От прозореца на библиотеката в Блеър хауз Джеймз Хаудън гледаше към Пенсилвания авеню. Беше 10 часа сутринта на втория ден от визитата му във Вашингтон и след час трябваше да започне срещата между него, президента, Артър Лексингтън и началника на президентската канцелария.

Свеж лек бриз разлюля тънките завеси на отворения прозорец. Отвън беше най-хубавото време на Вашингтон: благоуханно, пролетно, с топло, ярко слънце. Отвъд авенюто премиер-министърът виждаше подстриганите поляни на Белия дом, а зад тях — огряната от слънце резиденция на президента на САЩ.

Обръщайки се към Артър Лексингтън, Хаудън запита:

— Какво мислиш за развитието на нещата дотук? Министърът на външните работи, облечен в удобно туидово сако, което по-късно щеше да смени със сако от костюм, се откъсна от цветния телевизор, с който експериментираше. След като го изключи той остана замислен.

— Грубо казано — рече Лексингтън, — бих отбелязал, че се намираме на оживен пазар. Съединените щати се нуждаят от концесиите, които ние предлагаме и се нуждаят страшно много. Нещо повече, те отлично го съзнават.

Двамата бяха закусвали отделно — Джеймз Хаудън с Маргарет — в апартамента си, Артър Лексингтън заедно с останалите — на долния етаж. Канадците бяха сами в огромната президентска резиденция за гости, в която снощи се бяха върнали след официалната вечеря в Белия дом.

— И моето впечатление е такова — кимна бавно Хаудън.

Премиер-министърът огледа дългата, приятно подредена библиотека. С меките си канапета и столове, голямата маса в стил Чипъндейл и лавиците с книги по стените тя изглеждаше като прохладен и тих оазис. В тази стая, помисли си той, някога си е почивал и разговарял Линкълн, по-късно, докато се е обзавеждал наново Белия дом, тук са живели семейство Труман, тук, в тази библиотека е спал арабският крал Сауд, пазен от собствената си стража, въоръжена с ятагани. Тук Дьо Гол се е подготвял да заплашва, Аденауер — да очарова, Хрушчов да се перчи… и толкова други още. Помисли си дали за него ще остане спомен в тази дълга процесия. И ако да, то каква ще е присъдата на времето.

— Много дреболии го показват — промълви Лексингтън. — Например начинът, по който бяхме посрещнати вчера. Не знам за друг случай, когато президентът е дошъл на летището, за да посрещне канадец. Обикновено ни посрещат по-дребни риби и се отнасят с нас като с братовчедите от провинцията — дори и към премиер-министрите. Веднъж, когато Джон Дийнфънбейкър е бил на вечеря в Белия дом са го поставили на една маса с група презвитериански пастори.

— Да, имаше нещо такова — засмя се, спомняйки си Хаудън. — Беше страшно възмутен и аз не мога да го виня за това. Не беше ли тогава, когато Айзенхауер произнесе реч, в която непрекъснато говореше за „Република Канада“?

Лексингтън се усмихна и кимна.

Джеймз Хаудън се отпусна в един тапициран люлеещ се стол.

— Снощи определено се опитваха да ни очароват — отбеляза той. — Човек си мисли, че след като изведнъж променят отношението си и стават внимателни и така нататък, то ще бъдат и по-лукави.

Очите на Артър Лексингтън премигнаха на розовото му, кръгло лице. Възелът на неизбежната му връзка бе безупречен. Понякога, помисли си Хаудън, министърът на външните работи приличаше на благосклонен учител, привикнал да се занимава твърдо, но търпеливо с малки, буйни момчета. Може би това го правеше да изглежда млад и винаги щеше да е така въпреки че годинките му се трупаха, както и върху всички останали.

— Лукавостта и Държавният департамент живеят в различни къщи — каза Лексингтън. — Винаги съм смятал и ти го знаеш, че американската дипломация признава само два пътя — или възнамерява да изнасилва, или е готова да бъде изнасилена. Много рядко върши нещо средно между двете.

Премиерът се разсмя.

— А сега? — той винаги се беше наслаждавал на моментите, когато двамата си говореха насаме. Бяха много стари и верни приятели, които си имаха доверие един на друг. Една от причините вероятно бе фактът, че между тях нямаше съперничество. Докато другите членове на кабинета открито или прикрито имаха аспирации за премиерското кресло, Артър Лексингтън, както добре знаеше Хаудън, нямаше никакви амбиции в тази насока.

Всъщност Лексингтън все още щеше да си е посланик, разделящ свободното си време между двете хобита — събирането на марки и орнитологията, ако Хаудън преди години не го беше убедил да напусне дипломатическия корпус и да влезе в партията, а по-късно и в кабинета. Оттогава лоялността и силното му чувство за дълг го задържаха, но той не криеше, че с удоволствие чака деня, в който ще може от обществения живот да се върне към частния.

Преди да отговори на въпроса на премиера Лексингтън закрачи по дългата пътека с цвят на гранат. Спря се и каза:

— И мен не ме вълнува това, че ще бъда заставен.

— Но мнозина ще кажат, че именно това се е случило.

— Някои ще го кажат, независимо от това каква позиция ще заемем. Сред тях ще има и искрени хора, не само подстрекатели на тълпата.

— Да, мислих за това — каза Хаудън. — Боя се, че Съюзният пакт ще ни струва и част от нашата партия. Но все пак съм убеден, че нямаме друг избор.

Министърът на външните работи се отпусна в едно кресло срещу него. Придърпа с крак ниско столче и се протегна, качвайки и двата си крака върху него.

— Бях искал да имам твоята увереност, премиер-министре — когато Хаудън остро го погледна, Лексингтън заклати глава. — О, не ме разбирай погрешно: аз съм с теб докрай. Проблемът ни е, че живеем във времето на сгъстената история и малцина са тези, които го съзнават. Промени, за които преди са били нужни петдесет години, сега стават за пет години и даже за по-кратко и ние нищо не можем да направим, защото такива са комуникациите сега. Единственото нещо, за което се надявам, е, че ние ще съхраним чувството си за национално единство, но това няма да е леко.

— Никога не е било леко — каза Хаудън. Той погледна часовника си. След тридесет минути трябваше да напуснат Блеър хауз, за да успеят да поговорят с прес корпуса в Белия дом, преди да започнат официалните разговори. Но времето бе достатъчно, за да обсъди с Лексингтън един въпрос, който го занимаваше от неотдавна. Сега моментът изглеждаше подходящ.

— За националната идентичност — каза той замислено, — кралицата спомена нещо последния път, когато бях в Лондон.

— Да?

— Лейди предложи — всъщност, бих казал, настоя, да възстановим титлите. Тя каза нещо, което аз бих определил като интересна гледна точка.

Джеймз Хаудън полузатвори очи, представяйки си сцената така, както се беше случила преди четири и половина месеца: златен септемврийски следобед в Лондон, той на посещение на вежливост в Бъкингамския дворец. Бе приет с подобаващо уважение и придружен до кралските покои…

— … моля, да ви налея още чай — каза кралицата и той подаде нежната, със златен кант чаша с чинийка. Не можа да устои на малко наивната мисъл, че в двореца си британският монарх налива чай на сирачето от Медисън хет.

— И хляб с масло, премиер-министре! — той си взе малко. Имаше черен и бял, тънко нарязан. Отказа се от конфитюра — от него имаше три вида в златен поднос. Човек се нуждаеше от фокусническо умение, за да балансира всичко по време на английския чай.

Бяха сами в хола на личните апартаменти — голям, просторен салон, гледащ към градината на двореца. По северноамериканските стандарти помещението бе тържествено, но не беше така претрупано със злато и кристали, както другите официални стаи. Кралицата бе облечена семпло в рокля с 4 цвят на метличина, тънките й глезени в подходящи лачени обувки от шевро бяха кръстосани. В държането на нито една жена в света, помисли си с възхищение Хаудън, няма толкова самоувереност, както у англичанката от висшето общество, която не се опитва да се държи така.

Кралицата дебело си намаза малинов конфитюр, след което отбеляза с акуратния си висок глас:

— Съпругът ми и аз често сме си мислели, че за свое собствено добро Канада трябва да прави повече, за да се отличава.

Джеймз Хаудън се изкушаваше да отговори, че Канада изпъква с доста неща, особено в сравнение със сегашните британски постижения, но реши, че може би неправилно тълкува значението на казаното. В следващия момент се убеди, че е така.

— Да изпъкне в смисъл да се различава от Съединените щати.

— Проблемът, мадам, е — отвърна Хаудън — че е трудно две държави да изглеждат различно, когато живеят толкова близо и еднакво. От време на време опитваме да подчертаем нашето различие, но невинаги успяваме.

— Шотландия доста добре съумява да поддържа своята идентичност — забеляза кралицата. Тя разбърка с лукав вид чая си. — Може би ще трябва да вземете един-два урока от нея.

— Е… — усмихна се Хаудън. Истина е, помисли си той, че Шотландия, която бе изгубила независимостта си преди две и половина столетия, притежаваше повече национална специфичност и характер, отколкото Канада някога е имала или ще има.

— Една от причините, може би е — продължи замислено кралицата, — че Шотландия никога не е изоставяла традициите си. Канада, ако ми простите думите, изглежда доста бързо гледаше да се отърве от тях. Спомням си, че и баща ми говореше същите неща — кралицата се усмихна обезоръжаващо, поведението й лишаваше думите й от обида. — Искате ли чай?

— Благодаря ви, не — Хаудън подаде чашката и чинийката си на облечения в униформа слуга, който тихо бе влязъл, носейки още гореща вода за чайника. Почувства облекчение, че бе успял без премеждия да балансира нещата докрай.

— Надявам се, че не ми се сърдите за това, което казах, премиер-министре — след като слугата излезе, кралицата напълни чашата си.

— Ни най-малко — отговори Хаудън. И той на свой ред се усмихна. — За наше добро е понякога да ни показват пропуските ни дори когато не знаем, как да се оправим с тях.

— Вероятно има и едно нещо, което може да бъде направено — каза бавно кралицата. — Моят съпруг и аз често сме съжалявали, че в Канада няма отличия и титли. Голямо удоволствие ще бъде за мен, ако отново бъдат въведени отличията и титлите, които раздавам за Нова година или за рождения си ден.

— Благородническите титли са деликатна тема в Северна Америка, мадам — стисна устни Джеймз Хаудън.

— За част от Северна Америка вероятно е така, но не говорите за нашия доминион Канада, нали? — макар че, бе казано учтиво, това беше смъмряне и Хаудън въпреки нежеланието си се изчерви. — Всъщност — отбеляза кралицата с тънка усмивка, — аз имам впечатлението, че в Съединените щати титулуваните британци са на почит.

Туш, помисли си Хаудън. Това беше точно така — американците харесваха титлата лорд.

— Както ме информираха, нашето награждаване с благороднически титли доста добре се приема в Австралия — продължи спокойно кралицата, — и, разбира се, тук, в Британия. Може би и на вас в Канада то ще ви помогне да се почувствате различни от Съединените щати.

Джеймз Хаудън се зачуди как да постъпи със случай като този? Като премиер-министър на независима страна от Британската общност неговата власт беше хиляда пъти по-голяма от тази на кралицата и въпреки това обичаят го заставяше да се държи почтително. Днес титлите — всичките тези „сърове“, „лордове“ и лейди бяха безсмислица. Канада се беше отказала от тях през 1930 година и за малцината по-възрастни канадци, наследили титли, обикновено се говореше с дискретна усмивка.

С раздразнение премиерът пожела монархията да се задоволи да остане просто декорация, така както всички я възприемаха, вместо да плете кралски паяжини. Подозираше зад предложението на кралицата скрития страх, който човек винаги усещаше в Лондон, че Канада се изплъзва, както това бяха сторили и другите страни от Британската общност и че трябва да бъде опитано всичко, буквално всичко, дори и оплитането с копринени нишки, за да се забави отделянето.

— Ще информирам кабинета за вашите чувства, мадам — каза Джеймз Хаудън. Това беше една вежлива лъжа — въобще нямаше намерение да го прави.

— Както намерите за добре — кралицата грациозно наклони глава, след което добави: — Един от прерогативите при даване на титли, който ни доставя най-голямо щастие, е удостояването с графство на премиер-министрите при тяхното оттегляне от служба. Това е обичай, който ние с удоволствие ще въведем и в Канада — тя погледна невинно Хаудън право в очите.

Графство. Въображението му се разигра въпреки убежденията. Това е почти най-високата титла сред британските благородници, защото я превъзхождаха само маркизатът и херцогството. Разбира се, той никого няма да приеме. Но ако го стори, каква ли титла да си избере? Граф на Медисън хет? Не — прекалено провинциално е, хората ще се смеят. Граф на Отава? О да! Звучи много добре и има дълбоко значение.

Кралицата взе ленена кърпичка и деликатно изтри леко изцапания си с конфитюр пръст. След това се изправи. Джеймз Хаудън я последва. Интимната закуска с чай бе към своя край и както често правеше при неофициални случаи, кралицата тръгна да го изпрати.

Бяха пресекли половината стая, когато в нея се втурна съпругът на кралицата. Принцът влезе през една тясна вътрешна врата, прикрита от голямо огледало със златна рамка.

— Има ли още чай? — попита той весело. След това, виждайки Хаудън, възкликна — Как! Вече ни напускате?

— Добър ден, ваше кралско величество — поклони се Хаудън. И през ум не му мина да отговори по същия фамилиарен начин. Принцът бе успял да разчисти много от старомодната церемониалност около трона, но все пак изискваше почтително отношение към себе си и ако усетеше липсата му, очите му пламваха и гласът му ставаше леден.

— Ако наистина трябва да си отидете аз ще ви придружа — обяви принцът. Хаудън се наведе над ръката на кралицата, която тя му беше предложила, след което продължиха към изхода.

— Внимавайте! — предупреди го принцът. — Влизаме с кърмата напред в пристанището — и той направи полушеговит опит да излезе заднешком.

Когато излизаха, лицето на кралицата бе каменно. Хаудън предположи, че тя понякога смята непринудеността в обноските на съпруга си за прекалена.

Отвън в украсеното с орнаменти предверие двамата мъже си стиснаха ръце, а облеченият в ливрея лакей изчака премиер-министъра, за да го придружи до колата му.

— Е, всичко хубаво — каза принцът, очевидно несмутен. — Преди да си тръгнете за Канада, опитайте пак да се отбиете.

Десет минути по-късно, пътувайки по Мел^[1] на път към Канадското посолство, Джеймз Хаудън се усмихна като си спомни за случката. Той се възхищаваше от решението на принца да бъде непосредствен въпреки че когато човек има такъв пожизнен ранг както съпруга на кралицата той може да включва и изключва непосредствеността си по желание. Именно едно такова постоянство на титлата и на поста имаше значение както за хората от този кръг, така и извън него, докато политиците като Хаудън много добре знаеха, че един ден тяхното положение в обществото щеше да се промени. Разбира се, в Англия на повечето от министрите в оставка се даваха благороднически титли като спомен за това, че са служили добре на страната си. Но сега тази система бе остаряла… Една абсурдна главоблъсканица… В Канада това щеше да изглежда още по-смешно… а не по-малко. Граф на Отава. Колко забавно щеше да прозвучи на колегите му!

И все пак, откровено казано, той трябваше внимателно да обмисли предложението на кралицата, преди да го отхвърли. Имаше основания в това, което тя каза за необходимостта от разлика между Канада и Съединените щати. Може би в края на краищата ще трябва да уведоми кабинета както бе обещал. Ако е за доброто на страната…

Граф на Отава…

Не бе уведомил кабинета, нито пък бе говорил с някого на тази тема. Сега, пропускайки това, което кралицата му бе предложила лично, той предаде с леки нотки на хумор разговора, състоял се тогава.

Накрая погледна часовника си и видя, че им остават само петнадесет минути до момента, когато трябваше да прекосят Пенсилвания авеню на път към Белия дом. Стана и отиде отново до отворения прозорец на библиотеката. През рамо попита:

— Е, какво мислиш?

Министърът на външните работи свали краката си от столчето, изправи се и се протегна. Изражението на лицето му бе развеселено.

— Е, да, това наистина ще ни направи различни от САЩ, но не съм сигурен дали е за по-добро.

— И аз си помислих почти същото — каза Хаудън, — но трябва да ти кажа, че оттогава ми хрумна, че виждането на Нейно величество за различие трябва да се приеме. В бъдеще, както знаеш, ще бъде много важно всичко, което може да помогне на Канада да се отличава и да я сплоти — и като почувства любопитния поглед на Лексингтън, добави: — Ако не ти харесва ще забравим цялата тази работа, но мисля, че трябва да обсъдим молбата на Лейди.

— Е, предполагам, че обсъждането няма да нанесе никаква вреда — съгласи се Лексингтън. Той започна отново да крачи по пътеката.

— Мисля си — каза Хаудън — дали ти да не внесеш въпроса в кабинета. Вярвам, че ще е по-добре да дойде от тебе, така аз ще мога да направя преценката си, след като чуя и някои други мнения.

— Бих искал да си помисля, премиер-министре — каза Лексингтън колебливо, — ако не възразявате.

— Разбира се, Артър, както решиш.

Очевидно предложението трябваше да се поднесе внимателно ако въобще се внесеше за обсъждане.

Лексингтън се спря пред телефона върху полираната маса в средата на стаята и полуусмихнат попита:

— Дали да не поръчаме по едно кафе, преди да тръгнем за нашата съдбовна среща?

Президентът се провикна със своя силен, грубоват глас към групата суетящи се, прицелващи се с апаратите си оператори в другия край на моравата.

— Вие, момчета трябва да сте заснели филмов материал, достатъчен за две програми.

След това се обърна към стоящия до него премиер-министър.

— Какво ще кажеш, Джим? Да влезем и да започнем работа?

— Жалко, разбира се, господин президент — каза Джеймз Хаудън. След пронизващата отавска зима той се наслаждаваше на топлината и на слънчевите лъчи. — Но предполагам, че ще трябва да го сторим.

И кимна на високия, набит мъж с правоъгълно костеливо лице и остра, решителна челюст. Срещата на открито, която току-що бяха провели с прес корпуса към Белия дом, се поправи на Хаудън. През цялото време президентът се беше обръщал подчертано учтиво към премиера, говорил бе малко като насочваше въпросите на репортерите към Хаудън, така че той щеше да бъде повече цитиран утре в пресата, телевизията и радиото. И после, когато двамата отидоха на южната поляна на Белия дом, за да бъдат заснети от фотографите и телевизионните оператори, президентът отново постави Джеймз Хаудън по-близо до батареята от обективи. Такова внимание, помисли Хаудън, рядко бе оказвано на канадци във Вашингтон и то щеше да допринесе много за повишаване на рейтинга му вкъщи.

Усети как президентът го хвана с едрата си ръка и го поведе към стъпалата на правителствената резиденция. Лицето на другия под разбърканата прошарена коса с подстриган перчем бе спокойно и приветливо.

— Какво ще кажеш, Джим… — каза той с онзи спокоен носов изговор от Средния Запад, който толкова му помагаше в телевизионните дебати. — Какво ще кажеш, ако престанем с това господин президент? — ухили се широко. — Мисля, че знаеш първото ми име.

— Ще бъде чест за мене, Тайлър — отвърна дълбоко зарадван Хаудън. С част от съзнанието си пресметна дали ще може да пусне на пресата информация за тази близка дружба. В Канада това ще срази онези негови критици, които винаги се бяха заяждали, че правителството на Хаудън няма никакво влияние във Вашингтон. Бе му ясно, че повечето от любезностите вчера и днес се кореняха в силната позиция на Канада в предстоящия пазарлък. И той възнамеряваше да задържи тази позиция. Но това не бе причина да не се чувствува доволен или да не извлича политическа изгода там, където би могъл.

Прекосиха поляната и усетиха меката земя под краката си. Джеймз Хаудън каза:

— Досега не съм имал възможността да те поздравя лично за повторното избиране.

— Благодаря ти, Джим! — едрата ръка този път здраво го превърна през рамото. — Да, бяха чудесни избори! Горд съм, че получих толкова гласове на избиратели, колкото нито един президент на САЩ не е получавал. Знаеш също, че пометохме конгреса. А това е нещо ново — никой президент не е имал такава силна поддръжка, каквато имам сега и в Конгреса, и в Сената. Ще ти доверя: в момента няма законов акт, който да не мога да прокарам. О, аз направих някоя друга отстъпка за пред хората, но никоя от тях не беше важна. Ситуацията е уникална.

— За вас сигурно е уникална — каза Хаудън. Той реши, че малко добродушно заяждане няма да навреди. — Но при нашата парламентарна система естествено е партията, която е на власт, да може винаги да наложи какъвто закон си поиска.

— Вярно е! Вярно е! Недей да мислиш, че не е имало моменти, когато аз, а и някои мои предшественици, не сме ви завиждали. Чудното в нашата конституция е, че тя въобще работи — гласът на президента продължи бойко да гърми. — Проблемът е, че отците-основатели така силно са желаели да се спасят от всичко британско, че заедно с лошите неща са изхвърлили и добрите. Но човек трябва да извлича максималното от това, което има, независимо дали става дума за политически или човешки орган.

При последните думи те стигнаха до широките, оградени с балюстрада стъпала, които водеха под извитата южна колонада. Водейки госта си, президентът запрескача по две стъпала наведнъж и за да не изостава, Джеймз Хаудън се заизкачва по същия начин.

Но премиер-министърът спря по средата, задъхан и изпотен. Тъмносиният камгарен костюм, който бе идеален за Отава, му бе неудобно тежък под топлото вашингтонско слънце. Бе помислил да вземе някой от по-леките си костюми, но след като ги прегледа, никой от тях не му се стори подходящ за случая. Знаеше се, че президентът бе много стриктен към облеклото си и понякога се преобличаше по няколко пъти на ден. Но главата на изпълнителната власт в САЩ нямаше личните парични проблеми, които имаше премиерът на Канада.

Тази мисъл за кратко припомни на Хаудън, че той още не бе казал на Маргарет колко сериозно бе станало финансовото положение. Човекът от Монреал тръст беше категоричен, че ако не престанат да подяждат спестяванията си от няколко хиляди, при оттеглянето му от служба средствата щяха да се сравняват на заплатата на дребен занаятчия. Всъщност никога нямаше да се стигне чак до там — можеше да се обърне към фондацията на Рокфелер или към някоя друга — Рокфелер бе подарил сто хиляди долара на Макензи Кинг при оттеглянето му. Но мисълта да иска подаяние от американци, независимо колко щедро щеше да бъде то, все още му се струваше унизителна.

След няколко стъпала президентът спря.

— Прости ми, моля те — каза той разкаян. — Винаги забравям и съм го правил на много хора.

— Аз трябваше да внимавам — сърцето на Джеймз Хаудън биеше лудо, а тежкото дишане подчертаваше думите му. — Мисля, че това имахте предвид, когато говорехте за човешкото тяло.

Както всички останали и той знаеше за постоянния стремеж на президента към добро физическо състояние, не само неговото, но и на всички, които го окръжаваха. Цяла върволица от адютанти в Белия дом, включително апатични генерали и адмирали, залитаха изтощени след ежедневните президентски занимания с тенис, бадминтон или хандбал.

Едно оплакване, което често можеше да се чуе от президентските уста бе: „Това поколение има кореми на Буда и рамене като ушите на копой“. Именно президентът бе възобновил привичката на Теодор Рузвелт да прави разходки в полето по права линия, преминавайки през обектите — дървета, плевни, купи сено, вместо да ги заобикаля. Дори бе опитал нещо подобно във Вашингтон. Спомнил си за това, Хаудън попита:

— Какво стана с твоите набези тук — идеята за най-прекия път от точка А до точка Б?

Другият се закиска докато заедно се качваха бавно и отпуснато.

— Накрая трябваше да се откажа, защото попаднах в няколко неудобни положения. Тук не можехме да се катерим през зданията, освен през някои по-ниски, така че започнахме да преминаваме през тях по права линия. Попаднахме на някои странни места — включително в една тоалетна на Пентагона — влязохме през вратата и излязохме през прозореца — той се захили, спомняйки си. — Един ден с брат ми се забихме в кухненските помещения на хотел „Статлър“ — влязохме в хладилника и там нямаше изход, освен ако не решим да пробием някой.

Джеймз Хаудън се засмя.

— Може би ще трябва и ние в Отава да опитаме. Има някои хора от опозицията, които бих желал да видя да се отдалечават по права линия — особено ако не престават да вървят.

— Нашите опоненти са ни изпратени, за да ни подлагат на изпитания, Джим.

— Вероятно е така — каза Хаудън. — Но някои се престарават. Между другото, донесъл съм няколко нови скални образци за твоята колекция. Хората от министерството по мините и ресурсите ми казаха, че били уникални.

— Благодаря ти — каза президентът. — Наистина съм ти много признателен. И моля те, предай моите благодарности и на хората си.

От сянката на южната колонада те влязоха в хладното преддверие на Белия дом, прекосиха го и като преминаха няколко коридора, стигнаха до кабинета на президента, намиращ се в югозападния ъгъл на сградата. Отваряйки единичната, боядисана в бяло врата, президентът въведе Хаудън.

И сега, както и при други случаи, премиерът отбеляза простотата на стаята. Имаше овална форма, ламперия, стигаща до кръста и гладък сив килим. Основната мебел се състоеше от широко плоско бюро, поставено в средата, тапицирано въртящо се кресло и зад него две обшити със злато знамена — американското и личния флаг на президента. Срещу високите от пода до тавана френски прозорци и врата, гледаща към терасата, се намираше тапициран с атлазена дамаска диван, който заемаше по-голямата част от стената вдясно от бюрото. В момента на него седяха Артър Лексингтън и адмирал Левин Репопорт, който бе дребен, мършав човек, облечен в хубав кафяв костюм; ястребовидното му лице и несъразмерно голямата му глава доминираха над останалата част от тялото му. Двамата станаха при влизането на президента и премиера.

— Добро утро, Артър, — каза топло президентът, подавайки ръка на Лексингтън. — Джим, ти познаваш, разбира се, Левин.

— Да — каза Хаудън, — срещали сме се. Как сте, адмирале?

— Добро утро — Адмирал Репопорт кимна отсечено и хладно. Рядко правеше нещо, беше всеизвестно, че нямаше търпение нито да води светски разговори, нито да изпълнява някакви обществени задължения. Адмиралът — помощник на президента за специални въпроси предишната вечер бе отсъствал на официалната вечеря.

След като четиримата седнаха, един прислужник филипинец внесе поднос с напитки. Артър Лексингтън си избра уиски с вода, президентът — сухо шери, адмиралът поклати отрицателно глава, а пред Джеймз Хаудън човекът постави чаша с изстуден гроздов сок, като се усмихна.

Докато сервираха напитките, Хаудън наблюдаваше скришом адмирала и си припомни всичко, което бе чувал за този човек, който според слуховете фактически имаше сега толкова власт, колкото и президентът.

Преди четири години Левин Репопорт от военноморските сили на САЩ бе обикновен флотски офицер пред прага на принудително преминаване в запас — принудително, тъй като неговите началници адмирали два пъти го бяха прескачали при повишаване, независимо от блестящата му, широко осветена в печата кариера на пионер в областта на подводното изстрелване на междуконтинентални ракети. Проблемът беше в това, че почти никой не харесваше лично Левин Репопорт и удивително количество влиятелни началници активно го мразеха. В повечето случаи това се дължеше на навика на Репопорт да бъде убийствено прав по всички основни въпроси, засягащи военноморската отбрана и на склонността му да натяква впоследствие „Казах ви, че така ще стане“, припомняйки имената на тези, които не са били съгласни с него.

Към това трябваше да се добави и огромното му самомнение (напълно оправдано, но независимо от това дразнещо), отвратителни маниери, нетърпимост към връзките и бюрокрацията и откритото презрение към онези, които капитан Репопорт смяташе, че му отстъпват по интелект, а такива бяха повечето хора.

Непредвидена от висшите военноморски „чугунени“ глави, решили да пратят в оставка оспорвания гений, бе бурната реакция на конгреса и на общественото мнение срещу перспективата нацията да загуби мозъка на Репопорт, активно занимаващ се с проблемите. Както лаконично се изрази един конгресмен: „По дяволите, ние имаме нужда от това копеле“.

Ето защо, смъмрена остро и от Сената, и от Белия дом, флотата бе отстъпила и бе присвоила на капитан Репопорт чин контраадмирал. По този начин излизането му в оставка бе избягнато. Две години по-късно и два чина по-високо, след серия от светли блестящи идеи Репопорт (вече адмирал и още по чешит отпреди) бе снет от военноморската орбита и назначен от президента за началник на канцеларията му. Само няколко седмици усърдието, бързината и безспорните качества дадоха на новоназначения повече власт, отколкото бяха имали именитите негови предшественици Хари Хопкинз, Шермън Адамс или Тед Сорънсън.

Оттогава списъкът на преките му постижения — известни и неизвестни, бе ужасяващ: програма за помощ на чужди държави чрез самопомощ, която макар и малко късно носеше авторитет, а не презрение към Америка; в страната — селскостопанска политика, срещу която фермерите яростно се бориха, обвинявайки я, че не е ефективна, но (така както беше казал Репопорт още в самото начало) тя заработи; специални програми в областта на проучванията и в дългосрочен план преустройство на висшето образование и на фундаменталните научни изследвания; укрепване на законността с пресичане на промишлените измами от една страна, а от друга — почистване на пазара на труда, при което Лъфтоу, някогашен върховен профсъюзен бос, бе изгонен и пратен в затвора.

Джеймз Хаудън си спомни, че в прилив на фамилиарност някой веднъж бе попитал президента: „Ако Репопорт е толкова добър, защо не заеме твоето място?“

Президентът (както казваха) се беше усмихнал любезно и бе отвърнал: „Просто аз мога да бъда избран. Левин няма да получи и шест гласа, дори ако се кандидатира да лови бездомните кучета.“

Докато президентът получаваше похвали за мъдростта си да подбира таланти, адмирал Репопорт все така продължаваше да буди враждебност и омраза в същите мащаби, както и преди.

Джеймз Хаудън се запита как ли този суров и с остър ум мъж би могъл да повлияе върху съдбата на Канада.

— Преди да продължим — каза президентът, — искам да попитам: получавате ли всичко, което ви е необходимо в Блеър хауз?

— Направо ни глезят от любезност — отговори усмихнато Артър Лексингтън.

— Е, радвам се, че е така — президентът се настани удобно зад голямото бюро. — Понякога имаме малки неприятности там — например, когато арабите запалиха някакви благовония, а заедно с него и част от къщата. Предполагам също, че няма да ровичкате като руснаците под ламперията, за да търсите скрити микрофони.

— Обещаваме ви да не го правим — каза Хаудън, — ако ни кажете къде са разположени.

Президентът се засмя дълбоко и гърлено.

— Ще трябва да телеграфирате в Кремъл. Между другото не бих се учудил ако те са монтирали собствени предаватели, докато са се ровели там.

— Може да се окаже, че това не е чак толкова лошо — каза непринудено Хаудън. — Поне ще ни чуят. Изглежда другите начини да си поговорим с тях не вършат работа.

— Вярно — съгласи се тихо президентът. — Боя се, че не вършат.

Изведнъж настъпи тишина. През открехнатия прозорец долетяха звуците от движението по улица Б и виковете на децата от детската площадка на Белия дом. Някъде наблизо, притъпено от разделящите стени, по-скоро се усети, отколкото се чу тракането на пишеща машина. Хаудън почувствува, че атмосферата се измени — от насмешлива бе станала мрачно сериозна.

— Искам официално да те попитам, Тайлър, — каза той — все още ли мислиш, че прекият голям сблъсък е неизбежен и ще настъпи сравнително скоро?

— От цялото си сърце и душа — отговори президентът — бих искал да ти кажа не. Но единственото, което мога да ти кажа, е да.

— И ние не сме готови, нали? — запита Артър Лексингтън, чието херувимско лице бе съсредоточено.

Президентът се наведе напред. Зад него ветрецът разклати завесата и двете знамена.

— Не, джентълмени — каза той тихо, — ние не сме готови и няма да бъдем, докато Съединените Щати и Канада, стремящи се в името на свободата и надеждата към един по-добър свят, не обединят усилията си за защита на общата си граница.

Е, помисли си Хаудън, бързо стигнахме до основния въпрос. Усетил погледите на другите върху себе си, той изрече делово:

— Много мислих върху твоето предложение за Съюзен пакт, Тайлър.

Сянка на усмивка пробягна по лицето на президента.

— Да, Джим, така и предполагах.

— Съществуват ред възражения — каза Хаудън.

— Когато става дума за нещо толкова голямо — гласът зад бюрото бе спокоен, — щеше да е учудващо, ако нямаше възражения.

— От друга страна — каза Хаудън — трябва да ви кажа, че моите старши колеги и аз самият виждаме значителните преимущества на това, което ни се предлага, но само в случай, че бъдат удовлетворени определени условия и бъдат дадени някои гаранции.

— Вие говорите за условия и гаранции — рече адмирал Репопорт. Наклонил напред глава, той се обаждаше за пръв път. Гласът му бе отсечен и стегнат. — Няма съмнение, че вие и колегите, за които говорите, сте отчели, че всякакви гаранции, независимо кой ги е дал, са безсмислени, ако не оцелеете.

— Да — каза Артър Лексингтън, — имаме го предвид.

— Нещо, което искам непрекъснато да не забравяме, Джим, — намеси се бързо президентът, — и ти, Артър, е, че времето е срещу нас. Поради тази причина искам да се движим бързо напред. Затова и искам да говорим открито въпреки че може би нечия перушина може да настръхне от това.

Хаудън се усмихна мрачно.

— Няма да има настръхнали пера, освен може би на орела ви. Какво предлагате най-напред?

— Бих искал да огледаме всичко още един път, Джим; това ми се иска да направя. Да повторя онова, което говорихме по телефона миналата седмица. Нека сме сигурни, че правилно сме се разбрали един друг. След това ще видим накъде сочи компасът.

Премиерът погледна към Артър Лексингтън, който едва забележимо кимна.

— Много добре — каза Хаудън. — Съгласен съм. Ти ли ще започнеш?

— Да, аз.

Президентът намести широкоплещестата си фигура във въртящото се кресло, обърнат малко настрани от другите и гледащ към слънчевата светлина навън. След това се облегна назад и очите му срещнаха тези на Хаудън.

— Говорех за време — бавно каза президентът. — Време, за да се подготвим за атаката, за която сме сигурни, че неизбежно ще настъпи.

— Колко горе-долу мислите, че ни остава? — вметна Артър Лексингтън.

— Време няма — отговори президентът. — Според изчисленията, здравия смисъл и логиката, ние сме го изчерпали. И ако все пак има време — за каквото и да е било, то ще е само по милостта на Господа. Казано иначе, вярваш ли в милостта Господня, Артър?

— Е — усмихна се Артър — това са забулени материи.

— Но съществуват, повярвай ми — ръката, приличаща на лапа с разперени пръсти, се вдигна като за благослов. — Тя спаси веднъж англичаните, когато бяха сами. Може да спаси и нас. Моля се да стане така и се моля да ни подари още една година. Повече просто не може.

— Аз се надявам на триста дни — намеси се Хаудън.

— Ако ги получим — кимна президентът, — ще е от Бога. Но каквото и да получим, утре ще имаме един ден по-малко и след час — един час по-малко — гласът с изговора от Средния Запад забърза. — Така че нека разгледаме картината такава, каквато я виждаме във Вашингтон.

Пункт по пункт, с майсторски усет за ред и обобщение, той обрисува ситуацията. Първо факторите, които Хаудън сам изброи пред Комитета по отбраната на своята страна: първостепенната защита на американските селскостопански райони — ключ за оцеляването след ядрено нападение; настръхналите ракетни бази по американо-канадската граница; неизбежното прихващане на ракетите над канадска територия и от Канада, превърната в бойно поле — беззащитна, разрушена от експлозии и радиоактивно заразяване; селскостопанските й райони отровени…

След това алтернативата: ракетни бази на север, по-голяма ударна сила на САЩ, ранно прехващане с намаляване на радиоактивното замърсяване за двете страни, преместване на полесражението и шанс за оцеляване… Но отчаяната нужда от бързина и пълномощия за Америка да действува бързо… Съюзният пакт, така както беше предложен, гласеше пълно поемане на отбраната на Канада от Съединените щати и обща външна политика, разпускане на всички канадски въоръжени сили и незабавното им възстановяване при полагане на обща клетва за вярност, премахване на ограниченията по границата, митнически съюз, срок на пакта от двадесет и пет години, гарантиране на канадския суверенитет във всички области, които не са споменати по-горе…

Президентът декларира, просто:

— Пред лицето на общата опасност, която не знае граници и не признава ничий суверенитет, ние ви предлагаме този Съюзен пакт с приятелство, уважение и почит.

Настъпи пауза. Погледът на дребния, набит човек гледаше песимистично над главите на другите трима. Ръката му се вдигна и отметна падналия посивял перчем. Очите под него са умни и нащрек, помисли си Джеймз Хаудън, но зад тях ясно прозираше тъга, вероятно тъгата на човек, който беше успял да осъществи толкова малко от мечтата на живота си. Артър Лексингтън тихо пророни:

— Каквито и да са мотивите, господин президент, никак не е лесно да се откажеш от независимостта си и да промениш хода на историята само за една нощ.

— Въпреки това — забеляза президентът — ходът на историята ще се измени независимо дали я направляваме или не. Държавните граници не са неизменни, Артър, и никога не са били. Всяка граница, която познаваме, ще се промени или ще изчезне с времето. Така ще стане и с нашата с Канада независимо дали ще ускоряваме този процес или не. Нациите ще съществуват още един-два века или може би малко повече, но не и завинаги.

— В това съм съгласен с вас — Лексингтън леко се усмихна. Той остави чашата с питието си, която държеше в ръка.

— Но дали всички ще го сторят?

— Не, всички няма — президентът поклати глава. — Патриотите или поне ура-патриотите — не виждат по-далече от носа си. Но другите — ако разбираемо им се обясни, ще приемат фактите, когато им се наложи.

— Може би с течение на времето — каза Джеймз Хаудън.

— Но както ти току-що подчерта, Тайлър, и аз съм съгласен с теб, именно времето ни липсва.

— В такъв случай, Джим, бих искал да чуя какво предлагаш.

Моментът бе настъпил. Сега е времето, помисли си Хаудън, за ясни и трудни пазарлъци. Това беше критичния момент, в който се решаваше бъдещето на Канада, ако тя изобщо имаше такова. Вярно, даже ако сега се постигнеше широкомащабно споразумение, по-късно щеше да има още преговори, на които да бъдат уточнявани конкретните пунктове с безкрайно количество детайли. Това ще бъде работа на експерти от двете страни. Но то предстои. Големите, важните резултати, основните положения, щяха да бъдат постигнати тук и сега, между него и президента. В овалния кабинет бе тихо. Не се чуваше шумът от трафика и от децата — вероятно вятърът бе променил посоката си, а и пишещата машина бе замлъкнала. Артър Лексингтън се размърда на дивана, до него адмирал Репопорт остана неподвижен — не беше мръднал от самото начало — като че ли беше завързан за това място. Креслото на президента изскърца, тъй като той леко се завъртя. От другата страна на бюрото очите му бяха разтревожени и въпросителни, впити в ястребовидното, замислено лице на премиер-министъра. Ние сме просто четирима мъже, помисли си Хаудън, обикновени, смъртни мъже, от плът и кръв, които скоро ще умрат и ще бъдат забравени… и въпреки всичко, това, което ние решим, ще повлияе върху света за следващите векове.

За миг в настъпилата тишина умът на Джеймз Хаудън бе обзет от нерешителност. Сега, когато моментът беше настъпил, пропълзя съмнението. Чувството за история се бореше с реалистичната оценка на известните факти. Дали присъствието му тук по своята същност не бе предателство към собствената му страна? Дали трябваше да се срамува от прагматичността, която го бе довела във Вашингтон, или тя бе добродетел? Това бяха въпроси, които вече си бе задавал, страхове, които бе преодолял. Но сега те пак се надигаха — подновени и предизвикателни.

След това разсъди, за кой ли път през тези дни, че както историята бе доказала, националната гордост — в нейния краен вариант бе най-злият враг на човечеството, а цената винаги се заплащаше със страданията на обикновените хора. Нации бяха слизали от историческата сцена заради суетна слава, докато умереността би ги цивилизовала и спасила. Той беше твърдо решен, че Канада няма да залезе.

— За да стане това — каза Джеймз Хаудън, — аз трябва да получа мандат от нашите гласоподаватели. Тоест трябва да се преборя в едни избори — и да спечеля.

— Очаквах такова нещо — каза президентът. — Скоро ли ще е?

— Вероятно в началото на юни.

— Не виждам как ще ги изтеглиш по-рано — кимна другият.

— Кампанията ще е кратка — отбеляза Хаудън, — и ще имаме силна опозиция. Ето защо трябва да имам какво да предложа.

— Уверен съм, господин президент — добави Артър Лексингтън, — че вие като политик съзнавате колко нужно е това.

Президентът се ухили широко:

— Почти ме е страх да се съглася, за да не би вие, момчета, да ме задържите и да искате откуп. Нека кажем така: да, сигурен съм, че опозицията яко ще ви насоли, но в края на краищата това няма да е нищо ново за нас тук. Вие ще спечелите, Джим; сигурен съм в това. Що се отнася до другото — да, съзнавам.

— Има няколко пункта — каза Хаудън.

Президентът се облегна назад във въртящото се кресло.

— Давай!

— След сключване на Съюзния пакт канадската промишленост и работните места трябва да бъдат защитени.

Гласът на Хаудън бе ясен и категоричен. Той бе пристигнал тук не като просител и се мъчеше да разговаря на равни начала.

— Инвестициите и производството на Съединените щати в Канада трябва да се запазят и да се разширяват. Не искаме „Дженеръл мотърс“ да се изнесе заради митническия съюз като се обедини с Детройт или „Форд“ с Диърбърн. Същото важи и за по-малките предприятия.

— Съгласен съм — каза президентът. Той си играеше с един молив на бюрото си. — Отслабването на промишлеността не е желателно. Ще направим нещо и бих казал, че ще се развие, а няма да западне промишлеността.

— Давате ли гаранции?

— Даваме — кимна президентът. — Нашето министерство на икономиката и вашите хора от търговията и финансите ще измислят една стимулираща данъчна формула.

Адмирал Репопорт и Артър Лексингтън си водеха записки в бележниците.

Хаудън се изправи от стола с лице към президента, обърна се и след това пак го погледна.

— Суровините — заяви той. — Канада ще контролира разрешенията за износа им и искаме гаранции срещу ограбване. Не ще допуснем да станем златна мина за американците — да извличат всичко, за да го обработват някъде другаде.

— Вие бяхте готови в миналото — каза остро адмирал Репопорт, — да продавате суровините си, ако цената е достатъчно висока.

— Това е било в миналото — тросна се Хаудън. — Ние говорим за бъдещето — започваше да разбира защо неприязънта към помощника на президента бе толкова широко разпространена.

— Не се притеснявайте — намеси се президентът. Трябва да има повече вторична обработка по места и това ще е от полза и за двете страни. По-нататък!

— Военните контракти и закупките за чуждестранна помощ — каза Хаудън. — Канада ще иска част от голямото производство — самолети и ракети, не само винтове и гайки.

— Нашите лобита ще надигнат страшен вой — въздъхна президентът. — Но ще се справим някак си.

Нови записки бяха направени.

— Ще искам един от моите правителствени министри да се намира в Белия дом — каза Хаудън. Отново бе седнал. — Някой, който да е близо до теб и да интерпретира гледните точки и на двама ни.

— И аз бях намислил да предложа нещо такова — забеляза президентът. — Какво още?

— Пшеницата! — заяви премиерът. — Вашият износ и ниските цени ни отнеха много от пазарите. Нещо повече, Канада не може да се конкурира с производство, което се субсидира така както вашето.

Президентът погледна към адмирал Репопорт, който след кратък размисъл каза:

— Предполагам, че можем да дадем гаранция за отстраняване на противоречията в интересите, засягащи канадския износ и да осигурим с предимство продажба на канадските излишъци, така както са посочени в данните от последната година.

— Е? — президентът вдигна въпросително вежда, обърнат към Хаудън.

Премиерът забави отговора. След това внимателно каза:

— Предпочитам да приема първата част от предложението, а втората да оставя за по-нататъшни преговори. Ако вашата продукция се увеличи, и нашата трябва да нарасне със съответните гаранции.

— Не се ли опитваш да ни притиснеш, Джим? — попита с лека хладина президентът.

— Не мисля — Хаудън го погледна право в очите. Все пак още не възнамеряваше да отстъпва. Освен това не беше поставил най-голямото си искане.

След известна пауза президентът кимна:

— Добре — нека преговаряме.

Продължиха да говорят — за търговията, промишлеността, заетостта, външните връзки, консулската дейност, външната търговия, местната икономика, действието на канадските градски съдилища спрямо американските въоръжени сили… Отстъпките, които искаше премиер-министърът, се приемаха, понякога с дребни изменения, в някои случаи след обсъждане, но най-често без възражения. Не е кой знае колко учудващо, помисли си Хаудън. Очевидно повечето от нещата, които той искаше, са били предвидени и президентът е дошъл на преговорите подготвен за бързо реагиране и действие.

Ако времето не беше необичайно — дали изобщо в историята има обикновени времена, помисли си Джеймз Хаудън — отстъпките, които вече бе извоювал, премахваха препятствия пред развитието на Канада, които предишни правителства се бяха опитвали да отстранят в продължение на цели поколения. Но — той се застави да си припомни — нито времената бяха обичайни, нито бъдещето бе сигурно.

Дойде и отмина времето за обяд. Погълнати от работа те хапнаха от подноси студено говеждо, салата и кафе в президентския кабинет.

За десерт премиерът си отхапваше от шоколада, който бе сложил в джоба си, напускайки Блеър хауз. Беше от пратката, която канадският посланик бе изпратил предния ден. Близките и приятелите добре знаеха, че премиер-министърът е любител на сладките работи.

И най-накрая настъпи моментът, който Джеймз Хаудън очакваше.

Бе помолил за карта на Северна Америка и тя беше окачена на стената срещу бюрото на президента по време на обяда. Беше голямо мащабна политическа карта, на която канадската територия беше оцветена в розово, Съединените щати — в червеникавокафяво и Мексико — в зелено.

Американско-канадската граница — дълга, черна линия, се виждаше ясно в центъра. До картата на стената бе подпряна показалка.

Сега Джеймз Хаудън се обърна към президента.

— Както отбеляза преди около час или два, Тайлър, границите не са неизменни. Ако Съюзният пакт се ратифицира от нашите страни, ние сме готови да приемем като факт една промяна на границата. Въпросът е — вие готови ли сте?

Президентът се наклони напред към бюрото, веждите му бяха смръщени.

— Не съм сигурен, че те разбирам, Джим.

Лицето на адмирал Репопорт бе безизразно.

— Когато ядрената престрелка започне — каза премиерът, подбирайки внимателно думите си, — всичко може да се случи. Можем да спечелим някакъв вид победа или да бъдем разгромени и завладени. Тогава какъвто и план да направим сега той няма да ни помогне. Или можем да се окажем с изравнени позиции, когато ние и врагът ще бъдем еднакво изтощени и безпомощни.

Президентът въздъхна.

— Нашите така наречени експерти, ме уверяват, че ние практически ще се унищожим един друг за дни. Един господ знае какви са им знанията, но човек трябва да гради прогнозите си върху нещо.

Хаудън се усмихна на мисълта, която му мина през главата.

— Знам какво имаш предвид под експерти. Моят бръснар си има теория, според която след ядрена война земята ще се разцепи до центъра и ще се раздроби на парчета. Понякога съм се чудил дали да не го назнача в Министерството на отбраната.

— Единственото нещо, което ни спира — каза Артър Лексингтън, — е, че той е дяволски добър бръснар.

Президентът се засмя. Лицето на адмирал Репопорт се сбръчка леко, което може би беше усмивка. Станал сериозен, премиерът продължи.

— Изхождайки от целта на събирането ни вярвам, че трябва да разглеждаме една следвоенна ситуация като приемем, че не сме били разгромени.

— Съгласен съм — кимна президентът.

— В този случай — каза Хаудън, — според мен съществуват две главни вероятности. Първата: и двете наши правителства — канадското и американското — са прекратили напълно функционирането си, така че законът и редът са престанали да съществуват. При такъв развой на събитията каквото и да кажем или направим ние тук, тогава няма да има никакво значение или предполагам, че никой от нас, събраните в тази стая, няма да бъде жив, за да види какво става.

Колко делнично говорим за всичко това, помисли си той: живот и смърт, оцеляване и унищожение, свещта гори, свещта е духната. И въпреки това в сърцата си никога не приемаме истината. Винаги предполагаме, че нещо или някак си ще отложи неизбежния край.

Президентът тихо бе застанал зад бюрото си. Обръщайки се с гръб към останалите, той дръпна завесите и се загледа в полянката пред Белия дом. Слънцето бе залязло, забеляза Хаудън, висок, сив облак запълваше небето. Без да се обръща президентът произнесе:

— Ти спомена две възможности, Джим.

— Да — потвърди Хаудън. — Аз вярвам, че втората възможност е по-вероятна.

Президентът се отдръпна от прозореца и отново седна в стола си. Лицето му, помисли си Хаудън, изглежда по-изморено от преди.

— Какъв е вторият ви пункт? — запита адмирал Репопорт! В тона му прозвуча: „Давай нататък!“.

— Това е възможността — каза равно Хаудън, — нашите две правителства да оцелеят в някаква степен. Но поради това, че е по-близо до врага, Канада ще поеме най-силния удар.

— Джим — каза меко президентът, — кълна се в Бога, че ще направя всичко, което мога… преди и след това.

— Знам — каза Хаудън — и аз си мисля „за след това“. И ако за Канада има някакво бъдеще, вие трябва да ни дадете ключа за него.

— Ключът ли?

— Аляска — каза тихо Джеймз Хаудън. — Ключът е Аляска.

Той усети ритъма на собственото си дишане, чу внезапен менует от нежни звуци, идващи отвън: приглушеното далечно изсвирване на автомобилен клаксон, тупкането на първите дъждовни капки, тихото чирикане на птичка. Несъзнателно си помисли, че вероятно Артър Лексингтън знае как се казва птичката… Артър Лексингтън, орнитолог… Високопочитаемият Артър Едуард Лексингтън, Р.С., М.А^[2]., LL.D^[3], държавен секретар на външните работи, на всеки канадски паспорт стоеше неговата заповед: „В име го на Нейно Величество кралицата… разрешавам на притежателя да преминава свободно и безпрепятствено… да иска помощ и защита й. Артър Лексингтън…“ Сега с каменното лице на играч на покер е застанал заедно с него, Джеймз Хаудън, срещу мощта и единството на Съединените щати.

Трябва да ни дадете Аляска, повтаряше си той на ум, Аляска е ключът.

Безмълвие. Никакво движение.

Адмирал Репопорт, седящ на дивана до Лексингтън, неподвижен. Никаква топлинка, никакво послание на сбръчканото, пергаментово лице, нестандартната глава. Само стоманените очи, гледащи студено. Бързо… да си дойдем на въпроса… не ми губете времето… как се осмелявате!

Как се осмелява той… Как се осмелява той да гледа в лицето, зад бюрото с кръстосаните знамена, титуляря на най-могъщия кабинет в света… той — лидерът на една по-малка и по-слаба сила — външно спокоен, вътрешно напрегнат, изрекъл вече своето абсурдно, дръзко искане.

Спомни си какво бяха говорили с Артър Лексингтън преди единадесет дена, в деня преди заседанието на правителствения комитет. „Американците никога няма да се съгласят, никога“ — бе казал Лексингтън. А той отговори: „Ако са достатъчно отчаяни, мисля, че може би ще се съгласят“.

Аляска. Аляска е ключът.

Очите на президента се бяха втренчили в него. В тях се четеше неверие.

И все още цареше тишина.

След известно време, което изглеждаше безкрайно, президентът се размърда в креслото си.

— Може би не съм те разбрал — каза той равно. — Но не мога да повярвам, че говориш сериозно.

— Никога в моята политическа кариера — каза Джеймз Хаудън, — не съм бил по-сериозен.

Изправяйки се, той започна ясно и напористо:

— Тайлър, ти беше този, който говореше за нашата „обща крепост“; ти заяви, че политиката ни трябва да се занимава по-скоро с въпроса „как“, а не с „ако“; ти говори за спешността, за липсата на време. Добре, сега аз ти заявявам от името на канадското правителство, че ние приемаме всичко, което каза. Но ти казвам също така, че заради нашето собствено оцеляване Аляска трябва да стане канадска. И ако Съюзният пакт стане действителност, ние няма да отстъпим по този въпрос.

— Джим — президентът говореше искрено, умоляващо, — това никога не може да стане, повярвай ми.

— Вие сте луд! — беше адмирал Репопорт, лицето му беше почервеняло.

— Може да бъде направено! — Хаудън се провикна — Аз не съм луд и съм с всичкия си. Достатъчно нормален, че да искам оцеляване на моята страна; достатъчно нормален, за да се боря за това — и Бог ми е свидетел, че ще го сторя!

— Но не по този начин!

— Послушайте ме! — Хаудън бързо прекоси стаята и решително взе показалката. С върха й описа дъга от изток на запад по 49-ия паралел.

— От тук до тук — той посочи още една линия, следваща 60-ия паралел, — според вашите и нашите експерти ще има разрушения и радиоактивни дъждове. Може би — ако имаме късмет — това ще са широки ивици по цялата страна; а може би ще ни покрие плътно — ако нямаме късмет. Следователно, нашият единствен шанс да възстановим нещо, единствената ни надежда да сглобим каквото е останало от Канада е да установим нов фокус, нов национален център извън разрушенията и да заживеем там до това време, когато ще можем да се възстановим и да се върнем, ако въобще някога го направим.

Премиер-министърът замълча, оглеждайки мрачно останалите. Очите на президента бяха приковани в картата. Адмирал Репопорт отвори уста като че ли отново искаше да се намеси, след това я затвори. Артър Лексингтън скришом наблюдаваше профила на адмирала.

— Канадската територия за възстановяване — продължи Хаудън — трябва да отговоря на някои условия. Да бъде на юг от пояса на тундрата и от субарктичната зона; ако не е — няма да сме в състояние да поддържаме комуникациите и изхранването. Второ, тази област трябва да бъде на запад от съвместната северна линия на ракетите; и трето, радиоактивното замърсяване там трябва да е нулево или много слабо. Само една област северно от 49-ия паралел удовлетворява всички тези изисквания — Аляска.

— Как можеш да бъдеш сигурен за радиоактивното замърсяване? — попита меко президентът.

Хаудън облегна показалката на стената.

— Ако в този момент трябва да посоча най-сигурното място в Северното полукълбо по време на ядрена война — каза той, — това е Аляска. Владивосток — най-близката голяма цел — е на три хиляди мили. Замърсяване от съветското нападение или от наше е малко вероятно. Има всички шансове Аляска да оцелее.

— Да — каза президентът. — Мисля, че съм съгласен с теб — поне за това — той въздъхна. — Що се отнася за другото… идеята е ясна — и трябва честно да призная, че в нея има смисъл. Но сигурно ти е ясно, че нито аз, нито Конгресът можем да направим замяна на един от щатите на съюза.

— В такъв случай — отвърна студено Хаудън, — още по-безсмислено е моето правителство да замени цяла държава.

— Съюзният пакт не включва никакви бартерни сделки — изсумтя гневно адмирал Репопорт.

— Това не е съвсем вярно — намеси се остро Артър Лексингтън. — Канада ще плати много висока цена.

— Не! — гласът на адмирала прозвуча рязко. — Не само, че няма да платите никаква цена, но и ще проявим удивителна щедрост към една алчна, непостоянна страна, която превърна малодушието, безпринципността и лицемерието в свое национално развлечение. Вие говорите за възстановяване на Канада, но не виждам защо се притеснявате. Америка веднъж го е правила вместо вас; вероятно ще го направим отново.

Джеймз Хаудън беше седнал в креслото си. Сега с изкривено от гняв лице той скочи и каза ледено:

— Не мисля, че трябва да слушам това, Тайлър.

— Не, Джим — каза спокойно президентът — и аз не мисля. Само, че се споразумяхме да говорим честно и понякога има неща, които е по-добре да бъдат казани и то открито.

Треперещ от възмущение, Хаудън гневно рече:

— Да разбирам ли, че ти поддържаш тези гнусни клевети?

— Е, Джим, съгласен съм, че би могло да се каже и по-тактично, но Левин не е такъв човек. Въпреки това, ако настояваш, моля да ни извините за избора на думите — провлеченият глас звучеше спокойно, а премиер-министърът все още стоеше изправен. — Но според мен той има право, когато казва, че Канада винаги е имала прекалени искания. Дори и сега, когато със Съюзния пакт ние ви предлагаме толкова много, вие искате още.

Артър Лексингтън се беше изправил до Хаудън. Сега той отиде до прозореца, обърна се, впи поглед в адмирал Репопорт.

— Може би — забеляза той, — това е така, защото имаме право на нещо повече.

— Не! — възкликна адмиралът, като че ли го бяха уболи с игла. — Казах, че вие сте една алчна нация и това е така — тънкият му глас се извиси. — Преди тридесет години вие поискате да имате американския стандарт на живот, и то веднага. Предпочетохте да игнорирате факта, че американският стандарт е постигнат с един век труд, с пот на челото и със затягане на коланите. А вие отворихте вашето суровинно богатство, вместо сами да си го стопанисвате; и пуснахте американците да навлязат там, да разработят вашето наследство, да поемат рисковете и да работят. Така си купихте жизнен стандарт — а след това презрително се усмихвате на общото, което имаме.

— Левин… — опита се да възрази президентът.

— Казах лицемерие! — продължи да бушува адмиралът, като че ли не беше чул. — Вие продадохте наследството си, след което тръгнахте да го търсите, говорейки за някакви специфични канадски черти. Да, някога е имало канадска специфика, но вие се деморализирахте и я изгубихте и дори да струпате всички ваши кралски комисии, пак няма да я намерите.

С омраза и гняв Джеймз Хаудън възкликна:

— Невинаги ни е липсвал морал. Има един списък от двете световни войни, за който може би сте чували: Сейнт Елой, Вими, Диеп, Сицилия, Ортона, Нормандия, Кан, Фалез…

— Винаги има изключения! — тросна се адмиралът — Но ще ви припомня, че докато американските морски пехотинци умираха в Коралово море, парламентът на Канада обсъждаше военната повинност — каквато вие никога не сте имали.

— Имаме други фактори — каза ядосано Хаудън. — Квебек, компромисът…

— Компромис, безпринципност, малодушие… каква по дяволите е разликата, когато това е национално развлечение? И вие все така ще изчаквате до деня, когато Съединените щати ще защитават Канада с ядрено оръжие — оръжие, което вие се радвате, че имаме, но сте прекалени фарисеи, за да го употребите сами.

Адмиралът се изправи и застана с лице към Хаудън. Премиерът едва се удържа да не го удари, да не смачка лицето пред себе си. Вместо това гласът на президента наруши враждебната тишина.

— Знаете ли какво — предложи той. — Защо вие двамата утре призори не се срещнете на брега на Потомък. Артър и аз ще сме секунданти, ще помолим Смитсъновия институт да ни заеме пистолети и саби.

— Кое от двете ще ни препоръчате? — попита сухо Лексингтън.

— О, ако бях на мястото на Джим, бих избрал пистолети — каза президентът. — Единственият кораб, който Левин е командвал, пропусна всички цели, по които стреля.

— Имахме лоши боеприпаси — отбеляза адмиралът. За пръв път на съсухреното му лице се появи сянка на усмивка.

— Не бяхте ли вие по това време министър на марината?

— Толкова много неща съм бил — каза президентът. — Вече ми е трудно да си спомня.

Въпреки че напрежението намаля Хаудън, все още беше обхванат от възмущение. Искаше да отвърне на удара с удар; да отговори с думи, които оборваха това, което бе казано; да атакува, защото имаше с какво; обвинението в алчност звучеше зле в устата на една нация, затлъстяла и потънала в разкош от богатствата си… Канадската нерешителност бе даже за предпочитане пред американската безцеремонност, пред наивната несръчност на американската дипломация с нейната груба вяра в долара като разрешение на всички проблеми… Америка с нейната непоносима целомъдрена позиция, че винаги е права, с отказа й да вярва, че други концепции или съюзнически правителства могат да имат своите достойнства; инатът й да поддържа марионетки, дискредитирани режими навън…, а в къщи мазни, гладки приказки за свободата от същите уста, които задушават иначе мислещите… и още, много още…

Готов да заговори… Яростно необуздано… Джеймз Хаудън се спря. Понякога, помисли си той, в мълчанието има държавническо величие. Никой каталог на грешки не може да бъде едностранен и в много от това, което каза адмирал Репопорт се съдържаше неприятната истина.

Освен това, какъвто и да беше Репопорт, той не беше глупак. Премиерът имаше инстинктивното усещане, че се бе разиграл малък театър и че той бе участник в него. Дали това не беше съзнателен опит, помисли си той, ловко управляван от адмирала, да го извадят от равновесие? Може би да, може би не, но с кавги нямаше да постигне нищо. Реши да не се отклонява от първоначалната си позиция.

Пренебрегна другите и се обърна към президента.

— Трябва да бъде съвършено ясно, Тайлър — каза той с равен глас, — че ако не стигнем до отстъпка по въпроса за Аляска, между нашите правителства няма да има никакъв договор.

— Джим, трябва да осъзнаем невъзможността на цялата ситуация.

Президентът изглеждаше спокоен както винаги, овладян и невъзмутим. Но Хаудън забеляза, че пръстите на дясната му ръка нервно барабанят по бюрото.

— Да се върнем към това, за което говорехме преди — продължи той. — Нека обсъдим други условия. Може би има положения, които трябва да разгледаме, неща, които можем да решим в полза на Канада.

— Не — поклати твърдо глава Хаудън. — Първо, не виждам нищо невъзможно в ситуацията, и второ или ще говорим за Аляска, или въобще няма да говорим.

Сега той бе уверен, че е имало опит да го накарат да изгуби контрол над себе си. Разбира се, дори този опит да бе успял, другата страна нямаше нищо да спечели. Може би просто го проверяваха до каква степен е готов на компромиси. Президентът бе опитен и хитър участник в преговори и никога не би пропуснал да се възползва от една такава възможност.

Премиерът потърка леко върха на носа си.

— Бих искал да ти кажа какви са условията ни — заяви той. — Преди всичко в Аляска ще има избори, наблюдавани от двете страни, в които да се гласува с „да“ или „не“.

— Вие никога няма да спечелите — каза президентът. Но дълбокият му глас звучеше не така рязко както преди малко. Хаудън имаше чувството, че неусетно, по неуловим начин ръководството на преговорите бе преминало у него. Спомни си думите на Артър Лексингтън рано тази сутрин: „Грубо казано, ние сме на пазара. Това, което ние предлагаме, е нужно на Съединените щати, страшно им е нужно.“.

— Честно казано, мисля, че ще спечелим — каза Хаудън, — и цялата ни кампания ще бъде насочена натам. В Аляска винаги е имало достатъчно проканадски чувства. Нещо повече, не знам дали знаете, но там вече не се радват, че са щат. Вие не сте направили за тях това, което са очаквали от вас и те се чувстват изолирани. Ако победим, ще създадем там втори център на правителството. Ще обявим Джуно — или може би Анкоридж — за втора столица на Канада. Ще дадем приоритет на развитието на Аляска пред всички други провинции. Ще събудим у жителите й чувството, че вече не са самотни.

— Съжалявам — каза просто президентът. — Не мога да приема всичко това.

Сега е моментът, реши Хаудън, да изиграя главния си коз.

— Може би ще повярваш по-лесно — заяви той тихо, — ако ти кажа, че първите постъпки по този въпрос дойдоха не от страна на Канада, а от Аляска.

Президентът се изправи. Погледът му бе впит в очите на Хаудън.

— Какво искаш да кажеш? — каза той рязко.

— Преди два месеца — започна премиерът — при мен тайно дойде говорителят на една група от видни жители на Аляска. Това, което ще ти покажа сега, е предложението, което тогава те ми отправиха.

Президентът излезе иззад бюрото си. Лицето му се доближи до лицето на Хаудън.

— Имената — каза той. Гласът му бе недоверчив. — Бих искал да знам имената.

Артър Лексингтън извади лист хартия. Премиерът го взе и подаде на президента.

— Имената са тук.

Недоверие бе изписано по лицето на президента докато четеше. Когато свърши, той подаде листа на адмирал Репопорт.

— Няма да се опитвам… — за първи път думите излизаха на пресекулки. — Няма да се опитвам да скрия, че тези имена и информацията са страшен удар.

Хаудън мълчаливо изчакваше.

— Да допуснем — каза бавно президентът, — само допускаме, че има плебисцит и вие загубите.

— Както казах не вярвам, че ще изгубим. Ние ще направим условията привлекателни, така както вие направихте привлекателен Съюзния пакт. И ти самият трябва да подтикваш да се гласува „да“ в името на Североамериканското единство и отбрана.

— Мислиш ли, че така ще сторя?

— Да, Тайлър — каза твърдо Хаудън, — това ще е част от нашето споразумение.

— И въпреки това вие пак може да загубите — настоя президентът. — Вотът може да е отрицателен.

— Ясно е, че ако това се случи, ние ще приемем решението. Канадците също вярват в самоопределението.

— В такъв случай какво ще стане със Съюзния пакт?

— Той остава — каза Джеймз Хаудън. — С обещанието за Аляска — или поне за референдума аз мога да спечеля изборите в Канада и да получа мандат да подпиша Съюзния пакт. Референдумът ще е след това и какъвто и да е резултатът, връщане назад няма да има.

— Добре… — президентът погледна към адмирал Репопорт, чието лице бе непроницаемо. И продължи мислейки на глас, — това би означавало конституционно събрание в щата… Ако го внеса в конгреса с тези условия, все пак е приемливо за обсъждане…

Хаудън се обади тихо.

— Може ли да напомня за собственото ти твърдение за подкрепата, която имаш в Конгреса. Мисля, че думите ти бяха: „В момента няма законов акт, който да не мога да прокарам…“

Президентът удари свития юмрук на едната си ръка в дланта на другата.

— Проклет да си, Джим! Много ловко умееш да обърнеш думите на човека срещу самия него.

— Трябва да ви предупредя, господин президент — каза непринудено Артър Лексингтън, — че този джентълмен има магнетофонна памет за изречени думи. Понякога там вкъщи ние откриваме, че това е смущаващо.

— Господи, вярвам ви! Джим, нека да ти задам един въпрос.

— Моля.

— Какво те кара да вярваш, че ще получиш това, което искаш? Вие имате нужда от Съюзния пакт и го знаете.

— Да — каза Джеймз Хаудън, — така е. Но откровено казано, мисля, че вие имате по-голяма нужда и както ти каза сега най-голямо значение има времето.

В малката стая настъпи тишина. Президентът пое дълбоко въздух. Адмирал Репопорт вдига рамене и се обърна.

— Да предположим, само да предположим — каза меко президентът, — че аз се съглася с вашите условия, които, разбира се, ще подлежат на одобрение от Конгреса, как мислите да съобщите за това?

— Изявление в Камарата на общините след единадесет дни.

Отново настъпи пауза.

— Разбирате, нали… аз само предполагам… — думите бяха изговаряни неохотно, с усилие. — Но ако се случи, аз съм длъжен да направя идентично съобщение пред обща сесия на Конгреса. Разбирате, че нашите две съобщения трябва да бъдат направени абсолютно едновременно — до секундата.

— Да — каза Хаудън.

Разбра, че е успял. В устата си почувствува вкуса на победата.

В салона на „Вангард“ Маргарет Хаудън, облечена в новия си сиво-син костюм и с велурена шапка, кокетно килната на привлекателната й сива коса, бе изсипала съдържанието на чантата си върху малката масичка за четене, която се намираше пред креслото й. Подреждайки смачканите американски и канадски банкноти — повечето от тях — дребни — тя погледна към съпруга си, който бе погълнат от уводната страница на вчерашния торонтски „Дейли“. Петнадесет минути по-рано след церемониално сбогуване с вицепрезидента и почетен ескорт от американски морски пехотинци специалният им самолет бе излетял от Вашингтон. Издигнаха се над купестите облаци и облени в лъчите на утринното слънце летяха право на север към Отава и към дома.

— Знаеш ли — каза Хаудън като обърна страниците, — често съм се чудил защо не предадем управлението на страната в ръцете на авторите на уводни статии. Те имат готови решения за всичко. Макар че естествено е — промърмори той, — ако те управляват страната да се появи въпросът кой ще пише уводните статии.

— А защо не ти? — каза Маргарет. Тя постави банкнотите до купчинката с вече преброените сребърни монети. — Може би тогава ще имаме време един за друг и няма да ми се налага да ходя да пазарувам, за да си запълня времето. О, скъпи! Боя се, че бях доста екстравагантна.

Хаудън се ухили неволно. Той остави вестника и попита:

— Колко?

Маргарет записа парите, които бе преброила на листчето, към което бяха прикрепени касовите бележки.

— Почти двеста долара — отговори тя унило.

Той се изкуши да запротестира меко, но след това си спомни, че не бе казал на Маргарет за последните им финансови проблеми. Е, парите бяха похарчени, вече нямаше смисъл да се ядосва. Освен това един разговор за паричното им състояние — нещо, което винаги правеше Маргарет неспокойна, щеше да му струва повече нерви, отколкото му се искаше да изхаби в момента. Вместо това каза:

— Аз не подлежа на митническа проверка, но ти подлежиш. Можеш да внесеш без мито стоки на стойност до сто долара, но останалите трябва да декларираш и да платиш някаква такса.

— Не, няма — възкликна Маргарет. — Това е най-абсурдното нещо, което съм чувала. Ти прекрасно знаеш, че митничарите въобще няма да дойдат при нас, ако ти не настоиш на това. Ти имаш определени привилегии, защо да не ги използуват?

Като че ли инстинктивно ръката й похлупи малката купчинка долари.

— Скъпа — каза той търпеливо, — те многократно бяха говорили на тази тема в други случаи. Знаеш какво мисля за това. Аз действително вярвам, че трябва да постъпвам така, както законът очаква от обикновения гражданин да постъпи.

— Всичко, което мога да кажа — рече Маргарет със зачервени бузи, — е, че това е абсолютно детинско.

— Може би е така — настоя той нежно. — Независимо от всичко държа на нея.

Отново почувствува нежелание да навлиза в по-дълбоки обяснения, да доказва, че е политическа мъдрост да си болезнено честен в дребните неща, че трябва да се избягва дребната контрабанда, която повечето канадци правеха от време на време при пресичането на границата. Той знаеше, освен това колко лесно хора като него можеха да бъдат уловени в дребни, понякога невинни прегрешения. Имаше дребни душици, особено от противниковите партии, които винаги следяха за най-малката неволна грешка, съобщавана след това с радост от вестниците. Бе виждал политици, изхвърлени от обществения живот, опозорени за нищожни нарушения, които в други кръгове биха предизвикали само смъмряне. Имаше и други, които цял живот си бяха пълнили джобовете с огромни суми обществени пари, а ги хващаха — най-често поради небрежност за нещо дребно.

Той сгъна вестника и го остави.

— Не се разстройвай, скъпа. Може би за последен път ще платиш мито. Скоро няма да има никакви мита, а също и митници.

Вече бе разказал на Маргарет в най-общи черти същността на Съюзния пакт.

— Е — каза жена му, — сигурно няма да съжалявам за тях. Винаги съм си мислила, че е глупаво всеки път при преминаването между две страни, които са толкова близки да минаваш през толкова много формалности — отваряне на чанти, деклариране на разни работи.

Хаудън се усмихна, но реши да не чете лекция на Маргарет по история на канадските тарифи, които всъщност бяха направили възможни невероятно благоприятните условия на Съюзния пакт. А това бяха благоприятни условия, помисли си той, облягайки се назад в удобното, тапицирано кресло.

Още веднъж, както бе правил неколкократно през последните двадесет и четири часа, Джеймз Хаудън се замисли за несъмнения си успех на преговорите във Вашингтон.

Наистина, до края президентът така и не даде твърдо съгласие за Аляска. Но съгласие за референдум в Аляска ще има: в тава Хаудън бе убеден. Естествено бе нужно време, за да се възприеме идеята. В началото цялото предложение щеше да изглежда възмутително и неприемливо за Вашингтон. Но след като го обмислят внимателно, ще видят, че е разумно и логично продължение на Съюзния пакт, в който Канада отстъпва толкова много.

А при референдума в Аляска, ако се добавеше подкрепата, която той вече имаше, Канада би могла да направи предложението за гласуването с „да“ толкова примамливо, че да не може да му се откаже. Нещо повече, той можеше предварително да обяви щедра компенсация за онези жители на Аляска, които не биха искали да живеят в новата държава, въпреки че се надяваше, че повечето щяха да останат. Във всеки случай, когато Съюзният пакт влезеше в сила границите между Аляска, Канада и останалата част от САЩ щяха да бъдат условни. Разликата за Аляска ще бъде само в това, че в нея ще действува канадското гражданско право и администрация.

Основният фактор, който той не бе обсъждал с президента, беше възможността Канада въпреки разрушенията да излезе от войната по-силна и да се превърне в доминиращ партньор в Съюзния пакт. Но за тази възможност и за принципния резултат от нея само времето щеше да отсъди.

Когато „Вангард“ зави на север, воят на двигателите се усили. Поглеждайки през илюминатора той видя, че под тях все още имаше зелени полета.

— Къде сме, Джейми? — попита Маргарет.

Той погледна часовника си.

— Трябва вече да сме напуснали Мериленд и мисля, че сме над Пенсилвания. След това ще полетим над щата Ню Йорк и след няколко минути ще сме в къщи.

— Надявам се, че в Отава не вали сняг — каза Маргарет, слагайки настрани парите и касовите бележки. — Иска ми се постепенно да привиквам към студа.

Има неща, които и аз бих искал да стават постепенно, помисли си той развеселено. В идеалния случай създаването на влиятелна подкрепа за Съюзния пакт трябваше да става бавно и мъчително. Но както винаги нямаше време и той трябваше да рискува и да действува бързо.

За щастие сега имаше какво да предложи. Уговорката за Аляска плюс другите съществени отстъпки бяха предостатъчно, за да бъдат съблазнени парламентът и гласоподавателите. Като се прибави и сериозността на положението в момента, което всички осъзнаваха, бе убеден, че ще може да спечели изборите и по този начин да получи вот на съгласие за Съюзния пакт.

И дори без сегашната криза, времето бе узряло. Преди десет или пет години, когато търсенето на така наречената канадска идентичност, придружено от неизбежния шовинизъм, бе достигнало своя апогей, всякаква идея за Съюзния пакт щеше да бъде отхвърлена моментално. Но настроението на нацията оттогава се бе променило.

Опозицията, водена от Бонър Дийц, естествено щеше да се бори с всички възможни средства. Но той бе сигурен, че ще ги победи. Крайният национализъм се разглеждаше от всички сега такъв, какъвто бе в действителност: като едно опасно самодоволство, опасно, защото макар и за малко бе изолирало Канада от най-силния приятел в този враждебен свят. Сега културните връзки, общите идеали, приятелските чувства и дори любов се засилваха северно и южно от границата. Не че хората бяха престанали да бъдат критично настроени към Съединените щати, напротив, САЩ често бяха източник на огорчение за приятели и почитатели. Но зад всичките й недостатъци имаше една обща порядъчност, която бе в контраст с царящото в света гнило, отмъстително зло.

Маргарет бе взела „Стар“ и прелистваше страниците му.

— О, ето ги хороскопите, Джейми. Прочети ли твоя?

Той обърна глава и отвърна сприхаво:

— Не и те моля да не започваш отново.

Зачуди се дали Маргарет не иска да го засегне, отмъщавайки си за спора им преди малко. Напоследък взаимоотношенията им бяха напрегнати, помисли си той, може би защото прекарваха много малко време заедно. Кога си бяха говорили по-продължително?… О, да, вечерта след случката в Гавърнмънт хауз. Сигурно трябваше да отделя повече внимание на Маргарет, но проблемът бе, че часовете на деня бяха толкова малко, а имаше толкова важни неща, които можеха да бъдат свършени само от него. Може би когато част от предстоящата подготовка бъде извършена, ще има повече време…

— Какви ужасни глупости пишат! — Маргарет тръсна вестника възмутено. — Наистина! — „Стар“ е толкова самоуверен, излагайки мнението си за това или онова, а на всичкото отгоре печата тези мошеничества всеки ден.

— Вероятно се срамуват от тях — каза съпругът й, — но те помагат вестникът да се продава. Така че ги слагат към края, надявайки се, че никой няма да ги забележи, освен тези, които искат да ги четат.

— Слушай! Това е предсказанието за теб днес, Джейми. „Стрелец“ — Маргарет четеше внимателно, държейки вестника към светлината. — Важни и благоприятни трептения на Венера. Не се тревожете за усилията, които полагате: те са правилни и в бъдеще ще дадат резултат. Продължавайте и не губете вяра в себе си. Но внимавайте за облаците, които стават все по-големи — тя остави вестника. — Какви глупости! Какви ужасни глупости!

— Да — каза Джеймз Хаудън, — нали? — Странно все пак, помисли си той. Пак се говореше за облак. Какво бе предишния път, само преди седмица и половина: внимавайте за облак, не по-голям от човешка длан. Фразата бе от Стария завет, нали? Историята на Елисей, който видял малко облаче, издигащо се над морето, след това бил докоснат от ангел, миропомазвал царе, а още по-късно разделил водите на река Йордан и се възнесъл на небето в огнена колесница. Но за Елисей облакът е бил предзнаменование за мощ. Дали и за него е така или е знак за предупреждение? Кое от двете? Изведнъж наум му дойдоха думите на старата мисис Зийдър… в деня на съда в Медисън хет… „Аз съм дете, родено под знака на Стрелец, миличък: ще видиш!“

— Джейми! — каза остро Маргарет.

— Какво има? — той рязко се откъсна от мислите си.

— За какво мислиш?

— Не мислех — излъга я той. — Просто бях изключил мозъка си.

— Подполковник Гелбрайт ме кани в пилотската кабина — обяви Маргарет няколко минути по-късно. — Мисля, че ще е добре да отида.

Съпругът й кимна.

— Да, разбира се. И ме извини, че този път аз няма да отида — той погледна към часовника в салона. — Докато те няма, искам да се видя с младия Прауз. През последните два дни той ще се пръсне от желание да ми каже нещо.

Въпреки присъствието на свитата — трима министри от кабинета плюс неговите хора, намиращи се сега в предния салон, премиерът почти не се беше виждал с никого от тях, освен с Артър Лексингтън.

— Добре — каза Маргарет, — ще ти го пратя.

Елиът Прауз, който дойде от предния салон, след като Маргарет беше напуснала, бе един от двамата оперативни помощници на премиера. Бе млад, атлетически мъжествен, финансово независим, дипломиран възпитаник на Университета Макгил. Сега караше нещо като политическо чиракуване — обичайно за млади мъже, чийто амбиции бяха насочени към високи политически постове. След няколко години щеше да остави тази си работа и да се кандидатира за Камарата на общините. Междувременно партията използваше ума и образованието му и той придобиваше уникални знания за вътрешната кухня на администрацията в правителството, което евентуално би му помогнало много при заемането на правителствен пост.

Джеймз Хаудън така и не бе сигурен харесва ли му Прауз, който в някои моменти бе неудобно искрен. Но сега голямото удовлетворение на премиер-министъра от разговорите във Вашингтон го подтикна да бъде сърдечен. Посочвайки на помощника си да седне на един стол срещу него, той допита:

— Е, Елиът, предполагам, че имате какво да ми кажете.

— Да, сър — рече Елиът както винаги със сериозно изражение. — Както си спомняте, аз още вчера започнах да ви казвам…

— Знам — каза Хаудън, — и съжалявам, че те прекъснах. Но тогава имахме специални проблеми — за някои от тях ти знаеш и нямах време за нищо друго.

Стори му се, че по лицето на младия човек се мярна сянка на нетърпение. Е, това е нещо, което също трябва да се научиш в политиката: да свикнеш с приказките, голяма част от които са ненужни, но думите бяха разменната монета в този занаят.

— Обадиха ми се мистър Ричардсън и мис Фрийдмън — каза Елиът Прауз. — Става дума за този имиграционен случай във Ванкувър.

— За бога, стига! — избухна Джеймз Хаудън. — Това, което вече чух за него, ми стига за цял живот.

— Мисля, че в Отава слушат много повече за него — Прауз направи справка в един лист хартия от папката, която бе донесъл със себе си.

— Хората нямат ли си други проблеми, с които да занимават проклетите си глупави мозъци? — бушуваше Хаудън. — Не знаят ли, че има други събития — много по-важни, които стават в света? — той си помисли, че съобщението за Съюзния пакт ще измете от новините абсолютно всичко за имиграцията. Когато се спомене за него, вестниците няма да имат място за нищо друго. Но все още беше рано…

— Не мога да ви отговоря, сър — Прауз имаше навика да възприема всички въпроси буквално, независимо дали те бяха риторични или не. — Но тук е справката за телеграмите и писмата, които досега са получени по този повод.

— Прочети ми я — изсумтя Хаудън.

— Откакто напуснахте Отава са получени двеста и четиридесет телеграми и триста тридесет и две писма, адресирани до вас. С изключение на две телеграми и осемнадесет писма всички останали са в полза на човека от кораба и критикуват правителството.

— Е — изръмжа Хаудън — поне двадесет души проявяват разум.

— Има и някои нови моменти — Елиът Прауз погледна бележките си. — Човекът на кораба очевидно има вече адвокат, който онзи ден е получил заповед nisi за habeas corpus. Слушането ще бъде днес следобед във Ванкувър.

— Съдът ще го отхвърли — каза Хаудън отегчено. — Това е стар адвокатски трик, към който и аз съм прибягвал навремето.

— Да, сър, разбрах, че такова е мнението и в Отава. Но мистър Ричардсън е много загрижен за отразяването на случая в пресата. Изглежда реакцията е доста шумна. Той ме помоли да ви докладвам, че историята се разраства и в повечето вестници е на първа страница. Някои от източните всекидневници са изпратили вече свои репортери във Ванкувър специално за този случай. След вашите критични забележки при отлитането ви във Вашингтон са последвали четиринадесет критични уводни статии.

Мистър Бонър Дийц също прави изявления, атакувайки правителството при всяка представила му се възможност. По думите на мистър Ричардсън „опозицията се е развихрила“.

— А той, по дяволите, какво мисли, че ще правят? — каза ядосано премиер-министърът. — Че ще излязат да ни приветстват?

— Наистина не знам какво мисли той по въпроса.

— А защо, по дяволите, ти трябва да отговаряш на всеки мой въпрос? — сопна се раздразнено Хаудън.

— Винаги съм си мислел, че вие чакате отговор — каза Прауз.

В тона на младежа се чувстваше вежливо учудване и въпреки гнева си Хаудън се усмихна:

— Грешката не е ваша. Грешката не е на никой друг, освен… — мислеше си за Харви Уоръндър.

— Има още нещо — каза Елиът Прауз. — Мистър Ричардсън ме помоли да ви предупредя, че на летището ще има въпроси от страна на пресата при приземяването ви. Каза, че не вижда как би могло да се избегне.

— Аз няма да ги избягвам — каза мрачно Джеймз Хаудън. Той погледна към младия си помощник. — Предполага се, че вие сте един умен млад човек. Какво бихте ми препоръчали?

— Е… — Прауз се поколеба.

— Давайте.

— Ако мога така да кажа, вие сте доста ефективен, сър, когато се ядосате.

Хаудън отново се усмихна и поклати глава:

— Нека да ви предупредя: никога, никога не изпускайте нервите си пред пресата.

По-късно, забравяйки собствения си съвет, той изпусна нервите си.

Случи се след кацането им на летището в Отава. Рулираха, както бе обичайно при кацане на правителствените полети откъм гражданската страна на летището, докато излитанията бяха винаги от страната на кралските канадски военновъздушни сили, откъдето бе излетял „Вангард“. В частния салон, откъдето Елиът Прауз вече си бе отишъл, а собствения му гняв се бе уталожил, Джеймз Хаудън се грееше самодоволно във въображаемите лъчи на триумфалното си завръщане, въпреки че в момента неговият успех във Вашингтон можеше да бъде споделен само с неколцина.

Надничайки през прозореца, Маргарет забеляза:

— На площадката за посрещане се е събрала доста голяма тълпа. Мислиш ли, че нас чакат?

Освобождавайки се от предпазния си колан, той се наведе, за да помогне на Маргарет. Истина бе, видя той: няколкостотин души, повечето облечени с балтони и замотани с шалове срещу пронизващия студ се бяха скупчили пред защитните бариери и зад тях. И докато ги гледаше, видя, че и други пристигнат.

— Напълно е възможно — каза той бодро. — В края на краищата премиер-министърът на Канада представлява нещо, нали знаеш.

Изражението на лицето на Маргарет остана невъзмутимо.

— Надявам се, че ще можем бързо да си пробием път — каза тя. — Малко съм уморена.

— Е, сигурно няма да трае дълго, но мисля, че ще трябва да им кажа няколко думи — в ума му се въртяха фрази от рода на: „… изключително успешни преговори…“ (можеше да го каже, без това да бъде преувеличение), „… съобщение за практическите достижения ще последва в следващите няколко седмици…“, „… стремейки се към по-близки, сърдечни (по-добре задълбочени) взаимоотношения между нашите две страни…“, „… щастлив съм да подновя моето старо приятелство с президента…“.

Някои от тези фрази щяха да подхождат за случая.

Двигателите спряха, задната врата се отвори и стълбата се приближи. Докато другите на борда вежливо чакаха, Джеймз Хаудън и Маргарет излязоха първи.

Слънцето проблясваше през облаците и на летището свистеше пронизващ северен вятър.

Когато се спряха малко на завет на площадката в горната част на стълбата, на Хаудън му дойде наум, че тълпата, намираща се на не повече от стотина ярда, е някак си странно тиха.

Към тях с протегната ръка се запъти Стюърд Костън.

— Поздравления! — сияеше той — Всички ние ви приветстваме с добре дошли вкъщи.

— Господи! — възкликна Маргарет. — Та нас ни нямаше само три дни.

— Просто ни изглеждаше, че е по-дълго — увери я Костън. — Липсвахте ни.

Когато „усмихнатият“ Стю стисна ръката на Хаудън, той промърмори:

— Чудесен, чудесен завършек! Вие сторихте изключително много за тази страна.

Като слизаха по стълбата след Маргарет, Хаудън попита тихо:

— Говори ли с Люсиен Перо?

— Както ми наредихте по телефона — кимна финансовият министър. — Информирах само Перо, никой друг.

— Добре! — каза одобрително Хаудън.

Закрачиха към сградата на летището.

— Утре ще се съберем целия кабинет, а преди това искам довечера да поговоря с теб, Перо и още един или двама. Най-добре ще е да се срещнем в моя кабинет.

— Наистина ли трябва да е довечера, Джейми? — протестира Маргарет. — И двамата сме уморени и аз наистина се надявах да прекараме една спокойна вечер.

— Ще имаме и други спокойни вечери — отговори съпругът й с нотка на нетърпение.

— Може да се отбиеш у нас, Маргарет — предложи Костън. — Сигурен съм, че Дейзи ще се зарадва.

— Благодаря ти, Стю — поклати глава Маргарет. — Тази вечер не мога.

Бяха стигнали средата на пътя до сградата на летището, зад тях другите слизаха от самолета.

Отново премиерът обърна внимание на мълчаливата, гледаща ги тълпа.

— Необичайно тихи са, нали? — забеляза той с любопитство.

Лицето на Костън помръкна.

— Туземците не са настроени приятелски — и добави: — Изглежда, че това е организирана демонстрация. Дойдоха с автобуси.

И изведнъж, като че ли думите му послужиха за сигнал, бурята избухна.

Отначало се чуха дюдюканията и освиркванията, яростни като че ли са били задържани и изведнъж са се отприщили. След тях ясно се чуха думите на скандиранията: „Мръсник!“, „Диктатор!“, „Безсърдечно копеле!“, „Ще те изхвърлим!“, „Няма да си още дълго премиер!“, „Ще видиш на изборите!“.

В това време след леко забавяне се вдигнаха плакатите. До този момент те бяха скрити, но сега Хаудън можеше да прочете:

„ИМИГРАЦИОННИЯТ ОТДЕЛ — КАНАДСКОТО ГЕСТАПО“

„ПУСНЕТЕ ДЮВАЛ: ТОЙ ЗАСЛУЖАВА ПОЧИВКА“

„СМЕНЕТЕ ТЕЗИ ПЪКЛЕНИ ИМИГРАЦИОННИ ЗАКОНИ“

„И ИИСУС ХРИСТОС ЩЕ БЪДЕ ПРОГОНЕН ОТТУК“

„КАНАДА ИМА НУЖДА ОТ ДЮВАЛ, А НЕ ОТ ХАУДЪН“

„ТОВА БЕЗСЪРДЕЧНО ПРАВИТЕЛСТВО ТРЯБВА ДА СИ ОТИДЕ“

— Ти знаеше ли за това? — попита той със стиснати устни Костън.

— Брайън Ричардсън ме предупреди — каза с нещастен вид финансовият министър. — Според него всичко е сторено и платено от опозицията. Често казано, не мислех, че ще бъде толкова ужасно.

Премиерът видя, че телевизионните камери се извъртяха към плакатите и дюдюкащата тълпа. Довечера тази картина щеше да обиколи страната.

Не му оставаше нищо друго, освен да продължи пътя си към вратата на зданието, докато гневните викове и свиркания ставаха все по-силни. Джеймз Хаудън взе Маргарет под ръка и насила изписа една усмивка на лицето си.

— Прави се, като че ли нищо не става — помоли я той, — и не бързай.

— Опитвам се — каза Маргарет, — но ми е трудно. Шумът от виковете отслабна, когато влязоха в сградата.

Чакаше ги група репортери, зад които се виждаше Брайън Ричардсън. Повечето телевизионни камери се насочиха към премиера и Маргарет.

Когато Хаудън спря, един млад репортер го запита:

— Господин премиер-министър, променили ли сте си възгледите си имиграционния случай Дювал?

След Вашингтон… разискванията на високо място, уважението на президента, собствения му успех… да му зададат първо този въпрос беше върхът на унижението. Всичкият му опит, предпазливост изчезнаха и премиерът заяви гневно:

— Не, не съм си променил мнението и няма никакъв изглед да го сторя. Това, което се случи току-що — в случай, че не го знаете — бе премислена политическа демонстрация, разиграна от безотговорни елементи — моливите препускаха и Хаудън продължи: — Тези елементи — няма нужда да назовавам имената им, използуват един дребен повод, за да отклоняват вниманието на обществото от истинските постижения на правителството в далеч по-важни области. И още, казвам ви, че пресата, съсредоточавайки вниманието си върху такъв дребен случай във времена, когато предстои да бъдат взети жизненоважни, велики решения за бъдещето на нашата страна, или се оставя да бъде заблудена или е безотговорна, а може би и двете.

Той видя, че Брайън Ричардсън клати глава разтревожено. Е, помисли си Хаудън, вестниците са свикнали да им играят по гайдата и понякога атаката е най-добрата защита. Гневът му намаля и вече по-спокойно продължи:

— Вие, джентълмени, вероятно си спомняте, че преди три дни отговарях на въпроси по този случай, отговарях търпеливо и подробно. Но ако сте забравили, искам още един път да подчертая, че правителството възнамерява да спазва закона така, както е записан.

— Искате да кажете, че възнамерявате да оставите Дювал да изгние на кораба?

— Въпросът не ме засяга — тросна се премиерът.

Лошо се изрази: искаше да каже, че проблемът не е в неговата юрисдикция. Но инатът не му позволи да промени вече казаното.

До вечерта цитатът се бе разнесъл от единия бряг до другия.

Радиото и телевизията го повториха, а редакторите на сутрешните вестници с малки вариации озаглавиха случая: Премиер-министърът „не го засяга“ Дювал Пресата и народът — „безотговорни“.

Бележки

[1] Мел — The Mall — булевард между Бъкингамския дворец и Трафалгар скуеър. — Б.пр. ↑

[2] М.А. (Magislcr Artium) — магистър на хуманитарните науки — Б.пр. ↑

[3] LL.D (Lcgum Doctor) — доктор на юридическите науки — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Артър Хейли Живот по върховете (11)

Метаданни

Данни

Живот по върховете

Информация

История

Сваляне / Връзки

11.Белият дом

Артър Хейли
Живот по върховете (11)

11.
Белият дом