Артър Хейли
Живот по върховете (19)

19.
Съюзният пакт

Беше 3.20. Оставаха четиридесет минути.

В 4 часа следобед едновременно в Отава и Вашингтон щеше да бъде обявено за Съюзния пакт.

Напрежението в Камарата на общините растеше. Тази сутрин от канцеларията на премиер-министъра бе съобщено, че ще бъде направено „сериозно… важно заявление от национално значение“. Не бяха дадени никакви подробности, но слуховете от Парламънт хил се увеличаваха с всеки изминат час.

В Камарата нещата вървяха по установения ред, но се усещаше затаено очакване. Галериите за публиката бяха вече пълни, отвън чакаше опашка от закъснели, които не бяха имали късмет. На балкона за дипломати вече седяха неколцина посланици. Съседният балкон бе запълнен от съпругите на депутатите, надпреварващи се за по-отбрани места.

Вън от заседателната зала, в кулоарите и в пресцентъра се носеше жуженето на разговорите. Широко се разпространяваха слуховете за разцепление на кабинета, макар че поне доколкото знаеше Хаудън нямаше изтичане на информация за причините. Разговорите в кулоарите за правителството замлъкнаха, когато Хаудън влезе и се отправи към мястото си в Камарата на общините.

Сядайки той се огледа и отвори папката, която носеше със себе си. Не се заслуша в говорещия в момента оратор — един член на парламента от задните редици, радващ се сега на необичайно внимание и се вдълбочи отново в съгласуваното общо заявление и в речта си, която щеше да произнесе след това.

Дни наред между различните други задължения бе работил над речта и я бе завършил днес сутринта след завръщането си от Монреал.

Бе спал малко, но възбудата и чувството за отговорност на момента го крепяха.

Речта, която щеше да произнесе днес — за разлика от другите през последните дни си бе изцяло негова. Никой, освен Мили Фрийдмън, която бе печатала черновите, не я бе зървал и не му бе помагал. Знаеше, че това, което бе написал и щеше да произнесе идваше направо от сърцето му. Предложението му щеше да промени хода на историята. За Канада, поне за известно време, то щеше да означава отслабване на националното самосъзнание. Но той бе убеден, че накрая ползата от съюза щеше да надделее над желанието сами да посрещнат опасността като суверенна държава. За да погледнеш фактите в очите се искаше смелост, може би по-голяма отколкото празните истерии, с които бе пълно миналото.

Но дали и другите щяха да го разберат?

Някои щяха — бе уверен в това. Мнозина просто щяха да му се доверят както често бяха правили и преди. Някои щяха да бъдат спечелени от аргументите, малцина щяха да се присъединят от страх. Много хора от нацията в мислите си вече бяха американци, за тях Съюзният пакт щеше да изглежда логичен и правилен.

Но щеше да има и опозиция, и горчива борба. Тя вече бе започнала.

Рано сутринта бе говорил поотделно с всеки един от осмината, поддържащи Ейдриън Несбитсън. След силен натиск и лично уговаряне бе разубедил трима, но останалите петима бяха непреклонни. Заедно с генерал Несбитсън те щяха да подадат оставка и да формират независима опозиционна група, противопоставяща се на Съюзния пакт. Несъмнено поне неколцина депутати щяха да ги последват и да формират фракция в Камарата.

Въпреки че не беше непредвидено, това беше сериозен удар. Щеше да се чувствува по-уверен, че ще го отрази, ако в последните седмици популярността на правителството не беше паднала така. Ей, да го нямаше само този инцидент с пътника без билет! Хаудън решително превключи мислите си, за да избегне подновяването на яростния си вътрешен гняв. Забелязал бе обаче, че Харви Уоръндър го нямаше в Камарата. Нямаше го и лидерът на опозицията Бонър Дийц.

Една ръка докосна рамото му. Обръщайки се, видя рошавите черни къдри и четинестите мустаци на Люсиен Перо. Наперено, както вършеше и всичко останало, франко канадецът се поклони на спикърът и се отпусна на празното място на Стюърт Костън, който за малко бе напуснал залата.

— Чух, че е вярно — прошепна наклонилият се към него Перо — че ни предстои битка.

— Боя се, че е така — промърмори Хаудън. След това добави: — Не мога да изразя колко много значи твоята подкрепа за мен.

Перо чисто по галски сви рамене, в очите му блестяха весели искрици.

— Е, ще стоим един до друг и ако паднем — ще се чуе оглушителен трясък.

След малко, все така усмихнат той се премести на мястото си.

Един разсилен постави плик на банката на премиер-министъра. Отваряйки го Хаудън прочете написаното с почерка на Мили Фрийдмън: „Президентът се готви да напусне Белия дом на път за Капитолия“. В кабинета на премиера, намиращ се на една-две минути от него, Мили следеше отворената линия с Вашингтон. Беше за непредвидености в последния момент.

От другия вход на Камарата влезе лидерът на опозицията. Хаудън си помисли, че Бонър Дийц изглеждаше по-бледен от обикновено и доста загрижен. Той отиде направо на мястото си и повика един разсилен. Докато момчето чакаше, Дийц написа една бележка и я сгъна. За учудване на Хаудън бележката бе връчена на него. В нея пишеше: „Важно е да поговорим срочно, засяга лично вас и Харви Уоръндър. Моля да се срещнем веднага, стая №16. Б.Д.“.

Разтревожен и стреснат Хаудън вдигна поглед. Но лидерът на опозицията вече бе изчезнал.

 

 

В момента, в който Бонър Дийц влезе в Камарата на общините, Брайън Ричардсън нахълта във външната канцелария на кабинета на премиера, където чакаше Мили Фрийдмън. Лицето на имидж-директора на партията бе мрачно. В ръката си държеше лист хартия, откъснат от телетайпа.

— Където и да е шефът — отсече той без предисловие — страшно ми трябва и то веднага.

Мили посочи телефона, който държеше в ръка.

— Вашингтон — произнесе тя с устни само една дума. Очите й се извиха към часовника, който висеше на стената.

— Има време — каза късо Ричардсън. — Ако е в Камарата — изкарай го оттам — той постави телекса на масата пред нея. Това е от Ванкувър. В момента това е най-важното.

Мили го прочете бързо, след това постави телефонната слушалка на масата и написа бележка. Сгъна бележката и телекса, постави ги в плик и го запечата. Натисна един бутон. Почти веднага на вратата почука и влезе куриерът.

— Моля, занеси това бързо и веднага се върни! — инструктира го тя.

След като момчето излезе, тя вдигна слушалката и продължи да слуша.

След миг като прикриваше с ръка микрофона Мили попита:

— Това, което е станало в съда е доста лошо, нали?

— Не знам да има друг начин — каза горчиво Ричардсън, — чрез който може да се накара правителството да изглежда едновременно глупаво, злобно и изолирано.

— Може ли да се направи нещо — въобще нещо?

— С малко късмет — ако шефът се съгласи с това, което искам аз — можем да спасим около два процента от това, което сме загубили — имидж-директорът се тръшна в един стол и добави унило: — Така както са тръгнали нещата трябва да се борим и за тези два процента.

Мили се заслуша в телефона.

— Да — каза тя, — записах — със свободната си ръка написа още една бележка. Закривайки с ръка слушалката тя каза на Ричардсън: — Президентът е напуснал Белия дом и е на път към Капитолия.

— Ура за него — отвърна той язвително. — Надявам се, че знае пътя.

Мили отбеляза времето: 3:20 ч.

Брайън Ричардсън се изправи и се доближи до нея.

— Мили — каза той, — по дяволите всичко това. Хайде да се оженим — направи пауза и добави. — Подадох молба за развод. Елоиз няма нищо напротив.

— О, Брайън! — изведнъж очите й се навлажниха. — Избираш най-странното време — ръката й все още прикриваше слушалката.

— Никога няма време, подходящо време — изрече той грубо. — Трябва да вземем това, което можем.

— Бих искала да съм толкова сигурна колкото си и ти — му каза тя. — Мислих за това, толкова много мислих.

— Виж — настоя той, — ще има война — всички казват така и всичко може да се случи. Нека да сграбчим това, което имаме и да се възползуваме от него.

— Само ако беше толкова просто — въздъхна Мили.

— Ние можем да го направим толкова просто — отвърна той предизвикателно.

— Брайън, скъпи — пророни тя с нещастен вид, — не знам. Честно, не знам.

А знам ли? — помисли си тя. Дали не искам прекалено много: независимост и женитба — най-доброто от двете и да не се откажа от нищо? Знаеше, че не бе възможно. Може би прекалено дълго е била независима.

— Обичам те, Мили! — каза той неловко. — Мисля, че ти го казах и нищо не се е променило оттогава.

Искаше му се да може да изрази дълбоките чувства, които го вълнуваха. Но за някои неща трудно намираше думите.

— Не можем ли — помоли Мили — за известно време да оставим нещата такива каквито са?

Само за малко. Това е, помисли си той, винаги е било така и така ще бъде. Само за малко и рано или късно единият от тях ще реши, че е дошло времето да се сложи край.

— Предполагам, че можем — каза той. Имаше чувството, че губи нещо, което в действителност никога не бе притежавал.

 

 

В стая №16, която се намираше до стаята на спикъра и представляваше голяма и луксозна тиха зала, използвана от всички партии премиерът завари Бонър Дийц. Освен тях двамата в стаята нямаше никого.

— Благодаря ви, че се отзовахте и дойдохте — тихо каза Дийц.

Хаудън кимна. Предчувствието, което го бе обзело преди малко не го напускаше.

— Какво имате да ми кажете за Харви Уоръндър? — неуверено попита той.

Вместо да заговори, Дийц каза уклончиво:

— Вие знаете, че сме съседи в Ронклиф?

— Да — Хаудън знаеше, че Дийцови и Уоръндърови имаха имения едно срещу друго.

— Тази сутрин жената на Харви ме извика да отида у тях — изрече лидерът на опозицията и добави: — Жената на Харви и моята са доста добри приятелки.

— Продължавайте — нетърпеливо каза Хаудън. Другият се поколеба, на изпитото му лице на учен се изписа безпокойство. След това започна:

— Харви се бе заключил в кабинета си. Не искаше да излезе. Когато го повикахме — заплаши, че ще се самоубие.

— Нима го… — шокиран каза Хаудън.

— Не — поклати глава Дийц. — Хора, които заплашват, че ще се самоубият обикновено не го правят, така поне са ми казвали на мен.

— Тогава какво…?

— Успяхме да влезем с взлом. Те имат един слуга. С него разбихме вратата.

Бавността го вбесяваше. Хаудън рязко рече:

— След това какво стана?

— Беше кошмарен сън. Харви се развилия. Опитахме се да го успокоим, но той крещеше несвързано, на устата му бе излязла пяна…

Сякаш разговаряха за нещо абстрактно. Хаудън отрони:

— Винаги съм мислел, че тези неща ги има само в романите…

— Не само там. Повярвайте ми, не само там — Дийц свали очилата си без рамки и прокара ръка по лицето си. — Надявам се никога вече да не виждам такова нещо.

Обгърна ги някаква атмосфера на нереалност.

— После какво се случи? — попита Хаудън. Погледът му се спря върху мършавата фигура на другия — фигура, която един жесток карикатурист веднъж беше сравнил със зелена бобова шушулка.

— О, Господи! — Дийц затвори очи, след това ги отвори. С усилие си възвърна самообладанието. — За щастие, слугата им се оказа силен мъж. Той държеше Харви. Завързахме го за един стол. И през всичкото това време се мяташе, крещеше несвързано…

Казаното звучеше невероятно, гротескно.

— Не мога да го повярвам — рече Хаудън. Видя, че ръцете му треперят. — Просто не мога да го повярвам.

— Ще повярвате — каза мрачно Бонър Дийц, — ще го повярвате като видите Харви.

— Къде е той сега?

— В Ийст вю Хоспитъл. В отделението за душевни болни. Мисля, че така го наричат. Жената на Харви знаеше къде да позвъни.

— Откъде е знаела? — остро попита премиерът.

— Очевидно за нея всичко това не е било неочаквано — отговори Дийц. — Харви се е лекувал — психиатрично лечение от доста време. Вие знаехте ли?

— Не съм имал и най-малка представа — поразен отвърна Хаудън.

— Предполагам, че никой не е знаел. Жена му ми каза после — имало е случаи на лудост в семейството на Харви. Мисля, че го е разбрала като са се оженили. Имало е случай на скандал докато е преподавал, но е бил потулен.

— Господи! — едва произнесе Хаудън. — Боже господи! Досега бяха стояли прави. Обзе го слабост и той се отпусна в един стол.

Дийц седна до него.

— Странно е, нали — каза лидерът на опозицията, — колко малко знаем един за друг докато не се е случило нещо такова?

В ума на Джеймз Хаудън цареше объркване. Не знаеше за какво да мисли по-напред. Той и Харви Уоръндър никога не бяха близки приятели, но от години бяха колеги…

— Как го прие съпругата на Харви? — попита той. Бонър Дийц бършеше стъклата на очилата си с кърпичка.

Сложи си ги и отговори:

— Сега, след като всичко свърши тя е удивително спокойна. В известен смисъл изглежда даже облекчена. Представям си колко й е било трудно да живее в такова положение.

— Да — отговори той бавно. — Сигурно е така.

На никого не бе леко с Харви Уоръндър. Спомни си думите на Маргарет: „Понякога си мисля, че Харви е малко луд“. Тогава се бе съгласил, но никога не беше си представял…

— Почти няма съмнение — продължи тихо Бонър Дийц, че Харви ще бъде признат за невменяем. Обикновено не бързат с такива заключения, но в случая това ще е просто една формалност.

Хаудън унило кимна. По навик пръстите му погладиха гърбицата на носа му.

— Ще направим каквото е необходимо — продължи Дийц — и няма да ви създаваме неприятности в Камарата. Аз ще поговоря с моите хора, а и няма защо да приказваме. Предполагам, че и във вестниците няма да пишат за това.

Да — помисли си Хаудън — вестниците също спазват известни правила на приличие.

Една мисъл премина през съзнанието му. Той навлажни с език устните си.

— Когато Харви… викаше… споменаваше ли нещо особено?

Лидерът на опозицията поклати глава.

— Повечето бяха несвързани неща — отделни думи, цитати от латински. Не можех да ги разбера.

— И нищо друго?

— Ако мислите за това — каза тихо Бонър Дийц — може би е по-добре да ви го дам сега.

Той извади от вътрешния си джоб един плик, адресиран до Достопочтения Джеймз М.Хаудън. Почеркът, въпреки че бе разкривен и неравномерен, бе на Харви Уоръндър.

Когато Хаудън взе плика и го отвори, ръцете му трепереха.

Вътре имаше две неща. Едното бе лист хартия за писане, върху която със същия разкривен почерк — като че ли писана в състояние на стрес, бе оставката на Харви Уоръндър от правителството. Другото бе на една избеляла програма за конференция, на гърба, на която бе съдбоносното писмено споразумение отпреди девет години.

Бонър Дийц наблюдаваше лицето на Хаудън.

— Пликът стоеше отворен върху бюрото на Харви — каза той. — Реших да го запечатам. Така бе по-добре.

Погледът на Хаудън бавно се повдигна. Мускулите на лицето му играеха. През тялото му премина тръпка като от треска, която той не можа да сдържи.

— Вие… — прошепна той — видяхте ли… какво има тук?

— Бих искал да кажа „не“ — отвърна Бонър Дийц, — но няма да е истина — той се поколеба, след което продължи: — Да, видях. Не мога да кажа, че се гордея с това, но се боя, че любопитството ми излезе по-силно.

Страх, леден страх сграбчи сърцето на Хаудън. След това настъпи примирението със съдбата.

И така, в края на краищата, едно листче хартия бе го унищожило. Той бе сразен от собствената си амбиция и безразсъдство, от един момент на неблагоразумие преди много години. Това че му върнаха оригинала на документа, естествено беше трик — Бонър Дийц е направил копие, то ще бъде извадено на бял свят и публикувано както бяха излезли разобличаващи материали за други — подкупи, недискретни чекове, тайни споразумения… Пресата ще го разтръби, съперниците самодоволно ще ликуват — той няма да може да оцелее политически. Със странна незаинтересованост Хаудън се зачуди какво има да става по-нататък.

— Какво се каните да направите? — попита той.

— Нищо.

Някъде отзад една врата се отвори и се затвори. Към тях се приближиха стъпки.

— Премиер-министърът и аз бихме искали да сме сами — каза остро Бонър Дийц.

Стъпките се отдалечиха и отново се чу затваряне на врата.

— Нищо? — попита Хаудън. В гласа му имаше неверие. — Изобщо нищо?

— Доста мислех върху това от сутринта — започна внимателно лидерът на опозицията. — Предполагам, че трябва да използувам доказателството, което Харви остави. Ако някои от моите хора разберат, че съм отказал да го направя, никога няма да ми простят.

Да, помисли си Хаудън, доста хора биха се радвали да ме унищожат, при това, без да подбират средствата. В него проблесна искрата на надеждата — нима щеше да има отмяна на присъдата според условията на Дийц?

— Някак си — каза меко Дийц — не мога да го направя. Не си падам по изливането на помия — прекалено много от нея остава по теб.

Но аз щях да го направя спрямо теб, помисли си Хаудън, без дори за миг да се поколебая бих го направил.

— Може би бих го направил ако се отнасяше за нещо друго. Виждате ли ще ви победя с други средства — настъпи пауза, след което тихо, но убедено Дийц каза: — Парламентът и страната никога няма да приемат Съюзният пакт. Вие ще бъдете разгромен, а аз ще спечеля.

— Вие сте знаел?

— Знам от няколко дена — за първи път другия се усмихна. — Вашият приятел във Вашингтон също си има опозиция. Там е имало изтичане на информация. Двама сенатори и един конгресмен долетяха да се срещнем. Те представляват други, на които не харесва концепцията или пък нейните условия. Бих казал, че доста подробно си поговорихме.

— Ако ние не се обединим — сериозно изрече Хаудън — това ще е национално самоубийство за Канада, пълно унищожение.

— На мен ми се струва, че ще е национално самоубийство, ако го сторим — Дийц продължи спокойно. — И преди това сме преживявали войни. По-скоро още веднъж бих влязъл във война като независима нация, а там ще видим какво ще стане.

— Надявам се, че ще размислите — заубеждава го Хаудън, — ще обмислите всичко сериозно, внимателно…

— Вече съм мислил. Нашата политика е формулирана — лидерът на опозицията се усмихна. — Ще ми простите ако запазя аргументите си за дебатите и за изборите — и добави. — Сигурно ще насрочите избори.

— Да — каза Хаудън.

— Допусках, че така ще направите — кимна Дийц. Като по уговорка и двамата станаха.

— Предполагам — изрече неловко Хаудън, — че трябва да ви благодаря за това — той погледна плика в ръцете си.

— Бих предпочел да не го правите. И двамата ще се почувстваме неудобно.

Бонър Дийц протегна ръка.

— Очаквам, че скоро ще воюваме един срещу друг. Ще се наричаме с различни имена, винаги е било така. Бих искал да чувствувам, че до известна степен това няма да е лично.

Джеймз Хаудън пое протегнатата ръка.

— Не — каза той, — няма да е лично.

Помисли си, че въпреки мършавостта си сега Бонър Дийц изглежда по-висок отколкото когато и да е било.

 

 

Минутите изтичаха и премиер-министърът забързано влезе в кабинета си в парламента. В ръката си носеше купчина листи. Беше хапливо настроен.

Четирима души го чакаха — Ричардсън и Мили, Маргарет Хаудън, която току-що бе пристигнала, Елиът Прауз. Оперативният му помощник поглеждаше с безпокойство часовника си.

— Има време — рече рязко Хаудън — въпреки че е съвсем малко — обърна се към Маргарет. — Ще ме почакаш ли вътре, скъпа?

Когато тя влезе във вътрешния кабинет, той взе от купчината телекса, който Ричардсън му бе изпратил. Бе съобщение за решението на съда във Ванкувър — да се освободи Анри Дювал и съдийското порицание за Едгар Крамър. Бе го прочел преди минута докато се връщаше в Камарата.

— Лошо е — започна Ричардсън, — но можем да спасим…

— Знам — прекъсна го Хаудън. — Това и мисля да направя.

Почувствува свободата на действие, която преди това не бе имал. Въпреки трагедията на Харви Уоръндър личната заплаха срещу него вече бе изчезнала. Оставката на Уоръндър — грозно написана, но все пак имаща юридическа сила, бе в ръката му.

— Следобед дай изявление за пресата — каза той на имидж-директора, — че на Дювал веднага ще бъде издадена временна имигрантска виза. Може да съобщиш, че съм казал, че няма да има обжалване на съдийското решение във Ванкувър, нито повече ще се опитваме да го депортираме. Още — че по моя лична препоръка кабинетът ще издаде указ, с който на Дювал ще се даде имигрантска виза колкото се може по-скоро. Може да добавиш за правителството, което зачита, както винаги, прерогативите на съда и правата на човека. Ясно ли е?

— Може да се обзаложиш, че е ясно — кимна одобрително, Ричардсън. — Това вече е разговор.

— Има още нещо — думите се изстрелваха, тонът бе заповеден. — Не ме цитирай пряко, но нека да се знае, че този човек Крамър, е освободен от задълженията си и за наказание отзован. Нещо повече, ако можеш подхвърли идеята, че Крамър е заблуждавал от самото начало правителството за целия този случай с Дювал.

— Добре — каза Ричардсън. — Наистина много добре. Като се обърна рязко към оперативния си помощник премиер-министърът заповяда:

— И проследи това да бъде направено. Извикай заместник-министъра и му кажи, че това са мои инструкции. Може да добавиш, че що се отнася до мен, аз смятам, че Крамър е непригоден вече да заема отговорен пост.

— Да, сър — каза Прауз.

— Може също да кажеш на заместника, че Уоръндър е болен и утре аз ще определя действуващ министър. Напомни ми.

— Да, сър — Прауз бързо записваше. Премиер-министърът спря, за да си поеме дъх.

— Има още нещо — намеси се Мили. Все така слушайки телефона, тя подаде телеграма от министерство на външните работи, която бе пристигнала преди малко. Беше от канадското посолство в Лондон и започваше с думите „Нейно Величество милостиво се съгласи да приеме поканата…“

Кралицата щеше да дойде.

Хаудън разбра, че това ще помогне, много ще помогне. Той бързо пресметна и каза:

— Ще го съобщя утре в Камарата.

Днес щеше да бъде преждевременно. Но утре, на следващия ден след съобщението за Съюзния пакт то щеше да прозвучи като кралско одобрение. А до утре въпреки че новината за Съюзния пакт щеше да стигне до Лондон, Бъкингамският дворец нямаше да има време да размисли…

— Постъпиха оставки на министри — му каза сериозно Мили. — Шестте, които вие очаквахте. — В ръцете си държеше шест писма, защипани заедно. На най-горното се виждаше подписът на Ейдриън Несбитсън.

— Ще ги взема в Камарата и ще ги поставя на обсъждане — помисли си, че не можеше да се бави — събитията от ситуацията трябваше да се изпреварват. На Мили каза: — Има още една оставка, но нея я задръж — от хартиите в ръката си избра писмото на Уоръндър и нареди: — Ще я задържим няколко дни — нямаше смисъл да се демонстрират и други търкания, а и оставката на Харви не бе свързана със Съюзния пакт. Щеше да изчакат една седмица и след това щяха да я обявят, че е по здравословни причини. Мина му през съзнанието, че поне веднъж причината щеше да е истинска.

Хрумна му една идея. Обърна се към Брайън Ричардсън.

— През изминалите няколко дни лидерът на опозицията е посрещнал неофициална американска делегация — двама сенатори и един конгресмен. Искам да събереш информация за това: имена, дати, места, къде са се срещнали, кой е бил там и всичко друго, до което се добереш.

— Ще се опитам — кимна имидж-директора. — Няма да е трудно.

Джеймз Хаудън реши, че ще може да използува тази информация в дебатите като оръжие срещу Бонър Дийц. Неговата собствена среща с президента бе осветена в печата, срещата с Дийц можеше да бъде представена като потайна. Ако се опише умело може да замирише на конспирация. На хората няма да им хареса такова нещо, а разкритието, което щеше да бъде направено от него щеше да бъде многозначително. Отпъди едно угризение на съвестта. Бонър Дийц можеше да си позволи лукса на снизхождението докато той като лидер, който се бори за политическо оцеляване не можеше.

— Времето… — каза нервно Елиът Прауз.

Хаудън кимна. Той влезе във вътрешния кабинет и затвори вратата след себе си.

Маргарет стоеше до прозореца. Обърна се усмихната. Преди малко, когато я бяха отпратили, бе я заболяло, че я изключват, знаейки, че ще се кажат неща, които другите можеха да чуят, а тя — не. Помисли си, че в известен смисъл така е било през целия й живот. Имаше определени граници, зад които тя — за разлика от Мили Фрийдмън, не беше допускана. Но вероятно вината беше нейна — липсата на ентусиазъм за политиката, а и времето, в което можеше да протестира, отдавна беше минало.

— Дойдох да ти пожелая късмет, Джейми — каза тя нежно.

Той се приближи до нея и целуна обърнатото й нагоре лице.

— Благодаря ти, скъпа моя. Изглежда, че много ще се нуждаем от него.

— Наистина ли е толкова зле? — попита тя.

— Скоро ще има избори — отговори той. — И откровено казано шансовете на партията да не ги спечели са доста големи.

— Знам, че не го искаш — изрече тя, — но дори и да се случи ще останем ние двамата.

Той кимна — да, двамата.

— Понякога си мисля, че това е единственото нещо, което ме кара да продължавам. Макар че може и да не е за дълго — руснаците не смятат да ни оставят на мира.

Усещаше как минутите летят.

— Ако се случи да загубим — заяви той — ти знаеш, че ще имаме много малко пари.

— Да, знам — каза тъжно Маргарет.

— Ще ми бъдат предлагани подаръци — може би големи суми. Реших, че няма да ги приема.

Зачуди се дали Маргарет щеше да го разбере? Да разбере, че в края на живота му, по дългия път нагоре от сиротството до най-високия пост на страната той не иска отново да получава милостиня.

Маргарет се протегна и ръката й стисна неговата.

— Няма значение, Джейми — в гласа й звучеше силно чувство. — О, мисля, че е срамота премиер-министрите да са бедни, когато са дали всичко, което са имали и са направили толкова много, без да искат награда. Може би някой ден, някой ще промени това. Но за нас то няма значение.

Усети как в него се надигат благодарност и любов към нея. До какви висини, помисли си той, може да се издигне тази щедра преданост?

— Има още нещо — заговори той, — което би трябвало да ти кажа преди много години.

Той й подаде старата програма от конференцията, която Бонър Дийц му бе донесъл с написаното отгоре. Маргарет го прочете внимателно.

— Откъдето и да е дошло това — каза тя — мисля, че сега трябва да го изгориш.

— Ти нямаш нищо против? — запита той удивен.

— Да — отговори тя. — Имам нещо против. Трябваше да ми имаш доверие.

— Предполагам, че ме е било срам.

— Е — каза Маргарет, — разбирам те.

И тъй като той още се колебаеше, тя продължи:

— Ако това те успокоява, бих могла да ти кажа, че не вярвам — това да е променило нещо, освен за Харви Уоръндър. Винаги съм чувствувала, че ти ще станеш това, което си и ще вършиш нещата, които вършиш — тя му подаде обратно хартията и добави меко: — Всеки от нас прави както добро, така и лошо. Изгори я, Джейми, ти си се разплатил за нея много отдавна.

Прекосявайки кабинета към огнището, той запали една клечка и се загледа в горящата хартия. Държа я за ъгълчето докато му опари ръката. Пусна я и я наблюдава докато изгоря цялата. След това разтри пепелта с тока на обувката си.

Маргарет се ровеше в чантата си. Извади едно откъснато парче вестник и му каза:

— Видях това в сутрешния вестник. Запазих го за теб.

Той го взе и прочете: За тези, които са се родили под знака на Стрелеца, днес ще е ден на достижения. Вълната се обръща.

Без да го дочете докрай, той смачка хартията на топка.

— Ние сами създаваме своите богатства — изрече той. — Моето аз съм създал в деня, в който се ожених за теб.

 

 

В четири часа без три минути Артър Лексингтън чакаше отпред в кулоарите зад правителствения сектор.

— Успя навреме — възкликна министърът на външните работи.

— Имаше някои неща, които трябваше да бъдат свършени.

— Нося лоши новини — Лексингтън говореше бързо. — Веднага след речта ти Несбитсън и останалите петима ще прекосят пространството, разделящо Камарата на две.

Това бе последният удар. Разцеплението на кабинета и шестте оставки сами по себе си бяха достатъчно сериозни. Но ексминистрите да преминат от другата страна — това означаваше пълно отричане от правителството и партията и бе признак за катастрофа, веднъж за поколение можеше и да се случи един член на парламента в някой драматичен момент да премине от една партия в друга. Но една четвърт от кабинета…?

Хаудън мрачно си помисли, че именно това щеше да фокусира — както нищо друго — вниманието върху съпротивата срещу Съюзния пакт и срещу самия него.

— Направиха едно предложение — продължи Лексингтън. — Ако ти отложиш заявлението, те ще се въздържат от тази акция докато отново се срещнем.

За момент Хаудън се поколеба. Щеше да успее да се свърже с Вашингтон, макар и в последния миг. Мили държеше линията открита…

После си спомни думите на президента: Нямаме никакво време. И според изчисленията, и според здравия разум, и според политиката ние сме го изчерпали… Ако все още имаме време, то е само благодарение на Божията милост… Моля се Той да ни подари една година… Най-доброто за децата и техните деца, които ще дойдат…

— Няма да отлагаме — рече той решително.

— Така мисля и аз — каза тихо Лексингтън. И добави: — Предполагам, че вече трябва да влизаме.

Камарата на общините бе претъпкана — всички места за депутати бяха заети и всички балкони бяха пълни. Всеки инч пространство бе зает от зрители, журналисти, дипломати, видни посетители. При влизането на премиер-министъра и Артър Лексингтън настъпи оживление. Членът на парламента от задните редици на правителствените депутати, който произнасяше реч приключваше, очите му следяха часовника, тъй като заповедта на партийните организатори бе категорична.

За втори път този следобед Джеймз Хаудън се поклони на спикъра на Камарата и седна на мястото си. Виждаше множеството очи, впити в него. Много скоро след като по жиците забръмчат и телетайпите забълват спешните новини това щяха да бъдат очите на Северна Америка, дори на света.

Над него в галерията за дипломати се виждаше скованият сериозен съветски посланик, посланикът на САЩ Филип Енгроув, британският пълномощен министър, посланиците на Франция, Западна Германия, Италия, Индия, Япония, Израел… и още дузина други. Довечера по телеграфа и с куриери към всички големи столици на света щяха да тръгнат доклади.

В галерията на спикъра настана шумолене, когато Маргарет зае запазеното за нея място на първия ред. Тя погледна надолу и когато срещна погледа му се усмихна. От другата страна седеше очакващ и внимателен Бонър Дийц. Зад Бонър Дийц се виждаше гърбавата фигура на Арнълд Гийни, очите му блестяха. Откъм страните на правителството вдясно от Хаудън седеше Ейдриън Несбитсън. Погледът му бе втренчен напред, по бузите му беше избила червенина, раменете му бяха опънати.

Един разсилен почтително постави бележка на масата пред премиер-министъра. В нея Мили Фрийдмън беше написала: „Съвместното заседание на Конгреса е започнало — президентът вече е влязъл в Капитолия. По Пенсилвания авеню е бил забавен от приветствуващи тълпи, но ще, започне речта си навреме“.

Забавен от приветствуващи го тълпи Джеймз Хаудън усети убождане от завист. Мощта на президента бе сигурна и се увеличаваше, а неговата се изпаряваше.

И все пак…

Никоя кауза не бива да се смята за изгубена докато не настане последният час. Ако му предстои да загуби, то той все пак щеше да се бори докрай. Шестима министри от кабинета не бяха нацията и той щеше да отнесе въпроса до народа, както го беше правил и преди. Може би в края на краищата щеше да съумее да оцелее и да победи. Обзе го чувство за сила и увереност.

До четири часа оставаха десет секунди. В Камарата на общините настана тишина.

И тук понякога е било скучно — бяха царели отегчение, посредственост и блудкави заяждания. Но Камарата се е извисявала щом се е налагало, за да посрещне велики събития. Така беше и сега. Това беше момент, който историята щеше да запомни, колкото и малко години да бяха останали за тази история.

В известен смисъл, помисли си Хаудън, ние сме огледало на самия живот с нашите слабости и с нашата дребнавост, а зад тях висините, до които можеше да се извиси човешкият ум. Свободата бе една такава висина, в каквато и форма да се проявяваше и както да я преценяваше човек. И ако за да се спаси по-голямата част се налагаше да се изгуби по-малката — това бе една жертва, която си заслужаваше да се направи.

И той щеше да потърси най-добрите думи, които можеше да се намерят, за да се покаже пътят към това.

 

 

Над тях, в Пийс тауър, зазвучаха камбаните. След тях величествено Бурдон Бел удари четири часа.

— Премиер-министърът — отекна гласът на спикъра.

Бавно, още незнаещ какво ще му поднесе бъдещето, той се изправи, за да произнесе речта си пред Камарата.