Владимир Полянов
Пътеки през неуловимото

1

Пътят опустяваше и глъчката по него стихваше. Зелените борове лягаха над хълма като огромен, черен плащ, под който едва поникващите цветя и охранената земя можеха да починат спокойно до зори. Долу градчето изплиташе последните брънки от мрежата на вечерните си светлини. Така отново настъпваше първият час на нощта и пак сварваше Роза и годеника й на бялата пейка при завоя на пътя, когато оня се появяваше.

С Роза ставаше нещо. Едва долавяше думите на Стамен. От оная вечер, през която за първи път видя Нощ, с нея ставаше нещо. Не можеше да си обясни какво. Смътно чувствуваше в часа на вечерния здрач: Нощ ще мине отново покрай тях, тя трябва да го дочака, без да мисли за друго. Годеникът й беше забелязал. Но не се издаваше. Само питаше:

— Защо тъй лошо ти действува настъпването на нощта. Роза?

Три пъти вече. И първата, и втората, та и следващата вечер. Тя гледаше втренчено по пътя откъм гората и очакваше със затаен дъх. Оттам се задаваше Нощ.

Тази вечер Стамен не намираше за необходимо да зададе въпроса си. Опита да се пошегува:

— Роза, нощта иде! — и галеше ръката на годеницата си.

Тя не го слушаше, само ръката й потреперваше и отговаряше на ласката. Така предполагаше. В изблик на нежност целуваше малките, бели пръсти. Но неочаквано видя.

— Нощта иде, дете! — повтори и особено наблегна на първата дума, за да се разбере кого вижда.

Роза го бе видяла също. Не помръдна. По пътя откъм гората бавно, люлеещ се, пристъпваше Нощ. Едва въздържащ се от смях, Стамен предложи:

— Ако искаш, мога да го повикам!

Роза не отговори. Извърнала глава, взираше се в приближаващия човек. Годеникът усещаше тялото й да трепери.

— Хей, Нощ! — извика той.

Роза му стисна ръката, тихо помоли:

— Остави! Недей!

Люлеещ се, човекът отмина. Стамен прегърна любимата си, извърна я към себе си:

— Кажи, мила — започна той съвсем сериозно, — защо ти ставаш така особена, щом… Нима тоя идиот…

Тя го прекъсна.

— Не го наричай идиот…

Стана, предложи:

— Да вървим!

Двамата тръгнаха по прекия път за градчето. Стамен отново се опита да получи някакво обяснение:

— Искам да ми отговориш, Роза, само на един въпрос…

Тя го дръпна по първата пряка улица.

— Роза! — укори я той.

Тя спря. Подаде ръка.

— Довиждане!

Той погледна. Момичето се усмихна леко.

— Стигнахме вече!

— Довиждане! — отговори годеникът и отмина по продължението на улицата.

2

Стройната му фигура се бе прегърбила. Тъжен, Стамен пристъпваше бавно към своя дом. Тревожна мисъл разстройваше цялото му същество.

Той не беше ревнив. Още по-малко можеше да се събуди в него такова чувство при един съперник като Нощ. Той смяташе: да ревнуваш своето от друг, значи да се приравниш с противника. До такова унижение Стамен не можеше да достигне с Нощ. За него все пак беше необяснимо настроението, в което изпадаше Роза, и той вече се тревожеше. Първите вечери се забавляваше. Отдаваше всичко на детската натура на годеницата си. Тази вечер сметна, че в постъпките й лежи нещо повече от детинщина. Какво е то, не можеше да си обясни. Виждаше: то увличаше и променяше любимата му.

Спря. Мъка за нещо, което губеше, притисна сърцето му, рушеше спокойствието и увереността му.

Някога той гонеше всяко хубаво момиче и на всички с еднаква жар подаряваше своята нежност, защото не обичаше никоя. Той беше строен, мургав красавец, обичлив и остроумен и нищо не му пречеше да остане верен на себе си. Така минаха доста години. Между това ходи в чужбина, учи, завърши и когато се върна, почти веднага го назначиха архитект на града. А в странство като че бе оставил всичко, което беше някога. Поне тъй прецениха хората около него и отдаваха промяната на възрастта и полученото солидно образование. Сам Стамен малко вярваше, че нещо се е променило в него. Той дори се присмиваше на късогледството на близките си. Не беше ли достатъчно за тях да видят, че не върши едно или друго, за да повярват в някаква промяна! Да, Стамен се бе върнал, какъвто беше отпътувал! Ако имаше нещо, което можеше да се нарече промяна, това беше вярата му, че най-сетне е намерил в лицето на Роза търсеното момиче между десетките ухажвани от него някога. Любовта между двамата започна още щом се видяха в деня на завръщането му.

Роза напълно заслужаваше вниманието му. Тя беше малка хубава мечтателка, току-що завършила гимназия, рисуваше добре и жадуваше да стане художничка. Лекомисленият победител довчера на женските сърца сам бе един победен и не искаше да бъде друго.

Тази вечер разбра, че е свършено със спокойствието и щастието му. Идеше нещо ново и неговият образ се налагаше с най-кресливи черти. Явно Нощ беше за Роза нещо повече от дразнител на детското й любопитство.

Стоеше сред улицата и тръпнеше в мъка и безпокойство.

Няколко крачки нагоре беше домът му.

3

Роза влезе плаха в стаята си. Бялата моминска обстановка, в която всяка играчка и бродерия някога толкова я радваше, сега не й направи впечатление. Свали шапката си почти механично. Тука беше старото кресло, пренесено от кабинета на покойния й баща. На това кресло някога й бяха хрумвали първите момински желания и мечти. То знаеше за нея повече от най-добрата й приятелка. Но тази вечер Роза беше мълчалива и затворена и за доброто старо кресло. Седна на него и то трябваше да разбере, че не е нужно за нищо друго.

Момичето се страхуваше от мислите и чувствата си. Те не бяха като някога, когато мечтаеше за бъдещия си живот, за своя жених.

Нейният жених! Приглаждаше буйните си руси коси, съвсем случайно поглеждаше в огледалото очите, които се преливаха от сиво към зелено и мислеше някога за своя жених. Той не трябваше да бъде като другите. Беше чела приказката за чудния принц, очакван от всяко момиче, и сама тръпнеше за такъв. Имаше дързостта да очаква и повече от принц. Стамен дойде точно навреме като очаквания. Тя се радваше и беше щастлива. Докато срещна Нощ. Вечерта на този ден те се видяха отново. Не си казаха нищо, нито се поздравиха. Тя го виждаше за първи път, а Нощ мина покрай нея, без да я погледне. Но не това накара да го причаква следващите вечери на бялата пейка. Имаше друго, и по-силно от един хвърлен поглед. Когато той минаваше, тя чувствуваше пипалата на нещо неизпитано да я сграбчва и ласкае. Успокоението не идваше и след като той отминеше, нито през остатъка от вечерта, още по-малко през новия ден. Тя все още беше възбудена, разсеяна. С нетърпение очакваше часа на новата им среща. Вземаше годеника си и почти насила го отвеждаше на пътя по хълма, дето привечер градската младеж излизаше на разходка. Без да се преструва, държеше се със Стамен ласкава, приказлива. С настъпване на вечерния здрач той сякаш изгубваше за нея всяка привлекателност, обземаше я трепет и с цялото си същество започваше да очаква другия.

Тъй се случи първата вечер, втората, третата. Тя се страхуваше вече, че мислите и чувствата й към Нощ са по-силни от тези към годеника й. Това разбра последната вечер. Тялото й още тръпнеше от неизказаното, което пробуждаше у нея този човек. И пред него тя видя избрания приказен принц безсолен и никакъв. Смътно съзнаваше това, без да може да го изкаже ясно с думи. Чувствуваше само, че е видяла разтворени вратите на нещо загадъчно и желано, към което трябва да приближи.

4

Стамен скочи от леглото. Неспокойната нощ беше оставила бледи следи по лицето му, но не беше го лишила от енергията му. С нервни, бързи движения се облече и излезе. Тази припряност издаваше всъщност станалото дълбоко в душата му. Първите стъпки на улицата показаха това. Краката затрепераха. Обща слабост и колебание го принудиха да спре. Само допреди миг беше му ясно какво трябваше да направи. Мисълта, която внезапно го бе дигнала от леглото и повела навън, сега се разпиля в нещо неуловимо. С нея се прекъсна и енергията му.

Облегна се на близкия телефонен стълб и болно пое дъх. Но в същия миг видя Роза. Изправи се и притисна до стълба. Радост и облекчение бяха първите му чувства. Не за дълго. Скоро нещо у него се пречупи и загърчи в лапите на ново чувство. Роза излезе от къщи и не тръгна по пътя към дома му, както правеше това всеки преди обед. Няколко мига той се бори с породилото се съмнение. После тръгна след момичето.

Тя излезе на главната улица, пресече малка пряка и тръгна по успоредната улица на първата. Не спираше никъде, нито се обръщаше, вървеше ясно насочена и уверена. Само на моста спря случаен минувач и попита нещо. Навярно за някоя улица, защото спреният човек замаха ръце и очерта посока. Стамен не я загубваше от погледа си. Но когато тя премина моста и тръгна по малката крайна уличка, той не направи нито крачка повече след нея. Разбра къде отива. На тази уличка живееше Нощ. Съмнението му се оправда. Извърна се и бързо тръгна обратно към града.

5

Роза пристъпи през дворната врата и приближи малката, схлупена къщичка, в която живееше Нощ.

Тази къщичка, както и обитателят й бяха известни на цялото градче. Някога те бяха подбудили най-голям интерес. С някакво особено отношение местните жители говореха за Нощ, къщичката му и за всичко, което се беше случило. Това не се дължеше само на характерната бъбривост на хората от малките провинциални кътчета. Каквото имаха да разкажат жителите на градчето, горещо и възбудено биха бъбрили за него и други, стига всичко да беше се случило при тях.

Преди три години в тази къщичка на крайната улица живееше цялото семейство на Нощ. Още тогава хорските езици немалко приказваха. Бащата Нощ — едър, плещест дърводелец, беше прочут със своята грубост и безобразния си нос, изгризан от някаква болест. Като достойни наследници следваха: Видол — по-малкият син, който страдаше от епилепсия, и Тихо — по-големият, когото сега наричаха Нощ. Това име всъщност хората биха му го давали с непогрешимо чувство още тогава. То му допадаше напълно. Той беше от ония редки хора, които почти нищо не приказват, а само вършат и оставят дълбоки следи от всяко свое дело. Външността напълно отговаряше на характера му. Имаше бледо, изпито лице. Различаваше се от мъртвешко само със странно блестящите очи, които вковаваха и привличаха със силата си. Когато приказваше, устните му разкриваха едри прогнили зъби и се сбръчкваха в болезнена гримаса, ушите му стърчаха, косите бяха преждевременно побелели. Най-особен у него беше вървежът му. Той сякаш не ходеше, а дебнеше, при което тялото се люлееше от една на друга страна. Всъщност необикновеното в неговия вървеж се дължеше на краката му, извити навътре при коленете.

Всичко това беше достатъчно за хората на градчето, за да наблюдават и приказват. Толкова грозота, събрана в едно семейство, можеше да възбуди и най-спокойното любопитство. Наскоро те намериха нов и по-подходящ повод да се разбъбрят. Умря майката Нощ. Тя беше бледа, грохнала от беднотия женица, но можеше още дълго да живее, ако не бе изпитвала тъй често юмруците на мъжа си. Един ден преди нейната смърт няколко улици около къщата на семейството гърмяха от голяма караница. Обитателите на тия улици отдавна бяха свикнали с това, но тази вечер всичко беше някак извънредно. В кавгата сега взимаха участие всички членове на семейството. Бащата, както винаги, укоряваше жена си, че била болна и му родила изроди. Майката и синовете обвиняваха бащата. Той налагаше мнението си с пестници. На другия ден майката почина. Съседите очакваха последствията от тази смърт с нетърпение. Бащата трябваше да бъде арестуван и даде обяснения за сините петна по тялото на мъртвата. Но друго събитие изпревари това. Не мина и един нов ден, старият Нощ беше намерен съсечен с брадва в двора на собствения му дом. Всички подозрения за престъплението бяха насочени, разбира се, към синовете. Но когато дойде денят правосъдието да си каже думата, Тихо, по-големият син, беше освободен по недоказаност. В затвора остана само Видол. Против този край на делото никой не можеше отначало да възрази. Новите подозрения дойдоха по-късно.

Тихо, единственият останал член от семейството, изведнъж стана някак много особен. Саможив още отпреди, сега той съвършено се затвори. Ала не това даваше повод за подозрението, а новият израз, в който се сгърчи лицето му, израз на неутолима мъка, докато в очите му загоря някакъв загадъчен и плах огън. Наистина станалото можеше да се обясни с преживените нещастия в семейството. Хората не искаха да се поддадат на това обяснение. Те вярваха вече друго и то се понесе из целия град: не Видол, а Тихо е убиецът на бащата!

Тези късни подозрения обаче не измениха положението. Видол остана в затвора, а Тихо — у дома, самотен, изоставен от всички със своята потайна мъка. През деня той почти не се вестяваше на улицата. Едва привечер го виждаха из окрайнините или в гората, по пътя, дето младежта правеше вечерната си разходка. Напоследък вечер започна да се мярка и из ресторантите. Продаваше малки гипсови статуетки. Кога беше усвоил майсторлъка да прави тези статуетки, малцина любопитствуваха.

Тъкмо това обстоятелство беше намислила да използува Роза като мотив за посещението си. Тя почука на къщната врата. Еднообразното леко стъргане, което се чуваше отвътре, престана.

— Кой е? — чу се не глас, а сякаш ръмжене.

Същевременно Роза долови познати стъпки, отмерени като махало на часовник. Дъските отвътре проскърцаха, а къщичката се разклати.

— Кой е? — повтори въпроса и на прага се показа Тихо.

Той беше загърнат с някакво бяло платно от раменете надолу. По него личаха следите на гипсовия прах. Най-много по ръцете и лицето.

— Извинете… — започна Роза.

Той я изгледа, без да може да прикрие израза на недоволство. Устните му се свиха в своята гримаса, гърчеща се до щръкналите му уши, грубо изфъфли:

— Какво търсите?

Момичето се смути. Не очакваше такова посрещане.

— Извинете… статуетки — започна повторно.

Вратата се тръшна пред лицето й. Съвършено изплашена, Роза побягна из улицата. Тя не можеше да разбере грубото държане на Нощ, но в този момент и не помисли за него, а за себе си. Какво я беше накарало да дойде, какво очакваше, какво търсеше. Отдадена на тревогата, че е оплетена в някакви незнайни сили, тя чувствуваше единствената нужда бързо да се прибере у дома си, безпомощна, изплашена.

Тук я очакваше нова неприятност. Стамен беше идвал и без да я дочака, бе оставил записка. Съобщаваше й, че не може да понесе мъката, която тя му причинявала със своите чудатости. Изглежда, той я бе проследил и знаеше за посещението й в дома на Нощ. Той тъкмо така пишеше: че не може да понесе капризите й да посещава разни типове от рода на Нощ. Накрая: че ще смята всичко свършено помежду им, ако тя още днес не му обещае, че случаят няма да се повтори.

Пръстите на Роза смачкаха листчето и го накъсаха. С това тя сякаш скъса и последната нишка на сдържаност. Тялото й се поколеба, лицето й се сгърчи в мъка. В следващия миг тя изтича до старото кресло и се отдаде на нервен, несдържан плач.

6

През целия този ден Стамен очакваше отговор на бележката. Отначало беше твърдо решил да устои на казаното в нея. Колкото Роза забавяше своя отговор, започна все повече да се колебае. Накрая той съвършено се разкая за прибързаната си постъпка.

Дошъл до това състояние, Стамен поиска да поправи стореното. Приготви се и излезе. На улицата напълно се изплаши. Не беше ли направил нещо и разрушил възможностите за търсеното от него щастие, свързвайки се с единственото момиче, което бе истински обикнал. Започна да се укорява. Трябвало е да разбере, че постъпката на Роза нищо не значи, че е най-невинното, което едно момиче може да направи. Тя е млада, търси интересното, невижданото. Ето един тип — Нощ е тъмно име, замислени очи, бели коси, криви крака и мрачната мълва около него. Не като всички. Той е страшилището в приказките, ужасява децата и те все пак искат да го видят. Спря замислен. Защо той не беше съобразил по-рано всичко? Защо…

Желанието да поправи колкото се може по-скоро стореното изведнъж прекъсна мислите му и го тласна бързо към дома на Роза.

Беше вече късна вечер. По малката тъмна уличка лежаха сенки от осветени прозорци. В дъното дремеше фенер. Бяха забравили да го запалят или някой нарочно го бе загасил. Стамен помисли и за двете възможности. Този фенер беше мястото, дето се разделяха двойките, идещи от разходката по хълма. Те предпочитаха там да бъде тъмно. Наблизо беше и къщата на Роза. Няколко бързи крачки и Стамен спря пред дворната врата. Тогава му хрумна нещо. Дръпна се към средата на улицата и погледна към стаята на годеницата си. Светеше. Роза не беше още легнала. Обхвана го момчешкото желание да сложи ръце, присвити в тръба на устата си, и да извика. Не се сдържа.

— Роза!

Името на годеницата му прозвуча високо и отекна. Но с последния още носещ се звук, Стамен чу един нов, друг глас зад себе си съвсем ясно: някакво ръмжене, мърморене, ругане. Обърна се. От тъмнината около фенера излезе Нощ и като се залюля повече от друг път, тръгна по пътя на хълма. В същия миг светлината от прозореца на Роза угасна. Стамен направи крачка след Нощ и спря. Поколеба се. Изтича отново и пак спря.

Едно подозрение, по-силно от предишните му безпокойства и тревожни мисли, късаше всеки негов порив. Той искаше да стигне Нощ и същевременно на всяка цена да види Роза. Двамата трябваше да му дадат някакво обяснение за случилото се. Нямаше сили да догони Нощ, нито да извика повторно Роза. Пристъпи до фенера пред дома на любимата и там остана дълги часове.

7

От тази вечер мина много време. Стамен живееше с видимо безразличие към всичко. Хората скоро видяха в него отново предишния лекомисленик и не го осъждаха, защото вече прекалено се говореше за Роза и нейните чести посещения в къщичката край реката. Но лекомислието на Стамен беше само умело прикриване на мъката, в която живееше и го рушеше. Въпреки всички приказки, тъй неочаквано окръжили името на годеницата му, той още не можеше да повярва, че между нея и Нощ има нещо. Все се утешаваше с детето от приказката, което иска да види чудовището, и не намираше нищо лошо в неговото любопитство. Трябваше само да почака. Имаше дни, през които крещеше и налагаше на себе си това „трябва“, защото всъщност и измислицата за приказното чудовище и любопитното дете беше утеха, зад която се прикриваше оскърбеният и пренебрегнат мъж. Да, оскърбен и пренебрегнат, защото въпреки неговата готовност да оневини поведението на Роза, тя не бе дала още никакъв отговор на записката, която й бе пратил.

Този отговор не дойде и три седмици след като бе станало нужда да се изиска. А на края на третата седмица се случи тъй, че направи отговора въобще невъзможен. Роза внезапно се самоотрови. При първия слух за това Стамен забрави всичко и побягна към дома на нещастието. И след дълги дни видя отново любимата си, но мъртва. Тя лежеше в своя бял ковчег, отрупана с цветя, сложени нарочно в изобилие, за да прикрият лицето й, сгърчено около синьо-червения белег от някаква рана при устата. Когато Стамен влезе при мъртвата, тя не измени с нищо израза си. Само риданията на нейната майка станаха по-неудържими и мъчителни.

8

Около отравянето на Роза се понесоха различни слухове. Те се събираха в едно: Нощ. Всички бяха уверени, че той има някаква връзка с това самоубийство. Тая увереност се усили още повече, когато се разбра, че в деня на нещастието той изчезнал от града.

Стамен вярваше повече от всички във виновността на Нощ. Но приписваше си и своя вина. У него бе започнала предишната игра на разкаяние и укори. Роза беше дете, защо той, мъжът, я изостави? Защо вместо ревниви условия не я предупреди, посъветва, приласка? Обстоятелствата против момичето с нищо не намаляваха чувството му на виновност. Те само подсещаха за Нощ, който беше непосредствено свързан с тях. Тогава у него се събуждаше някакво диво озлобление и омраза. Стръвно искаше да срещне Нощ. Свиваше пестници и се чувствуваше способен с един удар да смачка кривокракото чудовище. Но никой не знаеше къде е Нощ.

Така минаха дните до началото на маскарадните празници. Когато те настъпиха, някакво опиянение облада всички. Не се говореше вече за нищо друго освен за радостите през настъпващите празници и за предстоящия бал. Най-сетне и той бе устроен в салона на офицерското гарнизонно събрание.

О, тези провинциални балове! Скромната офицерска зала се обръща само в няколко часа в огромно гнездо на паяк, изплел мрежата си от разноцветни ленти. Машинките на всички книжари издупчват милиони конфети. Търговците вече са направили своите поръчки в столицата за венециански фенери и най-разнообразни маски. Заскърцват всички тавани и стари гардероби, разтършувани от лакомци за подходящ маскараден костюм. С приближаване вечерта на бала шумът и движението се усилват. Някаква нервност обхваща всичко. В определения час тя се обръща на истинска лудост. Започват да пристигат маските в смешно комбинирани костюми. Явно е, че един се смята за рицар от средновековието, там онзи — за някакъв паша, ето и жените му във фереджета и шалвари, сетне идат офицерите от някакви фантастични армии, пиерота, коломбини, дяволи, змейове. Но невинаги околните вземат маскирания за какъвто се представя. От това произлизат недоразумения, закачки. Става весело, прекалено весело. Оркестърът вече е настанен на галерията. Започват танците, пиенето, целувките из тъмния коридор. Милите провинциални балове!

Тази вечер в разгара на танците една маска обърна внимание на някой, сетне на друг. Скоро хората от целия салон насочиха поглед към маската и се отдръпнаха. Тя остана в кръга от насочените погледи.

— Гледайте! Гледайте! — зашепнаха веселящите се един на друг.

Изведнъж някой извика:

— Но това не е маска! Това е той!

Веднага кръгът около уродливата маска стана още по-широк, а лицата на хората се смръщиха.

— Няма ли кой да го изгони! — чу се глас.

Нощ дигна лице. Загледа хората със свиреп поглед. Защото това беше наистина той, кой знае отде появил се отново в града и пристигнал тази вечер на бала.

Оскърбени, възмутени хора отново завикаха:

— Няма ли кой да го изгони!

Но преди някой да се опита и изпълни поканата, Нощ изправи сгърбената си фигура, разгъна дрехата си и посегна към колана на кръста, дето висяха две бомби одринки. Докато наоколо все още се суетяха какво да направят, той бързо развинти някакви капачки, хвана някакво телче.

— Господи, той! — чу се вик.

В същия миг Нощ дръпна телчето на едната бомба, сетне на другата. Почти веднага последва взрив и в салона полетяха късчета от разкъсаното му тяло.