. — Не добави, че Майк беше непреклонен в решението си тя да запази тайната.

— Защо не си я задържала? — В момента Джъстин изглеждаше толкова невинен, както когато беше малък и искаше да знае защо дядо Ед трябва да отиде на небето, та сърцето й се късаше.

Тя нежно му се усмихна.

— Бях млада. И ти си прав… тогава не бях омъжена за баща ви. Страхувах се, че няма да се справя с отглеждането й.

— Баба не можеше ли да ти помага?

Често сама се бе питала за същото, но в крайна сметка решението беше нейно.

— Тя работеше на две места и се грижеше за чичо Кевин. Нямаше да е честно.

— Ами ако беше един от нас?

Всички погледи, включително и на Бъстър, се насочиха към Анди. Имаше нещо в гласа й… нещо толкова самотно и жално. Изведнъж Джери разбра истинската причина толкова дълго да пази тайната — знаеше, че това е в основата на всичко, общият знаменател в уравнението. Не си ли бе задавала същия въпрос?

— Ситуацията беше различна, когато вие се родихте. По-скоро бих отрязала едната си ръка, отколкото да оставя някой от вас. — Каза го решително и не остави нито капка съмнение.

— Твърдиш го сега. — Анди нямаше да бъде спечелена толкова лесно. — Но ако аз бях вместо нея, щеше да направиш същото — да ме дадеш за осиновяване.

Сърцето на Джери се сви.

— О, скъпа. Знаеш, че…

Беше прекалено късно. Анди вече бе скочила и тичаше към стаята си. Минута по-късно Джери чу как вратата се затръшна. Въздъхна дълбоко и неравномерно, а въздухът в дробовете й сякаш бе свит и изпуснат през прекалено малък отвор. „Нека да бъдат петдесет и един начина как да съсипеш живота на детето си“ помисли си тя. Погледът й се закова в купата със сладолед, която Анди беше оставила на пода, а Бъстър вече лакомо облизваше.

Джъстин, отпуснал се на дивана, равнодушно подхвърли:

— Нека да изяде и моя.

 

 

По-късно същата вечер Джери четеше в леглото си, когато някой почука на вратата на стаята й.

— Влез — извика тя.

Анди подаде глава.

— Джъстин плаче в стаята си. Просто реших, че трябва да знаеш. — Гласът й беше делови като на телевизионна водеща, която съобщава, че двеста души са загинали при самолетна катастрофа. Изражението на лицето й обаче говореше друго.

— Ела тук. — Джери потупа леглото до себе си. След секунда колебание Анди, безразлична, прекоси стаята. Беше се преоблякла в клин и стара тениска на Майк — обичайната пижама напоследък. Застана до леглото и с къдравата си коса, опъната назад с ластик, приличаше на самотен жерав на брега на езеро.

— Искаш ли да поговорим? — попита я Джери.

Анди я погледна с дълбоко наранен поглед, сякаш искаше да каже: „Защо въобще питаш?“ После с въздишка се отпусна на леглото до майка си. Джери си припомни как децата й се сгушваха до нея като кутрета, по едно под всяка мишница. Тогава й се струваше, че никога няма да се наспи, но сега би направила всичко, за да върне времето назад. Тя отбеляза с листче мястото, докъдето беше стигнала, взирайки се в книгата на автор с нетипичното име Дафни Сийгрейв, без всъщност да прочете и ред.

Опита различен подход.

— Съжалявам, че те разстроих.

Анди сви рамене.

— Джъстин плаче. Не аз.

Джери въздъхна. Напоследък мислеше за дъщеря си преди и след развода, защото явно бе загубила не само съпруга си. Слънчевото и любвеобилно момиче, което непрекъснато бъбреше, помагаше й в домакинството и често я прегръщаше без повод, вече го нямаше. Беше се превърнало в непрощаваща тийнейджърка с каменна физиономия.

— Ще ти помогна ли — нежно започна тя, — ако ти кажа, че и аз съм също толкова притеснена за срещата си с нея, колкото и ти?

Анди вдигна глава. На приглушената светлина от нощната лампа погледът й показваше колко е наранена.

— Разликата е, че ти имаш избор. Ние нямаме.

— Права си — призна Джери и видя проблесналата изненада на лицето на дъщеря си. Толкова дълго си бяха блъскали главите една в друга. — И все пак… — Тя рискува и се усмихна. — Не си ли поне малко любопитна?

— Може би. — Анди си играеше с конец от покривката на леглото. След малко попита толкова тихо, че Джери се напрегна, за да я чуе: — Какво те накара да я потърсиш?

Погледът на Джери се прехвърли към окачения в рамка филмов плакат — „Закуска в Тифани“ на италиански, който с Майк бяха купили през медения си месец, а сега изглеждаше като сувенир от един друг живот.

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Мисля, че има нещо общо със Сам. Когато я видях бременна. Не знам… просто реших, това е всичко.

— Не си ли мислила за нея, след като аз съм се родила?

— Всеки Божи ден. — Тя хвана ръката на Анди и спря нервното чоплене на конеца. — Тогава нямаше смисъл да я търся. Дори да я бях открила, осиновителите й не биха разрешили да я видя. Освен това баща ти… — остави изречението незавършено.

— Татко е знаел?

Тя кимна.

— Казах му, преди да се оженим. — Тогава Майк беше проявил разбиране. Едва след като децата се бяха родили, той обяви истинските си чувства по въпроса. Не искал децата им да имат лошо мнение за нея, беше заявил тогава. Прекалено засрамена, за да спори, бе оставила нещата така.

Устните на Анди се извиха в усмивка, която приличаше повече на гримаса.

— Странно, нали? Мислех, че татко и Синди ще ни изненадат с бебе. Не го очаквах от теб.

— Предполагам, всички сме малко шокирани.

— Какво ще правим сега?

Джери се пресегна и отметна къдрица от челото на дъщеря си.

— Най-важното, което трябва да помниш, е, че много обичам теб и Джъстин. Това никога няма да се промени. — Съзря блясъка на сълзите в очите на Анди.

— Финч понякога говори за това, какво е да израснеш без родители. Винаги съм се чувствала такава късметлийка… — Тя се обърна и Джери сякаш застана пред стена, която се чувстваше безпомощна да разбие. — Ще си лягам. Утре ще ходим ли на църква?

— Искаш ли?

Анди, за която неделите се бяха превърнали в бойно поле, кимна едва-едва, преди да се надигне и да се насочи към вратата.

Джери също се изправи.

— Ще отида да нагледам брат ти.

Анди спря на прага и се обърна, а върху лицето й падаше сянка. На бледата светлина от коридора осветената й половина блестеше като чисто нова монета.

— Татко му липсва.

— Знам. — Джери я целуна по челото. — Лека нощ, скъпа. Приятни сънища. Не…

— … се оставяй на чудовищата — довърши Анди вместо нея, усмихна се леко и поклати глава, сякаш бе свидетел на детски лудории. В момента изглеждаше толкова пораснала, че на Джери й се прииска бързо да я дръпне от ръба на зрелостта така, както би я дръпнала от пътя на бърз влак.

 

 

Влязоха в църквата малко след встъпителния химн и седнаха до Анна Винченци на предпоследната пейка. Жената се усмихна и им подаде молитвеник. Изглеждаше все така старомодно облечена с безформената си риза на цветя и все пак имаше нещо различно в нея. Изведнъж Джери разбра какво е. Беше свикнала да я вижда със сестра й — как стоически бута инвалидната количка на Моника, а Моника я третира като част от антуража си, засенчвайки всяко нейно действие. Днес Анна беше с майка си. Сигурно бе един от добрите дни на госпожа Винченци.

— Страница тринайсет — прошепна Анна, докато майка й с празен поглед се взираше пред себе си, като привидение с хлътнали очи, а черният воал, преметнат върху белите й коси, само допълваше впечатлението.

Джери погледна към децата си. Джъстин, с все още леко подпухнало лице, тихо прелистваше молитвеника си. Анди се държеше подобаващо и за разнообразие беше облечена прилично с блуза с дълъг ръкав и кадифено сако. Джери я видя да вади нещо от джоба си и с изненада установи, че е молитвената броеница, която баба й беше й подарила за първото причастие.

Богомолците се изправиха за ритуала на разкаянието и Джери започна да повтаря с останалите:

— Признавам пред всемогъщия Бог и пред вас, мои братя и сестри, че съгреших по своя вина — тя леко допря юмрук до гърдите си — в мислите и думите си, в делата си и онова, което не успях да сторя…

Познатите ритми на месата я обвиха като топло одеяло и когато дойде време за причастието, се почувства като пробудена от кратка дрямка. Проправи си път по пътеката, покрай месестото лице на Алтеа Уормли, която носеше безумна, старомодна жълта шапка отпреди няколко години; Дейвид и Карол Райбак с болнавия им син Дейви; възрастните близначки Роуз и Олив Милър. Пред олтара, когато вдигна глава да приеме Божието тяло, видя благите сини очи на отец Дан, които сякаш се взираха в душата й и харесваха онова, което виждаха. Усети прилив на благодарност. През годините, откакто го познаваше, никога не я бе критикувал или осъждал. Докато другите клюкарстваха зад гърба й, Дан сякаш разбираше страстите и нуждите й. Нужди, за които той със сигурност се беше преборил със себе си. С всички жени, които воюваха за погледа му, той трябваше или да е гей, или от камък, за да не се изкуши.

Затвори очи и долови само шума от дрехите и аромата на колосани ризи и тамян. Шепотът му заедно с тялото Христово, което й подаде, я обля като хладка вода.

Темата на последвалата проповед бе като продължение на днешното четене на Послание на свети апостол Павел към Коринтяните. С дълбокия си глас отец Дан цитираше:

— Ако кракът каже: „Тъй като аз не съм ръка, то не принадлежа на тялото“, това не го прави по-малка част от тялото… — Той вдигна глава с обичайната си лека усмивка, която май съдържаше закачлива покана за разбирателство. — „Кой сред нас не е изпитвал подобно нещо?“ Шефът ни казва да свършим това или онова, а ние отвръщаме: „О, не, не аз. Това не е моя работа. Кажете на господин Джоунс в другата стая.“ Или съпругата моли съпруга си да наглежда децата… — погледът му се насочи към Джанет Стикни и децата й, пет червенокоси момчета между две и дванайсет години — … а той: „Това е твое задължение. Аз съм прекалено зает да изкарвам прехраната за семейството.“ — Отец Дан изчака кикотът да затихне. — Смисълът е, че всички сме виновни, задето се разкъсваме и мислим дадено нещо за проблем на някой друг, а не наш. Апостол Павел казва, че има много части, но едно е тялото. — Той замълча. — Считам, че това се отнася не само до работата и семейството ни, но и до взаимоотношенията помежду ни. Защото, ако се чувстваме по-слаби откриваме сила в тялото като неразделна цялост.

Думите му можеха да се отнасят и само за нея. Защото въпреки всичките й неразбирателства с Църквата именно това я караше всяка неделя да идва тук — да си припомня, че не е сама. Джери погледна към Анна, която тихичко се опитваше да успокои майка си, станала тревожна. В сравнение с проблемите на Анна — грижата за престарял родител в комбинация с дългите часове угаждане на безкрайните капризи на сестра й — собствените й изглеждаха невзрачни.

Изправиха се за финалния химн „Отче, благодарим Ти“ и Джери усети как за пръв път от седмици я обзема спокойствие. Дори Анди и Джъстин изглеждаха укротени. Те се присъединиха към редицата енориаши, които се опитваха да си проправят път до стълбите, където тя спря да поприказва с отец Дан.

— Прекрасна проповед — поздрави го Джери.

— И миналата неделя щеше да ти хареса много. — Директен упрек, че тогава беше пропуснала литургията, макар блестящите му очи да й казваха, че го е споменал само защото се безпокои за нея. — Всичко наред ли е?

— Наред е — излъга тя. — Освен че имам нужда от почивка.

— Сестрите те държат изкъсо, а? — Той широко се усмихна. Участието й в производството на мед в „Благословената пчела“ явно го забавляваше по някакъв начин.

— Знаеш старата поговорка „Луд умора няма“.

— О, значи не става дума само за работа.

Тя се усмихна при намека за Обри.

— Изненадана съм, че не си го чул от Маргьорит.

Той многозначително повдигна едната си вежда.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— Нищо, отче. — Погледна го толкова невинно. Ръката й, която той взе между своите, приличаше на цвете, притиснато между страниците на книга.

— Когато ти се прииска да поговорим, знаеш къде да ме намериш.

Преди да успее да му отвърне, той се обърна към група жени от олтарното дружество и я остави да се оглежда за децата си. Забеляза Анди с няколко приятелки от училище. Малко по-встрани Джъстин беше в плен на словесните излияния на словоохотливия стар господин Хенеси, някогашен морски търговец, вече пазач в църквата, откакто Джери се помнеше.

Сети се, че им бе обещала на връщане да спрат в „Ликети Сплит“. Джъстин беше във възрастта, когато можеше да изяде цяла връзка банани, а за обяд пак да е пръв на масата. Може би по-късно, ако Анди и Джъстин са в настроение, ще се разходят из каньона Уилър. По това време на годината той изглеждаше особено красив, а и не беше толкова студено. Ябълково време, би казала майка й, защото близо до овощните градини човек все още можеше да усети лек ябълков аромат от изпопадалите на земята плодове. С малко късмет нямаше да срещнат мечки като онази, която Уолдо Скуайърс твърдеше, че е видял миналата седмица на хълма Чоро (не можеше да се вярва на Уолдо, особено като се имаше предвид дългогодишната му и добре документирана битка с бутилката). Всъщност след всичко, което бяха преживели, какво значение щеше да има едно или две диви животни?

Джери усети внезапен прилив на оптимизъм. Нещата щяха да се наредят по някакъв начин. В края на краищата децата й щяха да приемат Клеър… и Клеър щеше да ги приеме. Един ден можеше заедно да ходят на служба, на сватби и кръщенета в родата — семейство като тялото, за което е говорил апостол Павел, тяло, съставено от неравни части, но силно в своето единение.

В момента, в който Джери стигна последното стъпало, светът сякаш потъна в сянка. Тя погледна към небето, където слънцето бе изчезнало зад облаци, появили се от нищото. Продължаваха да се събират още облаци над вълнистите върхове на планините на запад, а вятърът ги подхващаше и с тихо, поверително шумолене бързо ги придвижваше над дърветата. Джери потрепери и вдигна яката на сакото си.

— Анди! Джъстин! — извика тя.

Явно нямаше да ходят никъде. Щяха да имат късмет, ако успееха да се приберат у дома, без да се измокрят до кости.