Артър Хейли
Живот по върховете (9)

9
Генерал Ейдриън Несбитсън

Целият кабинет, с изключение на трима министри, които не бяха в Отава, дойде на летище Айлънд, за да изпрати за Вашингтон делегацията начело с премиер-министъра. Това не беше нещо необичайно. В началото на своето управление Джеймз Хаудън беше дал да се разбере, че обича да бъде изпращан и посрещан не от един-двама министри, а от цялата група. И това се отнасяше не само за някои специални случаи, а за всички негови заминавания и пристигания в столицата.

Сред членовете на кабинета процедурата фамилиарно бе наричана „строяването“. От време на време възникваше тихо мърморене и веднъж то достигна и до ушите на Хаудън. Но неговото мнение — изложено пред Брайън Ричардсън, който му беше казал за оплакванията, беше, че тези случаи демонстрират солидарността в партията и правителството. Имидж-директорът на партията се беше съгласил с него. Това, което премиер-министърът не разказа, беше един спомен от момчешките години, който и сега го преследваше понякога.

Много отдавна младият Джеймз Хаудън беше пътувал от училището за сираци до град Едмънтън, намиращ се на триста и петдесет мили, за да държи изпити в Университета на Алберта. Беше му даден билет за отиване и връщане и той потегли сам. Три дена по-късно той пристигна на пустата железопътна гара, възбуден от успеха, за който ужасно му се искаше да разкаже на някого. Никой не беше дошъл да го посрещне. И той понесе картонения си куфар по дългия три мили път към училището за сираци. По този път се изпари първият изблик на радост. И досега нещо го присвиваше, ако трябваше да тръгва или да пристига някъде сам.

Днес обаче самота не се предвиждаше. Освен кабинета и други бяха дошли на летището. Седнал до Маргарет на задната седалка на карания от шофьора олдсмобил, Джеймз Хаудън видя началник-щабовете на армията, флота и военновъздушните сили, в униформи, с адютантите си. Тук беше и кметът на Отава, комисарят на кралската канадска военна полиция, неколцина председатели на правителствени комитети и дискретно отзад Негово Превъзходителство Филип Б.Енгроув, посланикът на САЩ. Отделно стоеше неизбежната група репортери и фотографи, с тях бяха Брайън Ричардсън и Мили Фрийдмън.

— О, небеса! — прошепна Маргарет. — Човек може да помисли, че отиваме в Китай като мисионери.

— Знам — отвърна той. — Досадно е, но хората изглежда очакват именно това.

— Не ставай глупав — каза меко Маргарет. Ръката й докосна неговата. — Ти обичаш тези неща и не виждам причини да се срамуваш от това.

Лимузината се мушна под една арка в оградата на летището и меко спря близо до ВИП и самолет „Вангард“, чийто корпус блестеше в лъчите на утринното слънце. Екипажът от кралските канадски военновъздушни сили беше замрял в стойка „мирно“ пред него. Един конестабъл от канадската военна полиция отвори вратата на колата. Първа слезе Маргарет, последвана от Джеймз Хаудън. Военните и полицията козируваха за поздрав и премиер-министърът повдигна новата перленосива мека шапка, която Маргарет му бе донесла от пазаруването си в Монреал. Сред изпращачите витаеше очакването, помисли си, а може би острият, студен вятър, духащ по пистите на летището, караше лицата им да изглеждат тъй напрегнати. Той си помисли за секретността — дали е била запазена или е имало изтичане на информация с намеци за истинската важност на днешното пътуване.

Напред пристъпи сияещият Стюърт Костън. „Усмихнатият“ Стю беше най-старшият член на кабинета и щеше да замества премиер-министъра по време на отсъствието му.

— Поздрави, сър — и Маргарет — каза финансовият министър. И добави, след като се здрависаха: — Както виждате, събрали сме се една доста внушителна бодра група.

— Къде са струпани войските? — попита непочтително Маргарет. — Само те май липсват.

— Това е тайна — отвърна весело Костън, — но те заминаха преди вас за Вашингтон, маскирани като американски морски пехотинци. Така че ако ги видите, да знаете, че са от нашите — той докосна ръката на премиер-министъра. И вече със сериозно лице попита: — Има ли нещо ново — доказателство „за“ или „против“?

Джеймз Хаудън поклати отрицателно глава. Нямаше нужда от обяснения — този въпрос от четиридесет и осем часа си го задаваше целият свят. Москва триумфално беше обявила, че в Източно-сибирското море е унищожена американската ядрена подводница „Дифайънт“. Според обвиненията на руснаците, които Вашингтон опровергаваше, подводницата била навлязла в съветски териториални води. Инцидентът изостри до крайност нарастващото през последните няколко седмици напрежение в света.

— Възможно е засега да няма доказателство — каза тихо Хаудън. Изпращащата група го чакаше, докато той говореше откровено с Костън. — Предполагам, че това е пресметната провокация и ние трябва да устоим на изкушението да отвърнем. Възнамерявам да настоявам за това пред Белия дом, защото ние все още се нуждаем от колкото се може повече време.

— Съгласен съм — отвърна тихо Костън.

— Наредил съм да няма никакви изявления или протест от наша страна — продължи премиер-министърът — и трябва да разбереш, че не бива да има докато ние с Артър не решим това във Вашингтон. И в този случай ние ще ги направим оттам. Това ясно ли е?

— Съвършено ясно е — потвърди Костън. — Откровено казано, радвам се, че няма да съм аз, а ти и Артър.

Те се върнаха при чакащата група и Джеймз Хаудън започна да се здрависва с хората. В същото време другите трима членове на кабинета, които щяха да летят с него — Артър Лексингтън, Ейдриън Несбитсън и Стайлз Брекън от министерството на търговията, изостанаха.

Ейдриън Несбитсън изглеждаше доста по-здрав, помисли си Хаудън, в сравнение с последния път, когато се бяха виждали. Старият воин, със зачервени бузи, добре замотан с шал, шапка от кожа и балтон, се държеше като на парад и очевидно се наслаждаваше на обстановката, правейки всичко подчертано церемониално. Хаудън осъзна, че трябва да поговорят по време на полета. Не го бяха правили от заседанието на Комитета по отбрана, а беше важно да спечели стария човек за каузата. Въпреки че Несбитсън нямаше да участвува непосредствено в разговорите с президента, в канадската група не биваше да има очевидна несъгласуваност.

Зад Несбитсън се движеше Артър Лексингтън с вид, който бе придобил, откакто бе станал министър на външните работи — на човек, за когото пътуванията по света са нещо обикновено. Изглежда студът не му влияеше, защото носеше мека филцова шапка, леко палто, под което се виждаше вратовръзката му. Брекън — министърът на търговията, заможен западняк, влязъл в кабинета само преди няколко месеца, пътуваше с тях само за вид, тъй като се предполагаше, че именно търговските въпроси щяха да се обсъждат във Вашингтон.

В редицата на правителството беше и Харви Уоръндър.

— Ползотворно пътуване! — държането му беше внимателно и коректно и в него нямаше и намек от скорошния им сблъсък. — И на теб също, Маргарет.

— Благодаря ти — отвърна премиер-министърът. Отговорът му беше забележимо по-малко вежлив, отколкото към другите.

Неочаквано обаче Маргарет запита:

— Нямаш ли някоя латинска сентенция за случая, Харви?

Погледът на Уоръндър прескочи няколко пъти от единия към другия.

— Понякога имам впечатлението, че съпругът ти не харесва моите малки гамбити.

— Не му обръщай внимание! — каза Маргарет. — Аз мисля, че е забавно.

Министърът по въпросите на имиграцията се усмихна леко.

— В този случай може да се окаже истина: Vectatio, interque, et mutata regio vigorem dant.

— Схванах само vigorem — каза Стюърт Костън. — Какво значи останалото, Харви?

— Едно наблюдение на Сенека — отговори Уоръндър. — Плаванията, пътешествията и смяната на мястото ни придават енергичност.

— Аз съм доста енергичен със или без пътувания — заяви отсечено Джеймз Хаудън. Обмяната на реплики го беше раздразнила. Той хвана Маргарет здраво за ръката и я поведе към американския посланик, който пристъпи напред, сваляйки шапка.

— Енгри, това е едно неочаквано удоволствие — каза Хаудън.

— Напротив, премиер-министре, за мен това е привилегия и чест.

Посланикът се поклони леко на Маргарет. Филип Енгроув беше много опитен дипломат от кариерата, имаше приятели в много страни по света. Умееше да поднесе протоколните любезности така като че ли това беше действителното му отношение към дадената личност. В някои случаи може би това беше и истината. Прекалено често сме склонни, помисли си Хаудън, да считаме само за външно приличие онова, което е казано учтиво. Той забеляза, че посланикът беше по-приведен в раменете, отколкото обикновено.

Маргарет също го беше забелязала.

— Надявам се, че артритът ви не ви безпокои отново, мистър Енгроув.

— Боя се, че е точно така — печално се усмихна посланикът. Канадската зима крие в себе си много удоволствия, мисис Хаудън, но пък е наказание за хората с артрит.

— За бога, не бъдете толкова вежлив към нашата зима — възкликна Маргарет. — Съпругът ми и аз сме родени тук и въпреки това не я обичаме.

— Надявам се поне да я харесвате малко — посланикът говореше тихо, набразденото му от бръчки лице бе замислено. — Често съм си мислел, мисис Хаудън, че канадците дължат на своя климат решителния характер и твърдостта си като притежават същевременно и много топлина.

— Истина е, затова и имаме толкова общи черти с вас — Джеймз Хаудън протегна ръка. — Разбрах, че вие ще се присъедините към нас във Вашингтон.

Посланикът кимна в потвърждение.

— Моят полет е няколко минути след вашия — те си стиснаха ръцете и той добави: — Надежден полет, сър, и да се върнете с чест.

Когато Хаудън и Маргарет се обърнаха към екипажа на самолета, към тях се устреми групата от журналисти. Бяха около дузина репортери от прес галерията на парламента и от телеграфните агенции, а също така един надут водещ от телевизията, придружаван от снимачен екип. Брайън Ричардсън беше застанал така, че да може да чува, и Хаудън да го вижда. Премиер-министърът се усмихна и му кимна, а Ричардсън му отвърна. Двамата вече бяха обсъждали контактите с пресата по време на пътуването и бяха решили, че главното официално заявление (въпреки че то все още нямаше да разкрива основната тема на разговорите) ще бъде направено при пристигането във Вашингтон. Независимо от това Хаудън беше наясно, че трябва да даде нещо за писане и на прес корпуса в Отава. Експозето му беше кратко и включваше някои от обикновените баналности, касаещи канадско-американските отношения. След това зачака въпроси.

Първият дойде от телевизионния говорител:

— Носят се слухове, господин премиер-министре, че освен търговските преговори вие планирате още нещо по време на визитата ви.

— Да, вярно е — каза много сериозно Хаудън. — Ако има време, ние с президента може би ще поиграем малко хандбал.

Сред групата се чу лек смях: беше избрал точния тон — добродушен, без да обижда питащия.

— Но освен спортната страна, сър — на лицето на водещия от телевизията се изписа служебната му усмивка, разкривайки два полумесеца от идеално бели зъби, — няма ли да има някои разговори за принципиални военни решения, които ще трябва да се вземат сега?

Значи все пак е имало изтичане на информация, въпреки че тя очевидно бе от най-общ характер. Нямаше защо да се учудва, помисли си Хаудън: веднъж бе чул някой да казва, че ако споделиш тайната си само с един друг човек, то тя престава да бъде тайна. Независимо от всичко — това бе едно напомняне, че никоя важна информация не може да бъде задържана прекалено дълго и че след Вашингтон ще трябва да действува бързо ако иска да контролира появяването на новините.

Започна да отговоря, като обмисляше внимателно думите си и знаеше, че всичко, което каже, по-късно може да бъде цитирано.

— Естествено и темата на нашата съвместна отбрана ще бъде обсъждана във Вашингтон. Това винаги се е правило в такива случаи, а освен това и някои други проблеми от взаимен интерес. Що се отнася до решенията то, разбира се, всички те ще бъдат вземани в Отава със знанието, а когато е необходимо и с одобрението на парламента.

Сред групата на зяпачите се чуха ръкопляскания.

— Можете ли да кажете, мистър Хаудън — запита телевизионният водещ, — дали ще бъде обсъждан и неотдавнашният инцидент с подводната лодка и ако бъде, то какво ще е становището на Канада?

— Сигурен съм, че ще говорим за това — отговори Хаудън, дългото му лице с орловия нос беше сериозно — и, разбира се, ние споделяме дълбоката загриженост на Съединените щати по повод трагичната загуба на „Дифайънт“ и на екипажа й. Но за сега повече от това нямам какво официално да заявя.

— В такъв случай, сър… — започна телевизионният коментатор, но един от репортерите го прекъсна нетърпеливо.

— Нали не възразяваш ако някой друг също зададе въпрос, приятел? Вестниците още не са ги забранили, нали знаеш?

Сред останалите от пресгрупата се чу одобрително мърморене и Джеймз Хаудън вътрешно се усмихна. Той видя, че телевизионния коментатор се изчерви, след което кимна на снимачния оператор. Тази част от филма, предположи премиер-министърът, ще бъде отредактирана по-късно.

Човекът, който се намеси, беше енергичен журналист на средна възраст на име Джордж Хекинз, работеше за уинипегския „Фрий прес“. Сега той обяви:

— Господин премиер-министре, искам да ви задам един въпрос, който не е свързан с Вашингтон, а касае позицията на правителството по случая с този човек-без-страна.

Джеймс Хаудън се намръщи. Затруднен той попита:

— Би ли повторил, Джордж?

— Говоря за този млад момък, Анри Дювал, сър, във Ванкувър, когото отделът по имиграция не пуска да влезе. Бихте ли обяснили защо правителството е заело именно такава позиция?

Хаудън срещна очите на Брайън Ричардсън и директорът на партията си проби път напред.

— Джентълмени — каза Ричардсън, — времето изтече!

— По дяволите, Брайън, има още време! — избухна Хескинз. — Това е най-горещата новина в страната, така е.

Друг добави, мърморейки:

— С тази телевизия и тези прессекретари вече не може да задаваш въпроси.

Джеймс Хаудън добродушно се намеси:

— Ще отговоря на всеки въпрос, на който мога. Винаги съм го правил, нали така?

— Да, сър, така е — каза Хескинз. — Други се опитват да пречат — той погледна обвиняващо към Брайън Ричардсън, който с невъзмутимо лице отвърна на погледа му.

— Моето единствено съмнение каза премиер-министърът — и очевидно на мистър Ричардсън също е дали предметът, за който става въпрос, е толкова важен точно в този момент — той се надяваше, че ще може да отклони интервюто в друга посока; ако не успееше, явно бе, че ще трябва да се справи по най-добрия начин. Понякога, помисли си той, наличието на прессекретар, какъвто имаше президентът на САЩ, си има своите преимущества, тъй като той щеше да се справя с проблеми като този. Но винаги беше избягвал да назначи някой, защото се боеше да не се отдалечи прекалено от хората.

Томкинз от торонтския „Стар“, един любезен, образован англичанин, много уважаван в столицата, каза учтиво:

— Истина е, сър, че повечето от нас получиха телеграми от редакциите да осигурим цитат с мнението ви за този Дювал. Изглежда много хора се интересуват какво ще стане с него.

— Разбирам.

В такъв случай разговорът по въпроса не може да бъде избегнат. Дори един премиер-министър, ако той е достатъчно умен, не може да пренебрегне такава молба. Ядоса го обаче, че част от вниманието към вашингтонското му пътуване се отклоняваше. Видя Харви Уоръндър да се приближава, но не му обърна внимание, спомняйки си с гняв за глупавия му инат, който беше причина за всичко това. Улови погледа на Ричардсън. Изражението на имидж-директора на партията като че ли казваше: „Аз те предупреждавах, че ще имаме неприятности, ако не стегнеш Уоръндър“. Или може би Ричардсън вече се, беше досетил, че тук действува и някакъв допълнителен фактор; беше достатъчно умен, за да го стори. Но и в двата случая заплахата на Харви Уоръндър висеше като гилотина над главата му и Джеймз Хаудън сам трябваше да се справи със ситуацията и то по възможно най-добрия начин. В едно беше сигурен; инцидентът, който сега беше толкова неприятен, без съмнение щеше да отшуми за няколко дни и да потъне в забрава. Забеляза, че телевизионната камера започна да снима отново. В края на краищата, вероятно сега му беше времето да изложи твърдо официалната позиция и да отговори на мълчаливия критицизъм.

— Добре, джентълмени — каза отсечено премиер-министърът, — ето какво мисля аз — моливите пред него бяха извадени и щом той започна, те се заплъзгаха бързо по бележниците. — Беше ми казано, че в пресата широко се обсъжда човекът, чието име мистър Хескинз току-що спомена. Трябва откровено да ви кажа, че някои от репортажите носят сензационен характер, игнорирайки определени факти — факти, които правителството, поради отговорността, която носи, не може да игнорира.

— Ще ни кажете ли кои са те, сър? — този път въпросът беше от монреалския „Газет“.

— Ако проявите малко търпение ще стигнем до тях.

В гласа на Хаудън прозвуча известна рязкост. Той не обичаше да го прекъсват, а и беше полезно от време на време да напомня на тези мъже, че не интервюират някой заместник-министър.

— Тъкмо исках да отбележа, че съществуват много индивидуални случаи, които не получават обществена гласност, но независимо от това редовно възникват пред министерството по въпросите на гражданството и имиграцията. Разглеждането на тези случаи — честно, хуманно и същевременно на основата на закона, не е нещо ново нито за това правителство, нито за неговите имиграционни чиновници.

Отавският „Джърнъл“ попита:

— Г-н премиер-министре, не е ли този случай малко по-различен? Имам предвид, че човекът няма страна и всичко останало.

Джеймз Хаудън отвърна сериозно:

— Когато се касае човешки същества, мистър Чеиз, всеки случай е различен. Ето защо — за да осигурим честност и безпристрастност, ние имаме закон за имиграцията, одобрен от парламента и от канадския народ. Правителството е задължено да действува в рамките на този закон и в случая, за който говорим, е извършило точно това — той направи пауза, за да успеят да запишат думите му, след което продължи. — Разбира се, аз нямам пред себе си конкретните подробности, но ме увериха, че молбата на въпросния младеж е била разгледана много внимателно от всички страни и е било установено, че съгласно закона за имиграцията той по никакъв начин не може да бъде допуснат в Канада.

Един млад репортер, когото Хаудън не познаваше, попита:

— Няма ли да признаете, сър, че понякога хуманните съображения са по-важни от техническите подробности?

— Ако ми задавате реторичен въпрос — усмихна се Хаудън, бих отговорил, че хуманните съображения винаги са важни, и това правителството често е демонстрирало това. Но ако вашият въпрос се отнася само за случая, за който говорим, нека да повторя, че човешкият фактор е бил отчетен дотолкова, доколкото е било възможно. Трябва, обаче, да ви припомня, че правителството е принудено — както и трябва да бъде — да действува строго в рамките на закона.

Духаше хапещ вятър и Джеймс Хаудън почувствува, че Маргарет потреперва до него. Достатъчно, помисли си той, следващият въпрос ще е последен. Той дойде от вежливия Томкинз, който с почти извиняващ се тон започна:

— Лидерът на опозицията направи изявление тази сутрин, сър — репортерът разлисти бележника, справяйки се със записките си, след което продължи. — Мистър Дийц каза: „Правителството трябва да разреши случая с Анри Дювал, изхождайки от общочовешките принципи, а не твърдоглаво да се придържа към буквата на закона. Министърът по въпросите на гражданството и имиграцията има правото, ако реши да го използува, да издаде заповед, с която да препоръча да се разреши на този трагично нещастен младеж да влезе в Канада като имигрант“.

— Министърът няма такова право — отвърна рязко Джеймз Хаудън. — Това право е дадено само на короната в лицето на генерал-губернатора. И мистър Дийц знае това не по-зле от всеки друг.

За момент настъпи тишина, след което репортерът с невинен вид попита:

— Но, генерал-губернаторът, не прави ли винаги това, което вие лично му препоръчвате, сър, включително и заобикаляне на закона за имиграцията? Мисля, че вече се е случвало няколко пъти.

При всичката си външна мекост, Томкинз притежаваше един от най-острите умове в прес корпуса и Хаудън осъзна, че е влязъл в словесен капан.

— Винаги съм си мислел, че опозицията се противопоставя на изключенията от закона — каза той остро.

Но това не беше отговор и той го знаеше. Мерна му се обхванатото от гняв лице на Брайън Ричардсън — и с право, помисли си Хаудън. Не само че фокусът на вниманието беше изместен от важната вашингтонска мисия към този тривиален случай, но и той не се беше справил добре с въпросите.

Реши да се измъкне по възможно най-добрия начин.

— За съжаление, от цитирането на мистър Дийц разбирам, че случаят, за който говорим, може би ще стане тема за дискусии, включително между политическите партии. Моето убеждение е, че това не бива да се случва — за да постигне ефект, направи пауза, след което продължи с тон на искреност. — Както посочих преди малко, съгласно сегашните ни закони няма никакви основания да допуснем Дювал в Канада. И както ми беше казано много други страни са заели същата позиция. Не виждам защо Канада трябва да го прави, след като другите са отказали. Що се касае до фактите, които са известни и са потвърдени, то позволете ми още един път да ви уверя, че преди да бъде взето решението, те са били много внимателно проучени от министерството по въпросите на гражданството и имиграцията. А сега, джентълмени, ако позволите, да приключим.

Изкушаваше се да добави нещо за вестниците, които трябва да поддържат някаква пропорция в представянето на новините, но реши да не го прави. Пресата, която се представяше за защитник на всекиго, можеше да реагира като ужилена, ако критиките се насочеха срещу нея. Вместо това, външно усмихвайки се, а вътрешно изгаряйки от ярост срещу Харви Уоръндър, премиер-министърът хвана Маргарет под ръка и тръгна към чакащия го самолет. Сподириха го аплодисментите и приветствените възгласи на поддръжниците му.

 

 

Правителственият самолет „Вангард“, който се използуваше за официални полети, беше разделен на три отделения: обикновен салон отпред за неправителствения персонал, качен на самолета още преди пристигането на премиер-министъра; по-комфортен салон в центъра — в него сега се бяха разположили тримата министри и неколцината техни заместници; най-отзад уютно тапицирана дневна в пастелно синьо с присъединена към нея удобна и компактна спалня.

Апартаментът, който се намираше в задната част на самолета, първоначално е бил проектиран за кралицата и съпруга й; но сега го ползваха премиер-министърът и Маргарет. Стюардът, сержант от кралските канадски въздушни сили, им помогна да закопчеят предпазните колани на двете дълбоки меки седалки, след което дискретно изчезна. Отвън дълбокият, глух бумтеж на четирите двигателя ролс-ройс бързо се засили с рулирането на самолета към пистата за излитане.

След като стюардът се скри, Джеймз Хаудън каза остро:

— Наистина ли беше необходимо да окуражаваш Уоръндър в това негово абсурдно самомнение за латинските безсмислици?

— Предполагам, че не — отвърна спокойно Маргарет. — На ако искаш да знаеш, мисля, че ти беше изключително груб и аз исках да оправя нещата.

— По дяволите, Маргарет! — гласът му се извиси. — Аз имам основание да съм груб с Харви Уоръндър.

Жена му грижливо сне шапката си и я постави на една малка масичка до креслото си. Шапката беше много нежно произведение от черно кадифе и воал. Беше купена в Монреал.

— Моля те, недей ми повишава тон, Джейми — каза тя с равен глас. — Ти може да си имал причина да бъдеш груб, но аз нямам, и както съм ти казвала и преди, аз не съм точно копие на твоите настроения…

— Въпросът въобще не е в това…

— Да, именно това е въпросът! — по бузите на Маргарет изби червенина. Никога не беше се разгневявала бързо, в което се криеше и причината караниците помежду им да са толкова редки. — Съдейки по начина, по който ти току-що се държа с журналистите, бих казала, че не само Харви Уоръндър трябва да бъде обвиняван в тщеславие.

— Какво имаш предвид? — попита той отсечено.

— Ти се ядоса на този мистър Томкинз, само защото той не е достатъчно глупав да повярва на помпозните глупости за честност и хуманност. Ако искаш да знаеш и аз не им вярвам.

— Все пак, поне ти трябва да си лоялна спрямо мен — запротестира той.

— О, не ставай смешен — кипна Маргарет. — И за Бога спри да говориш като на политическо събрание. Аз съм ти жена, не си забравил, нали? Виждала съм те гол. Какво се случи, е съвършено очевидно. Харви Уоръндър те е поставил в трудно положение…

— Положението е направо невъзможно — вметна той.

— Много добре, нека е невъзможно. А поради някаква причина ти чувстваш, че трябва да го защитаваш и понеже това не ти харесва, ти изкарваш лошото си настроение на всички други, включително и на мене.

С последните думи гласът на Маргарет внезапно пресекна.

Помежду им настъпи тишина. Отвън грохотът на моторите се засили за излитане; пистата се плъзгаше покрай тях, след това самолетът се откъсна от земята, набирайки височина. Той постави ръката си върху китката на Маргарет.

— Ти си права. Бях в лошо настроение.

Така завършваха повечето от споровете им, дори и по-сериозните. Винаги единият от тях разбираше гледната точка на другия и отстъпваше. Джеймз Хаудън се зачуди, дали съществуват в действителност съпружески двойки, които живеят, без да се карат. Ако съществуват, помисли си той, то това сигурно са ограничени и бездушни хора.

Главата на Маргарет беше обърната на другата страна, но тя отвърна на натиска на ръката му.

След малко той каза:

— Това с Уоръндър не е важно — поне за нас, искам да кажа. Досадно е и пречи в известен смисъл, но нищо повече. Ще се справим.

— Предполагам, че и аз постъпих глупаво. Може би защото не те виждам често напоследък — Маргарет извади малка батистена кърпичка от чантата и деликатно докосна ъглите на очите си. След това бавно продължи.

— Понякога ме обзема страшна ревност към политиката, нещо като пълна безпомощност. Мисля си, че бих предпочела да имаше някоя друга в живота ти. Поне щях да знам как да се боря.

— Не се налага да се бориш — каза той. — И никога не се е налагало — за момент го обзе чувство на вина, спомняйки си за Мили Фрийдмън.

— Ако Харви Уоръндър ти създава толкова трудности — каза рязко Маргарет, — защо му даваш министерството на имиграцията? Не можеш ли да го преместиш някъде другаде, където няма да пречи — в риболова, например?

— За нещастие — въздъхна Джеймс Хаудън, — Харви Уоръндър иска да бъде министър на имиграцията и той все още има достатъчно влияние в партията, тъй че трябва да се съобразявам с желанията му.

Той се зачуди дали Маргарет наистина повярва във второто му твърдение, но тя не попита нищо.

„Вангард“ се обърна по курса си на юг, все още набирайки височина, но по-плавно. Сутрешното слънце светеше ярко през илюминаторите. Вдясно от двете кресла се виждаше Отава, която от три хиляди фута височина изглеждаше като миниатюрен град. Река Отава блестеше като сребърна лента между заснежените си брегове. На запад, близо до теснините на Шодиер фолз, едва виждащи се бели ръкави сочеха като пръсти към Върховния съд и Парламента, които от високото изглеждаха смалени и незначителни.

Столицата изчезна от полезрението им, заменена от обширни полета. След около десет минути щяха да прекосят реката Сент Лоурънс и се озоват над щата Ню Йорк. Една управляема ракета, помисли си Джеймз Хаудън, ще измине същото разстояние не за минути, а за секунди.

Обръщайки глава към него, Маргарет каза:

— Мислиш ли, че хората отвън имат някаква представа какво става в правителството? Политическите сделки, пазарлъците и всичко останало?

Джеймз Хаудън трепна. Не за пръв път имаше чувството, че Маргарет чете мислите му.

— Някои, разбира се, имат — отговори той. — Тези, които са близо до кулоарите. Но аз си мисля, че повечето хора всъщност не знаят или поне не искат да знаят. Има и други, които няма да го повярват, дори ако им представиш документи и подписани клетвени декларации.

— Ние винаги толкова охотно критикуваме американската политика — каза замислено Маргарет.

— Знам — съгласи се Хаудън. — Нелогично е, разбира се, тъй като отчитайки мащаба, при нас има толкова корупция, колкото и при американците, може би даже повече. Цялата работа е, че сме доста по-дискретни и само от време на време жертваме за пред публиката някой, който е станал прекалено алчен.

Лампата над главите им, която сигнализираше, че коланите трябва да са затегнати, угасна. Джеймз Хаудън откопча своя колан и се протегна да помогне на Маргарет.

— Трябва обаче да отчетем, мила моя, че едно от нашите най-големи национални, богатства е чувството ни за правота. Наследили сме го от англичаните. Спомняш ли си Шоу? Няма нищо толкова лошо и нищо толкова добро, което някой англичанин да не го е извършил, но никога няма да намерите англичанин, който да върши нещо погрешно. Този вид убеждение много укрепва съзнанието на нацията.

— Понякога — каза Маргарет — ти говориш определено възторжено за неща, които са погрешни.

Мъжът й замълча, размишлявайки.

— Не исках да прозвучи така. Просто, когато сме сами, се мъча да се отърся от претенциозността — той се усмихна слабо. — Не са много местата, където мога да се отпусна.

— Съжалявам — гласът на Маргарет прозвуча развълнувано. — Не трябваше да казвам това.

— Не! Не искам никой от нас да чувствува, че има неща, които не бива да казва на другия, независимо какви са те — мимолетно си помисли за Харви Уоръндър и за тяхното споразумение. Защо никога не бе казал на Маргарет? Може би щеше да го стори някой ден. — Повечето неща, които знам за политиката, ме натъжават. Винаги са ме натъжавали. Но след това се сещам за тленността на битието ни, за човешката слабост и си мисля, че никога не е имало честна и чиста власт — никъде. Ако искаш да си чист — трябва да стоиш сам, настрана. Ако обаче искаш да предприемеш резултатни действия, да постигнеш нещо, да оставиш света мъничко по-добър, отколкото си го заварил, трябва да избереш властта и да се откажеш отчасти от чистотата си. Нямаш друг избор — той продължи замислено. — Като че ли всички сме в буйна река; и въпреки че много искаш, не можеш изведнъж да промениш посоката. Можеш само да продължиш да плуваш и полека да се опиташ да завиеш в едната или в другата посока.

Близо до креслото на премиер-министъра мелодично иззвъня бял вътрешен телефон и Джеймз Хаудън вдигна слушалката.

— Обажда се Гелбрайт сър — съобщи гласът на командира на самолета.

— Какво има, подполковник?

Гелбрайт беше стар пилот, имаше репутацията на солиден летец и обикновено бе командир при всички правителствени пътувания извън Отава. Много пъти преди това беше возил Хаудънови.

Намираме се на крайцерска височина двадесет хиляди и ще бъдем във Вашингтон след час и десет минути. Времето там е слънчево и ясно, температурата е шестдесет и пет градуса^[1].

— Това е добра новина — каза Хаудън. — Ще почувствуваме лятото — той съобщи на Маргарет за времето във Вашингтон, след което каза по телефона — Разбрах, че утре в посолството ще има обяд, подполковник. Ще ви очаквам.

— Благодаря ви, сър.

Джеймз Хаудън постави слушалката. Докато говореше, стюардът от кралските канадски военновъздушни сили се беше появил, този път с подноси с кафе и сандвичи. Имаше също така и една чаша с гроздов сок. Маргарет я посочи.

— Ако наистина го харесваш, ще поръчам и за вкъщи.

Той почака, докато стюардът си отиде, след това със снишен глас каза:

— Започвам да ненавиждам персонала. Веднъж казах, че ми харесва и изглежда слухът е тръгнал. Сега разбирам защо Дизраели е мразел игликата.

— Но аз винаги съм мислела, че той обича игликите — каза Маргарет. — Това не е ли било любимото му цвете?

Съпругът и заклати отрицателно глава.

— Дизраели го е казал от учтивост само веднъж на кралица Виктория, която му изпратила няколко стръка. Но след това хората са го засипвали с иглики така, че накрая самият им вид го докарвал до бяс. Както виждаш, митовете в политиката умират трудно.

Усмихвайки се, той взе гроздовия сок, отвори вратата в задната част на салона и го изля в тоалетната.

— Знаеш ли — каза замислено Маргарет — понякога си мисля, че приличаш на Дизраели, въпреки че вероятно си малко по-яростен — тя се усмихна. — Поне носът ти е такъв.

— Да — съгласи се той — и това мое насечено лице е станало запазена марка — той поглади носа си и след това рече, размишлявайки. — Изненадваше ме, когато хората ми казваха, че съм изглеждал разярен, но по-късно, когато се научих да включвам и изключвам яростното си изражение, това се оказа доста полезно.

— Толкова е хубаво да останем насаме — каза Маргарет. — Колко време ни остава до Вашингтон?

— Боя се, че то изтече — направи гримаса той. — Преди да кацнем, трябва да говоря с Несбитсън.

— Налага ли се, Джейми? — Беше по-скоро молба, отколкото въпрос.

— Съжалявам, скъпа — каза той.

Маргарет въздъхна.

— Мисля, че беше прекалено хубаво, за да продължи дълго. Добре, аз ще си легна, за да ви оставя сами.

Тя се изправи, вземайки шапката и чантата си. На вратата на малката спалня се обърна:

— Ще му се караш ли?

— Вероятно не, освен ако не се наложи.

— Дано не ти се наложи — каза сериозно Маргарет. — Той е един тъжен стар човек. Винаги съм си мислела, че трябва да седи в количка с одеяло на коленете и някой стар войник да го бута.

Премиер-министърът се усмихна широко.

— Всички генерали в оставка трябва да са така. За нещастие те или пишат книги, или се занимават с политика.

След като Маргарет излезе, той позвъни на стюарда и изпрати вежлива бележка, в която молеше генерал Несбитсън да дойде при него.

 

 

— Изглеждаш много добре, Ейдриън — каза Джеймз Хаудън.

Ейдриън Несбитсън кимна поласкан от дълбокото, меко кресло, в което допреди малко бе седяла Маргарет. В розовите му, месести ръце имаше чаша със скоч и сода.

— Последните няколко дни се чувствам в отлична форма, премиер-министре. Изглежда, че най-сетне съм се отървал от тази проклета хрема.

— Радвам се. Мисля, че ти пресили малко нещата. Всъщност — и ние всички също. Афектирахме се ненужно.

Хаудън внимателно разглеждаше министъра на отбраната. Старият човек наистина изглеждаше по-здрав, даже величав, въпреки засилилото се оплешивяване и леката прилика с мистър „пет на пет“. За това допринасяха гъстите бели мустаци; грижливо подстригани, те придаваха достойнство в лицето на квадратни челюсти, от което все още струеше военен авторитет. Може би, помисли си Хаудън, планът, който беше подготвил, ще подейства. Но той си припомни предупреждението на Брайън Ричардсън: „Внимавай с пазарлъка. Старецът има репутация на принципен човек“.

— Може и да сме били афектирани — каза Несбитсън, — но аз все още не мога да приема вашите възгледи за Съюзния пакт. Сигурен съм, че можем да получим от янките това, което искаме, без да им отстъпваме толкова много.

Джеймз Хаудън си наложи да бъде търпелив като потисна дошлата му наум ругатня от ярост и безсилие. Знаеше, че нищо няма да постигне, ако изпусне нервите си, изкрещявайки това, което му се искаше: За Бога, събуди се! Събуди се и виж очевидното: отчайващи късно е и няма никакво време за предишните отегчителни приказки. Вместо това той каза успокоително:

— Искам да направиш нещо за мен, Ейдриън.

— Какво е то? — имаше момент на колебание преди старият човек да зададе въпроса.

— Да премислиш още един път всичко: каква е настоящата ситуация; с какво време разполагаме; какво говорихме онзи ден; обмисли алтернативите и виж какво ти диктува собствената ти съвест.

— Вече го направих — отговорът беше решителен.

— Опитай още един — Хаудън вложи всичката си убедителност. — Направи ми тази услуга.

Старият човек беше изпил скоча си. Беше го сгрял и той постави чашата.

— Добре — отстъпи той. — Не възразявам. Но ви предупреждавам, че отговорът ми ще е същия: ние трябва да запазим националната си независимост непокътната.

— Благодаря ти — каза Джеймз Хаудън. Той позвъни на стюарда и когато той се появи, му поръча: — Още един скоч със сода за генерал Несбитсън.

Когато второто питие дойде, Несбитсън отпи от него, след това се облегна назад, оглеждайки салона.

— Страшно добре е обзаведено, премиер-министре, ако мога да се изразя така — каза той одобрително. В гласа му прозвуча старата военна отсеченост.

Това беше въведението, на което се разчиташе Джеймз Хаудън.

— Не е лошо — призна той, пръстите му си играеха с новата чаша с гроздов сок, която стюардът беше донесъл заедно със скоча на министъра на отбраната. — Но не го използвам много. Това е по-скоро самолет на генерал-губернатора, отколкото мой.

— Така ли? — Несбитсън изглеждаше учуден. — Искате да кажете, че Шелдън Грифитс пътува с него?

— О, разбира се, когато пожелае — гласът на Хаудън звучеше съвсем делнично. — В края на краищата генерал-губернаторът е представител на Нейно Величество. На него му се полага специално отношение, не мислите ли?

— Предполагам, да — изражението на възрастния мъж беше удивено.

Отново с делови вид, като че ли разговорът го беше подсетил за това, Хаудън каза:

— Сигурно сте чули, че Шел Грифитс ще се оттегли това лято. Седем години е бил в Гавърнмънт хауз и смята, че трябва да се оттегли.

— Чух нещо от този род — каза Несбитсън.

— Това винаги поражда един проблем — въздъхна премиер-министърът — да се намери най-подходящият, който да го замести: някой с нужния опит, който има желание да служи. Трябва да се помни, че това е най-високата чест, с която страната може да удостои някого.

Докато Хаудън го наблюдаваше, старият човек отпи една юнашка глътка от питието си.

— Да — каза той внимателно. — Наистина е така.

— Разбира се — рече Хаудън, — работата си има и своите недостатъци. Страшно много церемонии — почетни стражи, навсякъде възторжени тълпи, топовни салюти и така нататък — и добави небрежно. — Генерал-губернаторът се приветства с двадесет и един изстрела, нали знаеш, колкото и за кралицата.

— Да — каза тихо Несбитсън, — знам.

— Естествено — Хаудън продължи, като че ли размишляваше на глас, — изисква се особен вид опит, за да се справи човек с тези неща. Обикновено най-добре са справят тези, които са били в армията.

Устните на стария воин леко се отвориха. Той ги облиза с език.

— Да — промълви той — сигурно е така.

— Честно казано — вметна Хаудън — винаги съм се надявал, че един ден ти ще заемеш тази длъжност.

Очите на стария човек се разшириха.

— Аз ли? — гласът му едвам се чуваше. — Аз?

— Е, добре — каза Хаудън, като че ли отхвърляйки мисълта. — Знам, че сега времето не е подходящо. Сигурно не искаш да напуснеш кабинета, а и аз не искам да те губя.

Несбитсън се размърда, като че ли искаше да стане от креслото, но след това се отказа. Ръката, в която държеше чашата, трепереше. Той преглътна, за да овладее гласа си и продължи развълнувано:

— Всъщност от известно време си мисля да се откажа от политиката. Понякога за човек на моята възраст тя е доста уморителна.

— Наистина ли, Ейдриън? — премиер-министърът си позволи да изрази учудване. — Винаги съм си представял, че още дълго ще работим заедно — той спря, за да размисли. — Разбира се, ако приемеш, това ще разреши много проблеми. Трябва да ти кажа, че според мен след сключването на Съюзния пакт ще настъпят трудни времена за страната. Трябва да имаме дух на единство, да продължим да се чувстваме като една нация. Аз лично очаквам кабинетът на генерал-губернатора — стига да е в подходящи ръце, да допринесе много за това.

За момент се почуди дали не е отишъл прекалено далеч. Докато говореше, старият човек беше вдигнал очи, срещайки прямо погледа му. Трудно беше да се прочете какви чувства се крият в тях. Дали беше презрение, или неверие, или даже и двете, примесени с амбиция? Едно нещо трябваше да се има предвид. Въпреки че в известен смисъл Ейдриън Несбитсън беше глупак, той не беше толкова отвеян, че да не разбере какво му се предлага: сделка, в която за политическата му поддръжка се предлагаше най-високата цена.

Това, на което разчиташе Джеймз Хаудън, беше представата на стареца за цената. Някои хора, които той познаваше, за нищо на света не биха пожелали да станат генерал-губернатори; за тях би било по-скоро наказание, а не награда. Но за един военен, обичащ церемониите и помпозността, това е блестящ, върховен идеал.

Джеймз Хаудън никога не бе вярвал в циничната максима, че всеки човек си има цена. През живота си той бе срещал личности, които не можеха да бъдат купени нито с пари, нито с почести, нито даже с изкушението — на което мнозина се поддаваха — да сторят добро на приятелите си. Но повечето от политиците си имаха някаква цена, иначе не биха оцелели. Някои хора предпочитаха евфемизми като „целесъобразност“ или „компромиси“, но в края на краищата всичко се свеждаше до едно и също нещо. Въпросът беше: правилно ли бе избрал цената за подкрепата на Ейдриън Несбитсън.

В паметта му звучаха оръдията… лаенето на германските оръдия и ответният огън… пронизана от слънчевите лъчи утрин; отзад Антверпен, отпред река Шелда… канадската дивизия с труд се катереше, пълзеше, движеше се напред; след това се спря, разколеба се, готова да хукне назад…

Това беше повратната точка на битката и той се качи на джипа, повика тръбача и заповяда на шофьора да кара напред. Под звуците на тръбата от задната седалка той стоеше изправен с лице към германските оръдия, водейки, окуражавайки и трепналите редици се посегнаха. Подтикваше бойците напред, ругаейки отвратително, хората го псуваха на свой ред, но тръгнаха подире му.

Врява, прахоляк, грохотът на моторите, миризмата на барут и нафта, виковете на ранените… Движението напред, от начало бавно, след това все по-бързо… Учудването върху лицата на мъжете като гледаха да стои прав, горд, идеална мишена за вражеските стрелци…

Това беше върховният миг на славата. Беше безнадеждно, но те грабнаха победата. Беше самоубийствено, но той по чудо оцеля…

Нарекоха го Лудия генерал и Бойния глупец, а после един слаб, крехък, заекващ мъж, на който той отдаде чест, му закачи медала на Бъкингамския дворец.

Сега обаче годините бяха отминали, а с тях и спомените; и малцина си спомняха за онзи момент, а още по-малко хора се интересуваха. Никой вече не го наричаше Бойния глупец. И ако го наричаха някак си, то изпускаха „Бойния“.

Понякога го спохождаше за кратко копнежът по вкуса на славата.

Ейдриън Несбитсън каза колебливо:

— Вие изглеждате много сигурен, че този Съюзен пакт ще се приеме, премиер-министре. Уверен ли сте, че ще мине?

— Да, уверен съм. Ще го приемат, защото така трябва — гласът и лицето на Хаудън бяха сериозни.

— Но ще има и възражения — лицето на стария човек се намръщи.

— Естествено. Но накрая, когато необходимостта и спешността станат очевидни, те ще отпаднат — Хаудън се постара отново гласът му да звучи убедително. — Знам, че твоята първа реакция беше да се противопоставиш на плана, Ейдриън, и ние всички те уважаваме за това. Предполагам също така, че ако продължиш да се противопоставяш, ще трябва политически да се разделим.

— Не виждам защо — каза Несбитсън дрезгаво.

— И аз — каза Хаудън. — Особено, когато като генерал-губернатор можеш да направиш много повече, отколкото в джунглата на политиката.

— Добре — каза Несбитсън. Той гледаше ръцете си. — Предполагам, че ако така се погледне на нещата…

Всичко стана толкова лесно, помисли си Хаудън. Покровителството, властта да раздаваш награди прави нещата достъпни. На глас той каза:

— Ако си съгласен, бих искал да уведомя кралицата колкото се може по-скоро. Сигурен съм, че Нейно Величество ще бъде доволна от новината.

— Както пожелаете, премиер-министре — Ейдриън Несбитсън наклони с достойнство глава.

Те станаха и тържествено си стиснаха ръцете.

— Радвам се, много се радвам — каза Джеймз Хаудън, след което добави деловито. — Назначаването ти за генерал-губернатор ще стане през юни. Дотогава ти оставаш в правителството и ние много ще разчитаме на твоята помощ в избирателната кампания.

Това беше заключението, което поясняваше без сянка от недоразумение онова, за което се бяха споразумели. Ейдриън Несбитсън нямаше да може да се отдели от кабинета и да критикува Съюзния пакт. Вместо това Несбитсън щеше да се бори по време на изборите заедно с цялата партия — подкрепяйки, одобрявайки, разделяйки отговорността…

Джеймз Хаудън почака да види някакъв знак на несъгласие. Напразно.

Няколко секунди преди това звукът от двигателите на самолета се беше променил.

Сега те се спускаха плавно — земята под тях вече не беше покрита със сняг, а приличаше на килим, ушит от кафяви и зелени парчета. Вътрешният телефон отново тихо иззвъня и премиер-министърът вдигна слушалката.

Гласът на подполковник Гелбрайт съобщи:

— След десет минути ще се приземим във Вашингтон, сър. Имаме приоритетно очистване на коридора и бях помолен да ви предам, че президентът е на път към летището.

 

 

След излитането на премиер-министъра Брайън Ричардсън и Мили потеглиха от летище „Арнълд“ с ягуара на Ричардсън. През по-голямата част от пътуването им към Отава имидж-директорът на партията мълчеше, лицето му беше мрачно, тялото му — напрегнато от гняв. Управляваше ягуара, към който обикновено се отнасяше нежно така, като че ли колата беше виновна за неудачната пресконференция на летището. Навярно по-добре от другите можеше да си представи как кухо щяха да звучат заявленията на Хаудън в утрешните вестници. Нещо още по-лошо, навиваше се Ричардсън, правителството — в лицето на премиер-министъра, беше заело позиция, от която щеше да бъде ужасно трудно да се откаже.

Веднъж или дваж след напускането на летището Мили погледна към него, но усещайки какво си мисли спътникът й, се въздържа от коментари. Но щом наближиха чертите на града, след един особено рязък завой тя докосна ръката на Ричардсън. Не бяха нужни думи.

Имидж-директорът на партията намали, обърна глава към нея и се ухили:

— Съжалявам, Мили. Изпуснах парата.

— Знам — въпросите на репортерите бяха разстроили и нея, още повече, че тя знаеше за тяхното ограничение, наложено на Джеймз Хаудън.

— Искам да пийна, Мили — каза Ричардсън. — Какво ще кажеш да се отбием у вас.

— Добре.

Беше почти обяд и за час или два нямаше нищо спешно, което да налага връщането на Мили в кабинета на премиер-министъра. Те пресякоха река Ридо по моста Дънбар и завиха на запад по Куин Елизабет драйв към града. Слънцето, което преди малко грееше, сега се беше скрило зад начумерени облаци, здрачаваше се и мрачните каменни здания се сливаха със сивия ден. Вятърът свиреше поривисто, завъртайки вихрушки от прах, листа и хартии, лудуваше по улиците, играейки си около снежните купчинки отпреди една седмица, сега мръсни и грозни от кал и сажди. Пешеходците бързаха с вдигнати яки на палтата, като придържаха шапките си и вървяха близо до стените на зданията. Въпреки топлината в ягуара Мили потръпна. По това време на годината изглеждаше, че зимата няма да има край и тя копнееше за пролетта.

Паркираха ягуара пред сградата, в която беше апартаментът на Мили и се качиха с асансьора. След като влязоха в жилището Мили по навик се отправи да приготвя питиетата. Брайън Ричардсън сложи ръка на рамото й и я целуна по бузата. За миг погледна Мили право в лицето, след което рязко я пусна. Ефектът от това вглеждане го стресна: като че ли за момент се беше пренесъл в един друг мегакосмос подобен на съновидение. Но заговори с доста по-прозаична интонация:

— Дай аз да направя питиета. Мястото на мъжа е на бара.

Той взе чашите и докато тя го наблюдаваше наля по равно джин, след това наряза един лимон, изстисквайки част от него във всяко питие. Добави кубчета лед, сръчно отвори бутилка тоник и я раздели по равно между двете чаши. Изглеждаше просто и лесно, но Мили си помисли: колко хубаво е да можеш да споделяш нещата — дори такива прости неща като смесването на напитки с някого, който наистина ти харесва.

Взе чашата си и седна в канапето. Отпи от нея и я остави. Облягайки се назад, тя отпусна главата си удобно върху възглавниците, наслаждавайки се на добре дошлия отдих в средата на деня. Имаше чувството, че открадва мигове от самото Време. Протягайки се, тя изпъна краката си, обути в найлонови чорапи. Петите й опираха в килима, а обувките бяха изритани.

Ричардсън крачеше из малката уютна дневна. Беше стиснал здраво чашата си, лицето му изглеждаше вглъбено и намръщено.

— Не мога да разбера, Мили. Просто не мога да разбера. Защо шефът се държи така, както не се е държал никога преди? Защо все пак подкрепя Харви Уоръндър? Той не вярва в това, което върши, днес стана очевидно. Тогава каква е причината? Защо, защо, защо?

— О, Брайън! — каза Мили. — Не можем ли да забравим за това за малко?

— По дяволите, да го забравим ли? — думите бяха изстреляни с ярост. — Казвам ти, ние сме глупави, проклети малоумници, дето не разрешаваме на това копеле без билет да слезе от кораба. Цялата работа може да се разрасне толкова, че да ни струва изборите.

Мили се изкушаваше да зададе нелогичния въпрос: „И какво толкова?“. Знаеше, че е погрешно да мисли така и преди малко собствената й възбуда бе не по-малка от тази на Ричардсън. Но изведнъж я бе обзела пълна апатия към политическите проблеми: тактиките, маневрирането, дребнавите заяждания с опонентите, самовнушената увереност за правота. В края на краищата какво представляваше всичко това? Днешната привидна криза през следващата седмица или година щеше да бъде забравена дреболия. След десет или сто години всички дребни каузи и хората, които ги защитават, щяха да потънат в забвение. Важни бяха хората, а не политиката. И не другите хора… а те самите.

— Брайън — каза меко Мили, и после по-твърдо, — моля те, хайде да се любим.

Стъпките спряха. Настъпи тишина.

— Не казвай нищо — прошепна Мили. Тя беше затворила очи. Като че ли някой друг говореше вместо нея, друг глас се беше вселил в тялото й. Сигурно беше така, защото тя самата само преди малко не би могла да изрече тези думи. Все пак, предположи тя, би трябвало да отрече думите на странния глас, до отмени казаното, връщайки собствената си идентичност. Но едно чувство на сладка отмалялост я възпираше.

Тя чу как чашата бе оставена, тихи стъпки, дърпането на завесите и след това усети Брайън до себе си. Ръцете им обгърнаха другия, устните им се впиха жадно, телата им горяха от желание.

— О, Господи, Мили — въздъхна той. Гласът му трепереше. — Мили, искам те и те обичам.

 

 

В тишината на апартамента телефонът меко замърка. Брайън Ричардсън се повдигна на лакът.

— Е — каза той, — радвам се, че не позвъни преди десет минути. — Имаше чувство, че говори заради самото говорене, като че ли искаше зад общите думи да скрие собствената си неувереност.

— Нямаше да отговоря — каза Мили. Отмалялостта беше изчезнала. Обземаше я припряност и някакво очакване. Този път и предишния бяха различни, толкова различни от всички други пъти, които помнеше.

Брайън Ричардсън я целуна по челото. Каква голяма разлика има, помисли си той, между Мили, каквато я вижда външният свят, и тази Мили, която той беше започнал да опознава тук. В този момент тя имаше сънен вид, косата й беше разбъркана, от нея струеше топлина…

— По-добре е да отговоря — каза Мили.

Изправяйки се, зашляпа към телефона.

Обаждаха се от кабинета на премиер-министъра, една от помощник-стенографките.

— Реших, че трябва да ви се обадя, мис Фрийдмън. Пристигна един куп телеграми. Започнаха да идват тази сутрин и вече са седемдесет и две, всичките адресирани до мистър Хаудън.

Мили прокара ръка през косата си.

— За какво са? — попита тя.

— Всичките са за човека на кораба, когото отделът по имиграция не пуска в Канада. За него писаха още сутрешните вестници. Четохте ли?

— Да — каза Мили, — четох. Какво се казва в телеграмите?

— Повечето пишат едно и също, мис Фрийдмън: че трябва да му се разреши да влезе и да му се даде шанс. Мислех, че ще ви заинтересува.

— Добре, че ми позвъни — каза Мили. — Започни да описваш откъде идват телеграмите и да обобщаваш какво казват. Аз скоро ще дойда.

Постави слушалката. Трябва да уведоми Елиът Прауз, оперативния помощник; сигурно е пристигнал вече във Вашингтон. Оттам нататък той ще трябва да решава дали да каже на премиер-министъра или не. Вероятно ще му каже; Джеймз Хаудън гледаше много сериозно на кореспонденцията си и на телеграмите, настоявайки за всеки ден и за всеки месец да му изготвят таблици за съдържанието и източника им. След това той и партийният директор внимателно ги изучаваха.

— Какво има? — попита Брайън Ричардсън и Мили му разказа.

Превключвайки като механизъм, мозъкът му се зае с практическите задачи. Както и предполагаше, той веднага придоби угрижен вид.

— Някой ги организира, иначе не е възможно да дойдат толкова много телеграми едновременно. Независимо от това не ми харесва, както не ми харесва и всичко останало — добави мрачно Брайън — Бих искал да знам, по дяволите, какво да правя.

— Вероятно нищо не може да се направи — каза Мили.

Той я погледна остро. След това, обръщайки се, я хвана нежно за раменете.

— Мили, скъпа — прошепна той. — Нещо става и аз не знам нищо за него, но мисля, че ти знаеш.

Тя поклати глава отрицателно.

— Слушай, Мили, — настоя Брайън, — все пак сме на един фронт, нали? Ако ще правя нещо, аз трябва да знам.

Очите им се срещнаха.

— Можеш да ми се довериш, нали? — каза той меко. — Особено сега.

Тя почувствува, че се разкъсва между чувствата и лоялността. Искаше да предпази Джеймз Хаудън; винаги го бе искала…

Но сега отношенията й с Брайън бяха претърпели изведнъж промяна. Каза й, че я обича. Да, между тях вече нямаше място за тайни. В известен смисъл това беше облекчение за нея.

Той стисна раменете й.

— Мили, трябва да знам.

— Добре — освобождавайки се от ръцете му, тя извади ключовете от чантата си и отвори най-долното чекмедже на малкото бюро до вратата на спалнята й. Копието се намираше в запечатан плик. Тя го отвори и му го подаде. Когато той започна да чете, тя усети, че настроението отпреди няколко минути се беше изпарило и изчезнало като мъгла при утринен бриз. Отново стана обикновено: работа, политика.

Докато четеше, Брайън Ричардсън беше подсвирнал тихо. Сега той вдигна поглед, имаше слисан вид, в очите му се четеше неверие.

— Исусе! — промълви той. — Исусе Христе!