Айлин Гоудж
С вкус на мед (18)

Седемнадесета глава

Анди преглеждаше списъка на лекарите, изпратен от Финч по електронната поща, когато усети първите спазми. Изтича в банята и заключи вратата. „Моля те, Господи, нека да се окаже това, което си мисля. Кълна се, че ще посещавам службите всяка неделя чак до края на живота си.“ С треперещи ръце разкопча ципа на дънките.

И наистина, по бикините аленееше петно кръв.

Усети как в нея се разлива вълна от облекчение, приседна на капака на тоалетната чиния и дръпна една хавлиена кърпа, за да заглуши напиращото ридание. Чак сега осъзна колко е била уплашена. Ако беше бременна, нямаше да може да направи аборт. А в същото време не виждаше как би могла да го задържи. Щеше да се получи като с Клеър. Дали животът й щеше да е по-добър, ако Джери я бе задържала… или просто по-различен. На Анди й хрумна, че решенията в живота, които са сто процента правилни или погрешни, се броят на пръсти. Родителите на Клеър може и да са дали всичко от себе си при възпитанието й, също както за нея Джери бе направила най-доброто. А ако семейството на Анди напоследък се бе променило до неузнаваемост — с напълно непознати нови играчи и съвършено различни правила, — то тази промяна бе започнала дълго преди появата на Клеър.

Първия път, когато Анди прегърна бебето на Сам, преди по-малко от седмица, осъзна какво означава съвършенство, когато нещата са на мястото си. На свидетелството за раждане той щеше да е записан като Джасинто Уесли Карпентър, кръстен и на двамата дядовци, но накратко щяха да му казват Джак. Единственото момче в изцяло женско семейство, вече успяваше да върти всички на малкия си пръст с тези толкова сини очи и трапчинки на бузите. Леля Сам не можеше да откъсне очи от него, а Лора не преставаше да му гука. Дори хладната, елегантна Алис не успяваше да се сдържи и издаваше гальовни звуци. А когато започваше да плаче и не желаеше да спре, баба го слагаше на коленете си и го потупваше, докато не се оригнеше.

Когато идваше нейният ред, Анди го гушваше толкова внимателно, сякаш бе крехко захарно творение. Изглеждаше толкова малък, въпреки че миниатюрното юмруче стискаше пръста й с неподозирана сила. Така и не успя да проумее доверието, с което гледаше към нея. Той все още не знаеше какво значи да те наранят; не беше научил, че трябва да наблюдаваш особено внимателно хората, които би трябвало да те защитават.

Тогава се бе почудила какво ли е да си има свое бебе. В същия този миг разбра каква саможертва бе направила майка й — съвсем не ставаше дума за безсърдечна постъпка, а може би за най-трудното нещо, което някога й се е налагало да направи.

Анди се изправи и усети, че краката й треперят. Нямаше търпение да каже на Саймън. Също и на Финч. Щяха да са толкова облекчени.

Извади тампон от шкафа под мивката и се усмихна при мисълта, колко мразеше момента, когато й идваше. Баба й веднъж каза, че по нейно време са наричали цикъла „приятел“ на жената. Анди вече разбираше защо. Скъса опаковката на „Тампакс“-а, сякаш вътре бе скрит най-безценният подарък на света.

Джъстин избра точно сега да започне да блъска по вратата и да писка:

— Хайде де, трябва да вляза! Да знаеш, че не си единствената в къщата!

Огледа се в огледалото на аптечката, забеляза поруменелите си бузи и се ухили като глупачка. Внимателно се намръщи, преди да отвори вратата.

Брат й се намръщи на свой ред.

— Защо се бавиш толкова?

— Аз съм момиче — уведоми го високомерно тя, сякаш повече обяснения не бяха нужни. — Защо не отиде в тоалетната на мама?

— Тя е под душа.

— Приеми истината, откъм брой си в неизгодно положение. — С удоволствие му напомняше, че у дома е малцинство.

— По ми беше хубаво, докато бе при татко — оплака се той, но тя знаеше, че не казва истината. През изминалата седмица се бе държал по-мило от обикновено, а онзи ден дори й даде портативния си CD плейър.

Анди профуча покрай него и излезе в антрето.

— Учудвам се, че си забелязал, че ме няма. Непрекъснато киснеш у Несто.

— Не е непрекъснато. — И се усмихна самодоволно.

— Добре де, прекара цял един ден у Обри. Голяма работа. — Миналата събота Обри беше поканил Джъстин и Несто и оттогава брат й говореше все за този ден.

— Не бяхме само там. Ходихме на кино и ядохме бананов сплит.

— На мен ли ми се струва, или искаше да ходиш до тоалетната? — присви тя очи.

— Искам. — Промъкна се покрай нея и тресна вратата. Анди хукна към хола и грабна телефона. Саймън се обади след второто позвъняване.

— Фирма Уинтроп, Уинтроп и Уинтроп. С кого бихте искали да ви свържа, моля? — Въпреки че това бе стандартният му поздрав, тя не се сдържа и се ухили, сякаш го чуваше за пръв път.

— Отдел клиенти, моля — влезе в тона му тя.

— Съжалявам, но всички линии са заети.

Тя престана с преструвките.

— Саймън, направо няма да повярваш, но…

— Великите умове мислят еднакво — прекъсна я той. — Тъкмо се канех да ти позвъня.

— Наистина ли?

— Трябва да ти покажа нещо.

— Какво.

— Изненада е.

— Намекни поне нещичко.

— Много скоро ще разбереш. Ще те взема след половин час. — Както обикновено дори не си направи труда да попита дали е заета.

Когато наду клаксона отвън на алеята, Джери все още се приготвяше за срещата си с Обри, а Джъстин бе хукнал към Несто. Извика „довиждане“ на майка си от вратата на спалнята и излезе.

— Изпусна вчерашните вълнения — каза му тя, докато колата преминаваше с гръм и трясък по тихата улица. — Мама взе Сам и Иън от болницата. Каза, че било голям майтап, дето и двамата били в инвалидни колички.

— Имат късмет, че останаха живи. Разбра ли се какво е предизвикало катастрофата?

— Сърна. Иън извил рязко волана, за да я избегне. — Покрай цялата суматоха истината бе излязла наяве едва на следващия ден.

— Можеше да е и по-зле.

Не беше нужно Саймън да й го казва.

— Баба ми е убедена, че са ги пазили ангели хранители.

— Бабини деветини — отвърна добронамерено той.

— Не можеш да си напълно сигурен. — Саймън твърдеше, че е атеист, но според нея това бе така единствено защото му бе трудно да повярва в съществуването на загрижен образ на баща, пък бил той и Бог.

— И ти не можеш да си сигурна, че подобни неща съществуват.

— Никой не може да е сигурен.

— Защитата се оттегля.

Отби към „Хибискус“, където къщата на госпожа Крофорд бе украсена за Великден още отсега. Тя бе учителка в забавачката към начално училище „Портола“ поне от сто години и се пенсионира съвсем наскоро. Беше на осемдесет и нещо, но все едно че бе на пет и за всеки празник изрязваше и редеше различна украса. Точно сега се бе спряла на рози, направени от салфетки, пиленца от близалки и дебели шарени конци.

— Какво искаше да ми покажеш? — попита го тя.

— Ще видиш — усмихна се загадъчно той.

Пресякоха празния терен, където Анди и най-добрата й приятелка от началното училище Ейми Сноу изобретяваха препятствия от дръжки на бърсалки и метли, после се преструваха, че са коне, цвилеха и подтичваха наоколо. След това Саймън сви нагоре по хълма към училището.

Спря пред административната сграда, която изглеждаше пуста, но видя портиера да бута пред себе си количка триколка. Саймън извади ключа от стартера и я погледна многозначително. Разчитай на Саймън да се добере до ключ. Сигурно го бе взел лично от директора, който приемаше момчето като член на ръководството.

Щом влязоха, я поведе към офиса на „Скрайб“, където посочи стола до бюрото си.

— Сядай. — Отключи най-горното чекмедже и извади малък касетофон. — Помниш ли, че миналата седмица заминах за малко на север?

— При приятеля на Моника от Станфорд ли? — Саймън бе пропуснал два учебни дни.

Той кимна и пъхна някаква касета.

— Докато бях там, посетих още някого.

— Кой? — Тя не бе в настроение да гадае за това или онова. — Саймън, би ли…

Той включи касетата. Отначало просъскваше само празната лента, но след това се разнесе гласът на Саймън:

— Добре. Оправих го. За пръв път използвам тази чудесия… извинявам се. Малко съм нервен. — Все едно че говореше някой притеснен ученик от шести клас, но тя отлично знаеше, че това е просто преструвка. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Долови тих мъжки смях.

— Спокойно, синко. Всички започваме отнякъде. — Мълчание. — Сега би ли ми напомнил, ако обичаш, в кое училище каза, че учиш?

— Гимназия „Портола“, господине.

— Отче. Това не ми прилича на католическо училище.

— Защото не е… ъъъ, отче.

— В този случай не разбирам какво мога да кажа, което да заинтригува приятелите ти.

— Всъщност, ъъъ, това не е за училищния вестник. — Гласът на Саймън започваше да звучи по-дръзко. — Да не би да съм забравил да спомена, че работя и като репортер на свободна практика.

— Наистина ли? Дали съм чел нещо твое? — Гласът прозвуча развеселено.

— Писах статия за Моника Винсънт в „Кроникъл“ от миналата седмица. Да, аз я писах. Само мен избраха от местния вестник. Не е никак зле като за пръв път, нали?

— Аз така и не разбирам какво общо има това с епархията. — В гласа, който не можеше да бъде друг, освен на бащата на Клеър, започваше да се прокрадва известно напрежение.

— И до това ще стигна — продължи Саймън. — Знаете ли, пиша статия за местния женски манастир. Уж започна като проучване за часовете по интереси, но когато се задълбочих, видях, че за него може доста да се пише.

— Разбирам. И какво имаш предвид?

— Една жена, Джери Фицджералд, която се занимава с пчеларството. Та нейната дъщеря ми е приятелка и тя ми разказа нещо много интересно: преди много години майка й била монахиня, но се наложило да напусне манастира, защото се разбрало, че е бременна. — Мълчание. — Отче, добре ли сте? Изведнъж пребледняхте.

Чу се как някой кашля, за да прочисти гърлото си.

— Нннищо ми няма. Добре съм. Та какво казваше?

— А, да, според приятелката ми вие сте бащата на бебето.

Момент мълчание, последвано от приглушен вик.

— Как смееш! — Мъжът се бори да си поеме дъх. — Марш навън! Веднага вън! Преди да съм извикал полицията и да те обвиня, че… че се представяш за… за…

— За репортер ли? — Анди си представи как Саймън се подсмихва. — Отче, при цялото ми уважение, просто исках да чуя вашата версия. С една дума, нали знаете, някой радиожурналист може да дочуе и да се разпространи в цялата страна, а на мен не ми се ще да разбера нещо погрешно.

— Вън. Вън от кабинета ми! В противен случай ще…

— Ще какво? — В този момент Саймън заговори с напълно естествения си глас. — Ще уволните горката жена ли? О, да, и за това дочух нещичко. Как ви се струва едно такова заглавие — Детето на свещеник и бивша монахиня? Според мен е доста благозвучно, вие как мислите? Освен това вече съм насрочил и интервю с дъщеря ви.

— Какво искате от мен? — Гневът бе изчезнал, заменен от страх в гласа на мъжа.

— Нали ви казах. Пиша за…

— Тя те е изпратила, нали?

— Госпожица Фицджералд ли? Дори няма представа, че съм тук. — Поне това бе самата истина.

— Не повярвах, когато тя ме заплаши, но… — Гласът му внезапно пресекна. — Иска да ме сломи.

— Простете ми, отче, но на мен ми се струва точно обратното…

Последва рязко прекъсване.

Настанилият се върху бюрото Саймън спря записа. Анди седя дълго, загледана в касетофона, сякаш бе хипнотизирана.

— Нали не ми се сърдиш? — попита Саймън.

— Да ти се сърдя. — Примигна и го погледна. — Това е направо невероятно.

Той се ухили.

— Де да можеше да го видиш… разпадна се като стар ронлив хляб. Дори ми стана кофти заради човека.

— Баба ми е права. Тя казва, че имаш повече кураж, отколкото ти трябва. — Господи, Саймън, да изнудваш свещеник. Знаеш ли колко лесно всичко това можеше да рикошира в теб? — Не бе и помисляла, че е възможно подобно нещо да се случи, когато му се довери.

— Да, но не стана.

— Можеха да те арестуват или… да отидеш в ада.

— Нали не си забравила, че не вярвам в ада?

— Въпреки това…

— Виж, важното е, че се получи. Не е ли това най-важното. Обещах му да не споменавам нищо, ако обещае да се дръпне.

— Всъщност ти нямаше намерение да направиш подобно нещо, нали?

— Не, но той защо да го знае? — Саймън изглеждаше толкова доволен от себе си и тя изобщо не се съмняваше, че един ден наградата „Пулицър“ ще бъде негова.

— Ако майка ми разбере, направо ще побеснее. — Джери предпочиташе сама да води битките си.

— Което значи, че докато не знае, проблем няма. — Той стисна ръката на Анди и я повдигна към устните си. Зад очилата очите му изглеждаха огромни, докато се навеждаше над пръстите й. — Което ми напомня, че съм намерил един лекар — лекаря на Моника.

— Казал си на Моника!

Той пусна ръката й.

— Спокойно. Не съм й казал на кого му трябва лекар. Записът на отец Галахър временно я бе накарал да забрави добрата новина, но ето че отново се сети.

— Всъщност точно за това исках да гов…

— Не се притеснявай. Имам малко спестени пари. Не е нужно никой да разбира.

— Саймън, аз…

— Всичко ще бъде наред, обещавам ти. — Нежната загриженост в гласа му за малко не я накара да се разплаче.

— Не съм бременна — успя да изрече най-сетне тя. Той се олюля назад, напълно озадачен, а по лицето му плъзна глупаво изражение на облекчение. Скочи от бюрото, стисна я за ръцете и я издърпа да стане.

— Защо не ми каза? Аз си говоря ли, говоря… кога разбра?

— Преди малко.

— Сигурна ли си?

— Убедена съм.

Прокара пръсти през косата си и тя щръкна като петльов гребен.

— Това е направо страхотно. Искам да кажа, иха, направо… супер. — За пръв път в живота си Саймън загуби дар слово.

Привлече я към себе си и я целуна. Ако играеха в някой филм, сега щяха да свирят цигулки, но това не бе филм, а когато Саймън я отдръпна от себе си, за да я погледне, единственият звук бе дишането им.

След малко тя каза:

— Не мога да се начудя какво ли щеше да бъде.

— За какво говориш?

— За детето ни.

— С нашата ДНК? Щеше да е генийче. — Той се ухили. Тя поклати глава и стисна устни, за да не се засмее, защото само щеше да го окуражи.

— Надявам се да има още много, много време, преди да стана майка.

— Много по-трудно е, отколкото изглежда, повярвай ми. — Той стисна ръката й и двамата се отправиха към вратата. — Хрумна ми нещо. Надолу по пътя има един мотел. Не може ли просто да погледнеш, заради една статия за гнусните мотели от гледна точка на тийнейджърите? Помисли си колко ще се чете. Направо ще се редят на опашка, за…

Той все още говореше, когато тя профуча покрай него и хукна надолу по стълбите.

 

 

— Просто невероятно. — Майка Игнасия бе втренчила студените си очи над очилата за четене в Джери. На бюрото й бе струпана купчина писма, повечето неотворени, сякаш някой бе прекъснал обичайното й сутрешно занимание. — Току-що приключих разговор с Игуменството. По всичко личи, че имайки предвид доклада на сестра Клемънт, са преценили, че не се налагат драстични промени. Накратко казано, продължаваме както досега.

Джери я гледаше и не можеше да повярва. Когато преподобната майка я извика, бе убедена, че ще я накара да напусне. Косъмчетата по врата й настръхнаха. Не бе, както когато стоеше пред изображение на Девата, но си бе истинско чудо.

Тя издиша.

— Боже, Света Дево и Йосифе.

Майка Игнасия свали очилата, сгъна ги внимателно и ги пъхна в джоба.

— Честно казано, не знам какво да мисля — каза тя.

— Възможно ли е сестра Клемънт да си е променила мнението? — Още щом го изрече, Джери разбра, че не е за вярване.

— По скоро се дължи на специалната меса, която помолих отец Риърдън да изнесе.

— И вие ли? — Когато притисна Дан миналата седмица, той не спомена и дума за молбата на майка Игнасия. Усмихна се. — Знаех, че ми трябва всяка възможна помощ.

Не бе просто за да си запази работата. Мисълта за всичко, което преживя през последните три месеца: едната й дъщеря се върна при нея, другата се изнесе; Сам за малко не загина, а и раждането на бебето й (две събития в една нощ); и на последно място, но съвсем не най-маловажното, Обри може би щеше да остане в Карсън Спрингс завинаги, а може би не.

— Ще съобщя и на управителното тяло, но исках ти първа да научиш. — Гласът на преподобната майка звучеше спокойно, но очите й грееха. Протегна ръка по подреденото бюро. — Поздравления, мила. Надявам се още много години да ни предстоят спорове с теб за нещата, които са най-добри за „Благословената пчела“.

— Въпреки че аз понякога печеля? — попита през смях Джери.

— Иначе не би могло да бъде.

Усмихнаха се една на друга. Джери тъкмо излизаше, когато дочу неестествен звук: преподобната майка тихо се кискаше.

Джери забърза по коридора, изпълнена с желание да сподели с някого добрата новина, защото иначе щеше да се пръсне. Веднага се сети за сестра Агнес, обиколи бързо градината, но зърна единствено сестра Хенри да плеви, коленичила, цветните лехи.

— Сестра Агнес е в амбулаторията — уведоми я възрастната монахиня. Поклати тъжно глава и Джери забеляза, че някога, преди годините да вземат своята дан, тя е била хубава жена. — Горкичката, не й остава още много. — Едва след първия момент на паника Джери се сети, че тя говори за сестра Серафина.

Бившата къща на управителя сега бе превърната в амбулатория с подредени легла и модерна апаратура за спешни случаи. Сестрите, които работеха там, имаха медицинско образование, а лекарят идваше на посещение два пъти в седмицата. Сега, докато излизаше в слънчевия коридор, на Джери отново й направи впечатление контрастът с вътрешността. Древните фасадни камъни, обвити в бръшлян, бяха запазени, но вътре всичко бе обновено — бели плочи по подовете, вградена рецепция и уютни ракитови мебели за приемната. Единствено наблюдателната камера над вратата служеше за нямо доказателство, че обитателите тук не са в първа младост. Ролята на камерата бе да не позволява на външни лица да обикалят наоколо.

— Търся сестра Агнес — каза тя на розовобузестата послушница на рецепцията.

Преди още момичето да отговори, двойните врати към покоите на пациентите се отвориха и оттам излезе отец Дан. Видя Джери, веднага спря и се усмихна. Изглеждаше уморен и въпреки че бе запазил красотата си, вече не можеше да мине за енергичния свещеник, постигнал истинско чудо с масовите посещения на млади жени в „Свети Ксавиер“.

— Тя най-сетне намери покой — въздъхна той. Джери се прекръсти и изрече безмълвна молитва за сестра Серафина.

— Надявам се да не е страдала.

— Струва ми се, че не е.

— Дори и така да е, това е истинска благословия.

— В това няма съмнение.

Отправиха се бавно към приемната, където тя се отпусна на един стол, обърнат към прозореца.

— Спомням си времето, когато бях послушница. Тя и тогава беше доста възрастна.

Отец Дан се отпусна на стол срещу нея.

— Е, този път не бързах особено — призна смутено той. А и кой би го обвинил? — Отделих й само броени минути.

— Както и да е, сега вече е в рая.

Джери си спомни как сестра Серафина се разхождаше, подгъвът на одеждите й вдигнат няколко сантиметра над земята, за да не се протрива. Сега, като мислеше за това, й хрумна, че същото е било и с живота й: тялото на монахинята просто отказваше да се износи.

— Ако не е, имам сериозни опасения за останалите от нас. — Замълча и се усмихна, все едно двамата споделяха някаква тайна. — Само че ти не си тук заради сестра Серафина.

Тя поклати глава.

— Надявах се да си кажа няколко думи със сестра Агнес.

— Тя е все още при сестра Серафина. Струва ми се, че няма да излезе скоро. — Не беше нужно да й напомня, че тук, в „Крайпътната Мадона“, сестрите сами подготвят покойниците и влагат много обич и грижи за погребението. — Аз мога ли да ти помогна с нещо?

— Всъщност като никога новините са добри.

Отец Дан бе заинтригуван.

— Значи трябва всичко да ми разкажеш.

Тя му разказа за решението на Игуменството.

— Май официално са отзовали копоите.

— На това му казвам аз добра новина. — Той се усмихна щастливо. — Защо ми се струва, че все още не ти се вярва?

— Ти не беше там. Нямаш представа какво беше изражението на сестра Клемънт. — Джери не се сдържа и се усмихна при спомена. Жената си бе получила заслуженото. — Не мога да си я представя да каже нещо благородно.

— Да не би да мислиш, че старият ни приятел си е променил мнението?

Беше му разказала за посещението си при отец Галахър, без да изпуска нищо. Да, чест му правеше, дори не повдигна вежди.

— Странно, защото, когато говорих с него, ми се стори, че не чува нищо, каквото и да кажех.

— Може пък да се е осъзнал. Както и да е, вече не те грози нищо.

— Вярно е.

— Не звучиш особено доволна.

— Точно сега съм по-скоро объркана, отколкото щастлива.

— Може би дълбоко в себе си чувстваш, че не го заслужаваш — предположи предпазливо той.

Тя се замисли за момент и погледна към цъфналото ябълково дърво — приличаше на огромен розов букет, след това тихо продължи:

— Може и да е така. — Спомни си първата неловка среща с Клеър. Оттогава беше минало доста време, но предстоеше още много път. — Може би има неща, които никога не могат да останат забравени.

— „Прости и ще ти бъде простено“ — цитира той Лука. — Не мислиш ли, че това означава да простиш и на себе си?

Тя се обърна към него и забеляза, че очите му са със същия нюанс на синьото като небето, ширнало се над рамото му.

— Работя по въпроса — отвърна с усмивка тя.

— А как е дъщеря ти? — Сякаш бе прочел мислите й.

— Много добре.

— Чувам, че чайната й ще заработи съвсем скоро. Точно това ми трябваше, още една спирка по пътя към изкушението. — Потупа се по корема, където изпъкналото шкембе издаваше слабостта му. — Чувам, че ягодовата й торта няма равна на себе си.

— Разбирам, че си говорил със Сам.

— Отбих се да видя бебето. Изключително момченце. Пълно копие на майка си.

— Да се надяваме, че е наследил и търпението й. — Сам бе признала, че вместо да спи, повечето време нощем се разхожда напред-назад. Дори и след всичко преживяно май нямаше нищо против.

Отец Дан стана сериозен.

— Ако не беше ти, него нямаше да го има сега — каза той. — Сам не можа да изрази благодарността си.

— Я стига, отче, още малко и ще ме канонизират. — Джери се разсмя, за да прикрие смущението си.

— Не и с твоето минало — пошегува се той. — Като говорим за дявола, чух, че приятелят ти се канел да поостане. — В тона му се прокраднаха нотки, които можеха да са само резултат от разговора със Сам. Джери си каза, че не бива да забравя да й извие врата при първия удобен случай.

Бузите й изведнъж започнаха да парят.

— Поне засега. — Намръщи се. — Престани да ме гледаш така, Дан Риърдън. Дори и да бях лудо влюбена в този мъж — а аз не съм казала, че е така, — такива работи, като „заживели щастливо до края на дните си“, са за приказките. Виж какво стана последния път, когато им се поддадох.

— Хич не ми ги пробутвай тези изтъркани извинения. На първо място с Майк изобщо не трябваше да се жените.

— Сега ми е добре. Също и на Обри… въпреки че той още не го е разбрал. — Тя поклати глава и се зачуди кого се опитва да убеди, себе си или Дан.

— А защо си толкова сигурна?

— Като изключим факта, че не ставам за женене ли? Ще трябва да се състезавам с починалата му съпруга. Вярвай ми, това е старо съревнование, което няма начин да спечеля. Дори и светица няма да успее да я достигне.

— Всички си носим товара. Особено на тези години.

— Много ще съм ти благодарна, ако не ми напомняш за възрастта ми — рече натъртено тя.

— Единственият ми съвет е да не прибързваш със заключенията.

Джери се зачуди дали не е прав. За човек, положил клетва за безбрачие, определено знаеше доста. Нима като страничен наблюдател успяваше да забележи повече?

— Не съм и предполагала, че ще доживея деня — заяви сухо тя, — когато свещеникът ми ще се прави на сватовник.

Искриците в очите му помръкнаха.

— Нещата се свеждат до това дали имаш смелост. А според мен имаш, готов съм да се обзаложа.

Смелост ли? Какво знаеше той? Ако наистина беше смела, щеше да намери начин да задържи детето си. Дори и с Майк не бе намерила кураж, за да го издържи. О, да, много добре знаеше как я възприемат по-тесногръдите от отец Дан. Това бе смешно, наистина смешно, защото нямаше нищо общо с мъжемелачките. Причината никога да не се обвърже с друг мъж — Майк бе единственото изключение, и то, защото мислеше за децата си — бе страхът. Страхуваше се да не бъде наранена, да не остане премазана от нечие прекалено високо самочувствие, а най-вече да не бъде изоставена. Нима не беше истина, че всички мъже в живота й, включително и баща й, я бяха изоставили по един или друг начин?

Сега отново се намираше на ръба на същата пропаст. Знаеше, че с Обри е различно. Но само защото в края на дъгата бе възможно да е скрито гърне със злато, не означаваше, че тя ще тръгне да го търси. „Дъгите — помисли си — могат да се окажат доста нетрайни.“

— Имаш късмет — каза тя с известна завист. — Никога не ти се е случвало да попаднеш в подобна ситуация.

Изправи се и се приближи до прозореца. Слънцето залязваше над далечните планински върхари, а леката омара се бе вдигнала. Сега се виждаше ясно безразличният профил на Спящия индиански вожд с щръкнал нос и брадичка.

Усети Дан Риърдън леко да докосва ръката й и се обърна към него.

— Невинаги съм бил свещеник — каза спокойно той. — Някога бях влюбен.

— Тя ли ти разби сърцето, или стана тъкмо обратното?

— По малко и от двете. Просто пътищата ни се разделиха. — Изглеждаше доволен от насоката, в която бе поел. — Сега тя е омъжена. Има три деца, две са в колеж. За Коледа си пращаме картички.

— А чудиш ли се понякога какво би било, ако се бяхте оженили?

— Не знам дали щяхме да сме щастливи — сви рамене той. — Но това не е същото, като да си щастлив, не е ли така?

Точно сега щеше да се почувства щастлива да прекара една вечер у дома с децата си, да похапнат макарони със сирене и да поиграят на „Монопол“. Може би Клер също щеше да успее да дойде и щяха да разберат дали е наследила умението на семейство Фицджералд да се сдобиват с хотели на „Бордуок“ и „Парк Плейс“. Джери си представи как четиримата са се събрали около масата за карти в хола. Не точно като картина на Норман Рокуел, но приблизително.

А дали Обри ще се вмести? В един прекрасен момент си позволи да се полюбува наум на четката му в банята, обувките, подредени до нейните. Какво бяха хотелите на „Парк Плейс“ в сравнение с това?