Нора Робъртс
Горчиво небе (30)

Тридесета глава

— Моята майка е обслужвала пияниците в един бар в покрайнините на Боузмен — започна разказа си Джим, седнал с кръстосани крака пред Уила. — Е, може би е сервирала не само напитки. Подозирам, че го е правила, въпреки че никога не ми го е казвала. Но тя беше хубава жена, била е сама, а подобни неща се случват.

— Мислех, че майка ти е дошла от Мисула.

— Да, там е родена. След като съм се родил, тя се е върнала там. Много жени се връщат у дома, когато родят незаконно дете, но родителите й не са я посрещнали с отворени обятия. Нито пък мен. Както и да е, тя е сервирала напитки и може би още нещо на каубоите, минаващи през Боузмен. През онези дни Джек Мърси често е посещавал бара, за да пийне нещо и да се позабавлява с някое хубаво момиче. Когото и да попиташ, ще ти каже, че говоря истината.

Той вдигна един клон и го метна над скалата.

— Чувала съм най-различни истории за баща ми — спокойно рече тя. — Знам що за човек беше той.

— Знам, че си чувала, но се правеше, че не знаеш нищо. Аз също. Той си харесал майка ми. Както вече ти казах, тя била хубава жена. Нали видя другите му жени. И в двете имаше нещо. Със сигурност са хубавици, а у Луела има и някакъв вътрешен огън. Според мен Адел е много изискана и умна жена. Колкото до твоята майка, да, и у нея имаше нещо особено. Не говореше много, но беше специална жена. Сякаш умееше да чува неща, които другите хора не можеха. Аз много я харесвах.

Тези думи смразиха кръвта й. Не можеше да понесе мисълта, че е бил близо до нейната майка.

— Откъде я познаваш?

— Няколко пъти сме идвали по тези места, но никога не сме оставали за дълго. Аз бях още дете, но ясно си спомням майка ти. Беше бременна с теб и се разхождаше с Адам из пасището. Държеше го за ръка. Бяха красива гледка. — Той млъкна и се замисли. — Бях малко по-малък от Адам. Спомням си, че паднах и си ожулих коляното, а тя дойде при мен и ми помогна да стана. Моята майка и Джек Мърси се караха, а твоята майка ме заведе в кухнята, сложи нещо студено на коляното ми и бе много мила с мен.

— Защо сте дошли в ранчото?

— Мама искаше да остана тук. Не можеше да се грижи както трябва за мен. Беше уморена и болна. Семейството й я бе изгонило. А освен това тя взимаше наркотици. Не можеше да се пребори с тази слабост. Намираше утеха в дрогата, защото беше самотна и нещастна. Но той не ме искаше, въпреки че във вените ми тече и неговата кръв.

Уила облиза пресъхналите си устни.

— Майка ти ли ти го каза?

— Тя ми разказа всичко. Джек Мърси я чукал, когато ходел в Боузмен да се забавлява. Когато разбрала, че е забременяла, тя му казала, но той само се изсмял, нарекъл я курва и я изгонил. — Очите му се промениха и заблестяха от омраза и гняв. — Майка ми не беше курва. Просто е правила това, което животът я е принуждавал. Курвите са долни мръсници, които си разтварят краката за всеки мъж. А моята майка го е правила само когато отчаяно са й трябвали пари. И само няколко пъти, след като е забременяла с мен, а той я е изоставил, без да се погрижи за нея. Нямала е друг избор. И какво, по дяволите, е можела да стори? Кажи ми, Уила, какъв изход е имала? Сама и бременна от онзи кучи син, който я е нарекъл мръсна лъжлива курва?

— Не знам. — Ръцете й трепереха от усилието да разхлаби въжето и от страха. Очите му бяха замъглени и някак си безжизнени. Това бяха очи на луд.

— Сигурно й е било много трудно.

— По-скоро непоносимо. Тя често ми разказваше как го е молила да й помогне и как той безжалостно и е обърнал гръб. Не само на нея, но и на мен. На собствения си син. Можела е да се отърве от мен. Разбираш ли? Можела е да направи аборт и да сложи край на всичко, но не го е направила. Каза ми, че не го е направила, защото съм син на Джек Мърси и че тя щяла да го накара да се погрижи за нас. Той имал пари, много пари, но всичко, което направил, било да й подхвърли няколко долара и да й обърне гръб.

Уила започваше да разбира горчивината на жената, посяла семето на омразата и отмъщението в душата на сина си.

— Съжалявам, Джим. Може би той не й е повярвал.

— Трябвало е да й повярва! Той я е чукал. Ходел е редовно при нея, обещавал й е, че ще се погрижи за нея, и тя му е повярвала. Но дори и когато съм се родил и тя ме е занесла при него, за да му покаже, че имам неговите очи и неговата коса, той я изгонил. Направил го е, защото е бил женен за Луела, шикозната, която била бременна с Тес. Така че той не ме е искал. Мислел си е, че жена му ще му роди син, но е грешал. Аз съм единственият му син.

— Ти имаше възможност да нараниш Лили в пещерата, когато Кук я отвлече. Ала не го направи.

— Никога не бих й причинил зло. Наистина мислих за това, но това беше по-рано, когато разбрах за завещанието му. — Той пое дълбоко дъх. — Обещах на майка си, че ще се върна в Мърси и ще си взема това, което ми се полага по рождение. Тя беше болна, моето раждане я бе съсипало. Затова имаше нужда от наркотиците, за да заглуши болките. Но тя се грижеше за мен. Разказа ми всичко за баща ми, за Мърси. Говореше с часове и ми казваше какво трябва да направя, като порасна — да се изправя лице в лице с него и да поискам това, което е мое.

— Къде е сега майка ти, Джим?

— Умря. Казаха, че наркотиците са я убили или по-скоро тя ги е вземала, за да сложи край на живота си. Но не наркотиците, а Джек Мърси я уби, Уил, когато я изгони. Оттогава тя не беше на себе си. Когато я намерих, вече изстинала, аз й обещах, че ще се върна в Мърси и ще направя това, което тя толкова много искаше.

— Сигурно много си я обичал. — По лицето й се стичаха капки пот. — Съжалявам, Джим, наистина съжалявам.

— Бях на шестнадесет години. Тогава живеехме в Билингс и аз работех във фермата за угояване на говеда. Когато се върнах от работа, тя вече бе мъртва и студена като камък. Лежеше на пода в локва от пикня и повръщано. Тя не биваше да умира по този начин. Той я уби, Уил.

— Какво направи тогава?

— Представих си как го убивам. Това беше първата ми мисъл. Имах голяма практика в убиването. Бях убил много котки и бездомни кучета. Когато ги режех, обичах да си представям, че животните имат неговото лице. Но тогава имах само един малък джобен нож.

Тя преглътна, за да потисне гаденето.

— А семейството ти? Искам да кажа семейството на майка ти?

— Никога нямаше да отида да им се моля, след като те се отказаха от нея. Да вървят по дяволите! — Той взе един камък и го удари в скалата. — Да вървят по дяволите!

Уила изтръпна, докато гледаше изкривеното му от ярост лице.

— И аз сдържах обещанието си — продължи Джим. — Върнах се в Мърси и се изправих пред него. Той ми се изсмя, нарече ме копеле, син на курва. Аз се хвърлих към него, но той ме събори на земята. Каза, че не съм негов син, но ще ми даде работа. Ако работя един месец в ранчото, щял да ми заплати добре. Остави ме на грижите на Хам.

Сякаш ледени пръсти сграбчиха сърцето й. Хам… Дали някой го е намерил? Дали някой му е помогнал?

— Хам знаеше ли, че си син на Джек Мърси?

— Винаги съм смятал, че знае. Никога не ми го е казвал, но аз съм сигурен, че знае. Аз приличам на стария негодник, не мислиш ли?

Имаше толкова много надежда, толкова гордост във въпроса му, че Уила кимна.

— Толкова години работих за него. Работих усърдно. Научих всичко за работата в ранчото. Той ми даде нож, когато навърших двадесет и една години — измъкна ножа от канията и го завъртя, за да се полюбува на блясъка на острието на лунната светлина, майсторска изработка, с осемнадесетсантиметрова дължина. Назъбената му страна напомняше за зъби на хищна риба. — Ако един зрял мъж подари такъв великолепен нож на сина си, това, Уила, означава много и за двамата.

По гърба й потече студена пот.

— Той ти е дал този нож?

— Обичах го. Съдирах си кожата от работа и копелето го знаеше. Никога не съм го молил за нещо повече, защото в сърцето си знаех, че когато му дойде времето, ще получа това, което ми се полага. Аз съм негов син. Единственият му син. А той не ми даде нищо, освен този нож. Умря и остави всичко на теб, Лили и Тес. А на мен — нищо! — Приближи се към нея. Ножът блестеше в ръката, а в очите му гореше див пламък. — Не беше справедливо. Не беше честно.

Уила затвори очи в очакване на болката.

 

 

Чарли се втурна към хълмовете, с нос приведен към земята и с щръкнали уши. Бен яздеше сам. За щастие луната огряваше пътеката, но на запад се бяха събрали гъсти облаци и младият мъж се молеше да не приближат. Щеше да бъде много по-трудно да язди в мрака.

Можеше да се закълне, че усеща мириса й във въздуха — аромата й на сапун, на кожа и още нещо, което само Уила излъчваше. Не искаше да мисли, че е наранена и уплашена. Това щеше да му пречи да разсъждава трезво, а сега се нуждаеше от бистър ум. Този път противникът му познаваше местността не по-зле от самия него, имаше два коня и знаеше всички трикове, с които да прикрие следите си. Не можеше да разчита, че Уила ще се опита да забави похитителя си или че ще успее да остави някакви знаци по пътя, защото не бе сигурен дали тя… Не, не биваше да мисли за това.

Чарли нагази в потока и нададе вой, защото бе изгубил следата. Бен навлезе с коня си във водата и се спря за миг, за да се ослуша и да помисли. Реши, че са тръгнали по течението.

Нещо проблесна в пясъка на брега и младият мъж слезе от коня. Нагази до колене в студената вода, излезе на брега, наведе се и вдигна блестящия предмет.

Една обица. Гладка златна халка. Въздъхна тежко и стисна обицата в юмрука си. Напоследък Уила бе започнала да носи тези златни халки.

Пъхна я в джоба на ризата си и се метна на коня. Излезе на брега и изчака Чарли отново да надуши следата.

 

 

— Той не трябваше да го прави. — Гласът на Джим потрепери, когато сряза въжето около глезените й. — Направил го е само за да ми покаже, че пет пари не дава за мен. Както и за теб.

— Да. — По лицето й потекоха сълзи на облекчение. Протегна вързаните си ръце и разтърка подутите си глезени. — Не му пукаше за никого от нас.

— Отначало това ме вбеси. Двамата с Пикълс бяхме горе в хижата, когато разбрах за завещанието му и направо полудях от ярост. Затова убих онова биче и го нарязах на парчета. Трябваше да убия нещо. После започнах да разсъждавам. Трябваше да му го върна по някакъв начин, Уил, да го накарам да си плати за всичко. Отначало исках и ти да си платиш. И ти, и Тес, и Лили. Тогава мислех, че те искат да вземат това, което е мое, това, което трябваше да остави на мен. Исках да ги изплаша и да ги накарам да се махнат оттук. Ако си заминеха, никой нямаше да получи ранчото. Затова оставих онази котка пред къщата. Изпитах удоволствие, докато слушах писъците на Лили. Сега съжалявам за това, но тогава още не бях осъзнал, че тя ми е сестра. Просто исках да я накарам да си замине, да се върне там, откъдето бе дошла. А ранчото да върви по дяволите!

— Би ли развързал ръцете ми, Джим? Моля те, китките ми изтръпнаха.

— Не мога. Все още не. Ти още не си разбрала всичко.

— Мисля, че всичко разбрах. — Уила леко раздвижи краката си. Все още бяха изтръпнали, но вече започваше да ги усеща и можеше да се опита да избяга, ако успееше да го убеди да развърже ръцете й. — Той те е наранил и ти си искал да му го върнеш.

— Длъжен бях да го сторя. Какъв мъж щях да бъда, ако преглътна унижението? Ала не е само това, Уил. Аз обичам да убивам. Мисля, че и това съм наследил от него. — Джим се усмихна. В този миг светкавица раздра небето и освети лицето му.

— Нищо не може да заглуши гласа на кръвта. Той също обичаше да убива. Помниш ли как веднъж ти даде да отглеждаш едно новородено теленце? Ти се грижеше за него и дори му даде име.

— Блосъм^[1] — промърмори тя. — Глупаво име за една крава.

— Ти обичаше онази глупава крава и дори й връзваше сини панделки. Спомням си как в онзи ден те взе със себе си. Тогава беше на дванадесет години и той те накара да гледаш, докато я убива пред очите ти. Каза, че искал да те накара да свикнеш с живота в ранчото, а ти плачеше и се опитваше да избягаш. После повърна и припадна. Тогава Хам едва не се нахвърли с юмруци върху него. Оттогава нямаш любимо животно, ако не се брои онова старо куче, което умря след една година.

Той извади цигара и драсна клечка кибрит.

— Да, оттогава нямам домашен любимец — Уила сви колене и притисна лице в тях.

— Разказвам ти всичко това, за да разбереш колко е силен гласът на кръвта. Той обичаше да налага волята си. И на теб ти харесва да бъдеш шеф. Това е в кръвта ти.

Тя само поклати глава и се опита да прикрие отвращението си.

— Стига, повече не искам да те слушам!

Джим се изправи, взе манерката, напълни я с вода от потока и й я подаде.

— Ето, пийни малко. Не исках да те разстройвам. Исках само да те накарам да ме разбереш. — Погали косата й, лъскавата, мека коса на сестра си. — Ние сме свързани със законите на кръвта.

 

 

Чарли се втурна напред към скалите. Не лаеше, нито ръмжеше, но цялото му тяло трепереше. Бен се ослуша за шум от стъпки, копита или кучешки лай. Ако наистина бе попаднал на следата, би трябвало и Адам да я намери. Сигурен бе в това. Ала не чу нищо, освен звуците на нощта.

Намери втората обица върху скалата, сред цепнатините, на която се подаваха тънки стръкове диви цветя. Поднесе обицата към устните си и я притисна към тях, преди да я прибере в джоба си.

— Умно момиче — прошепна той. — Трябва да издържиш още малко.

Вдигна глава към небето. Облаците пълзяха към луната. Дългоочакваният дъжд скоро щеше да завали.

 

 

Уила отпи от водата, без да отмества поглед от лицето му. В очите му гореше пламъкът на лудостта. Тя изтръпна от ужас.

— Можел си да ме убиеш още преди месеци. Преди всички останали.

— Никога не съм искал да те нараня. И ти беше излъгана, също като мен. Винаги съм си представял, че един ден двамата с теб ще управляваме Мърси. Ти и аз. Дори нямах нищо против ти да си шефът. Бива те за това. Справям се по-добре, когато някой друг ми казва какво да върша.

Джим седна на земята и отпи от манерката. Бе изгубил представа за времето. Харесваше му да седи с нея под необятното небе на Монтана и да й разказва за преживяванията си.

— Нямах намерение да убивам Пикълс. Честна дума, нямах нищо против него. О, той вечно мърмореше и се оплакваше, но това не ми правеше впечатление. Просто се случи там. Не очаквах, че точно тогава ще се появи някой. Смятах, че имам достатъчно време. Бях решил да заколя друго биче и да го оставя на пътя. Някое от момчетата щеше да го намери и щеше да се вдигне олелия до Бога. Трябваше да го убия, но да ти призная, Уил, колкото и да звучи ужасно, хареса ми да убивам.

— Ти си го заклал и си го нарязал на късове.

— Когато животното е мъртво, то е само огромен къс месо. По дяволите, да имаше сега една бира. Сигурно ще ми се отрази добре. — Въздъхна и размаха шапката пред лицето си. — Все още е горещо. Дано най-после завали дъжд.

Уила вдигна поглед към небето и сърцето й се сви от безпокойство. Облаците щяха да закрият луната. Ако бяха тръгнали да я търсят, тъмнината щеше да им попречи да продължат. Размърда крака и с облекчение установи, че вече не са изтръпнали.

Джим почука с ножа по върха на ботуша й.

— Не знам защо го скалпирах. Дойде ми отвътре. Може би съм искал нещо като трофей, като онези, дето ги окачват по стените. Имам пълна кутия с трофеи. Заровил съм я на изток оттук. Помниш ли поляната с трите тополи?

— Да, знам я. — Опитваше се да не гледа към ножа в ръката му.

— Когато заклах телетата, смятах, че по този начин ще накарам онези градски момичета да избягат от ранчото и с това всичко щеше да свърши. Но те останаха. Трябва да призная, че изпитах възхищение към тях и тогава се замислих. Ала не можех да спра да убивам. — Поклати глава, сякаш сам се удивяваше на собственото си упорство. — И когато качих на стоп в пикапа онова момиче, аз се възползвах от него. Исках да опитам как е с жена.

Той облиза устни. Една част от него знаеше, че не бива да говори такива неща пред по-малката си сестра, но не можеше да се спре.

— Дотогава никога не бях го правил с жена. Харесваше ми Шели, жената на Зак…

— О, Господи!

— Тя е хубаво създание, с красива коса. Няколко пъти ходих в „Трите камъка“, за да поиграя на покер с момчетата и внимателно я наблюдавах, мислейки как да се добера до нея, но тогава попаднах на онова момиче и го направих с него. Оставих го пред вратата на къщата, за да покажа на Джек Мърси, че не може да се подиграва безнаказано с мен. Това беше преди телетата — замечтано добави той. — Сега ясно си спомням, беше преди телетата. Всичко се обърка в главата ми и не си спомням ясно до момента, в който отвлякоха Лили. Лили беше тази, която промени всичко. Тя е моя сестра. Разбрах го, когато Джеси Кук заплаши да я убие, когато я отведе и й причини такава болка. Ако не се бях погрижил за нея, тя можеше да умре. Не съм ли прав?

— Да. — Нямаше да си позволи да повърне. — Ти не я нарани.

— Нямаше да позволя и косъм да падне от главата й. — Доволен от шегата си, Джим изръмжа и удари с юмрук по коляното си. — Косъм от косата й? Да взема косъм от косата й? Тя има хубава коса. — Изведнъж стана сериозен и това я уплаши. — Аз я обичам, Уил. Обичам и нея, и Тес, и теб, както един брат трябва да обича сестрите си. Аз ще се грижа за теб. Както и ти трябва да се грижиш за мен. Кръвта вода не става.

— Как искаш да се грижа за теб, Джим?

— Трябва да измислим какво да кажем на останалите. Ще те заведа обратно в ранчото и можем да кажем, че някой те е отвлякъл, не си видяла лицето му, а аз съм тръгнал след вас. Не съм имал време да вдигна тревога. Ще обясним, че съм ви настигнал и съм го изплашил, като съм стрелял два пъти с пушката. — Той погали дулото. — Мъжът избягал в планините, а аз съм те спасил. Ще свърши работа, нали?

— Ще свърши. Ще им кажа, че не съм успяла да видя лицето му, защото ме е ударил и съм изпаднала в безсъзнание. Сигурно и без това лицето ми е подуто.

— Съжалявам за това, но нямах друг избор. Ще се върнем обратно в ранчото и всичко ще бъде наред. След няколко месеца ще изтече годината, посочена в завещанието, и ранчото ще е твое. А сега аз мога да стана надзирател. — Видя как тя потръпна от отвращение, в очите й блесна ненавист. — Ти ме излъга. Нямаш намерение да им казваш нищо, нали?

— Не, аз наистина обмислям какво да им кажа. — Сърцето й се разтуптя, като забеляза промяната в настроението му. — Трябва да сме сигурни, че ще звучи правдоподобно, иначе…

— Лъжеш! — изкрещя той. — Да не мислиш, че съм сляп? Смяташ, че съм глупав и няма да разбера какво се върти в главата ти? Ако те върна обратно, ти ще им разкажеш всичко за мен. Ти ще ме предадеш, мен, собствения си брат. Заради Хам.

Обзет от дива ярост, Джим скочи на крака.

— Беше нещастен случай. Никога не съм искал да правя това, но ти ще ме предадеш. Ти обичаш онзи старец повече отколкото собственото си семейство.

Никога нямаше да й позволи да му избяга. Щеше да я убие, преди да направи и две крачки. Уила се изправи, олюля се, но не падна. Извърна се с лице към него.

— Той беше моето семейство.

Джим хвърли пушката на земята, сграбчи я за ризата и силно я разтърси.

— Аз съм твоя кръв. Аз съм единственият, който има значение. Аз съм от рода Мърси, както и ти.

С крайчеца на окото си Уила видя как ножът помръдна в ръката му. В този миг облаците закриха луната и бляскавото острие се скри в мрака.

— Можеш да ме убиеш, Джим, но няма да се измъкнеш. Ще те хванат. Ако Бен или Адам те намерят, Господ да ти е на помощ.

— Защо не искаш да ме изслушаш? — Викът му отекна във въздуха, натежал от наближаващата буря. — Само ранчото има значение. Искам си моя дял от Мърси.

Младата жена стисна юмруци и се взря в очите му, изпълнени с отчаяние.

— Нищо няма да получиш! — извика Уила и заби вкочанените си юмруци в стомаха му. Завъртя се и побягна.

Ала той я хвана за косата и я дръпна така силно, че пред очите й изскочиха звезди. Тя изстена от болка, заби лакът в гърдите му, но той не я пусна. Краката й се подхлъзнаха и щеше да падне, ако не я държеше за косата.

— Ще стане за миг — обеща й той. — Знам как да го направя.

Бен изскочи от сянката.

— Хвърли ножа. — Насочи заредения си пистолет към гърдите му. — Само да я одраскаш и ще те пратя в ада!

— Ще й направя нещо повече от една драскотина. — Джим опря ножа до гърлото й. Гласът му беше спокоен. Отново се владееше, знаеше, че владее положението. Жената, притисната до него, вече не беше негова сестра, а само защитна преграда срещу куршумите. — Само едно леко завъртане и тя ще е мъртва, преди да падне на земята.

— Както и ти.

Джим трескаво се огледа. Не можеше да стигне до пушката. Предпазливо отстъпи крачка назад, без да отмества ножа от гърлото на Уила.

— Ще я пусна, ако ме оставиш да избягам.

— Не, няма да го направи — изсъска Уила. Ножът се вряза леко в кожата й и няколко капки кръв бликнаха от гърлото й. — Той ще ме убие — спокойно каза тя, без да откъсва поглед от Бен. — Въпросът е само кога.

— Млъквай, Уил. — Джим отново притисна ножа към гърлото й. — Остави мъжете да се разберат помежду си. Ти я искаш, Маккинън, и можеш да я имаш. Но първо хвърли пистолета и се отдръпни назад, докато ние възседнем конете. Иначе ще я убия тук, пред очите ти и ти ще гледаш как умира. Нямаш друг избор.

Бен местеше поглед от лицето на Уила към лицето на Джим. Силна светкавица раздра небето. Видя как Уила леко кимна и се помоли дано да го е разбрала.

— Нима? — Натисна спусъка. Куршумът се заби между очите на Джим. „Бог да я благослови“ — каза си Бен и погледна треперещата си ръка. Уила дори не бе трепнала. Не помръдна дори, когато ножът издрънча на земята.

Уила се олюля, изгубила опората си. Небето над главата й сякаш се завъртя и тя усети как първите капки дъжд покапаха по лицето й. Тогава Бен се спусна към нея.

— Добро попадение — едва успя да промълви тя, преди да припадне.

Свести се в прегръдките му. Лицето й бе мокро, а устните му галеха нейните.

— Просто за малко загубих равновесие.

— Да. — Той бе клекнал и я люлееше като малко бебе, а дъждът се лееше върху тях. — Знам.

В ушите й сякаш звъняха църковни камбани. Знаеше, че се държи като страхливка, но се извърна и сгуши лице в рамото му, за да не вижда тялото, паднало до тях.

— Той каза, че е мой брат. Каза, че го е направил заради Мърси, заради баща ми, заради…

— Чух всичко. — Притисна устни към косата й и нахлупи шапката си на главата й, за да я предпази от дъжда. — По дяволите, твърдоглава жено, ти сама си просеше да те убие. Животът ми се скъси поне с три години, докато слушах как сама го предизвикваш да ти тегли ножа.

— Не знаех какво да правя. Какво стана с Хам?

— Не знам. — Тялото й се разтрепери и Бен я притисна към гърдите си. — Не знам, скъпа. Когато тръгнах, беше още жив.

— Добре. — Поне имаше някаква надежда. — Ръцете ми, о, Господи, Бен, ръцете ми!

Той изруга, измъкна ножа си и разряза въжето около подутите и разкървавени китки.

— О, милата ми — наведе се и нежно ги целуна. Сърцето му се сви от мъка. — Уила.

Когато Адам ги намери, той още я люлееше в прегръдките си, коленичил под проливния дъжд.