Владимир Полянов
Пътеки през неуловимото (6)

6

През целия този ден Стамен очакваше отговор на бележката. Отначало беше твърдо решил да устои на казаното в нея. Колкото Роза забавяше своя отговор, започна все повече да се колебае. Накрая той съвършено се разкая за прибързаната си постъпка.

Дошъл до това състояние, Стамен поиска да поправи стореното. Приготви се и излезе. На улицата напълно се изплаши. Не беше ли направил нещо и разрушил възможностите за търсеното от него щастие, свързвайки се с единственото момиче, което бе истински обикнал. Започна да се укорява. Трябвало е да разбере, че постъпката на Роза нищо не значи, че е най-невинното, което едно момиче може да направи. Тя е млада, търси интересното, невижданото. Ето един тип — Нощ е тъмно име, замислени очи, бели коси, криви крака и мрачната мълва около него. Не като всички. Той е страшилището в приказките, ужасява децата и те все пак искат да го видят. Спря замислен. Защо той не беше съобразил по-рано всичко? Защо…

Желанието да поправи колкото се може по-скоро стореното изведнъж прекъсна мислите му и го тласна бързо към дома на Роза.

Беше вече късна вечер. По малката тъмна уличка лежаха сенки от осветени прозорци. В дъното дремеше фенер. Бяха забравили да го запалят или някой нарочно го бе загасил. Стамен помисли и за двете възможности. Този фенер беше мястото, дето се разделяха двойките, идещи от разходката по хълма. Те предпочитаха там да бъде тъмно. Наблизо беше и къщата на Роза. Няколко бързи крачки и Стамен спря пред дворната врата. Тогава му хрумна нещо. Дръпна се към средата на улицата и погледна към стаята на годеницата си. Светеше. Роза не беше още легнала. Обхвана го момчешкото желание да сложи ръце, присвити в тръба на устата си, и да извика. Не се сдържа.

— Роза!

Името на годеницата му прозвуча високо и отекна. Но с последния още носещ се звук, Стамен чу един нов, друг глас зад себе си съвсем ясно: някакво ръмжене, мърморене, ругане. Обърна се. От тъмнината около фенера излезе Нощ и като се залюля повече от друг път, тръгна по пътя на хълма. В същия миг светлината от прозореца на Роза угасна. Стамен направи крачка след Нощ и спря. Поколеба се. Изтича отново и пак спря.

Едно подозрение, по-силно от предишните му безпокойства и тревожни мисли, късаше всеки негов порив. Той искаше да стигне Нощ и същевременно на всяка цена да види Роза. Двамата трябваше да му дадат някакво обяснение за случилото се. Нямаше сили да догони Нощ, нито да извика повторно Роза. Пристъпи до фенера пред дома на любимата и там остана дълги часове.