Владимир Полянов
Пътеки през неуловимото (7)

7

От тази вечер мина много време. Стамен живееше с видимо безразличие към всичко. Хората скоро видяха в него отново предишния лекомисленик и не го осъждаха, защото вече прекалено се говореше за Роза и нейните чести посещения в къщичката край реката. Но лекомислието на Стамен беше само умело прикриване на мъката, в която живееше и го рушеше. Въпреки всички приказки, тъй неочаквано окръжили името на годеницата му, той още не можеше да повярва, че между нея и Нощ има нещо. Все се утешаваше с детето от приказката, което иска да види чудовището, и не намираше нищо лошо в неговото любопитство. Трябваше само да почака. Имаше дни, през които крещеше и налагаше на себе си това „трябва“, защото всъщност и измислицата за приказното чудовище и любопитното дете беше утеха, зад която се прикриваше оскърбеният и пренебрегнат мъж. Да, оскърбен и пренебрегнат, защото въпреки неговата готовност да оневини поведението на Роза, тя не бе дала още никакъв отговор на записката, която й бе пратил.

Този отговор не дойде и три седмици след като бе станало нужда да се изиска. А на края на третата седмица се случи тъй, че направи отговора въобще невъзможен. Роза внезапно се самоотрови. При първия слух за това Стамен забрави всичко и побягна към дома на нещастието. И след дълги дни видя отново любимата си, но мъртва. Тя лежеше в своя бял ковчег, отрупана с цветя, сложени нарочно в изобилие, за да прикрият лицето й, сгърчено около синьо-червения белег от някаква рана при устата. Когато Стамен влезе при мъртвата, тя не измени с нищо израза си. Само риданията на нейната майка станаха по-неудържими и мъчителни.