Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
chitatlka (2009)
Корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Горчиво небе

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Из дневника на Тес Мърси:

„След два дена, прекарани в ранчото, мога да кажа, че мразя Монтана, мразя кравите, конете, каубоите и особено пилетата. Бес Прингъл, тази мършава деспотка, която управлява къщата, в която съм затворник, ме назначи за обслужващ персонал в курника. Узнах за новото си поприще снощи, след вечеря. Трябва да добавя, че вечерята се състоеше от печено мечешко месо. Кралицата на кравите застреляла мечка гризли в планината. Странно, но се оказа доста вкусно.

По-точно беше вкусно, докато не разбрах какво съм яла. Каквото и да кажа за Бес, а аз мога да кажа доста неща, трябва да призная, че тази жена умее да готви. Ще трябва да внимавам за фигурата си.

Докато съм била в истинския свят, тук са се случили доста неприятни събития. Някой заклал крава на едно от «високопланинските пасища», както тук се изразяват. Когато заявих, че винаги съм смятала, че рано или късно това се случва с кравите, каубойката ме дари със смразяващ поглед. Трябва да призная, че има доста изразително лице и мисля, че дори бих могла да я харесам, ако не се държеше толкова нафукано.

Но аз се отклоних.

Кравата била изкормена и нарязана, а след това захвърлена. Всички тук са разтревожени, защото такова нещо не се било случвало. Вечерта, преди да се върна, една котка била обезглавена и оставена пред вратата на къщата. Бедната Лили я намерила.

Не знам какво означава всичко това и доколко е опасно, но реших да заключвам вратата на спалнята си. Обаче краварската кралица изглежда разтревожена. При други обстоятелства това би ми доставило известно удоволствие. Тя наистина ми лази по нервите. Ала при съществуващото положение — месеците, които ми предстоят да живея тук — всичко това ме кара да се чувствам доста неспокойно.

Лили прекарва по-голяма част от времето си с Адам и конете. Синините по лицето й са изчезнали, но тя все още изглежда нервна и уплашена. Предполагам, че все още се страхува бившият й съпруг да не я открие. Не мога да скрия, че Лили ми харесва, толкова е безпомощна и уязвима. А и освен това и двете сме в едно и също положение.

Друг интересен субект е Хам. Прилича на генерал Къстър. Жилест и кривокрак, с тъмни като мъниста очи и мазолести ръце. Когато ме види, винаги повдига шапката си, но рядко говори.

Следващият странен екземпляр е Пикълс. Той има кисела физиономия и ужасен характер, доста оплешивял, с огромни червеникави мустаци. Непрекъснато се мръщи и мърмори, но, изглежда, разбира от говеда.

Запознах се и със семейство Бук. Нел готви на работниците и има мило и добродушно лице. Двете с Бес обичат да си шушукат и, изглежда, се разбират. Нейният съпруг се казва Уд, което както разбрах, е съкратено от Удроу. Той има красива черна брада, много хубава усмивка и приятно държание. Нарича ме «мем» и много любезно ме посъветва да си купя шапка, за да запазя лицето си от слънцето. Те имат две момчета, на десет и осем години, които непрекъснато се бият и карат. И двете са ужасно сладки.

Джим Брюстър е един от каубоите, дълъг като върлина, с приятно лице, а задният джоб на джинсите му е винаги издут. Сигурно там държи кесията си с тютюн. Удостои ме с няколко намигвания и един-два одобрителни погледа. Смятам, че ще мога да устоя на чара му.

Били е най-младият от работниците. Сигурно не е на повече от осемнадесет и е влюбен в краварката. Бъбрив е и винаги го скастрят да си затваря устата. Изпитвам някакво майчинско чувство към него.

Откакто съм се върнала, не съм виждала каубоят — адвокат и още не съм се запознала с Бен Маккинън от ранчото «Трите камъка». Той, изглежда, е трън в очите на Уила. Сигурна съм, че ще го харесам. Смятам, че ще измисля някакъв начин да смекча сърцето на Бес и да очаровам господин Маккинън, но сега трябва да вървя, защото курникът ме зове.

Ще се постарая да мисля за това като за забавно приключение.“

Тес нямаше нищо против ранното ставане — всъщност винаги ставаше в шест сутринта. Обикновено един час правеше гимнастика, понякога се срещаше с агентката си на закуска, след което работеше до два следобед. След това плуваше половин час в басейна, имаше една-две срещи или пазаруваше. Вечер излизаше с някого или си оставаше вкъщи да чете или да гледа телевизия. Животът й беше подреден и на нея й харесваше.

Ала да става рано, за да се упъти към курника, бе нещо съвсем различно.

Курникът беше просторен и чист. Но на Тес петдесетте кокошки, които се отглеждаха в него, се струваха като легион пернати хищници със святкащи мънистени очи.

Напълни хранилките, както Бес я бе инструктирала, смени им водата, избърса ръцете си и се втренчи в една от кокошките.

— Казаха ми да събера яйцата. Предполагам, че си измътила едно и ако нямаш нищо против… — Внимателно протегна ръка, без да откъсва поглед от нея. Тя се накокошини и преди Тес да се усети, я клъвна по ръката. Младата жена подскочи назад. — Виж какво, сестро, трябва да изпълня заповедта.

Последва грозна битка. Разхвърчаха се пера, птиците се разлетяха и за секунди в кокошарника настана истински хаос. Обаче Тес успя да докопа едно още топло яйце и отстъпи задъхано назад със зачервено лице и разрошени коси.

— Май проявявате завидна сръчност.

Гласът я стресна и тя изтърва яйцето.

— По дяволите! След всичко, което изтърпях!

— Струва ми се, че ви изплаших! — Гледката в курника го изненада приятно. Нейт очакваше да завари Уила, но вместо нея мис Холивуд — с тесни джинси и нови лъскави ботуши — се бореше с кокошките. Каза си, че тя представлява чудесна картинка. — Търсите яйца за закуска?

— Повече или по-малко. — Тес отметна косата от лицето си. — А вие какво търсите?

— Имам малко работа с Уил. Ръката ви кърви.

— Знам. — Тя се намръщи и засмука кръвта от пръста. — Тези отвратителни птици ме нападнаха.

— Просто не сте подходили правилно. — Нейт й подаде носната си кърпичка, за да превърже раната си, и пристъпи към една от кокошките. Движеше се грациозно, въпреки че трябваше да го прави с наведена глава, за да не се удари в тавана. — Трябва да го направите съвсем естествено, бързо, но не рязко. — Той пъхна ръка под птицата и бързо я извади с едно яйце. Кокошката дори не трепна.

— Днес ми е първият ден — промърмори Тес и му подаде кошницата. — Обичам пилетата да са във фризера, увити в найлонов плик. — Докато той минаваше от кокошка на кокошка и събираше яйцата, младата жена внимателно го наблюдаваше. — Предполагам, че и вие отглеждате пилета.

— Случвало се е. Сега не се занимавам с тях.

— А с говеда?

— Не.

Учудено повдигна вежди.

— Тогава с овце? Не е ли прекалено рисковано? Гледала съм някои от филмите за Дивия Запад и знам, че е трудно да се отглеждат овце.

— Не, не отглеждам овце. — Сложи още едно яйце в кошницата. — Само коне. Яздите ли, госпожице Мърси?

— Не. — Отметна косата си. — Макар че не е зле да се науча. Предполагам, че това ще запълни малко времето ми.

— Адам може да ви научи. Или пък аз.

— Наистина ли? — Тес леко се усмихна и запърха с мигли. — А защо ще го правите, господин Торънс?

— Просто като проява на любезност. — „Ухае приятно, помисли си Нейт. На нещо екзотично и опасно. И много женствено.“ Сложи още едно яйце в кошницата.

— Наричайте ме Нейт.

— Добре. — Гласът й бе топъл и мъркащ и тя му хвърли закачлив поглед изпод дългите си и гъсти мигли. — Съседи ли сме, Нейт?

— Може и така да се каже. Моите земи са на изток от „Ранчото на Мърси“. Ухаете много приятно, госпожице Мърси, особено за жена, която току–що е имала схватка с пилетата.

— Можеш да ми казваш Тес. Да не би да флиртуваш с мен, Нейт?

— Просто ти влизам в тона. — Усмихна й се. — Ти точно това правеше, нали?

— Може и така да се каже. Навик.

— Е, ако искаш съвета ми…

— Адвокатите винаги са готови да ги дадат — прекъсна го Тес.

— Така е. Моят съвет е да внимаваш. Момчетата тук не са свикнали с такива жени като теб. Жени със стил.

— О! — Не беше сигурна дали да го приеме като комплимент или като обида. — А ти свикнал ли си с жени като мен?

— Не бих казал, че съм. — Сините му очи я изгледаха замислено. — Но разпознавам жените със стил. Можеш да подлудиш момчетата и да ги накараш да се избият за теб само за една седмица.

Е, това вече беше комплимент.

— Това ще оживи обстановката.

— Доколкото чух, тя е достатъчно оживена.

— Мъртви котки и крави. — Тя се намръщи. — Радвам се, че съм го пропуснала.

— Да, но сега си тук. Струва ми се, че е достатъчно — добави Нейт и тя погледна в кошницата.

— Достатъчно е. О, Господи, колко отвратително изглеждат! — Май за известно време щеше да се лиши от сутрешния омлет.

— Ще се измият. Свикна ли тук?

— Опитвам се. Това не е моята среда, моето обичайно обкръжение.

— Хората от твоята… Как беше? А, да, среда, непрекъснато идват тук. Но не остават. — Той се наведе, за да не удари главата си в ниския праг на вратата. — Онези от Холивуд идват, започват да се фукат и да се разпореждат, купуват палати. Човек ще си помисли, че се канят да отглеждат бикове за разплод, да спасяват мустангите или Бог знае какво.

— Ти не обичаш калифорнийците, нали?

— Калифорнийците не принадлежат на Монтана. Това е правило. Рано или късно те винаги се връщат към ресторантите и нощните си клубове. — Извърна се и изпитателно я изгледа. — Както ще направиш и ти след една година.

— Можеш да си заложиш задника, че ще го направя. Запази си широките и открити простори, приятелю. Аз предпочитам Бевърли Хилс.

— И смога, мръсния въздух и земетресенията.

— Спри, защото ще ме накараш да изпитам носталгия — усмихна се Тес. Вече си бе изградила представа за този каубой–адвокат. Роден и израснал в Монтана, обича студена бира и скромни и почтени жени. Беше от мъжете, които целуваха коня си във всеки сладникав уестърн. Обаче не можеше да отрече, че е много привлекателен.

— Защо си станал адвокат, Нейт? Да не би някой да е давал под съд конете ти?

— Напоследък не. — Крачеше спокойно до нея. — Винаги съм се интересувал от законите. От системата. А освен това ми помага да управлявам ранчото. Нужни са време и пари както да имаш добро стадо, така и да си изградиш солидна репутация.

— Значи си станал адвокат, за да можеш да управляваш ранчото си? В университета в Монтана ли си завършил? — подигравателно изви устни Тес. — Предполагам, че в Монтана има университет, нали?

— Чувал съм, че има. — Долови сарказма й и я стрелна с поглед. — Не, аз завърших в Йейл.

— В… — Спря като закована и докато се окопити, той беше доста напред. Трябваше да тича, за да го настигне. — Йейл? Ти си учил в Йейлския университет и след това си се върнал тук, за да си играеш на адвокат сред банда каубои и полуграмотни работници?

— Аз не си играя на адвокат. — Повдигна шапката си за довиждане и зави покрай оградата пред обора.

— Йейл… — повтори Тес и поклати глава. Беше очарована и заинтригувана. Взе кошницата с яйцата, която той бе оставил пред нея, и затича след него. — Хей, почакай. Нейт…

Тя спря. В ограденото място пред обора ставаше нещо. Двама мъже и Уила се бяха надвесили над една крава. Изглежда, това, което правеха, не се харесваше на животното. Тес се зачуди дали не го жигосват и си каза, че би било интересно да погледа как се прави. Освен това искаше да продължи разговора си с Нейт, а той се бе запътил към малката група.

Стисна кошницата, отвори вратата на оградата и прекрачи вътре. Никой не я удостои с поглед. Цялото им внимание бе съсредоточено върху кравата и това, което правеха с нея. Тес стисна устни и се наведе напред, за да погледне през рамото на сестра си.

Когато видя как Джим Брюстър бързо и ловко кастрира телето, очите й се разшириха от ужас и с тих вик тя се свлече на земята. Шумът от падналата кошница и счупените яйца накара Уила да се обърне.

— Господи, това пък какво е?

— Тя припадна, Уил — информира я Джим и невъзмутимо сви рамене.

— И сама мога да видя. Свършете с телето. — Тя се изправи, но Нейт вече повдигаше Тес. — Май не е много лека.

— Е, не е като перце — ухили се той. — Сестра ти си има всичко, Уил.

— Можеш да й се наслаждаваш, докато я носиш към къщата. По дяволите! — Погледна към кошницата. — Счупила е проклетите яйца. Бес ще припадне. — Обърна се към Джим и Пикълс. — Вие двамата продължете сами, а аз ще се погрижа за нея. И престанете да се пулите в някаква си безмозъчна градска глезла.

— Не бива да си толкова строга с нея, Уил. — С Тес на ръце адвокатът закрачи към къщата. — Тя не е в своята среда.

— Дяволски бих искала да се върне в нея и да се махне от главата ми. Едната припада, а другата ходи на пръсти и ме гледа така, сякаш всеки миг ще я застрелям.

— Ти си опасна жена, Уил. — Той погледна към младата жена, която се размърда в ръцете му. — Май идва на себе си.

— Стовари я някъде. — Уила отвори входната врата. — Аз ще донеса вода.

Трябваше да признае, че бе изненадан от теглото на Тес. Не беше кожа и кости като онези калифорнийски красавици, а имаше меки, закръглени форми и всичко в нея си беше на мястото. Докато я носеше към дивана, тя простена и миглите й трепнаха. Сините й като метличина очи се втренчиха безизразно в него.

— Какво? — бе единственото, което можа да промълви.

— Успокой се, скъпа. Просто припадна, това е всичко.

— Припаднала съм? Аз съм припаднала?! Но това е абсурдно!

— Много елегантно падна на земята. — Беше паднала като дърво, помисли си той, но не смяташе, че сравнението ще й хареса. — Не си ударила главата си, нали?

— Главата ми? — Все още леко замаяна, тя вдигна ръка. — Не мисля, че е ударена. Аз… — И тогава си спомни. — О, Господи, онази крава! Това, което правеха с онази крава… Защо се хилиш?

— Сигурно е ужасно да видиш за пръв път как един бик се превръща в кастрирано добиче. Предполагам, че в Бевърли Хилс не ти се е случвало често да присъстваш на подобно представление.

— Държим стадото си в стаята за гости.

— Ето вече си по-добре — доволно кимна Нейт.

Наистина беше достатъчно добре, за да осъзнае, че се е сгушила до гърдите му като малко дете.

— Защо ме носиш?

— Е, не ми се струва, че щеше да бъде много любезно, ако те бях повлякъл за косата.

— Още ли не си я оставил? — сърдито попита Уила, която влезе с чаша вода в ръка.

— Харесва ми да я държа. Ухае много хубаво.

Провлаченият му говор я накара да се засмее и да поклати глава.

— Престани да се занасяш с нея, Нейт. Чака ме доста работа.

— Не мога ли да я задържа, Уил? В моето ранчо няма жени и много ми липсва женска компания. Чувствам се толкова самотен.

— И двамата сте идиоти. — Тес отметна косата от лицето си, опитвайки да си възвърне достойнството. — Пусни ме веднага, дългуч такъв!

— Да, госпожице. — Нейт я пусна върху кожения диван. Тя подскочи, намръщи се, но бързо се изправи.

— Изпий това. — Без да проявява никакво съчувствие, Уила й подаде чашата с вода. — И стой по-далеч от говедата.

— Можеш да си сигурна, че ще го направя. — Беше бясна на себе си, че се бе показала слаба. — Това, което правите, е отвратително, варварско и жестоко. Ако осакатяването на едно беззащитно животно не е забранено, сигурна съм, че в най-скоро време трябва да бъде. — Нейт сияйно й се усмихна и тя изскърца със зъби. — Престани да ми се хилиш, глупако! Предполагам, че няма да останеш очарован, ако някой ти отреже топките.

Той усети втвърдяване в слабините и смутено се прокашля.

— Не, госпожице, не бих казал, че ще бъда.

— Ние не кастрираме мъжете — сухо отбеляза Уила. — Виж, Холивуд, отбиването и кастрирането е част от живота в ранчото. Знаеш ли какво ще стане, ако не кастрираме телетата? Ще имаме стадо разгонени бикове, които постоянно ще гонят кравите.

— Всяка нощ ще има оргии в оборите — добави Нейт, но не продължи, като видя сърдитите погледи, които му хвърлиха и двете жени.

— Нямам време да ти обяснявам подробностите от нашия живот — продължи Уила. — Просто през следващите няколко дни стой по-далеч от оградата за добитъка. Бес ще ти намери някаква работа вътре в къщата.

— О, каква радост!

— Въпреки че не виждам какво би могла да вършиш. Дори не можеш да събереш яйцата, без да ги изпочупиш всичките. — Тес й се озъби и тя се обърна към Нейт. — Искал си да говориш с мен?

— Да, исках. — Не бе очаквал, че ще се забавлява толкова. — Първо исках да се уверя, че си добре. Чух за неприятностите, които си имала.

— Вече съм добре. — Взе чашата с вода от ръката на сестра си и изпи остатъка. — Изглежда, че засега не мога да направя нищо за това. Мъжете не говорят много и се опитват да избягват въпроси на тази тема. — Остави празната чаша. — Чувал ли си дали подобни неща са се случвали и на някой друг?

— Не. — И точно това го тревожеше. — Не знам с какво мога да ти помогна, но ако има нещо, само ми кажи.

— Благодаря ти. — Взе ръката му и я стисна. — А направи ли нещо по онзи въпрос, за който говорихме?

Завещанието й, помисли си той, което определяше Адам за неин наследник. Документите, в които тя му прехвърляше собствеността върху къщата, в която той живееше, конете и половината от нейния дял от „Ранчото на Мърси“. Влизаха в сила след една година.

— Да, ще ти ги донеса в края на седмицата.

— Благодаря. — Пусна ръката му и намести шапката си. — Можеш да говориш с нея, ако имаш време за губене. — Стрелна сестра си с дяволит поглед. — Чакат ме още доста бичета за кастриране.

Когато Уила излезе, Тес уви ръце около тялото си и се опита да се успокои.

— Струва ми се, че много лесно бих могла да я намразя.

— Просто не я познаваш.

— Знам, че е студена, груба, враждебна и непрекъснато раздава заповеди. Това ми е достатъчно. Не съм направила нищо, с което да заслужа такова отношение. Не съм молила да остана тук и със сигурност не съм молила да бъда роднина с тази кучка с малък задник.

— Тя също не е молила за това. — Нейт приседна на облегалката на стола. Извади цигара и я завъртя между пръстите си. Не разполагаше с много време, а имаше доста неща, които трябваше да й каже. — Позволи ми да те попитам нещо. Как би се чувствала, ако внезапно разбереш, че могат да ти вземат дома? Твоя дом, твоя живот, всичко, което някога си обичала? — Очите му бяха меки и състрадателни. Извади кибрит и поднесе огъня до върха на цигарата. — За да ги задържиш, ти трябва да живееш с непознати и дори и да успееш да се справиш, пак няма да запазиш всичко. Една голяма част ще бъде притежание на тези непознати. Хора, които никога не си познавала, никога не си имала възможност да опознаеш, ще живеят в къщата ти и ще имат същите права като теб. И ти не можеш да направиш нищо. Нещо повече, ти трябва да поемеш цялата отговорност, защото тези непознати нямат и понятие как се управлява ранчо. Всичко, което те трябва да правят, е да чакат и заради това ще получат точно толкова, колкото и ти, въпреки че ти ще трябва да работиш, да се потиш, да се тревожиш.

Думите му стопиха гнева на Тес.

— Аз не съм виновна за това — тихо промълви.

— Не, не си. Но и тя не е. — Той извърна глава и се взря в портрета на Джек Мърси над камината. — На теб не ти се е налагало да живееш с него.

— Какъв беше… — Всъщност не искаше да пита. Не искаше да знае.

— Какъв беше той? — Нейт издуха дима. — Беше суров, студен и егоистичен. Знаеше как се управлява ранчо по-добре от всеки, когото познавам, но не знаеше как се отглежда едно дете. — Гласът му стана режещ. — Никога не й даде поне малко любов, никога не й каза една добра дума, независимо че тя толкова се стараеше да спечели одобрението му. За него тя никога не бе достатъчно добра, достатъчно бърза, достатъчно умна.

Не бива думите му да я карат да се чувства виновна, каза си Тес.

— Можела е да си замине.

— Да, можела е. Но тя обича това място. И него обичаше. Ти не скърбиш за баща си, Тес. Ти си го загубила преди години. Но Уила скърби. Няма никакво значение, че той не го заслужава. Той не я искаше повече, отколкото е искал теб или Лили, но тя нямаше щастието да има майка.

По дяволите, започваше да се чувства виновна.

— Съжалявам, но това няма нищо общо с мен.

Нейт дръпна от цигарата, загаси я внимателно и се изправи.

— Има много общо с теб. — Очите му внезапно станаха студени и далечни. Заприличаха й на безстрастните очи на някой адвокат. — Ако не го разбираш, значи приличаш твърде много на Джек Мърси. Аз трябва да тръгвам. — Докосна края на шапката си и излезе.

Тес дълго време стоя неподвижно, втренчена в портрета на мъжа, който беше неин баща.

 

 

На няколко километра, в ранчото „Трите камъка“, Джеси Кук си подсвиркваше, докато затягаше няколко болта в стария раздрънкан пикап модел „Форд“. Чувстваше се чудесно. Настроението му се бе подобрило от разказа на един от каубоите за жестокото убийство на някаква стара котка в „Ранчото на Мърси“. А най-хубавото от всичко беше, че именно Лили беше намерила обезглавената котка. Искаше му само да бе присъствал.

Джеси си подсвиркваше една кънтри мелодия, докато пръстите му сръчно работеха. Винаги бе мразил кънтри музиката, капризните жени, които хленчат, и тъпите мъже, които въздишат по жените си. Но трябваше да свикне и да се приспособи. Всеки проклет глупак от бараката, в която живееше, си припадаше по тези лигави песни и слушаха само тях. Така че и Джеси трябваше да ги хареса. Всъщност не му беше чак толкова трудно, дори започна да си мисли, че Монтана ще му хареса.

Това бе земя на истинските мъже. Мъже, които знаят как да живеят и как да се справят с жените си. След като предаде на Лили няколко хубави урока, можеха да се установят тук. Нали тя ще бъде богата, много богата.

Тази мисъл го накара да се ухили и да потропа с крак в тон с мелодията. Представи си как онази тъпа малка кучка ще наследи една трета от ранчото. Та това си беше истинско богатство. И ще стане само след една година.

Трябваше само да бъде търпелив. Това бе най-трудното. Ако тя разбереше, че е наблизо, щеше да избяга. А той не можеше да й позволи да избяга, преди да е изтекла една година.

Лесно щеше да я следи отдалече. Щеше да държи под око своята тъпа съпруга.

Никак нямаше да бъде трудно да се сприятели с работниците от „Ранчото на Мърси“. Няколко бири, една-две игри на карти и щеше да измъква нужната му информация от тях. Освен това можеше да наблюдава ранчото, като внимава Лили да не го види.

Не се бе родила жена, която можеше да надхитри Джеси Кук, бивш офицер от флотата.