Владимир Полянов
Пътеки през неуловимото (4)

4

Стамен скочи от леглото. Неспокойната нощ беше оставила бледи следи по лицето му, но не беше го лишила от енергията му. С нервни, бързи движения се облече и излезе. Тази припряност издаваше всъщност станалото дълбоко в душата му. Първите стъпки на улицата показаха това. Краката затрепераха. Обща слабост и колебание го принудиха да спре. Само допреди миг беше му ясно какво трябваше да направи. Мисълта, която внезапно го бе дигнала от леглото и повела навън, сега се разпиля в нещо неуловимо. С нея се прекъсна и енергията му.

Облегна се на близкия телефонен стълб и болно пое дъх. Но в същия миг видя Роза. Изправи се и притисна до стълба. Радост и облекчение бяха първите му чувства. Не за дълго. Скоро нещо у него се пречупи и загърчи в лапите на ново чувство. Роза излезе от къщи и не тръгна по пътя към дома му, както правеше това всеки преди обед. Няколко мига той се бори с породилото се съмнение. После тръгна след момичето.

Тя излезе на главната улица, пресече малка пряка и тръгна по успоредната улица на първата. Не спираше никъде, нито се обръщаше, вървеше ясно насочена и уверена. Само на моста спря случаен минувач и попита нещо. Навярно за някоя улица, защото спреният човек замаха ръце и очерта посока. Стамен не я загубваше от погледа си. Но когато тя премина моста и тръгна по малката крайна уличка, той не направи нито крачка повече след нея. Разбра къде отива. На тази уличка живееше Нощ. Съмнението му се оправда. Извърна се и бързо тръгна обратно към града.