Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
chitatlka (2009)
Корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Горчиво небе

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Сара Маккинън подхвърли палачинката в тигана и погледна с обич по-големия си син, който седеше и пиеше сутрешното си кафе. Напоследък той предпочиташе да си приготви набързо нещо за ядене в апартамента си над гаража. Липсваше й. Всъщност липсваха й нейните две момчета, които често се караха и дразнеха един друг. Господ й е свидетел, че имаше време, когато си мислеше, че ще я подлудят. Сега имаше този покой, но осъзна, че копнее за шума, виковете и разправиите им.

Вече имаше снаха, която обичаше, и внучка, която обожаваше. Щеше да има и още внуци. Толкова много й се искаше Бен да си намери подходящо момиче и да се ожени.

Досега не бе имал сериозна връзка и бе проявявал предпазливост в отношенията си с жените. Сара знаеше, че бракът не е шега и не бива да се избързва с него, но толкова много й се искаше да има още внуци.

Остави чинията на масата и нежно прокара ръка по гъстата му коса. Внезапно с учудваща яснота си припомни деня, когато за пръв път го заведе в бръснарницата, за да го подстрижат. Беше на седем години и бе толкова горд, а Сара съвсем глупаво се разплака, когато видя меките къдрици да лежат на пода.

— За какво си се замислил, сине?

— Хмм? — Той бутна вестника настрани. Четенето на масата бе позволено, докато не е сложена храната. — Нищо специално, мамо. Защо питаш?

Тя седна и взе чашата с кафе.

— Познавам те, Бенджамин Маккинън. Нещо те безпокои.

— Мисля си за ранчото. — За да спечели време, се залови със закуската си. Палачинките бяха пухкави, а беконът, златистокафяв и хрупкав. — Никой не може да готви като моята майка — похвали я той и й се усмихна.

— Никой няма апетит като моя Бен. — Сара се облегна назад и зачака.

Известно време той се храни мълчаливо, наслаждавайки се на вкусната храна и на прекрасната утрин. Обичаше да гледа майка си. На нея можеше да се разчита. Сара Маккинън с нейните красиви зелени очи, блестяща тъмноруса коса и млечнобяла кожа. На лицето й имаше бръчици, но те бяха толкова меки и естествени, че почти не се забелязваха. Усмивката й беше топла и вдъхваше увереност и спокойствие.

Тя беше грациозна жена, слаба и стройна в джинсите и карираната си риза. Обаче той знаеше, че зад тази привидна крехкост се крие сила. Силата й идваше отвътре. Тя не се страхуваше и през целия си живот не бе обръщала гръб на някое предизвикателство или на приятел. Ако можеше да намери такава жена, силна, мила и щедра, може би щеше да се откаже от ергенския си живот.

Тази идея сигурно щеше да развълнува Сара.

— Мислех за Уила Мърси.

Майка му повдигна вежди, изпълнена с надежда.

— О, наистина ли?

— Не по този начин, мамо. — Въпреки, че бе мислил точно по този начин. И то доста често напоследък. — Тя има големи неприятности.

— Съжалявам за това. Тя е добро момиче и не ги заслужава. Мислех да я навестя или да й се обадя по телефона, но знам колко е заета сега. — Усмихна се. — Освен това изгарям от любопитство да се запозная с другите две. На погребението не можах да ги огледам добре.

— Мисля, че Уила ще се зарадва, ако я посетиш. — Бен си взе още две палачинки. — Тук всичко е наред и аз мисля, че не е зле да прекарам малко повече време в „Ранчото на Мърси“. Не че Уила ще го одобри, но присъствието на още един мъж там може да успокои нещата.

— Ако не се заяждаш непрекъснато с нея, можете да се разбирате чудесно.

— Може би — повдигна рамена той. — Всъщност аз не подозирах колко много е работила тя, докато старецът беше жив. Не се съмнявам, че ще се справи с работата, но след като Джек Мърси е мъртъв, имат един мъж по-малко. Не съм чул да е наела нов човек.

— Чуха се клюки, че щяла да наеме за надзирател някакъв млад мъж, завършил университета. Хубав и опитен, не че Хам не си разбира от работата, но той вече остарява.

— Няма да направи такова нещо. Тя иска да докаже, че може да се справи и сама, а освен това е много привързана към Хам. Аз мога да й помогна — продължи Бен, — въпреки че тя не обръща особено внимание на моята диплома от колежа. Мислех си тази сутрин да отида и да я видя.

— Смятам, че е много мило от твоя страна, Бен.

— Не го правя, за да бъда мил. — Той се ухили и й намигна. — Ще имам възможност да я подразня.

Тя се засмя и се изправи, за да донесе каната с кафе, тъй като бе чула стъпките на съпруга си.

— Е, това може да я развлече и да я накара за малко да забрави неприятностите.

 

 

Момчетата на Уд се бяха промъкнали в пасището с неделната червена престилка на майка си, за да си играят на матадори с един от биковете. За щастие Уила се появи навреме и те се отърваха само със страха и навехнатия глезен на Пит.

Един от тракторите се повреди и Уила изпрати Били в града за части. Голям лос бе съборил част от северната ограда и трябваше да се съберат разпръснатите говеда.

Бес беше настинала. Тес за трети път тази седмица бе счупила повечето от яйцата, а онази малка мишка Лили временно се бе заела с готвенето и с ентусиазъм атакуваше печката.

Като капак на всичко хората й се караха.

— Когато играеш покер, не всеки път късметът е на твоя страна — мърмореше Пикълс.

— Ако не можеш да си позволиш да загубиш, по-добре не играй — отвърна Джим.

— Всеки има право на реванш.

— И всеки има право да се откаже, когато си пожелае. Не е ли така, Уил?

Една крава се бе разболяла и трябваше да й сложи инжекция. Вкара сръчно иглата. Денят беше студен, есента бе настъпила внезапно, но тя бе свалила якето си.

— Не желая да се намесвам в дребните ви разправии.

Пикълс се намръщи, а мустаците му възмутено потрепериха.

— Джим и онзи мошеник от „Трите камъка“ ми отмъкнаха двеста долара.

— Джей Кей не е мошеник. — За да го подразни, Джим се зае да защитава новия си приятел. — Просто играе по-добре от теб. Ти не можеш да блъфираш и слепец. Освен това си ядосан, защото оправи стария пикап на Хам и сега той работи като часовник.

Думите му сипаха сол в раната и брадичката на Пикълс затрепери от гняв.

— Не желая някакъв си задник от „Трите камъка“ да се мотае наоколо, да бърника из колите и да ми отмъква парите на карти. Щях и сам да поправя пикапа, когато ми остане малко свободно време.

— Обещаваш вече цяла седмица.

— Казах, че щях да го поправя — процеди през зъби и стана. — Не се нуждая от някого, който да налага нови правила. Работя в това ранчо от осемнадесет години. И нямам нужда някакъв тъпак да ми казва какво да правя.

— Кого наричаш тъпак? — Джим скочи на крака и се хвърли към Пикълс. — За мен ли говореше, старче? Хайде, продължавай.

— Достатъчно. — Уила застана между тях. — И двамата се държите като глупаци. По-добре е да използвате ръцете си за нещо по-полезно.

— Знам си работата. — Пикълс свирепо я изгледа. — Нямам нужда от него или от теб да ми казвате какво да правя.

— Чудесно. Аз пък нямам нужда от разправии, когато имаме толкова работа. Върви и се успокой, а след това иди да провериш работниците, които работят по оградата.

— Хам няма нужда някой да проверява работата му, а аз си имам свои задължения.

Тя пристъпи към него.

— Казах да отидеш и да се успокоиш. След това си вдигни задника, качи се в пикапа си и върви да провериш оградата. Ще го направиш, ако не искаш да получиш последния си чек.

Той почервеня от ярост. Не можеше да понесе тази обида да получава заповеди от някаква си жена, и то на половината на годините му.

— Да не би да си мислиш, че можеш да ме уволниш?

— И двамата знаем, че мога. — Посочи му портата. — Хайде, размърдай се. Тук само пречиш.

Двамата се гледаха свирепо няколко секунди, сетне Пикълс се изплю на земята и тръгна към портата. Джим въздъхна с облекчение.

— Ти не искаш да го изгубиш, нали, Уила? Всички знаем, че е опак и свадлив, но е дяволски добър каубой.

— Той няма да си отиде. — Ако беше сама, щеше да притисне ръка към разбунтувалия й се стомах, но сега се наведе и приготви следващата инжекция. — Когато се успокои, ще му мине. Той нямаше намерение да те удари, Джим. Харесва те и е привързан към теб.

— Знам, но това не го оправдава — ухили се Джим.

— Предполагам, че не. — Уила се усмихна. — Пикълс е едно дърто копеле. Колко спечели от него миналата вечер?

— Около седемдесет. Тъкмо ще си купя онези готини ботуши от змийска кожа.

— Голямо конте си, Брюстър.

— Обичам да изглеждам добре за дамите — закачливо й намигна той. — Може би някой път ще дойдеш с мен да потанцуваме, Уил.

Това беше тяхна стара шега — Уила Мърси никога не танцуваше.

— А може би тази вечер той ще си върне седемдесетте долара. — Избърса потта от челото си и продължи със спокоен глас. — А що за човек е този нов работник от „Трите камъка“?

— Казва се Джей Кей. Не е лошо момче.

Двамата работиха още около двадесетина минути. Спряха да починат.

— Уила, Пикълс не искаше да те обиди — каза Джим. — Просто старецът му липсва. Той много го уважаваше.

— Знам. — Болката прониза сърцето й и тя присви очи. Облакът прах по пътя означаваше, че Били се връща. Каза си, че не е зле да намери Пикълс, да го прикотка с няколко любезни думи и да му каже да оправи трактора. — Върви да обядваш, Джим.

— Това са любимите ми слова.

Тя взе обяда със себе си, качи се в своя ленд роувър и подкара. С едната си ръка държеше кормилото, а с другата, сандвича с печено телешко. Прашният път към хълмовете, който минаваше през пасището, рязко изви и разкри пред очите й красива есенна гледка.

Листата на дърветата бяха пожълтели и бавно застилаха земята с кафяво златист килим. През отворения прозорец на джипа дочуваше песента на птиците и познатия шум на вятъра. Всеки звук й бе познат и би трябвало да й подейства успокоително. Искаше й се да се отпусне, но не можеше да разбере защо не може.

На запад небето потъмняваше и хвърляше зловещи сенки върху дърветата. Уила си помисли, че навярно в планината вали сняг и сигурно до вечерта в долината ще завали силен дъжд. Той щеше да бъде добре дошъл, но тя се съмняваше, че ще вали дълго, за да напои земята.

Почувства се невероятно самотна, а това й се стори много странно. Тя обичаше самотата, обичаше да се разхожда из своята земя, необезпокоявана от никого.

 

 

Беше рисковано. Знаеше, че е рисковано, но не можеше да се спре. Каза си, че добре е избрал мястото и времето. Щеше да има буря, а работниците бяха свършили с работата си в тази част на оградата. Вероятно вече се бяха прибрали в ранчото, за да обядват.

Беше обмислил всичко. Избра най-хубавото биче — едро и охранено, което сигурно щеше да донесе доста пари на пазара.

След като свърши, трябваше бързо да се върне в ранчото. Погледна към пътя. Той продължаваше към хълмовете и се губеше сред дърветата. Никой нямаше да дойде от тази посока.

Първия път, когато го направи, стомахът му се преобърна при вида на бликналата кръв. Досега никога не бе убивал нещо толкова голямо. Но след това… е, след това му стана толкова… интересно. Да режеш такова огромно нещо, да усещаш туптящия пулс, а след това бавното му замиране, като часовник, който спира. Да наблюдаваш как животът изтича.

 

 

Пикълс караше джипа с намръщено лице. Докато приближаваше към оградата, в главата му се въртяха разговорите с Джим и с Уила. А след това си представи как ще се оплаче на Хам за това, че тя бе заплашила да го уволни. Ако можеше.

Джек Мърси го бе наел и доколкото знаеше, никой, освен него не можеше да го уволни. А тъй като Джек бе мъртъв — Господ да успокои душата му — значи въпросът бе приключен.

Жените, каза си, трябва да си стоят в проклетите кухни, а не да кръстосват и да дават заповеди на мъжете. Щяла да го уволни, презрително изсумтя той и зави наляво, за да провери дали Хам и Уд вече са свършили, тъй като бурята скоро щеше да се разрази.

И тогава зърна пикапа, спрян на пътя. Това го накара да се усмихне.

Ако машината се бе повредила, щеше да я поправи — носеше инструментите си в багажника. Щеше да покаже на всички в Монтана, че няма по-добър механик от него.

Спря колата си, излезе навън и пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

— Някаква повреда ли има? — започна той, но внезапно млъкна. Бичето лежеше с разпран корем, потънало в кръв. Пристъпи по-близо, като едва погледна към мъжа, надвесен над тялото. — Още едно заклано животно? Станало е съвсем скоро — започна и тогава видя ножа и кръвта, която се стичаше по острието. И очите на мъжа, който го държеше. — Господи, това си ти! Защо го направи?

— Защото мога. — Видя страха в очите на Пикълс и как бързо се озърна към колата си на пътя. — Защото ми харесва — меко продължи той. С известно съжаление, мъжът вдигна ножа и го заби в гърдите му. — Никога досега не съм убивал човек — промълви и натисна ножа със сигурна ръка. — Това е интересно.

Интересно, помисли си отново, гледайки как очите на жертвата се разширяват от изненада, а сетне се замъгляват от болката. Продължи да забива ножа по-навътре, към сърцето, като се навеждаше заедно с тялото, докато накрая то тупна на земята.

Забрави за възбудата от кръвта на бичето. Убийството на човек се оказа много по-вълнуващо. Човекът има мозък, каза си мъжът, докато изваждаше ножа. Кравата е едно глупаво животно. А котката, макар и умна, е просто едно малко същество.

Замислено огледа трупа. Трябваше да направи нещо ново, нещо по-специално, нещо, което завинаги да запечата този миг. Нещо, за което хората щяха да говорят дълго, много дълго.

Тогава започна да се смее и продължи, докато се задави и притисна окървавената си ръка към устата. Знаеше какъв ще бъде неговият знак.

Завъртя ножа в ръката си и започна внимателно да действа.

 

 

Когато Уила видя ездача, който препускаше през нейното пасище, тя спря джипа. Позна големия черен жребец, който Бен яздеше, и кучето Чарли, което ги следваше като сянка. Изпита облекчение, въпреки че не й се искаше да си го признае. Във въздуха се носеше нещо зловещо и дори самият дявол не й се струваше толкова страшен. Всъщност ездачът и черният жребец представляваха вълнуваща гледка.

— Да не би да си се загубил, Маккинън?

— Не. — Спря коня до колата. — Май оградата вече е поправена? — Усмихна се, когато видя смаяния й поглед. — Зак видял, че е съборена откъм северната страна. Тази година лосовете причиняват доста бели.

— Винаги е било така. Предполагам, че Хам и работниците вече са привършили. Смятам да отида да проверя.

Той скочи от коня и се наведе към прозореца.

— Това, което държиш, сандвич ли е?

Тя погледна за миг към половината от обяда си.

— Да. И какво?

— Ще го ядеш ли?

Уила въздъхна и му го подаде.

— Да не би да ме преследваш за безплатна храна?

— Това е само допълнителна печалба. Смятам да закарам няколко говеда във фермата за угояване в Колорадо, но си помислих, че може да искаш да купиш стотина глави. — Бен отчупи парче от сандвича и го хвърли на Чарли.

Тя погледна как кучето радостно се нахвърли върху хляба и месото и се усмихна.

— Да не би да си дошъл тук, за да се пазариш за цената?

— Мислех си, че можем да постигнем приятелско споразумение. — Пресегна се през прозореца и я погали по разрошената коса. — Все още не съм се запознал с най-голямата ти сестра.

— Тя не е по твой вкус, свалячо, но ако искаш, можеш да дойдеш да се запознаеш с нея. — Видя как преглътна и последната хапка от сандвича. — След вечеря.

— Да донеса ли някоя и друга бутилка?

Уила леко се усмихна и завъртя ключа. След минута Бен щеше да я последва. И двамата знаеха, че тя нарочно кара бавно, за да може да я настигне.

— Адам дали ще е наоколо? — Той повиши глас, за да може да го чува през шума на мотора. — Искам да купя няколко нови седла за понита.

— Попитай го. Аз съм твърде заета, за да водя приятелски разговори, Бен. — За да го ядоса, увеличи скоростта и го задави в облак прах. Обаче, когато зави наляво, беше разочарована, че той не я последва, а препусна в обратна посока.

Искаше й се да го ядоса за нещо и да го накара отново да я сграбчи. Доста често бе мислила за начина, по който я бе държал последния път в ръцете си.

Може би тази вечер ще трябва да го предизвика да я целуне. Освен ако вниманието му не бъде отклонено от големия бюст на Тес и френския й парфюм. При тази мисъл Уила натисна газта и подкара с пълна скорост, но внезапно намали, когато видя пикапа на Пикълс, спрян край пътя.

— Е, по дяволите, най-после го намерих — каза си. Сега имаше възможност да се помирят. Слезе от колата и огледа пасището и оградата край него. Не го видя и се зачуди защо ли бе оставил пикапа край пътя.

— Сигурно се е заврял някъде, за да продължи да се цупи — промърмори тя и приближи към колата, за да натисне клаксона.

Тогава го видя, него и бичето, проснати пред пикапа, потънали в кръв. Не знаеше защо не я бе подушила, след като въздухът бе наситен със сладникавата миризма на кръв и смърт. Ала сега миризмата я преряза като с нож и препъвайки се, Уила се довлече до другата страна на пътя, наведе се и започна да повръща.

Стомахът й продължи да се свива болезнено и когато олюлявайки се, се запъти към джипа си и натисна клаксона. Ръката й остана върху него, а главата й се облегна на стъклото, докато се опитваше да си поеме дъх. Не се обърна, когато чу шум от копитата на коня и лаенето на Чарли.

— Хей. — Бен скочи от коня си и я потупа по рамото. — Уила.

Ако насреща му се бе хвърлила тигрица, нямаше да се изненада така, както когато тя зарови лице в гърдите му.

— Бен, о–о, Господи! — Пръстите й се вкопчиха в него. — О, Господи…

— Всичко е наред, скъпа. Вече всичко е наред.

— Не. — Тя стисна силно очи. — Не. Пред колата. Другата кола. Има… Господи, кръв!

— Добре, малката ми, седни и си почини. Аз ще отида да видя. — С навъсено лице Бен й помогна да се качи в колата и се намръщи още повече, когато видя как тя се сви, отпусна глава на коленете си и потръпна. — Просто стой тук, Уил.

Заради вида на лицето й и заради силното лаене на Чарли реши, че отново е някое биче или дворно куче. Вбесен пристъпи към изоставената кола. Тогава видя, че е нещо повече, много повече от биче.

— Господи, Боже мой!

Може би нямаше да разпознае мъжа, не и след това, което бяха направили с него. Но позна колата, ботушите, шапката, пропита с кръв, която лежеше близо до тялото. Стомахът му се сви. Потисна гаденето и заповяда на Чарли да млъкне.

Който беше извършил всичко това, не беше просто луд, а истински изверг.

Чу шум и бързо се обърна. Видя Уила, която вървеше към него, и застана пред нея, за да закрие гледката.

— Недей. — Гласът му беше твърд и ръката му силно стисна нейната. — Не можеш да направиш нищо и няма никакъв смисъл отново да виждаш този ужас.

— Вече съм добре — каза тя и пристъпи по-близо. — Той беше мой работник и аз го търсех. — Разтри очите си с ръце. — Те са го скалпирали, Бен. За Бога! О, Господи! Те са го нарязали на парчета и са го скалпирали.

— Достатъчно. — Ръцете му не бяха нежни, когато я обърна и я накара да го погледне в очите. — Това е достатъчно, Уила. Върни се в колата си и се свържи по радиото с полицията.

Тя кимна, но не помръдна. Бен я прегърна силно.

— Просто се облегни на мен — промърмори.

— Аз го изпратих тук, Бен. — Младата жена зарови глава в гърдите му. — Той ме ядоса и аз му казах или да дойде тук, или да си опакова багажа и да си вземе последния чек. Аз го изпратих тук.

— Престани! — Разтревожен от гласа й, който трепереше при всяка дума, той притисна устни до косата й. — Знаеш, че не си виновна за това.

— Той беше мой работник — повтори тя, потръпна силно и внезапно се отдръпна от него. — Покрий го, Бен. Моля те. Той трябва да бъде покрит.

— Ще се погрижа за това. — Докосна я леко по бузата. Беше толкова бледа. — Остани в колата, Уил.

Изчака я да се отдалечи, издърпа брезента от пикапа и покри тялото на Пикълс. Поне това можеше да направи за него.