Артър Хейли
Живот по върховете (3)

3
М.К. „Вастервик“

На Западния канадски бряг — 2300 мили по права линия от Отава на 23 декември в дъждовно време акостира моторният кораб „Вастервик“.

Вятърът в пристанището на Ванкувър беше мразовит и на пориви. Пристанищният лоцман, качил се на борда преди три часа, беше наредил да отпуснат три брънки от веригата на котвата и сега „Вастервик“ леко акостираше, влачейки куката й като спирачка по покритото с тиня дъно. Влекачът, който вървеше пред кораба, изсвири късо веднъж и хвърли тънко въже на брега, след което последваха и други.

След десет минути, в три часа следобед местно време, корабът беше здраво пришвартован, а котвата — изтеглена.

Кеят Ла Пойнт, на който акостира, беше едно от няколкото подобни съоръжения, протегнати напред като пръсти на ръка от оживената, отрупана със сгради брегова линия. Около новодошлия, както и на околните кейове, се товареха или разтоварваха други кораби. Бързо се вдигаха и спускаха товарни въжета. Вагони маневрираха шумно по релсите в пристанището, докато камионите сновяха между складовете и корабите. Наблизо един нисък, сив товарен кораб се насочваше към открито море, предшествуван от влекач и следван от катер.

Тримата мъже се отправиха към „Вастервик“. Те вървяха в крак, в униформи. Единият беше митничарят, другият — от Канадската имиграционна служба. Третият мъж беше цивилен.

— По дяволите! — каза митничарят. — Отново заваля.

— Да се качим на нашия кораб — ухили се цивилният. Той беше агент на корабната компания. — Там ще е по-сухо.

— Не бих се обзаложил — каза имиграционният чиновник. Някои от тези ваши корита отвътре са по-влажни, отколкото отвън. Не знам как все още плават.

От „Вастервик“ се спусна ръждив железен трап. Поглеждайки борда на кораба, корабният агент каза:

— Понякога и аз се чудя. Е, все пак се надявам, че ще издържи още трима души.

Той се качи на трапа. Останалите го последваха.

 

 

Капитан Сигурд Яабек, кокалест, флегматичен, с обветрено, моряшко лице, се намираше в разположената си под мостика каюта и прелистваше книжата, които щяха да му бъдат необходими за получаване на съответните разрешителни от пристанищните власти за товара и екипажа. Преди акостирането капитанът бе сменил обичайните си дънки и пуловер с двуреден син костюм, но все още беше със старомодните си, плъстени чехли, които носеше през повечето време на борда.

Добре е, помисли си капитан Яабек, че се пришвартовахме през деня, така ще можем да вечеряме на брега. Цяло облекчение е да се избяга от тази миризма на тор. Капитанът смръщи гнусливо нос, навсякъде се носеше миризмата на мокра сяра и гниещо зеле. От много дни тя се просмукваше от товара в третия трюм, разнасяна по кораба от вентилаторите за топъл въздух. Добре, че следващият товар на „Вастервик“ ще е канадски дървен материал, току-що излязъл от дъскорезницата, помисли си той.

С документите в ръка се качи на горната палуба.

В помещенията за екипажа, намиращи се в кърмената част на кораба, Стаби Гейтс, моряк първа категория, нехайно прекоси малката, квадратна столова, която служеше и за дневна. Той се присъедини към друг човек, който тихо стоеше и гледаше през един страничен люк на кораба.

Гейтс беше кокни^[1] от Лондон. Имаше грубото, белязано лице на борец, беше здраво сложен, а дългите му, провиснали ръце го правеха горилоподобен. Беше най-силният мъж на кораба, но същевременно и най-кроткият, докато не го предизвикат.

Другият мъж беше млад и дребен. Имаше кръгло лице с решителни черти, дълбоко поставени очи и дълга черна коса на вид изглеждаше малко по-възрастен от момче.

— За к’во мислиш, Анри? — попита Стаби Гейтс.

За момент другият продължи да гледа навън, като че ли не го бе чул. В изражението му имаше странен копнеж, очите гледаха съсредоточено панорамата на града, с високите, чисти сгради, виждащи се отвън територията на пристанището. Шумът на автомобилното движение ясно се разнасяше по водното пространство и отворения люк. След това младежът рязко сви рамене и се обърна.

— Не мисля за нищо — в отговора му имаше силен, гърлен акцент, който съвсем не беше неприятен. Подбираше с труд английските думи.

— Ще останем цяла седмица — каза Гейтс. — Бил ли си някога във Ванкувър?

Младежът, чието име беше Анри Дювал, поклати отрицателно глава.

— Идвал съм тук три пъти — каза Гейтс, — има и по-добри места, ’дето мойш да слезеш на брега. Но кльопачката е добра и винаги мойш бързо да си фанеш мадама. Той погледна косо към Дювал. — Мислиш ли, че шъ ти разрешат да слезеш на брега, авер?

Младежът отговори мрачно, в гласа му звучеше униние. Думите трудно се разбираха, но Стаби Гейтс му беше свикнал.

— Понякога мисля — каза Анри Дювал, — че никога вече няма сляза на брега.

 

 

Капитан Яабек посрещна тримата мъже, които се качиха на борда. Той се ръкува с агента на компанията, който му представи митническия и имиграционния чиновници. Двамата представители на властта, които вече имаха делови вид, кимнаха учтиво, но не се ръкуваха с капитана.

— Екипажът ви събран ли е, капитане? — попита имиграционният чиновник.

— Последвайте ме — кимна капитан Яабек.

Формалностите бяха познати и не беше нужно да се подава команда, целият екипаж се беше събрал в офицерската каюткомпания. Докато чиновниците изчакваха, в каютата, моряците се построиха отвън.

Стаби Гейтс сръга Анри Дювал, когато групата, водена от капитана, мина покрай тях.

— Туй са правителствените хора — прошушна Гейтс. — Те шъ кажат дали шъ мойш да слезеш на брега.

Анри Дювал се обърна към по-възрастния си приятел.

— Аз ще направя добър опит — каза той меко. Доскорошната потиснатост като че ли бе изчезнала и в гласа му, със силен акцент, прозвуча момчешки ентусиазъм. — Аз опита да работя. Може би разрешат да остана.

— Само тъй, Анри — каза весело Стаби Гейтс. — Ник’га не се предавай!

В каюткомпанията за чиновника от имиграционната служба беше приготвена маса и стол. Той седна и започна да изучава написания на машина списък на екипажа, който капитанът му подаде. В другия край на стаята митничарят прелистваше митническата декларация за товара.

— Тридесет души екипаж и един пътник без билет — обяви човекът от имиграционната служба. — Така ли е, капитане?

— Да — кимна капитан Яабек.

— Къде се качи пътникът без билет?

— В Бейрут. Името му е Дювал — каза капитанът. — С нас е вече от доста време. Прекалено дълго, бих казал.

Изражението на имиграционния чиновник не помръдна.

— Първо ще видя ръководството — той повика първия помощник, който излезе напред и даде шведски паспорт.

След шефовете влязоха и моряците. Всички проверки бяха кратки. Име, националност, място на раждане, няколко формални въпроса. След това всеки отиваше при митничаря, който задаваше своите въпроси.

Дювал беше последен. Въпросите на имиграционния чиновник към него не бяха толкова формални. Той им отговаряше внимателно, добросъвестно, на лош английски. Някои от моряците, сред които и Стаби Гейтс, бяха останали и слушаха.

Да, името му е Анри Дювал. Да, той е пътник без билет на този кораб. Да, той се е качил в Бейрут, Ливан. Не, не е поданик на Ливан. Не, той няма паспорт. Нито акт за раждане. Нито има някакъв документ. Да, той знае къде е роден — във Френска Сомалия. Майка му е французойка, баща му е англичанин. Майка му е починала, а баща си никога не е виждал. Не, с нищо не може да докаже, че това, което казва, е истина. Да, била му е отказана виза и във Френска Сомалия. Не, служителите там не повярвали на неговия разказ. Да, било му е отказано слизането и в други пристанища. В много други пристанища. Не може да си ги спомни всичките. Да, сигурен е, че няма други документи. Каквито и да било.

Същото го бяха питали и на много други места. Колкото повече продължаваше процедурата, толкова от лицето на младия човек изчезваше проблесналият лъч на надеждата и го заливаше униние. Накрая той опита още веднъж.

— Аз работя — помоли той, като очите му търсеха в лицето на имиграционния чиновник проблясък на съчувствие. — Моля, аз работя добре. Работя в Канада — той произнесе името много тромаво, като че ли не беше го научил добре.

— Няма да стане, не тук — поклати отрицателно глава служителят от имиграционната служба. — Ще издам заповед за задържане на този пътник без билет, капитане — обърна си той към Яабек. — Вие ще се погрижите той да не слиза на брега.

— Не се безпокойте — каза корабният агент.

— Останалият екипаж е наред — кимна имиграционният чиновник.

Тези, които бяха поостанали, започнаха да се разотиват. Тогава заговори Стаби Гейтс.

— Моа ли ти кажъ нещо, авер?

— Да — отговори удивено имиграционният служител.

На вратата се спряха и един или двама души се върнаха обратно.

— За младия Анри е.

— Какво за него? — в гласа на чиновника прозвуча остра котка.

— Е, кат’ се има пред вид, че след някой друг ден е Коледа и ние шъ сме в пристанището, помислихме дъл няма да мой да ’земем Анри с нас на брега, само за една нощ.

— Току-що казах, че той трябва да стои на кораба — каза имиграционният служител рязко.

— Чух — повиши глас Стаби Гейтс. — Но не мойш ли за пет гадни минути да забравиш гадната магнетофонна лента — не беше възнамерявал да се разгорещява, но в него заговори моряшкото презрение към бреговото чиновничество.

— Достатъчно по този въпрос! — каза рязко служителят от имиграционната служба. Очите му светнаха гневно.

Капитан Яабек тръгна напред. Сред моряците се долови напрежение.

— Може да е достатъчно за тебе, нафукан педал — каза с ожесточение Стаби Гейтс. — Но ’гат човек не е слизал от кораба почти две години и ’гат е гадната Коледа…

— Гейтс — каза тихо капитанът. — Стига толкова.

Настъпи тишина. Отначало имиграционният чиновник почервеня, но после си възвърна нормалния цвят на лицето и загледа със съмнение Стаби Гейтс.

— Искаш да кажеш — каза той, — че този човек — Дювал, две години не е слизал на брега?

— Не точно две години — намеси се тихо капитан Яабек. Той говореше добре английски, с лека следа от родния му норвежки език. — Откакто този млад човек се качи на кораб ми като пътник без билет преди двадесет месеца, нито една страна не му разреши да слезе на брега. Във всяко пристанище, навсякъде му казваха едно и също — той няма паспорт, няма документи. Следователно не може да ни напусне. Той е наш — капитанът вдигна въпросително големите си моряшки ръце с разперени пръсти. — Какво мога да направя? Да го хвърля на рибите, защото нито една страна в света не иска да го приеме?

Напрежението бе спаднало. Стаби Гейтс се беше дръпнал, утихнал, подчинявайки се на капитана.

Имиграционният служител каза без предишната острота, с нотка на съмнение в гласа си:

— Той каза, че е французин, роден във Френска Сомалия.

— Така е — съгласи се капитанът. — За нещастие французите също искат документи, а този човек няма никакви. Той ми се закле, че никога не е имал документи и аз му вярвам. Честен е и е добър работник. Това поне може да се види за двадесет месеца.

Анри Дювал следеше разговора, очите му се местеха с надежда от лице на лице. Сега те се спряха на чиновника от имиграционната служба.

— Съжалявам, той не може да слезе на канадска земя — чиновникът изглеждаше разтревожен. Въпреки външната суровост той не беше безчувствен човек и понякога му се искаше правилата в службата му да не бяха толкова строги. Почти с извинителен тон добави:

— Боя се, че нищо не мога да сторя, капитане.

— Дори една нощ на брега? — това беше отново Стаби Гейтс с чистото упорство на кокни.

— Даже една нощ — отговорът прозвуча безапелационно. — Ще изготвя веднага заповедта за задържане.

От пришвартоването беше изминал час и навън се спускаше здрачът.

 

 

Няколко минути след единайсет вечерта по ванкувърско време, около два часа след като премиер-министърът си беше легнал в Отава, едно такси пристигна в проливния дъжд и спря пред тъмния, безлюден вход към кея Ла Пойнт.

От таксито слязоха двама мъже. Единият беше репортер, а другият — фотограф от ванкувърския вестник „Поуст“.

Репортерът Ден Орлиф — приятно едър човек, наближаващ четиридесетте, имаше червендалесто лице с червени бузи, държеше се малко отпуснато и поради това приличаше повече на добродушен фермер, а не на преуспяващ и понякога безжалостен журналист. За разлика от него фотографът Уоли де Вер беше слаб, висок шест фута, движеше се с бързи, нервни крачки и излъчваше постоянен песимизъм.

След като таксито си замина, Ден Орлиф се огледа наоколо, придържайки яката на шлифера си като символична защита от вятъра и дъжда. В началото, след като изчезнаха светлините на колата, беше трудно да се види нещо. Окръжаваха ги неясни, безплътни форми и по-тъмни петна, а някъде напред — отблясъци на вода. Тихите, пусти здания се мержелееха смътно и губеха очертанията си в мрака. Постепенно очите им привикнаха с тъмнината, по-близките сенки придобиха по-ясни очертания и той видя, че стоят на широка циментова рампа, построена успоредно на брега.

Зад тях, по пътя, по който ги беше докарало таксито, се извисяваха, цилиндрите на силоз за зърно и се тъмнееха пристанищните хангари. Близо до тях, върху рампата, се намираха купчинки с товари от корабите, покрити с брезент. От рампата се отделяха два кея, които се простираха като пръсти на ръка над водата. От двете страни на всеки кей стояха кораби и няколко мъждукащи светлини показваха, че са общо пет. Никъде не се забелязваше следа от човек или от някакво движение.

Де Вер беше нарамил фотоапарата си и другото оборудване.

— Кой от тези е нашият? — посочи той към корабите. Ден Орлиф извади джобно фенерче и освети бележката, която преди половин час му беше дал дежурният нощен редактор. Бележката беше записана след едно телефонно обаждане.

— Трябва ни „Вастервик“ — каза той. — Може да е всеки един от тези кораби.

Той зави надясно и фотографът го последва. Само две минути след като бяха напуснали таксито, от шлиферите им се стичаше вода.

Ден почувствува, че крачолите на панталоните му подгизнаха и струйка вода неприятно се стече под яката му.

— Тука трябва да има информационно бюро с една кукла в него — оплака се Де Вер.

Те внимателно си проправиха път сред купищата разбити сандъци и петролни варели.

— Между другото, кой е образът, когото търсим?

— Името му е Анри Дювал — каза Ден. — Според редакцията това е човек без поданство и никоя държава не му разрешава да слезе от кораба.

Фотографът кимна с важен вид.

— Сълзлива история, а? Ясно — вечерта преди Рождество и историята за прогонения странник.

— Може и така да се погледне — призна Ден. — Що не вземеш ти да я напишеш.

— Не — каза Де Вер. — След като свършим тук, аз влизам в сушилнята със снимките. Освен това залагам десет долара срещу пет, че тоя приятел е измамник.

— Не приемам — поклати глава Ден. — Може да спечелиш.

Стигнаха до средата на десния кей, стъпвайки предпазливо покрай наредени един зад друг товарни вагони. На около петдесет фута под тях в тъмното блестеше водата и се чуваше как дъждът плющи по мрачните, поклащащи се вълни в пристанището.

Пред първия кораб те повдигнаха глава, за да прочетат името. Беше на руски.

— Продължаваме — каза Ден. — Не е тук.

— Сигурно е последният — предрече фотографът. — Винаги така се случва.

Но беше следващият. Името „Вастервик“ стоеше високо над тях на надвисналия борд. А под него се виждаше ръждясалата, напукана обшивка.

— Нима тази кошница с болтове действително плава? — в гласа на Де Вер звучеше неверие. — Или някой си е направил шега с нас?

След като с мъка се изкатериха по разнебитения трап, те се озоваха на главната палуба.

Гледан откъм кея, даже в тъмнината, „Вастервик“ имаше вид на доста съсипан кораб. Отблизо белезите на годините и на натрупаното нехайство към него бяха още по-впечатляващи. По избелялата боя се виждаха големи петна от ръжда простиращи се по надстройката, вратите и преградите на кораба. На някои места олющената боя висеше на ивици. Единствената горяща лампа над мостика осветяваше пласт от мръсотия по палубата и няколко отворени сандъци с нещо, което приличаше на боклуци. Малко по-нататък един железен вентилатор висеше откъснат от основата си, разяден от ръждата. Вероятно го бяха завързали за палубата, тъй като вече не можеше да бъде ремонтиран. Ден започна да души.

— Да — каза фотографът. — И аз го чувствувам. Смрадта идеше вътрешността на кораба.

— Да опитаме тук — каза Ден. Той отвори стоманената врата пред себе си и тръгна по тесния коридор.

След няколко ярда коридорът се разклоняваше. Надясно се виждаха няколко врати на каюти — очевидно тук живееха капитаните. Ден зави наляво, насочвайки се към намиращата се наблизо врата, изпод която проникваше лъч светлина. Оказа се, че това е камбузът.

Стаби Гейтс, облечен в мръсен комбинезон, седеше на масата и четеше порносписание.

— Здрасти, авери — каза той. — К’ви сте вие?

— Аз съм от ванкувърския „Поуст“ — отвърна му Ден. — Търся човек на име Анри Дювал.

Морякът се ухили широко, показвайки редица от потъмнели зъби.

— Младият Анри преди малко беше тук, но се оттегли в личната си каюта.

— Мислите ли, че можем да го събудим? — попита Ден. — Или може би тук ще намерим капитана?

— По-добре не закачайте капитана — поклати глава Гейтс. — Не обича да гу будят, ’гат сме в пристанище. Но мисля, че шъ мо’а да дигна Анри — той погледна към Де Вер. — Кой е тоз’ тип?

— Той ще снима.

Морякът стана, гушвайки списанието в комбинезона си.

— Добре, гуспуда — каза той. — Следвайте ме.

Те слязоха по две корабни стълби и след това тръгнаха към предната част на кораба. В мрачния коридор, осветен от мъждива крушка, Стаби Гейтс похлопа на една врата, след това завъртя ключа и я отвори. Влизайки, запали лампата.

— Ставай, Анри — произнесе той. — Тука са двама гуспучи, коит’ искат да те видят. — Той се дръпна и повика Ден.

От вратата Ден видя една дребна фигура, надигаща се сънено от метално легло. Оглеждайки наоколо, репортерът помисли: Боже мой, нима тук живее човек?

Това беше метална кутия — куб със страна около шест фута. Някога, много отдавна, стените са били боядисани в тъмна охра, но сега на повечето места боята беше изпопадала и на нейно място бе избила ръжда. И боята, и ръждата бяха покрити с тънък слой влага. На места се виждаха следи от по-едри капки, плъзнали надолу. По цялата дължина на едната стена се намираше металното легло, заемащо по-голямата част от металната клетка. Над него имаше малка полица — около един фут дълга и широка шест инча. Под леглото — една желязна кофа. И това беше всичко.

Нямаше илюминатор или люк, само близо до тавана имаше нещо като вентилационен отвор. И въздухът беше спарен.

Анри Дювал разтърка очи и се вгледа в групичката отвън. Ден Орлиф беше удивен колко млад изглежда пътникът без билет. Имаше кръгло, приятно лице с правилни черти и дълбоко поставени очи. Носеше потник, фланелена риза, която беше незакопчана, и груби дочени панталони. Под дрехите тялото му изглеждаше яко.

— Bon soir, monsieur Duval — каза Ден. — Excusez-nous de troubler vorte sommeil, mais nous venons de la presse et nous savons que vouz az une histoire interessante ale nous raconter.

Пътникът без билет поклати бавно глава.

— Не си прайте труд да му говорите на френски — намеси се Стаби Гейтс. — Анри не го разбира. Изглежда, че е смесил езиците, коит’ знае, гат’ е бил сукалче. По-добре опитайте на английски, но му говорете бавно.

— Добре — обръщайки се отново към пътника без билет, Ден заговори внимателно. — Аз съм от ванкувърския „Поуст“. Това е вестник. Ние искаме да разберем кой сте вие. Разбирате ли ме?

Настъпи мълчание. Ден заговори отново:

— Искам да говоря с вас. След това ще напиша за вас.

— Защо вие пише? — в думите — първите, които Дювал изрече — прозвуча смесица от удивление и подозрение.

— Може би аз ще мога да ви помогна — каза Ден търпеливо. — Вие искате да слезете от този кораб?

— Вие помогнете да напусна кораб? Получи работа? Живее в Канада? — думите излизаха отвратително, но с явно нетърпение.

Ден поклати глава.

— Не, това не мога да направя. Но много хора ще прочетат това, което ще напиша. Вероятно някои от тези, които ще го прочетат, ще могат да ви помогнат.

— К’во шъ загубиш, Анри? — намеси се Стдби Гейтс. — Туй ня’а ти навреди: дори мой ти помогне.

Анри Дювал се замисли.

Наблюдавайки го отблизо, Ден си каза, че каквото и да е било миналото му, младият пътник без билет притежава инстинктивно, вътрешно чувство за собствено достойнство.

Анри Дювал кимна.

— Хо-кей — каза той просто.

— Слушай, Анри — каза Стаби Гейтс. — Въри съ измий, а аз и тия хора шъ съ качим и шъ тъ чакаме в камбуза.

Младият мъж кимна и стана от леглото. След като си тръгнаха, Де Вер каза меко:

— Бедното копеле.

— Винаги ли го заключвате? — попита Ден.

— Само през нощта, ’гат сме в пристанище — каза Стаби Гейтс. — По заповед на капитана.

— Защо?

— За да сме сигурни, че няма да се чупи. Капитанът отговаря за него, нъл тъй? — морякът спря на върха на една стълба. — Тук нѐй чак толкоз лошо, кат’ например в Щатите. Там бяхме във Фрискоу, те го приковаха с белезници за леглото му.

Стигнаха камбуза и влязоха вътре.

— К’во шъ кайте за чаша чай? — попита Стаби Гейтс.

— Добре — каза Ден. — Благодаря.

Морякът извади три чаши и отиде до емайлирания чайник, който стоеше на горещата печка. Наля силната, тъмна запарка, в която вече беше добавено мляко. Поставяйки чашите на масата в камбуза, той махна на другите да седнат.

— Като работите на кораб като този — каза Ден, — сигурно срещате най-различни хора.

— Точно тъй, авер — ухили се морякът. — ’Сякакви форми, цветове и размери. Някои от тях бая странни — той изгледа хитро останалите.

— Какво мислите вие за Анри Дювал? — попита Ден.

Преди да отговори, Стаби Гейтс сръбна една голяма глътка.

— Той е честно приятелче. Повечето от нас го харесват. Бачка, ’гат го помолим, въпреки че кат’ пътник без билет не е длъжен. Туй е закон в морето — добави той авторитетно.

— Вие били ли сте в екипажа, когато той се е качил скришно на кораба? — попита Ден.

— Мож’ да се обзаложим! Ний го намерихме два дена след кат’ бяхме напуснали Бейрут. Беше тънък кат’ дръжка на метла. Мисля, че бедното копеле е гладувало, преди да съ качи на кораба.

Де Вер опита чая си и го остави на масата.

— Ужасно гадно, нъл? — попита весело хазяинът им. — Има вкус на цинков концентрат. Натоварихме се с него в Чили. Гадното нещо се просмуква навсякъде — в косата ни, очите ни, дори и в чая.

— Благодаря — каза фотографът. — Като вляза в болницата ще им го кажа.

Анри Дювал дойде в камбуза след десет минути. Беше си измил, сресал и обръснал. Върху ризата си носеше тъмносиня моряшка блуза. Всичките му дрехи бяха стари, но чисти Ден забеляза, че едно скъсано място на панталона му беше акуратно закърпено.

— Ела, седни, Анри, — каза Стаби Гейтс.

Той напълни четвъртата чаша и я постави пред пътника без билет, който се усмихна благодарно. За първи път се усмихна пред двамата журналисти. Лицето му беше светнало — това му придаваше още по-момчешки вид.

Ден започна да го разпитва.

— На колко си години?

След съвсем кратка пауза Дювал отвърна:

— Аз на двадесет и три.

— Къде си роден?

— Аз роден на кораб.

— Как се казваше корабът?

— Аз не знае.

— Тогава откъде знаеш, че си роден на кораб?

Отново настъпи пауза.

— Аз не разбира.

Ден повтори търпеливо въпроса. Този път Дювал кимна, че е разбрал.

— Моята майка каза на мене — каза той.

— От каква националност е майка ти?

— Тя французойка.

— Къде е майка ти сега?

— Тя умряла.

— Кога е умряла?

— Отдавна — Адис Абеба.

— Кой е баща ти? — попита Ден.

— Аз не го познава.

— Майка ти разказвала ли е за него?

— Той англичанин. Моряк. Никога не виждал.

— Никога ли не си чувал името му?

Отрицателно поклащане на главата.

— Имаш ли братя или сестри?

— Няма братя, сестри.

— Кога е умряла майка ти?

— Извинявай — не знае.

Променяйки въпроса, Ден попита:

— Знаеш ли на колко години си бил, когато е умряла майка ти?

— Аз на шест години.

— След това кой се е грижил за тебе?

— Аз се грижи сам.

— Ходил ли си някога на училище?

— Не училище.

— Можеш ли да четеш и пишеш?

— Аз пише име — Анри Дювал.

— И нищо повече?

— Аз напише име — настоя Дювал. — Аз покаже.

Ден му подаде през масата лист хартия и молив. Бавно, с несигурна, детска ръка пътникът без билет изписа името си. Написаното се разчиташе с труд.

— Защо се качи на този кораб? — посочи с ръка наоколо.

— Опитва намери страна — повдигна рамене Дювал. Мъчително търсейки думи, той добави: — Ливан не добър.

— Защо не добър? — без да иска Ден използува съкратения английски на младия пътник без билет.

— Аз не поданик. Ако полиция намери — аз отива в затвора.

— Как си отишъл в Ливан?

— Аз на кораб.

— Какъв кораб?

— Италиански кораб. Извини — не си спомня име.

— Беше ли редовен пътник на италианския кораб?

— Аз пътник без билет. Аз на кораб една година. Опита да слезе. Никой не иска.

— Доколкото разбирам — вметна Стаби Гейтс, — той бил на италианския трампови кораб, нъл? Те просто са пътували насам-натам из Близкия Изток. Тъй че той е скочи от него в Бейрут и съ й качил на нашия. Чаткате ли?

— Разбирам — каза Ден. След това се обърна към Дювал: — Какво си правил, преди да се качиш на италианския кораб?

— Ходих с мъже, камили. Те даваха на мене храна. Аз работи. Ние ходи Сомалия, Етиопия, Египет.

Той произнасяше имената много неясно и показваше с ръка напред, назад.

— Когато аз малко момче, пресича граница без проблеми, никой не гледа. После, когато голям, те спира — никой не иска.

— И тогава ти се качи на италианския кораб? — попита Ден. — Така ли?

Младият мъж кимна в знак на съгласие.

— Имаш ли паспорт, някакви документи, нещо, което да доказва откъде е майка ти? — попита Ден.

— Няма документи.

— Принадлежиш ли на някоя страна?

— Никоя страна.

— Искаш ли някоя страна?

Дювал беше озадачен.

— Имах предвид — каза Ден бавно, — че ти искаш да слезеш от този кораб. Ти ми каза така.

Енергично кимане в знак на съгласие.

— Така че искаш ли да имаш страна — място, където да живееш?

— Аз работи — настоя Дювал. — Аз работи добре.

Ден Орлиф се загледа отново замислено в пътника без билет. Дали неговата история за скитника без дом беше истина.

Дали той наистина беше отвъргнат от обществото незаконороден, за когото никой не го беше грижа и никой не го искаше? Нима бе човек без родина? Или всичко това бе добре скалъпена измислица, умела смесица от лъжи и полуистини, предназначена да предизвика симпатия?

Младият пътник без билет изглеждаше доста простодушен. Но дали наистина беше такъв?

Очите му гледаха умоляващо, но в тях имаше и известна загадъчност. Дали зад нея не се криеше някакво лукавство или това просто беше плод на развихрилото се въображение?

Ден Орлиф се колебаеше. Той знаеше, че каквото и да напише, то ще бъде педантично прегледано и проверено от съперничещия на „Поуст“ вечерен вестник — ванкувърският „Колонист“.

Не му беше определен срок за написване на материала, така че от него зависеше колко време ще отдели за подготовка ни текста. Той реши да провери внимателно съмненията си.

— Анри — попита той пътника без билет, — имаш ли ми доверие?

За момент в очите на младия човек проблесна предишната подозрителност. След това той рязко кимна утвърдително.

— Аз доверява — каза той просто.

— Добре — каза Ден. — Мисля, че може би ще мога да ти помогна. Но искам да знам всичко за теб, от самото начало.

Той погледна към Де Вер, който монтираше светкавицата си.

— Отначало ще направим няколко снимки и след това ще говорим. Гледай да не пропуснеш нещо и не бързай, тъй като това ще трае доста дълго.

 

 

Анри Дювал беше изморен, но все още буден в камбуза на „Вастервик“.

Мъжът от вестника имаше език, от който се сипеха много въпроси.

Младият пътник без билет си помисли, че понякога беше загадка какво иска. Мъжът питаше много и в отговор очакваше прости думи. И бързо записваше всеки отговор на листчетата хартия, които лежаха на масата. Изглеждаше, като че ли самият Дювал беше изтеглян през бързащото острие на химикала, като че ли миналото му внимателно се подреждаше на хартията. А в по-голямата част от живота му нямаше никаква последователност и ред, само откъслеци. И много от нещата не можеха да бъдат казани с прости думи — думите от езика на този човек, и даже беше трудно да си спомни точно начина, по който се бяха случили.

Ако само се беше научил да чете и пише, да използва молив и хартия, за да съхранява нещата, които бяха в паметта му, както този човек и други като него правеха. Тогава нямаше да съхранява всичко в главата си като на полички, с надеждата, че няма да потъне в забрава, както изглежда бе станало с някои неща, които сега безуспешно търсеше.

Веднъж майка му спомена, че ще го прати на училище. Тя самата в детството си се бе научила да чете и пише. Но това беше много отдавна и тя бе умряла, преди да му беше дошло времето за училище. След това вече никой не го бе грижа дали той ще научи нещо.

Намръщи се, по младото му лице се появиха бръчки от усилието да си спомни, опитвайки се да си даде отговор на въпросите: да си спомни, спомни, спомни…

Отначало беше корабът. Така каза майка му: че е роден на кораба. Отплавали от Джибути, Френска Сомалия, ден преди да се роди; той беше сигурен, че майка му бе казал закъде е плавал корабът, но отдавна вече беше забравил. Дори и да е споменавала под какъв флаг е плавал корабът, и това е забравил.

Раждането е било трудно, нямало доктор. Майка му била много слаба, имала треска и затова капитанът обърнал кораба и се върнал в Джибути. В пристанището майката и бебето били откарани в болница за бедни. Винаги са имали малко пари, и тогава, и по-късно.

Анри помнеше, че майка му бе добра и нежна. Беше останал с впечатлението, че е била красива, но вероятно това е плод на въображението му, тъй като вече не си спомняше как изглеждаше. Когато си я представяше лицето й бе в сянка и чертите й — неясни. Но тя го обичаше, в това той беше сигурен и си го спомняше много добре, защото това беше единствената обич в живота му.

В паметта му първите години се състояха от отделни фрагменти. Помнеше, че майка му работеше, когато можеше, за да имат какво да ядат, въпреки че понякога гладуваха. Въобще нямаше спомени какво бе работила, макар понякога да си мислеше, че е била танцьорка. Двамата пътуваха доста — от Френска Сомалия до Етиопия, отначало в Адис Абеба, след това в Масава. Два или три пъти бяха изминавали маршрута Джибути — Адис Абеба.

В началото, макар и бедни живееха сред други французи. По-късно, когато съвсем осиромашаха, живееха само в квартали за туземци. След това, когато Анри Дювал навърши шест години, майка му почина.

След смъртта й спомените му отново се объркваха. Известно време — не беше сигурен колко дълго, живя на улицата, като просеше храна и нощуваше, където намери. Никога не се беше обръщал към властите; никога не му беше идвало наум да направи това, защото хората, сред които се движеше, гледаха на полицаите като на врагове, не като на приятели.

След това един възрастен сомалиец, който живееше сам в един коптор в туземния квартал, го прибра и му осигури някакъв подслон. Пет години по-късно старецът замина за някъде и Анри Дювал отново остана сам.

Този път прекоси Етиопия в посока Британска Сомалия, като работеше каквото му попадне. В продължение на четири години беше последователно ратай, овчар, пастир на кози и юнга на лодка, живееше ден за ден и едва свързваше двата края. Вместо заплата получаваше най-често храна и подслон. И тогава, и по-късно, прекосяването на междудържавни граници беше лесно. Толкова много семейства пътуваха с децата си, че граничните служители рядко си правеха труда да се занимават с малките. В такива моменти той просто се присъединяваше към някое семейство и незабелязано минаваш постовете. С времето свикна. Поради това, че беше дребничък, даже като седемнадесет-осемнадесет годишен все още можеше да минава безпрепятствено границата. Докато най-накрая, вече двадесетгодишен, го спряха при едно пътуване арабски номади на границата на Френска Сомалия.

В този момент две неща станаха ясни на Анри Дювал — Първо: свършиха се годините, през които той можеше да минава границите, смесен с другите деца. Второ: Френска Сомалия, която той до този момент смяташе за своя родина, от сега нататък беше затворена за него. Първото го очакваше, но второто бе истински шок.

Неизбежно и непредотвратимо той научи една от основните истини на съвременното общество: човек без документи — без всемогъщите парчета хартия, най-малкото, от които бе актът за раждане, е нищо; той официално не съществува и не принадлежи към нито една от териториите, на които е разделена земята.

Ако образованите мъже и жени понякога трудно можеха да възприемат този факт, то за Анри Дювал — човек, без каквото и да е образование, изживял детството си като нежелани пришълец, това беше съкрушителен удар. Арабските номади продължиха пътя си, оставяйки Анри Дювал в Етиопия. Той знаеше, че и тук няма право да остане и прекара едно денонощие сврял се край граничния пост Хаделе Губо…

… Това беше една гънка в изветрялата, изронена скала. Подслонилият се в нея двадесетгодишен младеж — в много отношения все още дете, седеше неподвижен и самотен. Пред него се простираха безводните, осеяни с камъни равнини на Сомалия, изглеждащи белезникави на лунна светлина и голи под яркото слънце. И през тези равнини, извивайки се като сиво-кафява змия, водеше прашният път за Джибути — последната тънка нишка, свързваща го с миналото, единствената връзка между детството и зрелостта му, между тялото му, нямащо никакъв документ, освен живото си присъствие и изгорения от слънцето крайбрежен град, чиито вмирисани на риба и покрити със сол пристани бяха за него родно място и единствен дом.

Изведнъж му се стори, че пустинята пред него му е позната и го мами към себе си. И както някои същества, водени от първобитен инстинкт се връщат към местата, където са се родили, така и той копнееше да отиде в Джибути. Но градът беше вече недостъпен за него, така както и много други неща щяха да останат недостъпни завинаги.

Най-накрая гладът и жаждата го принудиха да се размърда и той стана. Обърна се с гръб към забранената страна и се насочи на север — просто защото трябваше, да тръгне нанякъде, към Еритрея и Червено море…

Спомняше си много добре пътешествието през Еритрея — западната крайбрежна провинция на Етиопия. Спомняше си също така ясно, че тогава за пръв път започна да краде систематично. Преди това той беше крал храна, но само под напора на отчаянието, след като просията не му беше помогнала или не си беше намерил работа. Сега вече не си търсеше работа и живееше само от кражбите. Продължаваше да отмъква храна винаги, щом му падне, но също така крадеше други стоки — дреболии, които можеха да бъдат продадени за малки суми. Всеки път малкото пари, които имаше, изчезваха моментално, въпреки че в подсъзнанието му живееше мисълта да събере някога достатъчно, за да си купи билет за кораб — кораб, пътуващ за някъде, където той щеше да е у дома си и да започне живота наново.

С времето се добра до Масава — коралово пристанище и врата за Етиопия откъм Червено море.

Именно в Масава за малко да го настигне възмездието за кражбите. Смесвайки се с тълпата пред една рибарска сергия той задигна една риба, но зоркият търговец го видя и се втурна да го преследва. Неколцина от хората наоколо, включително и един полицай, се присъединиха към него и след няколко секунди Анри Дювал се видя преследван от разярена тълпа или поне така се счу на младежките му, изплашени уши. С отчаяна бързина той тичаше по застроените с къщи от корал криви улички на туземния квартал на Масава. Най-накрая спечели достатъчно преднина, стигна до пристанището и се скри сред денковете със стока, приготвени за товарене на някой кораб. През една пролука видя как го търсеха, докато най-накрая се отказаха и си отидоха.

Преживяването го разтърси силно и той реши на всяка цена да напусне Етиопия. Точно пред скривалището му беше закотвен товарен кораб и след падането на нощта той пропълзя на борда и се скри в един тъмен сандък, на който се натъкна на една от долните палуби. На другата сутрин корабът отплава. Два часа по-късно младежът бе открит и заведен при капитана.

Корабът беше допотопен италиански параход с въглища, извършващ курсове, между Аденския залив и Източното Средиземноморие.

Отпуснатият италиански капитан със скучаещ вид чистеше мръсотията под ноктите си, докато Анри Дювал стоеше треперещ пред него.

След като бяха изминали няколко минути, капитанът зададе с рязък глас някакъв въпрос на италиански. Понеже не получи отговор, той опита на английски, след това на френски, но все така безрезултатно. Дювал отдавна беше забравил малкото френски думи, които беше научил от майка си, и сега езикът, на който говореше, беше смес от арабски, сомалийски и амхарски плюс някои отделни думи от седемдесетте езика и два пъти по толкова диалекти, използвани в Етиопия.

Като се убеди, че няма да се разберат, капитанът вдигна рамене с безразличие. Пътниците без билет не бяха новост на кораба и капитанът, необременен от скрупули относно морските закони, заповяда да дадат работа на Дювал. Намерението му беше да свали пътника без билет в следващото пристанище, в което щяха да се отбият.

Обаче капитанът не бе предвидил, че Анри Дювал, човек без гражданство, ще бъде отхвърлян от имиграционните власти във всяко едно пристанище, включително и в Масава, където те се завърнаха след няколко месеца.

Колкото повече време минаваше, толкова повече нарастваше гневът на капитана, докато най-накрая, десет месеца след като Анри Дювал се беше качил на кораба му, той извика боцмана. Двамата заедно съставиха план, който боцманът с преводач обясни на Дювал. Планът се състоеше в това — животът на пътника без билет да бъде направен толкова непоносим, че рано или късно той сам с радост да скочи от кораба. И действително, след около два месеца непосилна работа, побой и полугладно съществуване той точно това и стори.

Дювал много ясно си спомняше нощта, през която тихо се беше прокраднал по трапа на италианския кораб. Това беше в Бейрут, Ливан — малка буферна държава между Сирия и Израел, където според преданията Свети Георги някога убил дракона.

Слезе на брега, както и се беше качил, по тъмно. Напускането му не представляваше трудност, тъй като не носеше нищо, освен дрипите на гърба си. След като се озова в пристанището, той се завтече право към града. Но униформата на полицай, мярнала се на едно осветено място, го изплаши и той побягна обратно, криейки се в сенките. След кратко време се убеди, че пристанището е оградено и патрулирано. Това го накара да се разтрепери: беше двадесет и една годишен, изнемощял от глад, абсолютно самотен и страшно уплашен.

Както се движеше, върху него падна сянка. Беше на кораб. Отначало помисли, че се е върнал при италианския кора и първият му порив беше да се прокрадне обратно на борда. По-добре познатата мизерия, отколкото затворът, който го очакваше, ако го арестуват. След това видя, че не е италианският кораб, а някой по-голям и той се качи на него като плъховете по въжето. Попадна на „Вастервик“ — факт, който щеше да научи два дни по-късно и на двадесет мили навътре в морето, когато гладът надви страха му и го накара да напусне скривалището си.

Капитан Сигурд Яабек беше много различен от италианския си колега. Бавно говорещият, посивял норвежец беше корав мъж, но следваше предписанията на Библията и на морските закони. Капитан Яабек обясни, гледайки сурово Анри Дювал, че като пътник без билет той не може да бъде заставен да работи, но ако иска, може да го стори, без да му плащат. И в двата случая ще получава порция храна, както целият останал екипаж. Дювал предпочете да работи.

Подобно на италианския капитан Яабек възнамеряваше да остави пътника си без билет в първото пристанище, в което влезе. Но за разлика от италианеца, след като научи, че това няма да стане скоро, и през ум не му мина да се отнася лошо с него.

И така вече двадесет месеца Анри Дювал се намираше на борда на „Вастервик“, който в търсенето на превози преброди половината океани на земята. С монотонността на трампов кораб се мотаха из Средиземноморието, Атлантика и Пасифика. Акостираха в пристанищата на Северна Африка, Северна Европа, Южна Европа, Англия, Южна Америка, Съединените Щати и Канада. И навсякъде молбата на Анри Дювал да слезе на сушата и да остане беше посрещната с твърдо „не“. Когато пристанищните власти си правеха труда да изтъкнат някаква причина, тя бе винаги една: пътникът без билет нямаше документи, нямаше самоличност, нямаше гражданство и нямаше права.

И когато след известно време на „Вастервик“ приеха, че Дювал ще е постоянно на кораба, младият пътник без билет стана нещо като домашно животно.

Екипажът на „Вастервик“ представляваше смес от различни националности — поляци, скандинавци, един китаец, арменец, и няколко английски моряка, сред които Стаби Гейтс беше признат лидер. Именно тази група „осинови“ Дювал и направи живота му ако не приятен, то поне приемлив, доколкото това беше възможно на пренаселения кораб. Те му помогнаха да се научи да говори английски и сега, въпреки че акцентът му беше много силен, а изграждането на фрази — отвратително, ако човек беше достатъчно търпелив, можеше да го разбере.

Това беше една от малките, истински нежности, които Анри Дювал беше получавал в живота си и той отговори на нея почти както домашното кученце би отговорило на ласката на стопанина си. Поемаше някои от персоналните задължения на членовете на екипажа, помагаше на стюарда в каюткомпанията, беше като общ работник. В замяна на това, когато слизаха на брега, мъжете му купуваха за подарък цигари и бонбони. От време на време капитан Яабек му даваше малки суми, с които другите матроси му купуваха някои неща. Въпреки всичко младият пътник без билет беше все пак затворник и „Вастервик“, който в началото му беше убежище, сега се беше превърнал за него в затвор.

Така Анри Дювал, чийто единствен дом беше морето, се появи в навечерието на Рождество Христово пред вратите на Канада.

 

 

Разпитът продължи почти два часа. От време на време Ден Орлиф повтаряше с други думи някои от въпросите, които бе задавал по-рано, с цел да хване младия пътник без билет в противоречие. Но уловките му не минаха. С изключение на някои недоразумения поради неразбиране на езика, които се изясниха бързо, историята оставаше една и съща.

Към края на един въпрос, зададен нарочно с известна неточност, Дювал не отговори. Вместо това той обърна тъмните си очи към разпитващия го мъж.

— Вие опитва да ме хване. Вие мислите аз лъжа — каза пътникът без билет и отново журналистът усети вътрешното чувство за собствено достойнство, което беше забелязал по-рано.

— Просто проверявах. Повече няма да го правя — каза Ден Орлиф, засрамен, че са го хванали. И продължиха по-нататък.

Сега, седнал вече на очуканото си бюро в тясната, шумна стая във ванкувърския „Поуст“, Ден подреди записките си и посегна за хартия. Докато слагаше индигата, той се провикна към дежурния редактор Ед Бенедикт:

— Ед, хубав материал ще излезе. Колко думи ще можеш да вместиш?

След кратко размишление дежурният редактор отговори:

— Ограничи ги до хиляда.

Придърпвайки стола си към пишещата машина, Ден кимна. Достатъчно бяха. Би искал да му отпуснат повече думи, но написани стегнато, хиляда думи биха могли да кажат много неща.

Той започна да печата.