Владимир Полянов
Пътеки през неуловимото (1)

1

Пътят опустяваше и глъчката по него стихваше. Зелените борове лягаха над хълма като огромен, черен плащ, под който едва поникващите цветя и охранената земя можеха да починат спокойно до зори. Долу градчето изплиташе последните брънки от мрежата на вечерните си светлини. Така отново настъпваше първият час на нощта и пак сварваше Роза и годеника й на бялата пейка при завоя на пътя, когато оня се появяваше.

С Роза ставаше нещо. Едва долавяше думите на Стамен. От оная вечер, през която за първи път видя Нощ, с нея ставаше нещо. Не можеше да си обясни какво. Смътно чувствуваше в часа на вечерния здрач: Нощ ще мине отново покрай тях, тя трябва да го дочака, без да мисли за друго. Годеникът й беше забелязал. Но не се издаваше. Само питаше:

— Защо тъй лошо ти действува настъпването на нощта. Роза?

Три пъти вече. И първата, и втората, та и следващата вечер. Тя гледаше втренчено по пътя откъм гората и очакваше със затаен дъх. Оттам се задаваше Нощ.

Тази вечер Стамен не намираше за необходимо да зададе въпроса си. Опита да се пошегува:

— Роза, нощта иде! — и галеше ръката на годеницата си.

Тя не го слушаше, само ръката й потреперваше и отговаряше на ласката. Така предполагаше. В изблик на нежност целуваше малките, бели пръсти. Но неочаквано видя.

— Нощта иде, дете! — повтори и особено наблегна на първата дума, за да се разбере кого вижда.

Роза го бе видяла също. Не помръдна. По пътя откъм гората бавно, люлеещ се, пристъпваше Нощ. Едва въздържащ се от смях, Стамен предложи:

— Ако искаш, мога да го повикам!

Роза не отговори. Извърнала глава, взираше се в приближаващия човек. Годеникът усещаше тялото й да трепери.

— Хей, Нощ! — извика той.

Роза му стисна ръката, тихо помоли:

— Остави! Недей!

Люлеещ се, човекът отмина. Стамен прегърна любимата си, извърна я към себе си:

— Кажи, мила — започна той съвсем сериозно, — защо ти ставаш така особена, щом… Нима тоя идиот…

Тя го прекъсна.

— Не го наричай идиот…

Стана, предложи:

— Да вървим!

Двамата тръгнаха по прекия път за градчето. Стамен отново се опита да получи някакво обяснение:

— Искам да ми отговориш, Роза, само на един въпрос…

Тя го дръпна по първата пряка улица.

— Роза! — укори я той.

Тя спря. Подаде ръка.

— Довиждане!

Той погледна. Момичето се усмихна леко.

— Стигнахме вече!

— Довиждане! — отговори годеникът и отмина по продължението на улицата.