Нора Робъртс
Горчиво небе (29)

Двадесет и девета глава

Лятото в Монтана винаги е кратко, но топло, а особено горещо става през август. Безмилостното слънце превърна калните локви в буци пръст. Дървета и храсти съхнеха, готови да пламнат като факли от първата кибритена клечка. Хората отправяха към небето молитви за дъжд. Мъжете в ранчото се опасяваха, че мълнии могат да причинят пожари и да подпалят изсъхналата трева по пасищата.

Уила избърса потта от челото си, изправена пред нивата с ечемик.

— Уф, не помня друга година лятото да е било толкова горещо.

— Напояването донякъде ще ни помогне — рече Уд и се закашля. От много години за него ранчото Мърси бе източник не само на безброй тревоги, но и на радости. — Лошото е, че нивото на водата е спаднало. Ако продължи така още две седмици, ще изпаднем в беда.

— Само не искам да скриваш истината от мен, колкото и да е горчива — уморено отвърна Уила и отново се качи на седлото. — Ще се справим, не ни е за пръв път.

Той изсумтя и скептично поклати глава.

Напечената земя немилостиво излъчваше топлина. Кравите, покрай които профуча Уила, лежаха под сенките на дърветата толкова изтощени, че едва помръдваха опашките си. Вече трети ден прегорялата трева не трепваше в августовския зной.

Тя видя до оградата пикап, около който двама мъже размотаваха кангал с тел. Веднага смени посоката и препусна към тях.

— Здравей, Хам. Здравей, Били — поздрави. Слезе от коня и се приближи към бидона в пикапа, за да си налее едно канче студена вода.

— Представяш ли си, Уила? Хам твърди, че не било горещо! — Били се ухили и отново се наведе над телта. — Каза още, че си спомнял как преди не знам си колко години лятото било толкова горещо, че нямало нужда да се варят яйцата.

Тя се усмихна снизходително.

— Какво друго може да се очаква от Хам? Кой знае и ти какво ще преживееш, ако достигнеш неговата възраст. — Свали шапката си и избърса потта от челото си. Не й харесваше червенината по лицето на Хам. Опасяваше се, че той може да припадне от горещината. Но реши засега да се въздържа, защото познаваше сприхавия му нрав. Само наля вода в две чаши и му подаде едната. — Много е горещо днес, Хам. Не е ли време за почивка?

— След малко — задъхано отвърна той.

— Пий повече студена вода. Нали ме посъветва да се поемат повече течности през горещите дни. — Подаде му чашата. — Твоите момчета продължават ли да вземат таблетките с минерални соли?

— Разбира се — отвърна Били вместо него и напълни чашата с вода.

— Хам, искам да те заместя тук и да продължим двамата с Били, а ти да се прибереш с Луна в ранчото.

— Какво каза, по дяволите? — Мъжът примижа, заслепен от яркото слънце. Под потната му риза сърцето му биеше учестено. Но се беше зарекъл, че днес ще свърши с опъването на телта, и не искаше да отстъпи. — Нали ти казах, че скоро ще приключим.

— Отлично. Искам да заведеш Луна в ранчото и да вземеш отчетите за продадения добитък. Изоставам, а искам тази вечер да ги прегледам.

— Сама знаеш къде са проклетите отчети.

— Да, но сега ми трябва спешно да реша какво ще продаваме през идната седмица. — Извади ръкавиците си от торбата, закачена към седлото. — Опитай се да убедиш Бес да приготви сладоледа с праскови. Заради теб ще го направи, пък и аз мечтая за нещо студено.

Хам отлично разбираше какво цели Уила.

— Стига, момиче. Трябва да довършим с Били опъването на телта.

— Не! — отсече тя. — Мога и аз да му помогна. А ти се качи на Луна, иди до ранчото и вземи онези отчети от кабинета ми. Не забравяй и за сладоледа с праскови.

Той сърдито хвърли чашата в тревата.

— По дяволите! Защо сама не вземеш проклетите отчети?

— Забрави ли кой управлява ранчото, Хам? Казах ти какво трябва да се направи и си длъжен да изпълниш нареждането ми. Ако нещо те притеснява, по-късно ще поговорим за това. Но сега искам да възседнеш Луна и да тръгнеш към къщата.

Лицето му още повече почервеня, но Уила явно нямаше намерение да отстъпи. След тягостна пауза той се обърна, отиде до коня и се качи на седлото.

— Ако си мислиш, че не мога да се справя с работата, по-добре ще е още днес да ми изплатиш последния чек, за да мога от утре да си търся нова работа. — Смушка кобилата и препусна към къщата.

— Много се изфуква старият Хам — промърмори Били.

— Дяволите да го вземат, не трябваше да избухвам!

— Стига, ще видиш, че ще му мине. И не вярвай на заплахите му. Всички знаем, че той никога няма да напусне ранчото.

— Не се тревожа за това, а за съвсем други неща — рече Уила и въздъхна уморено. — Хайде да се заемаме с проклетата тел.

 

 

Тя чака до полунощ, отмени срещата си с Бен и седна на шезлонга на предната веранда. В далечината отекна гръмотевица. Уила погледна с надежда на запад, където високо в небето бе проблеснала гигантската огнена искра, но никъде не видя облаци.

Въпреки горещината, сладоледът с праскови не й се услади. Дори и когато Тес се приближи към нея с пълна купа, тя само поклати глава.

— Откакто се прибра тази вечер в къщата, нещо не си в настроение — заговори сестра й, облегната на перилото на верандата. — Искаш ли да споделиш с мен какво те измъчва?

— Не. Защото не те засяга.

— Това още повече разпалва любопитството ми. Заради Бен ли е?

— Не. Защо всички си въобразяват, че мисля по цял ден само за Бен Маккинън?

— Защото жените най-често си развалят настроението заради мъже. Да не би да сте се скарали?

— Постоянно се карам с него.

— Говоря за сериозно спречкване.

— Не.

— Тогава защо отмени срещата?

— За Бога, не мога ли да поседя на прохлада на верандата си поне една вечер, без някой да ми задава идиотски въпроси?

— Вероятно не можеш. — Тес опита една лъжичка от сладоледа. — Много е вкусен. Ела, искам да го опиташ.

— Само при условие, че след това ще изчезнеш от погледа ми. — Уила взе купата и гребна с лъжичката. Сладоледът наистина беше божествен. — В цял свят никой не може да се мери с Бес, когато става дума за сладолед с праскови.

— И аз съм на същото мнение. В тази жега трябва да се яде само сладолед, да се пият добре изстудени напитки, да се плува в басейн.

Сестра й подозрително присви очи.

— Защо изведнъж стана толкова любезна?

— Защото изглеждаш доста вкисната. Опитвам се да ти помогна, нима не го разбираш?

При други обстоятелства тези думи само щяха да я раздразнят още повече, но сега успяха да я трогнат.

— Днес ми се наложи да поспоря с Хам. Заварих го да опъва тел заедно с Били. Внезапно ми се стори толкова състарен и измъчен от жегата, че се изплаших да не получи удар. Накарах го да се прибере в къщата, но той се засегна. Не искам повече да губя хора — тихо продължи тя.

— Няма нищо. Ще видиш, че още утре ще е забравил. Може би си засегнала гордостта му, но всички знаем колко те обича.

— Да, трябва да се съобразявам с докачливия му характер. — Уила се замисли, но след малко се сепна и върна купата със сладоледа на Тес. — Може би не е зле да поплуваме в басейна.

— Добре — усмихна се тя. — Само че не съм си сложила банския костюм.

Уила се засмя и се отпусна в скърцащия шезлонг. Още веднъж проехтя гръмотевица, но този път по-близко. Внезапно чу скърцането на ботуши по чакъла. Изправи се и протегна ръка под седалката на шезлонга, където държеше пушката си. Измъкна я, но след миг, когато от потъналата в мрак морава се показа Хам, отпусна пушката в скута си.

— Добър вечер — поздрави тя.

— Добър вечер. Приготви ли чека?

„Упорит стар козел“ — мислено изруга Уила и посочи към стола до шезлонга.

— Ще седнеш ли за малко?

— Трябва да си приготвя багажа.

— Моля те.

Той бавно изкачи стъпалата и вдървено се отпусна на стола.

— Днес ме обиди жестоко, и то в присъствието на онова хлапе.

— Съжалявам, Хам. Опитах се да го направя по-просто.

— Да го направиш по-просто? Нима си мислиш, че имам нужда от някакво момиче да ми казва, че вече съм остарял за тази работа?

— Хам, никога не съм казала, че…

— По дяволите, разбира се, че никога няма да го кажеш. Но на мен ми е ясно като бял ден.

— Защо си толкова упорит? — Тя ритна ядосано по перилото на верандата. — Защо си толкова твърдоглав, Хам?

— Аз? Никога през живота си не съм срещал по-твърдоглава от теб. Въобразяваш си, че разбираш от всичко, нали? Мислиш си, че знаеш всички отговори? И че никога не грешиш?

— Не! — Скочи, побесняла от гняв. — Не, нищо не си въобразявам. Понякога въобще не знам как да се свърши нещо, но съм длъжна да се справям, каквото и да се случи. А днес постъпих разумно, направих това, което бях длъжна да направя. Дяволите да те вземат, Хам, ако не беше спрял работа, щеше да паднеш там от сърдечен удар и тогава какво щях да правя без теб? Как, по дяволите, ще се справя с това огромно ранчо без помощта ти?

— Нали си решила да се справяш сама? Нали днес ми взе работата?

— Само ти казах да спреш да работиш по оградите. Не искам да се въртиш около тях в този пек. Казвам ти, че няма да го позволя.

— Нямало да го позволи! — Той също стана от стола и се приближи към нея. — Какво, по дяволите, си мислиш, момиче? Ти ще ми казваш какво да върша и какво не? Оправял съм оградите по всяко време на годината още преди да се родиш! И никой няма право да ми казва, че не мога да се справям с работата си, докато аз не реша!

— Аз имам право.

— Тогава чакам да ми връчиш последния чек.

— Добре! — Извика побесняла от гняв: — Изплаших се, нима не го разбра? Изплаших се до смърт!

— От какво толкова се изплаши?

— Че ще те изгубя, муле упорито! Целият беше почервенял, потен и едва дишаше. Не можах да се стърпя. Просто не можах. И ако само беше послушал съвета ми, сега нямаше да се дърлим.

— Беше много горещо — призна той малко засрамен.

— Знам, че беше много горещо. По дяволите, Хам, нека поговорим като разумни хора. Защо се нахвърляш така върху мен? Не съм искала да те излагам в присъствието на Били. Исках само да те скрия от слънцето. Знам кой беше моят баща, истинският — избухна тя и той стреснато вдигна глава. — И аз още не съм го погребала. Този, който е държал на мен и който се е грижил за мен, този, който винаги е бил до мен, когато съм имала нужда от него. И не искам да го погребвам още дълго време.

— Е, мисля, че с това разговорът ни приключи. — Той смутено сведе очи. — По дяволите, Уила, аз само помагах на Били, но той вършеше по-тежката работа. Не мисли, че не зная колко са ми силите.

— Имам нужда от теб тук. — Тя изчака Хам да се успокои. — Имам нужда от теб, Хам. Искам да те помоля да останеш в ранчото.

Той присви рамене и сведе поглед.

— Струва ми се, че няма да намеря по-добро място от ранчото Мърси. Не биваше да се карам с теб. Зная, че си загрижена за мен. — Пристъпи неспокойно и смутено се изкашля. — Справяш се доста добре с ранчото, не мога да си кривя душата. Даже трябва да ти кажа, че аз… че аз се гордея с теб.

Ето защо за нея той беше и винаги щеше да бъде истинският й баща. Родният й баща никога не й бе казвал, че се гордее с нея.

— Не мога да се справям сама с ранчото. Искаш ли да влезем вътре? Има сладолед с праскови. Нека го опитаме, а после съм съгласна да ми кажеш открито за всичките ми грешки и пропуски.

Той се почеса по брадата.

— Може би… Знаеш ли, има някои неща, които отдавна се канех да ти кажа.

 

 

Когато Хам си тръгна, на сърцето му беше много по-леко. Отправи се към къщата на работниците. Внезапно чу неспокойното мучене на кравите и шума от нечии ботуши.

По дяволите, кой беше на смяна сега? Не можеше да си спомни. Реши да провери.

— Ти ли си, Джим? Били? Каква шега сте намислили посред нощ?

Първо видя телето, кървящо, с очи, обезумели от болка и страх. Завтече се към него, ала от сенките излезе някакъв мъж и Хам се закова на място.

— Що за дяволска работа? Какво дириш тук?

Разбра го още преди да види как ножът се издигна над главата му, но нямаше време дори да изкрещи.

В първия миг мъжът се вцепени от страх. С окървавения нож в ръка той се взря в Хам, в кръвта. Избърса с ръка устните си. Имаше нужда от бързо облекчение, нищо повече. Само от едно теле. Възнамеряваше първо да го завлече извън двора на ранчото, но ножът като че ли сам се озова в ръката му.

И ето че се появи Хам. Никога не бе искал да го нарани. Нали той му беше учителят, работеше наравно с него, обръщаше му внимание винаги когато това се налагаше. Винаги бе подозирал, че той знае истината, знае кой е и откъде е дошъл. И най-важното — Хам винаги е бил почтен.

Но сега нямаше избор. Трябваше да го направи. Приклекна вцепенен, когато Уила изскочи от мрака.

— Хам? Ти ли си? Забравих да ти кажа нещо за… — Ботушите заскърцаха към него. Проблесна светкавица и освети кървавата сцена. — О, Господи, какво се е случило с него?! Какво? — Тя коленичи до Хам и го прегърна. — Нима ти…

— Прости ми, Уила. Прости ми. — Обърна ножа към нея и го притисна до гърлото й. — Да не си гъкнала! Не искам да ти причинявам зло. Кълна ти се, не искам да те нараня! — Трескаво пое дъх. — Аз съм твой брат!

И като вдигна юмрук, той я просна на прашната земя.

 

 

Хам се сгърчи от болка. Изгаряща, ослепяваща болка. Не можеше да определи откъде идва, но усещаше в устата си вкуса на кръвта. Простена и се опита да се надигне, но не можа да помръдне краката си. Извърна глава и видя потъналото в кръв биче. Очите му бяха мъртви. Скоро и неговата кръв щеше да изтече.

На земята имаше още нещо, което привлече вниманието му. От гърдите му се изтръгна свистене, той се сви и протегна ръка да го докосне.

Беше шапката на Уила.

 

 

Трябваше да я носи. Трябваше да вземе някой от пикапите, но бе толкова объркан, че не можеше да мисли. Положи я внимателно върху земята, близо до пасището и с трепереща ръка потропа по кофата с овес.

Трябваше да вземе кон и да я махне оттук. Трябваше да стигнат до хълмовете. Там щеше да й обясни всичко. Тя щеше да го разбере, сигурен бе в това. Кръвта вода не става. Оседла червеникавото пони, което бе завряло нос в кофата с овеса, и се озърна. Друго петнисто пони се приближи и подуши кофата. Хвана го и преметна седлото през гърба му.

О, как мразеше да прави всичко това, макар и да не бе за дълго, ала нямаше друг избор. Върза здраво ръцете и краката на Уила и след това я преметна през седлото. Тя скоро щеше да се свести и можеше да се опита да избяга, преди да успее да й обясни.

Тя трябваше да разбере. Молеше се да го разбере, докато се мяташе на седлото. Сграбчи юздите на двете понита и се огледа. Трябваше да го разбере, защото ако не го стореше, щеше да бъде принуден да я убие.

В далечината се чу гръм. Мъжът дръпна юздите и двете понита поеха към хълмовете.

 

 

Хам стисна шапката и мъчително се изправи. Олюля се, свлече се на колене и извика. Стори му се, че гласът му изгърмя като изстрел, но от устата му се изтръгна само немощен шепот.

Спомни си малката Уила, още почти бебе, как се смееше радостно, докато я поставяше на седлото пред себе си. Едно малко момиченце с големи очи и дебели плитки, което го молеше да му позволи да язди с него до пасището. Сетне картината се смени и той я видя като девойка, несръчна като малко жребче, как се опитва да опъне телта на оградата, докато възбудено му обяснява нещо. И най-накрая жената, която го погледна тази вечер с искрящи очи и му каза, че за нея той е истинският й баща.

Трябваше да надвие болката, която го изяждаше като рак, и отново да се изправи на крака.

Виждаше голямата къща, а светлините в прозорците танцуваха като звезди пред очите му. Кръвта се процеждаше през пръстите му и капеше върху нейната шапка. Изведнъж всичко се залюля пред очите му и той се строполи на земята.

 

 

Е, Уила ще пропусне плуването си и ще съжалява, помисли си Тес и пристегна колана на пеньоара си. Прокара пръсти през косата си и се запъти към кухнята.

Сигурно сестра й още се сърди, реши Тес. Уила взимаше всичко прекалено много навътре и винаги си намираше за какво да се тревожи. Може би не е зле да се опита да я научи на някои отпускащи упражнения, въпреки че трудно можеше да си я представи как медитира или пък се опитва да постигне вътрешно спокойствие.

Дъждът сигурно ще я зарадва, предположи Тес. Господи, тук животът на всички се управляваше от времето. Или беше прекалено влажно, или прекалено сухо, или прекалено студено, или прекалено горещо. Е, след два месеца щеше да каже завинаги сбогом на Монтана. Лос Анжелис я очакваше!

Внезапно се намръщи, защото сега тази мисъл не й се струваше толкова привлекателна както преди месец.

Разбира се, че очакваше с нетърпение да се върне в Лос Анжелис. Просто се чувстваше малко потисната в момента.

Може би ще успее да убеди Нейт да й гостува. Ще идва при нея, да кажем, един път месечно, а после ще се прибира в ранчото си. Така постепенно връзката им ще приключи. Тя очакваше тази развръзка и дявол да го вземе, нямаше нищо против този вариант. Както и той щеше да го приеме. Тази негова шантава идея да я накара да остане в Монтана, да се оженят и да имат деца, бе абсурдна.

Нейният живот, нейната кариера са в Лос Анжелис. Тя си имаше планове, големи и много амбициозни. След няколко седмици ще стане на тридесет и една и нямаше никакво намерение да се отказва от плановете си, за да стане жена на собственик на ранчо. Всъщност въобще нямаше намерение да става ничия съпруга.

Допуши й се, но реши, че е по-добре да потърси в кухнята някакъв друг заместител на никотина.

— Има сладолед и за теб — обади се Бес.

— Не съм дошла за сладолед. — Тес отиде до хладилника и извади каната с лимонада.

— Да не би пак да си на диета?

— Да. Може и ти да опиташ.

Икономката недоволно сви устни.

— Остави чашата в миялната машина. В моята кухня цари ред и чистота.

— Добре. — Тя остави чашата на масата и се пресегна към каталога, който Бес бе оставила отворен на масата. — Ще пазаруваш ли?

— Да. Мисля, че на Лили ще й хареса това бебешко кошче. Щом Уила стана на година, той изхвърли кошчето ви.

— О? — Стори й се интересно, че трите са споделяли едно и също бебешко кошче. — О, виж колко е красиво! — Придърпа стола си към масата и с възхищение се загледа в каталога. — Погледни това страхотно дървено креватче, с тези панделки и драперийки.

Бес погледна с безразличие.

— Ще купя кошче.

— Добре, добре. О, виж, тук има люлка. На Лили сигурно ще й хареса, как мислиш?

— Предполагам, че ще й хареса.

— Нека да направим списък на покупките.

Погледът на икономката се смекчи и тя се настани на един стол до масата.

— Да започнем оттук.

Не след дълго двете се увлякоха в оживен спор относно детски колички, плюшени мечета и проходилки. Младата жена се изправи, за да налее лимонада. Пред кухненската врата се чуха стъпки и тя погледна натам.

— Не очаквам никого — нервно прошепна и притисна ръка към гърлото си.

— Нито пък аз. — Бес невъзмутимо измъкна пистолета от джоба на престилката си и се изправи. — Кой е там? — Едно лице се притисна към стъклото на вратата и тя с облекчение се засмя. — О, Господи, Хам, за малко да те застрелям. Защо се промъкваш крадешком по това време?

Вратата се отвори и той се строполи в краката й.

Пистолетът издрънча върху масата. Тес се спусна към Хам, но Бес вече бе коленичила до него и бе сложила главата му в скута си.

— Той кърви! Донеси някакви кърпи и ги притисни към корема му.

— Бес…

— По-бързо. Трябва да спрем кръвта.

Тес откъсна парче от ризата му и го притисна към раната.

— Трябва да се обадим на Бърза помощ, за да изпратят хеликоптер. Той спешно се нуждае от лекарска помощ.

— Почакай… — Хам сграбчи ръката на Бес. — Той отведе… — Стисна ръката й и се опита да си поеме дъх. — Той я отвлече, Беси. Отвлече нашата Уила.

— Какво? — Тес се наведе над устните му. — Кой е отвлякъл Уил?

Но Хам вече бе изгубил съзнание. Тес вдигна глава и двете жени уплашено се спогледаха.

— Обади се в полицията! Веднага!

 

 

Вече можеше да спре. Бе направил няколко кръга, сетне се бе върнал назад покрай потока, след което отново бе поел към скалите. Не искаше да връзва животните, но нямаше друг избор, трябваше да ги държи наблизо.

Уила следеше всяко негово движение. Тя познаваше добре планината и знаеше, че дори и да се помоли, той няма да я развърже, защото се страхува да не избяга.

Смъкна я от седлото и затегна въжето около глезените й. Седна срещу нея и сложи пушката в скута си.

— Ще махна кърпата от устата ти. Съжалявам, че се наложи да я използвам. Знаеш много добре, че дори и да викаш, няма кой да те чуе. Те ще тръгнат да ни търсят, но няма да е веднага, а и аз добре прикрих следите. — Пресегна се и хвана края на кърпата. — Сега ще си поговорим. След като ме изслушаш, ще ме разбереш и нашите отношения ще бъдат както преди. — Мъжът смъкна кърпата от устата й.

— Ти си един отвратителен убиец!

— Знам, че не мислиш така. Сега си разстроена.

— Разстроена ли? — Тя бясно се изви, опитвайки се да се освободи от въжетата.

— Ти уби Хам! Ти си убил и останалите. Ти изкла моите телета. При първа възможност ще те убия със собствените си ръце!

— С Хам стана случайно. Аз го обичам и уважавам, но той ме видя. — Мъжът наведе виновно глава, като малко момче, заловено да краде от буркана с бисквитите. — Знам, че не биваше да коля телетата. Това беше грешка. Не биваше да ти причинявам това. Съжалявам.

— Ти си… — Затвори очи и безпомощно стисна юмруци. — Защо? Защо направи всичко това? Мислех, че мога да ти имам доверие.

— Наистина можеш. Кълна ти се, че можеш да ми вярваш. Ние сме от една кръв, Уила. Можеш да вярваш на собствената си кръв.

— Ние не сме от една кръв.

— От една сме. — Той избърса сълзата от окото си. Най-после можеше да й каже и това го изпълни с радост. — Аз съм твой брат.

— Ти си един лъжец, убиец и страхливец!

Ръката му се стовари върху лицето й и остави червен отпечатък върху бузата й. Веднага се разкая за стореното.

— Никога не казвай такива неща. И аз имам гордост.

Мъжът се изправи и закрачи наоколо, за да възвърне самообладанието си. Знаеше, че нещата се объркваха, щом загубеше самоконтрол. Но ако запази самообладание, ще успее да се справи с всичко.

— Аз съм твой брат, така както Тес и Лили са твои сестри. — Гласът му прозвуча спокойно, докато небето се раздираше от ослепителни светкавици. — Искам да ти обясня някои неща. Искам да разбереш защо съм извършил всичко това.

— Добре. — Ударената й страна пламтеше. „Ще ми плати за това — закани се Уила. — Ще плати за всичко.“ — Добре, Джим, обясни ми.

 

 

Бен пъхна пушката в кожения калъф, препаса колана с пистолета и закопча катарамата. Карабината тридесети калибър беше много по-страшно оръжие, но той искаше по-малък пистолет. Не можеше да си позволи да мисли за чувствата си, не биваше да проявява слабост. Трябваше да бъде твърд, трябваше да я намери.

Мъжете вече бяха оседлали конете, а Адам им крещеше последните нареждания. Бен нито даваше заповеди, нито ги приемаше. Грабна шапката на Уила и я поднесе под носа на Чарли, за да я подуши.

— Намери я — промърмори. — Ти ще намериш Уила. — Пъхна шапката в торбата, закачена на седлото и се намести по-удобно.

— Бен. — Тес хвана поводите. — Изчакай другите.

— Никого няма да чакам. Отдръпни се, Тес.

— Не знаем къде… и кой… — започна тя, въпреки че само един мъж липсваше сред работниците от ранчото.

— Ще го открия дори и вдън земя. Няма значение кой е той. — Дръпна юздата. — Просто ще го убия.

Тя се спусна към Адам, който бе прегърнал Лили.

— Бен тръгна. Не можах да го спра.

Младият мъж кимна и даде знак на ездачите да потеглят.

— Той знае какво прави. Не се безпокой. — Обърна се и ги прегърна и двете. — Прибери се вътре — каза той на съпругата си и нежно сложи ръка върху заобления й корем. — Чакай ме да се върна. И не се тревожи.

— Не се тревожа — целуна го тя. — Ти ме намери. Ще намериш и нея. Доведи я здрава и читава. — Думите й прозвучаха уверено и тя отстъпи назад, за да му даде възможност да се качи на седлото.

— Заведи Лили вътре, Тес. — Нейт дръпна юздите, за да успокои нетърпеливия си кон. — Не излизайте от къщата.

— Добре. — Сложи ръка върху крака му и го стисна. — Побързай — Беше всичко, което можа да каже.

Конете потеглиха на запад, а Тес и Лили се отправиха към къщата, където им предстоеше дълго и мъчително очакване.