Артър Хейли
Живот по върховете (10)

10.
Заповедта Nisi

Върховният съд на провинция Британска Колумбия затваряше масивните дъбови врати на регистратурата си точно в 4 часа след обед всеки ден.

В четири без десет на следващия ден след повторния си разговор с капитан Яабек и Анри Дювал (и приблизително по времето, когато в седем без десет във Вашингтон, окръг Колумбия, когато премиер-министърът и Маргарет Хаудън се обличаха за официалната вечеря в Белия дом) Алън Мейтлънд с куфарче в ръка влезе в регистратурата на съда.

Вътре Алън се поколеба, оглеждайки дългата стая с висок таван, едната стена, на която беше заета от картотеката. Пред нея почти по цялото й протежение имаше тезгях от полирано дърво. След това се приближи до тезгяха, отвори куфарчето си и извади хартиите, които се намираха вътре. С изненада усети, че дланите на ръцете му се овлажнени повече от обикновеното.

Възрастен служител, единственият човек в регистратурата, се приближи към него. Беше слаб, дребен човечец, приведен така, като че ли годините, прекарани в близост до закона, бяха се струпали като тежест върху раменете му.

— Мистър…? — каза той вежливо.

— Мейтлънд — каза Алън. Той му предаде комплекта от документи, които беше приготвил. — Искам да се регистрира и бих искал да бъда приет от дежурния съдия, ако обичате.

— Залите на дежурните съдии отварят от 10.30 часа сутринта, а списъкът за днес е приключен, мистър Мейтлънд — каза търпеливо служителят.

— Моля да ме извините — Алън посочи документите, които току-що му бе предал, — но тук става дума за свободата на личността. Убеден съм, че имам правото да бъда приет веднага.

По този въпрос той беше абсолютно сигурен в правата си. Във всяко дело, засягащо свободата на личността и неправомерно задържане, законът не позволяваше никакво бавене и ако беше необходимо съдията можеше да бъде вдигнат посред нощ от леглото.

Служителят извади от калъфка очила без рамки, надяна ги и се наведе да чете. В държането му имаше подчертано безразличие, като че ли нищо не можеше да го учуди. След момент той вдигна глава.

— Моля да ме извините, мистър Мейтлънд. Вие сте съвършено прав, разбира се — той придърпа към себе си подвързаната с плат регистрационна книга. — Не всеки ден получаваме молби за habeas corpus^[1].

След като завърши записа в регистрационната книга, той откачи от една кука черна мантия и я наметна на раменете си.

— Оттук, моля.

Изведе Алън от регистратурата и го поведе по коридор с ламперии. През двойна летяща врата влязоха във вестибюла на съда, откъдето широка каменна стълба водеше към горния етаж. В сградата беше тихо, стъпките им отекваха ясно. По това време на деня повечето от съдебните заседания бяха приключили и някои от лампите бяха загасени. Като се изкачваха стъпало по стъпало една необичайна нервност силно обзе Алън, Едвам потисна детинския импулс да се обърне и да избяга. Докато обмисляше аргументите, които сега смяташе да изтъкне, те му изглеждаха убедителни, независимо че някои от главните основания бяха уязвими. Но сега изведнъж цялата постановка на случая му изглеждаше необмислена и наивна. Дали нямаше да прилича на пълен глупак във височайшето присъствие на съдията от Върховния съд? И ако станеше така, какви щяха да бъдат последствията? Съдиите не обичаха да ги занимават с измишльотини или да гледат специални дела, без да има сериозни основания.

Поне да беше избрал друго време на деня — сутрин или в ранния следобед, когато съдът е пълен с хора. Видът им би могъл да му вдъхне увереност. Но той нарочно бе избрал това време, за да избегне вниманието и гласността, които в този момент само можеха да нанесат вреда. Надяваше се, че повечето от съдебните хроникьори вече са си отишли. През деня много се стараеше да не разкрие плановете си на неколцината журналисти, които му бяха позвънили по телефона.

— Днес дежурен съдия е мистър Уилис — каза служителят. — Познавате ли го, мистър Мейтлънд?

— Чувал съм името му — каза Алън, — но само толкова. Той знаеше, че списъкът на дежурните съдии редовно се променя, така че всеки член на Върховния съд да дежури в извънработното време. При този ред на нещата кой съдия ще ти се падне беше въпрос на шанс.

Човекът понечи да заговори, след това промени намерението си.

— Искахте нещо да ми кажете ли? — подкани го Алън.

— Да, сър, просто един съвет, ако това не ви звучи нахално.

— Моля, кажете — окуражи го Алън.

Бяха се изкачили по стълбата й завиха по един полутъмен коридор.

— Мистър Мейтлънд — служителят снижи гласа си — негова светлост е много фин джентълмен. Но той много държи на процедурата и особено да не го прекъсват. Вие спокойно можете да излагате своите аргументи, той ще ви предостави толкова време, колкото ви е нужно. Но когато той започне да говори, не обича друг да се обажда, дори за въпроси, докато не свърши. Може да стане страшно раздразнителен, ако някой го прекъсне.

— Благодаря — каза Алън признателно, — ще го запомня.

Спряха пред една тежка врата, на която имаше надпис: „Вход за външни лица забранен“.

Служителят потропа два пъти и наклони глава, за да се ослуша.

— Влезте — донесе се приглушен глас отвътре.

Служителят отвори вратата и въведе Алън.

Алън видя просторна, облицована с ламперия стая. Тя беше покрита с килим и имаше камина. В средата на стаята стоеше махагоново бюро, отрупано с папки и книги, до него имаше масичка, също затрупана от книги и хартии. Кафявите кадифени завеси бяха дръпнати и през прозореца с оловна дограма тъмнееше здрачът. В града и пристанището бяха започнали да палят светлините, а в стаята само лампата на бюрото очертаваше ярък кръг. Извън този кръг се виждаше една изправена слаба фигура, която си обличаше палтото и си слагаше шапката, явно готова да си тръгне. В този момент влязоха Алън и служителят.

— Милорд — каза служителят, — мистър Мейтлънд донесе заявление за habeas corpus.

— Аха — тази дума, изречена пресипнало, беше единственият отговор. Докато служителят и Алън стояха в очакване, съдията мистър Стенли Уилис акуратно свали палтото и шапката си и ги окачи на закачалката, която бе зад него. След това влезе в кръга светлина на бюрото му и като седна каза рязко:

— Приближете се, мистър Мейтлънд.

Алън прецени, че негова светлост, е мъж на около шестдесет, шестдесет и две години, с бяла коса, крехко телосложение, но широки кокалести рамене и изправена стойка, която го правеше да изглежда по-висок. Лицето му беше дълго и кокалесто, с доминираща издадена челюст, гъсти побелели вежди и твърдо стиснати уста. Погледът му беше пронизващ и буден, но не разкриваше мислите на собственика си. От него се излъчваше естествен авторитет.

Въпреки че бе потиснал неувереността си Алън все още беше нервен. Служителят бе останал в стаята така, както изискваше законът. Алън се приближи до масата и извади машинописните копия на молбата и клетвената декларация, които бе представил в регистратурата. Прочиствайки гърлото си, той обяви:

— Милорд, ето материала и тезата ми по случая.

Съдията Уилис пое документите с кратко кимване и като се приближи по-близо до светлината, започна да чете. Тъй като останалите двама стояха тихо, в стаята се чуваше само шумоленето при прелистване на страниците.

След като свърши да чете, съдията вдигна погледа си с безстрастно изражението на лицето. Рязко, както и преди, той попита:

— Възнамерявате ли устно да изложите тезата си?

— Ако вашата светлост разреши.

Ново кимване.

— Започвайте.

— Фактите по случая, милорд, са следните.

В последователност, която си беше набелязал по-рано, Алън описа положението на Анри Дювал на борда на „Вастервик“, двата случая на отказ от страна на капитана на кораба да представи пътника без билет пред имиграционните власти на брега и тезата си, подкрепена от собствената му клетвена декларация, че Дювал незаконно е лишен от свобода, в нарушение на основните човешки права.

Алън знаеше, че най-важният момент в ситуацията бе да се установи, че сегашното задържане на Анри Дювал според правото е процедурно погрешно и следователно е незаконно. Ако това можеше да бъде доказано, тогава съдът — в лицето на съдията Уилис, трябваше автоматично да издаде призовка за habeas corpus, разпореждаща освобождаването на пътника без билета от кораба и довеждането му пред съда за разглеждане на случая.

Като изложи аргументите си и цитира членовете от закона в тяхна подкрепа, Алън почувствува как се възвръща част от предишната му увереност. Той внимаваше да говори само за правните моменти на случая като изостави емоционалните описания на нещастието на пътника без билет. Тук важаха не чувствата, а законът. Докато говореше, съдията го слушаше и безучастното изражение на лицето му си оставаше непроменено.

След въпроса за незаконното задържане на Анри Дювал Алън се спря на сегашното му положение:

— Отделът за имиграция твърди, милорд, че тъй като моят клиент е пътник без билет и няма документи, той не притежава права и следователно не може да иска — така както могат всички други, в което и да е канадско пристанище — специално разследване на имигрантския му статут. Но аз поддържам, че фактът, че той е пътник без билет и очевидно не знае със сигурност къде е роден, по никакъв начин не може да го лиши от това му право. Ако ваша светлост разгледа следната ситуация: канадски гражданин по рождение, пътуващ зад граница, е незаконно задържан в затвора, отнели са му документите и той вижда единственото си спасение в бягството без билет на кораб, за който знае, че ще пътува за Канада. Дали в този случай, тъй като е обявен за пътник без билет и няма документи, той ще бъде обявен за очевидно несъществуващ и лишен от възможността да докаже законното си право да влезе в страната само защото отделът по имиграцията му е отказал разглеждане? Допускам, милорд, че тази абсурдна ситуация може действително да се случи, ако сегашните разпоредби на отдела бъдат доведени до логическия си завършек.

Рошавите вежди на съдията се вдигнаха.

— Вие не допускате, че вашият клиент Анри Дювал е канадски гражданин, нали?

Алън се поколеба, след което, внимателно подбирайки думите си, отговори:

— Не, аз не предполагам това, милорд. От друга страна, едно разглеждане на случая може да установи, че той е канадец, факт, който няма да може да бъде установен, ако първо не бъде проведено разследването.

Когато знаеш, че казусът ти е уязвим, помисли си Алън, трябва да се ловиш даже за сламка.

— Добре — каза съдията Уилис и за първи път на лицето му се появи сянка на усмивка. — Аргументът е находчив въпреки че е малко слабичък. Това ли е всичко, мистър Мейтлънд?

Инстинктът подсказа на Алън: Спри, когато имаш, макар и малко преимущество.

Той леко се поклони:

— Моите уважения, милорд, аз изложих своята теза.

Съдията Уилис седеше мълчаливо, замислен, осветен от лампата върху бюрото. Беглата усмивка бе изчезнала, лицето му отново представляваше неподвижна, сериозна маска. Пръстите на дясната му ръка барабаняха леко по бюрото. Мина известно време, преди той да каже:

— Тук, разбира се, присъства и елементът време — въпросът за отплаването на кораба…

— Ако ваша светлост разреши — намеси се Алън, — що се касае до кораба…

Искаше да обясни, че „Вастервик“ поради ремонтите ще се забави във Ванкувър, но изведнъж спря. При прекъсването лицето на съдията се помрачи от гняв, очите му под рошавите вежди побеляха. Алън с гърба си почувствува и неодобрението на служителя. Той преглътна.

— Моля да ме извините, ваша светлост.

За момент съдията Уилис се втренчи студено в младия адвокат. След това продължи:

— Както току-що се канех да забележа, въпреки че е налице ограничение във времето, а именно отплаването на кораба, това в никакъв случай не трябва да окаже влияние върху справедливото отношение към личността.

Сърцето на Алън подскочи. Дали пък това не означаваше, че ще бъде издадена призовка за habeas corpus?… И след това той ще може спокойно да следва процедурата, бавно извършвайки необходимите правни постъпки, докато „Вастервик“ отплава, оставяйки Анри Дювал на брега?

— От друга страна — продължи равномерно гласът на съдията, отчитайки интересите на въвлечената корабна компания, която няма никаква вина в случая, очевидно е наложително да бъде сторено всичко възможно, за да се ускори процедурата така, че да се стигне до окончателното решение преди планираното отплаване на кораба.

Надеждите явно бяха преждевременни. Алън тъжно отбеляза, че не само Едгар Крамър, а и този съдия бяха прозрели хитростта с бавенето.

— Смятам за недоказано твърдението за незаконно задържане — Негова светлост придърпа дадените му документи към себе си и отбеляза нещо с молив. — Но и обратното също не е доказано, и аз съм готов да изслушам допълнителни аргументи. В този случай издавам разпореждане nisi^[2].

Значи не беше поражение, а частична победа. По Алън се разля вълна от облекчение. Наистина беше постигнал по-малко, отколкото се беше надявал, но все пак не беше се изложил. Заповедта nisi — една стара английска процедура — означаваше „освен ако“. Разпореждането само по себе си нямаше да освободи Анри Дювал от корабния затвор и да го доведе пред съда. Но то означаваше, че ще бъдат повикани Едгар Крамър и капитан Яабек, за да обяснят позициите си. И освен ако техните аргументи — или тези на адвоката — не надделеят, щеше да последва разпореждането habeas corpus, което да освободи Дювал.

— Мистър Мейтлънд — запита съдията. — За да сме наясно с предстоящите събития, кажете кога ще отплува корабът?

Погледът на Уилис се спря върху него. Алън много внимаваше пак да не заговори и затова мълчеше. Трябваше да мине известно време, за да осъзнае, че въпросът е насочен пряко към него.

— Доколкото ми е известно, милорд, корабът ще стои тук още две седмици.

— Мисля, че ще е достатъчно — кимна съдията.

— А гледането по разпореждането, милорд?

Съдията Уилис взе един календар от бюрото.

— Ще назначим дата за след три дни. Ако това ви устройва.

Това беше традиционният вежлив обмен на реплики между съдия и адвокат, независимо колко млад беше последният.

— Да, милорд — наклони глава Алън.

— Вие ще подготвите документите, разбира се.

— Ако ваша светлост позволи, аз вече съм ги подготвил.

Алън отвори куфарчето си.

— Заповед nisi.

— Да, милорд. Аз предвиждах тази възможност.

В момента, в който изрече думите, Алън съжали за това, толкова момчешки и прибързани му се видяха те. Според обичая заповедта трябваше да бъде отпечатана и дадена за подпис на съдията на следващия ден. Идеята беше на Алън — да подготви окончателната заповед за подпис, а Том Люис беше предложил да се добави и заповедта nisi. Сега, вече с по-малка увереност, Алън положи отпечатените страници, прихванати с кламер, на бюрото на съдията.

Изражението на съдията Уилис не се бе променило ако се изключат появилите се леки бръчици около очите му.

— В такъв случай, мистър Мейтлънд, — каза той безстрастно, — може да спестим известно време и аз Ви предлагам да проведем делото по-скоро. Да кажем вдругиден?

Алън Мейтлънд наруга наум собствената си глупост. Вместо да удължи забавянето, както искаше, той беше преуспял в ускоряването на нещата. Чудеше се дали да не поиска повече време, обосновавайки се с необходимостта да се подготви. В този момент улови погледа на стария служител, който едва забележимо поклати глава.

— Много добре, милорд — вътрешно примирен каза Алън, — вдругиден.

Съдията Уилис прочете заповедта, след което грижливо я подписа. Служителят я попи и взе листа хартия. Докато ги наблюдаваше, Алън си припомни какво беше планирал, за да се приведе заповедта в сила, ако планът му успее. Том Люис довечера щеше да отиде на „Вастервик“ с копието, предназначено за капитан Яабек и да му обясни съдържанието. Том, във всеки случай, много искаше да види кораба и да се срещне с капитана и с Анри Дювал.

За себе си Алън беше запазил това, което беше определил като особено удоволствие: посещение на отдела за имиграция и връчване на заповедта лично на Едгар С.Крамър.

 

 

В тъмнината, която обгърна пристанището на Ванкувър във влажната си прегръдка, все още светеше канцеларията на управителя на отдела по имиграцията.

Въпреки че изключително педантично спазваше започването на работния ден Едгар С.Крамър рядко си тръгваше при завършването му. В Отава, Ванкувър или където и да е било другаде, той обикновено оставаше поне един час след като останалата част от персонала си беше отишла. Правеше го отчасти, за да избегне блъсканицата при масовото излизане, от работа, но и за да разчисти натрупаните документи на бюрото си. Навикът му винаги да си завършва работата и способността навреме да отхвърля текущите документи бе в основата на подозрително бързия успех в кариерата му на чиновник. През годините на възход по служебната стълбица имаше много хора, които не го харесваха като човек, а и неколцина, чиято неприязън бе още по-дълбока. Но никой от тях, дори и враговете му, не можеше да го обвини в мързел или в протакане на нещата.

Един добър пример за бързината на Крамър бе решението, което той взе днес и описа в докладна записка със заглавие „Гуано от гълъби“. Едгар Крамър вече бе продиктувал текста и сега кимаше одобрително на собствената си находчивост, прочитайки машинописните страници, които утре щяха да отидат при коменданта на сградата.

Бе забелязал проблема вчера като разглеждаше годишния проектобюджет на Управлението за западния бряг на отдела по имиграцията. Той обърна внимание на група разходи по поддръжка на зданието, които включваха и пункт — очевидно ежегоден — за „почистване на улуците по стрехите и водосточните тръби 750$“.

Едгар Крамър повика коменданта на сградата — гръмогласен, дебеловрат мъж, който забуботи в отговор:

— По дяволите, мистър Крамър, разбира се, че това са много пари, но всичко е заради птичите лайна.

Подканен да обясни, той отиде до прозореца на кабинета и посочи с ръка:

— Погледнете ги, копелетата!

Навън въздухът бе пълен с хиляди гълъби, които мътеха, летяха и кълвяха по крайбрежието.

— Серат, серат по двадесет и четири часа на ден, като че ли само това им е работата — избоботи комендантът. — Ако на някой от тях му се прииска — долита на покрива. Ето защо шест пъти годишно трябва да почистваме улуците по стрехите и водосточните тръби — пълни са с гълъбови лайна. А това струва пари, мистър Крамър.

— Разбирам проблема — рече Крамър. — Правено ли е нещо, за да се намали броят на гълъбите като се убият няколко?

— Веднъж пробвахме да ги стреляме — отвърна мрачно комендантът, — и се наложи да плащаме. Тукашните хора от Дружеството за защита и всички други подобни… Казват, че във Ванкувър съществувал местен закон, който забранявал убиването им. Знаете ли какво ще ви кажа все пак — да опитаме да поставим отрова на покрива. И когато те дойдат да…

— Думата е гуано — остро го прекъсна Едгар Крамър — гълъбово гуано.

— В моята книга се нарича… — каза комендантът.

— И още нещо — продължи твърдо Крамър, — ако гълъбите са защитени от закона, то законът ще бъде спазен. Трябва да се намери друг начин.

Освободи човека и като остана сам внимателно обмисли проблема. Едно нещо беше сигурно: прахосническият разход от 750 долара трябва да бъде премахнат.

След няколко неуспешни опити с различни варианти той стигна до решение, което се основаваше на една полузабравена идея. Същината на плана се състоеше в следното: на покрива на сградата на отдела по имиграция да се опънат струни от пиано на разстояние шест инча една от друга върху няколко пръчки, високи също по шест инча. Според замисъла гълъбът ще успее да провре през редиците от струни краката си, но не и крилата. Следователно, когато някоя птица кацне, тя не ще може да прибере крилата си и веднага ще отлети.

Същата сутрин на покрива бе монтирана малка експериментална секция. Устройството работеше идеално. Във вече съставената докладна, парафирана от него се нареждаше да се построи цялата схема. Въпреки, че цената щеше да бъде хиляда долара по този начин щяха да бъдат премахнати ежегодните разходи от 750 долара. Това спестяваше парите на данъкоплатците, но малцина щяха да го узнаят.

Мисълта достави удоволствие на Едгар Крамър — собствената му добросъвестност винаги го радваше. Имаше и друг повод за гордост — беше спазен местният закон и към гълъбите бе постъпено така, както изискваха разпоредбите.

Това беше (реши Едгар Крамър) един доста добър ден. Не на последно място сред хубавите неща бе и това, че честотата на уринирането му бе намаляла. Погледна часовника си. Почти един час бе изминал след последния път и като че ли още можеше да потърпи въпреки лекия предупреждаващ позив…

На вратата се почука и влезе Алън Мейтлънд.

— Добър вечер — каза той хладно и постави една сгъната хартия върху масата.

Появяването на младия адвокат бе внезапно и обезпокоително. Едгар Крамър попита рязко:

— Какво е това?

— Това е заповед nisi, мистър Крамър — заяви спокойно Алън. — Вярвам, че съдържанието й няма да ви затрудни.

Крамър разгърна хартията и я прочете. Лицето му ярко се изчерви.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — избухна той. В същото време почувствува, че лекият натиск в пикочния му мехур рязко се усили.

Алън се изкуши да отговори заядливо, но после реши да не го прави. Беше спечелил само една частична победа и в следващия рунд нещата можеха да се обърнат.

— Отказахте ми, както си спомняте, когато ви помолих за специално разследване на случая Анри Дювал.

За момент Едгар Крамър сам се удиви на собственото си яростно раздразнение спрямо този млад, неоперил се още адвокат.

— Разбира се, че ви отказах — тросна се той. — Няма абсолютно никаква причина за провеждането на такова разследване.

— А аз просто не споделям мнението ви — забеляза меко Алън. Той посочи към заповедта nisi. — Това е, за да се установи, чии възгледи — вашите или моите, ще приеме съдът.

Натискът бе станал нетърпим. Стискайки се, Крамър избухна.

— Това е предмет само на разпоредбите на отдела. На никой съд не му влиза в работата да се намесва.

Лицето на Алън Мейтлънд бе сериозно.

— Бихте ли приели един съвет — каза той тихо, — ако аз бях на ваше място, никога не бих казал това на съдията.