Владимир Полянов
Пътеки през неуловимото (5)

5

Роза пристъпи през дворната врата и приближи малката, схлупена къщичка, в която живееше Нощ.

Тази къщичка, както и обитателят й бяха известни на цялото градче. Някога те бяха подбудили най-голям интерес. С някакво особено отношение местните жители говореха за Нощ, къщичката му и за всичко, което се беше случило. Това не се дължеше само на характерната бъбривост на хората от малките провинциални кътчета. Каквото имаха да разкажат жителите на градчето, горещо и възбудено биха бъбрили за него и други, стига всичко да беше се случило при тях.

Преди три години в тази къщичка на крайната улица живееше цялото семейство на Нощ. Още тогава хорските езици немалко приказваха. Бащата Нощ — едър, плещест дърводелец, беше прочут със своята грубост и безобразния си нос, изгризан от някаква болест. Като достойни наследници следваха: Видол — по-малкият син, който страдаше от епилепсия, и Тихо — по-големият, когото сега наричаха Нощ. Това име всъщност хората биха му го давали с непогрешимо чувство още тогава. То му допадаше напълно. Той беше от ония редки хора, които почти нищо не приказват, а само вършат и оставят дълбоки следи от всяко свое дело. Външността напълно отговаряше на характера му. Имаше бледо, изпито лице. Различаваше се от мъртвешко само със странно блестящите очи, които вковаваха и привличаха със силата си. Когато приказваше, устните му разкриваха едри прогнили зъби и се сбръчкваха в болезнена гримаса, ушите му стърчаха, косите бяха преждевременно побелели. Най-особен у него беше вървежът му. Той сякаш не ходеше, а дебнеше, при което тялото се люлееше от една на друга страна. Всъщност необикновеното в неговия вървеж се дължеше на краката му, извити навътре при коленете.

Всичко това беше достатъчно за хората на градчето, за да наблюдават и приказват. Толкова грозота, събрана в едно семейство, можеше да възбуди и най-спокойното любопитство. Наскоро те намериха нов и по-подходящ повод да се разбъбрят. Умря майката Нощ. Тя беше бледа, грохнала от беднотия женица, но можеше още дълго да живее, ако не бе изпитвала тъй често юмруците на мъжа си. Един ден преди нейната смърт няколко улици около къщата на семейството гърмяха от голяма караница. Обитателите на тия улици отдавна бяха свикнали с това, но тази вечер всичко беше някак извънредно. В кавгата сега взимаха участие всички членове на семейството. Бащата, както винаги, укоряваше жена си, че била болна и му родила изроди. Майката и синовете обвиняваха бащата. Той налагаше мнението си с пестници. На другия ден майката почина. Съседите очакваха последствията от тази смърт с нетърпение. Бащата трябваше да бъде арестуван и даде обяснения за сините петна по тялото на мъртвата. Но друго събитие изпревари това. Не мина и един нов ден, старият Нощ беше намерен съсечен с брадва в двора на собствения му дом. Всички подозрения за престъплението бяха насочени, разбира се, към синовете. Но когато дойде денят правосъдието да си каже думата, Тихо, по-големият син, беше освободен по недоказаност. В затвора остана само Видол. Против този край на делото никой не можеше отначало да възрази. Новите подозрения дойдоха по-късно.

Тихо, единственият останал член от семейството, изведнъж стана някак много особен. Саможив още отпреди, сега той съвършено се затвори. Ала не това даваше повод за подозрението, а новият израз, в който се сгърчи лицето му, израз на неутолима мъка, докато в очите му загоря някакъв загадъчен и плах огън. Наистина станалото можеше да се обясни с преживените нещастия в семейството. Хората не искаха да се поддадат на това обяснение. Те вярваха вече друго и то се понесе из целия град: не Видол, а Тихо е убиецът на бащата!

Тези късни подозрения обаче не измениха положението. Видол остана в затвора, а Тихо — у дома, самотен, изоставен от всички със своята потайна мъка. През деня той почти не се вестяваше на улицата. Едва привечер го виждаха из окрайнините или в гората, по пътя, дето младежта правеше вечерната си разходка. Напоследък вечер започна да се мярка и из ресторантите. Продаваше малки гипсови статуетки. Кога беше усвоил майсторлъка да прави тези статуетки, малцина любопитствуваха.

Тъкмо това обстоятелство беше намислила да използува Роза като мотив за посещението си. Тя почука на къщната врата. Еднообразното леко стъргане, което се чуваше отвътре, престана.

— Кой е? — чу се не глас, а сякаш ръмжене.

Същевременно Роза долови познати стъпки, отмерени като махало на часовник. Дъските отвътре проскърцаха, а къщичката се разклати.

— Кой е? — повтори въпроса и на прага се показа Тихо.

Той беше загърнат с някакво бяло платно от раменете надолу. По него личаха следите на гипсовия прах. Най-много по ръцете и лицето.

— Извинете… — започна Роза.

Той я изгледа, без да може да прикрие израза на недоволство. Устните му се свиха в своята гримаса, гърчеща се до щръкналите му уши, грубо изфъфли:

— Какво търсите?

Момичето се смути. Не очакваше такова посрещане.

— Извинете… статуетки — започна повторно.

Вратата се тръшна пред лицето й. Съвършено изплашена, Роза побягна из улицата. Тя не можеше да разбере грубото държане на Нощ, но в този момент и не помисли за него, а за себе си. Какво я беше накарало да дойде, какво очакваше, какво търсеше. Отдадена на тревогата, че е оплетена в някакви незнайни сили, тя чувствуваше единствената нужда бързо да се прибере у дома си, безпомощна, изплашена.

Тук я очакваше нова неприятност. Стамен беше идвал и без да я дочака, бе оставил записка. Съобщаваше й, че не може да понесе мъката, която тя му причинявала със своите чудатости. Изглежда, той я бе проследил и знаеше за посещението й в дома на Нощ. Той тъкмо така пишеше: че не може да понесе капризите й да посещава разни типове от рода на Нощ. Накрая: че ще смята всичко свършено помежду им, ако тя още днес не му обещае, че случаят няма да се повтори.

Пръстите на Роза смачкаха листчето и го накъсаха. С това тя сякаш скъса и последната нишка на сдържаност. Тялото й се поколеба, лицето й се сгърчи в мъка. В следващия миг тя изтича до старото кресло и се отдаде на нервен, несдържан плач.