Владимир Полянов
Пътеки през неуловимото (2)

2

Стройната му фигура се бе прегърбила. Тъжен, Стамен пристъпваше бавно към своя дом. Тревожна мисъл разстройваше цялото му същество.

Той не беше ревнив. Още по-малко можеше да се събуди в него такова чувство при един съперник като Нощ. Той смяташе: да ревнуваш своето от друг, значи да се приравниш с противника. До такова унижение Стамен не можеше да достигне с Нощ. За него все пак беше необяснимо настроението, в което изпадаше Роза, и той вече се тревожеше. Първите вечери се забавляваше. Отдаваше всичко на детската натура на годеницата си. Тази вечер сметна, че в постъпките й лежи нещо повече от детинщина. Какво е то, не можеше да си обясни. Виждаше: то увличаше и променяше любимата му.

Спря. Мъка за нещо, което губеше, притисна сърцето му, рушеше спокойствието и увереността му.

Някога той гонеше всяко хубаво момиче и на всички с еднаква жар подаряваше своята нежност, защото не обичаше никоя. Той беше строен, мургав красавец, обичлив и остроумен и нищо не му пречеше да остане верен на себе си. Така минаха доста години. Между това ходи в чужбина, учи, завърши и когато се върна, почти веднага го назначиха архитект на града. А в странство като че бе оставил всичко, което беше някога. Поне тъй прецениха хората около него и отдаваха промяната на възрастта и полученото солидно образование. Сам Стамен малко вярваше, че нещо се е променило в него. Той дори се присмиваше на късогледството на близките си. Не беше ли достатъчно за тях да видят, че не върши едно или друго, за да повярват в някаква промяна! Да, Стамен се бе върнал, какъвто беше отпътувал! Ако имаше нещо, което можеше да се нарече промяна, това беше вярата му, че най-сетне е намерил в лицето на Роза търсеното момиче между десетките ухажвани от него някога. Любовта между двамата започна още щом се видяха в деня на завръщането му.

Роза напълно заслужаваше вниманието му. Тя беше малка хубава мечтателка, току-що завършила гимназия, рисуваше добре и жадуваше да стане художничка. Лекомисленият победител довчера на женските сърца сам бе един победен и не искаше да бъде друго.

Тази вечер разбра, че е свършено със спокойствието и щастието му. Идеше нещо ново и неговият образ се налагаше с най-кресливи черти. Явно Нощ беше за Роза нещо повече от дразнител на детското й любопитство.

Стоеше сред улицата и тръпнеше в мъка и безпокойство.

Няколко крачки нагоре беше домът му.