Нора Робъртс
Горчиво небе (24)

Двадесет и четвърта глава

От върха на ветровития хребет Адам намръщено се взираше в полумрака, но не откри нищо.

— Задминал е хижата. — Застанал до него, Бен огледа мрачното небе, опитвайки се да отгатне колко часа оставаха до зазоряване. По дяволите, тъкмо сега се нуждаеха от дневна светлина. На сутринта могат да попаднат на повече следи, отколкото бяха успели да надушат кучетата. На сутринта ще съставят план за търсене, а брат му ще им се притече на помощ със самолета, за да провери всяко кътче в долината.

— Намерил е някакво скривалище и сега изчаква там. — Вятърът се усили и Адам се отдръпна. — Явно този тип знае някакво скрито убежище. Ще е луд, ако се реши да върви в такова време из планината.

„Мъж, който е нарязал на късове двама души, не може да не е луд“, мрачно си каза Бен, но осъзна, че в никакъв случай не бива да го изрича гласно в присъствието на Адам.

— Няма къде да се скрие. Ще го намерим и той ще си получи заслуженото.

— Виелицата поутихна. Лили няма дебели дрехи. Как ли ще изкара нощта? — Адам отново се загледа в мрачната бездна под краката си. Въздъхна мрачно. — Ще се простуди, ще измръзне до кости.

— Този тип не може да е стигнал много надалеч — опита се да го окуражи Бен. — Сигурен съм, че се е изморил и е спрял някъде да прекара нощта.

— Когато ги настигнем, искам ти и Уила да вземете Лили със себе си, а него да го оставите на мен. — Адам се обърна. Очите му, винаги топли и меки, сега бяха студени и неподвижни като скалата под краката му. — Ще го оставите на мен.

Той имаше право да настоява за това и Бен кимна сковано:

— Да, ще го оставим на теб.

Застанала до конете, Уила не ги изпускаше от погледа си. През целия си живот бе оцелявала в този суров, мъжки свят. Разбираше по-добре от мъжете на какви изпитания е подложена Лили. Съдбата на сестра й беше в техните ръце.

Когато те се извърнаха към нея, тя измъкна от раницата блузата на Лили и я подаде на кучетата да я помиришат. Възбудените животни залаяха и се понесоха на юг.

— Небето започва да се прояснява — рече тя, след като се качиха на конете и потеглиха. — Ако облаците се разпръснат, ще можем да продължим, макар че няма пълнолуние.

— Да, лунната светлина ще ни помогне. — Бен изпитателно я огледа. Тя яздеше изправена, без никакви признаци на умора. Но не успя да види очите й. — Ще издържиш ли?

— Разбира се. Бен…

Спря коня си, помислил, че тя иска той да се приближи по-близо до нея.

— Ако искаш, можем да спрем за малко.

— Не, не. По дяволите, една мисъл ме гложди от часове. Имаше нещо познато в това копеле. Нещо, което… което като че ли съм виждала някъде преди. Но беше толкова тъмно, пък и лицето му беше разкървавено.

Отметна назад шапката си, ядосана, че не може да си спомни. — Нали веднага заведох Били при Бес. Не ми остана време да го разпитам. А трябваше. Може би сега щяхме знаем повече за плановете му.

— Тогава имаше още много други тревоги на главата си.

— Да. — Отново напрегна паметта си, ала и този път без успех. — Е, няма значение. — Намести шапката на главата си и пришпори Луна. — Сега най-важното е да намерим Лили. — И то да я намерим жива, искаше й се да допълни, но не се осмели.

 

 

Пещерата тънеше в мрак. Тя се стопли, после отново измръзна, сетне тялото й пак загоря, обхванато от пламъците на треската и ужаса на съновиденията. Ръцете й бяха студени, безчувствени и подути около китките, където въжето се бе врязало. Лили се сви на кълбо, представяйки си, че се сгушва до топлото тяло на Адам, обхваната от силните му и галещи ръце.

Когато светлият лъч докосна клепачите й, младата жена се обърна настрани. Искаше да заспи, да забрави за всичко. Промърмори нещо, когато треската й се усили.

Стъпки, замаяно си каза Лили. Адам си е дошъл. Сега ще си легне в леглото до нея. Тялото му е малко измръзнало, но бързо ще се стопли. Само ако се обърне, само ако успее да се събуди и се обърне, меките му устни ще бъдат върху нейните, а след това той ще я люби, бавно и нежно.

Преди отново да се понесе по вълните на забравата, й се стори, че чу писък. Като на мишка, уловена в капан. Адам щеше да я отнесе, преди тя да я види. Той винаги разбираше какво изпитва.

Главата й се отпусна и мракът я погълна. Тя не усети ножа, който се плъзна между китките й и разряза въжетата, нито тежкото топло палто на Джеси, което покри треперещото й тяло. Ала устните й мълвяха името на Адам на мъжа, който се бе надвесил над нея и от чийто ръце капеше кръв.

Беше бърза работа и той съжаляваше за това. Нямаше време за финес. Имаше късмет, че ги бе открил преди другите. Имаше късмет, че копелето бе пияно. Умря по-леко, отколкото заслужаваше. Като заклано прасе, само с един–единствен писък.

Но все пак бе взел косата му. Сега вече това бе традиция и мъжът дори си бе донесъл найлонов плик, за да я сложи вътре.

Трябваше да остави жената, за да я намерят другите.

Трябваше да излезе, да обиколи околността и да се върне пак, когато останалите са вече тук, за да не се усъмнят.

Освети с фенерчето пещерата, за да я огледа още веднъж, и се усмихна, когато видя няколко клонки по пода. Един малък огън до входа на пещерата щеше да привлече спасителния отряд.

Захили се, като си представи физиономиите им, щом влязат в пещерата. Светлините на фенерчето танцуваха по сгърченото тяло до стената, от което кръвта изтичаше като червена река.

Щеше да се отправи на изток и щеше да се присъедини към някоя от спасителните групи, разпръснати като ветрило из планината. Онези мъже си мислеха, че са герои.

Само той знаеше кой е истинският герой.

 

 

— Дим. — Уила бе първата, която усети миризмата. Седлото й проскърца, когато тя рязко се изправи. — Усещам дим. — За пръв път, откакто бяха тръгнали, сърцето й се изпълни с надежда. — Адам?

— Точно пред нас. Не мога да го видя, но го усещам.

— Той е запалил огън — промърмори Бен. — Глупаво копеле.

Пришпориха конете и препуснаха напред. От изток небето вече изсветляваше.

— Познавам това място. Адам, ние сме се катерили по скалите в клисурата недалеч оттук. — Бен стисна челюсти. — Наоколо има пещери, няколко малки пещери. Те са чудесно убежище.

— Спомням си. — Само мисълта за пистолета, опрян в челото на Лили, го възпря да не препусне напред. Очите му се присвиха, за да свикнат с тъмнината. — Там! — посочи той към тънката струйка дим, който се виеше нагоре, а Чарли бясно залая.

— Намерихме ги. — Преди Уила да успее да отговори, Бен затисна устните й с длан. — Ти ще останеш тук.

— Проклета да съм, ако го направя.

— Поне веднъж ще направиш това, което ти се казва!

Той познаваше лая на Чарли, лай на куче, което е открило вярната следа, сигнал за убийство. По начина, по който бе вирнала брадичката си, знаеше, че тя не възнамерява да му се подчини. Но трябваше да я накара да изслуша плана му.

— Той е въоръжен — напомни й Бен. — Ще се опитаме да го накараме да излезе от скривалището си. Ако успеем, ти трябва да си тук, готова за стрелба. Ти си по-добър стрелец от Адам. Добра си почти колкото мен. Той няма да очаква, че ще има жена с нас, и вниманието му ще е насочено към нас двамата с Адам.

Думите му звучаха разумно и тя кимна.

— Добре. Първо да опитаме така, както предлагаш. — Погледна към Адам и измъкна пушката си. — Аз ще те прикривам.

Брат й слезе от коня и погледна към Бен. Погледите им се срещнаха.

— Помни какво ти казах — рече Адам.

Те се разделиха и поеха към малката пещера — единият наляво, а другият надясно. Уила дръпна юздата, за да задържи Луна, и остана да чака, без да откъсва поглед от тях. Двамата мъже се движеха в пълен синхрон, мъже, които бяха ловували заедно от деца, мъже, които познаваха мислите си. Един сигнал с вдигане на ръка, едно кимване и те ускориха ход, но без да бързат.

Когато те приближиха входа на пещерата, сърцето на Уила заблъска като лудо в гърдите й. Дъхът й заседна на гърлото и тя с ужас очакваше изстрели, викове и кръв, обагрила снега.

Мислено отправяше горещи молби към Бога, първо на английски, а след това и на майчиния си език. Молеше се на всеки бог, който може да чуе молбата й за помощ.

Пое дълбоко дъх и насочи пушката към входа на пещерата.

В този миг от там се показа олюляващата се фигура на Лили.

— Господи! — Уила забрави за задачата си, за поста си и препусна в галоп. Лили вече бе в прегръдките на Адам, когато тя скочи от коня. — Ранена ли е? Добре ли е?

— Цялата гори. Има треска. — Отчаян, той притисна студеното си лице до нейното. Дори желанието му за отмъщение се стопи, когато тя потръпна в прегръдките му.

— Трябва бързо да я отведем у дома.

— Вътре — промърмори Лили и се сгуши в него. — Вътре. Джеси… О, Господи!

— Вътре? — Уила трепна и страхът отново сграбчи сърцето й. — Бен! — извика тя и се втурна към пещерата.

Той беше бърз, но не достатъчно, за да й попречи да види какво бе разпръснато по пода на пещерата.

— Излез навън. — Препречи пътя й и здраво я хвана за раменете. — Излез веднага!

— Но как? Кой?

— Излез ти казвам! — Грубо я обърна и я побутна навън. — Стой отвън.

Тя излезе с треперещи крака и се облегна на една скала. По кожата й изби студена пот и стомахът й се преобърна. Пое дълбоко въздух, опитвайки се да потисне пристъпа на гадене.

Когато се посъвзе, видя как Адам загръща Лили в палтото си.

— Нося термос с кафе. Сигурно още е топло. — Уила се изправи и с усилие пристъпи. — Да се опитаме да й дадем малко и да я заведем вкъщи.

Адам се изправи и вдигна Лили на ръце. Очите му се срещнаха с тези на сестра му. Слънчев лъч проблесна в тях като острие на меч.

— Той е мъртъв, нали?

— Да, мъртъв е.

— Исках да умре от моите ръце.

— Вече е все едно — отвърна тя и се качи на коня си.

 

 

Уила неспокойно крачеше из всекидневната в къщата на Адам. Знаеше, че само ще пречи в стаята на болната, но сега се чувстваше още по-зле. Бес й бе наредила да излезе от спалнята и двамата с Адам се грижеха за Лили. Бен и Нейт разговаряха с полицаите, а останалите мъже отидоха да си починат след дългата изморителна нощ. Дори Тес имаше работа. Бес я изпрати в кухнята да приготви кафе, чай и супа.

— Как е тя? — нетърпеливо попита Уила, когато икономката слезе по стълбите.

— Много ли е зле? Какво ще стане с нея?

— Правя всичко, което трябва да се направи. — От тревогата и безсънието гласът й звучеше остро и сърдито. — А сега си върви вкъщи и си легни. Ще я видиш по-късно.

— Трябва да я отведем в болница — намеси се Тес, понесла от кухнята подноса със супата.

— И тук мога да се грижа достатъчно добре за нея. Ако треската не премине до утре, Зак ще я отведе със самолета си в Билингс. Засега е по-добре да остане в собственото си легло, редом с мъжа си. — Бес взе подноса. Искаше и двете жени да й се махнат от главата, за да не се тревожи и за тях. Грижите за Лили й стигаха. — Вие си гледайте вашата работа, а аз си знам моята.

— Тя винаги смята, че знае какво да прави — изръмжа Тес, когато възрастната жена се качи на горния етаж. — Лили може да има измръзване.

— Не беше толкова студено — вяло отвърна Уила. — Няма признаци на измръзване. Тя е настинала, освен това онзи тип я е бил. Ако Бес смяташе, че Лили има нужда от лекарски грижи, сама щеше да настоява да я закараме в болницата.

Тес стисна устни и изказа гласно опасението, което от няколко часа таеше в сърцето си:

— Той може би я е изнасилил.

Уила рязко се извърна. Тя също се страхуваше от това.

— Тя ще каже на Адам, ако има нещо такова.

— Невинаги е лесно за една жена да говори за това.

— Не и с Адам. — Разтърка зачервените си очи. — Дрехите й не бяха разкъсани, Тес, а и той е имал достатъчно други грижи, за да мисли за изнасилване. Ако я беше изнасилил, щеше да има някакви следи. Бес щеше да види, когато я разсъблече, и щеше да ни каже.

— Добре — кимна Тес. Ала имаше и още нещо, което я безпокоеше. — Ще ми кажеш ли какво се случи там горе?

— Не знам какво се е случило. — Картината още бе жива пред очите й и знаеше, че никога нямаше да я забрави, така както не бе могла да забрави и другите. Но нищо не разбираше. — Когато ги намерихме, Лили беше изпаднала в делириум, а той беше мъртъв. Мъртъв — повтори тя и двете сестри се спогледаха. — Мъртъв, както останалите, както Пикълс и онова момиче.

— Но… — Тес бе сигурна, че Адам го е убил. Че те ще скрият това от полицията, но че Адам го е убил. — Но в това няма логика. Ако Джеси Кук е убил останалите…

— И аз нищо не разбирам. — Уила взе шапката и шубата си. — Имам нужда от чист въздух.

— Уила. — Сложи ръка на рамото й. — Ами ако Джеси Кук не е убил онези другите?

— И на този въпрос не мога да ти отговоря. — Тя се отдръпна. — Върви да си легнеш, Холивуд. Изглеждаш ужасно.

Сякаш краката й бяха от олово и тя с мъка вървеше по пътя. Трябваше да говори с полицаите и да реши какво ще прави по-нататък.

Дворът бе пълен с коли. Вратите на пикапа на Бен бяха запечатани от полицията. Не си спомняше в ранчото да е идвала полицейска кола, докато баща й бе жив. Откакто бе умрял, не помнеше за кой път бяха тук.

Запъти се към верандата и в този миг Бен се показа на стълбите.

Той я бе видял от прозореца на кабинета й как унило се влачи към къщата и как раменете й се прегърбиха, когато видя полицейските коли. Това му бе достатъчно.

— Как е Лили?

— Бес не пуска при нея никого, освен Адам — бавно съблече шубата си и я прибра в дрешника. — Сега си почива.

— Добре. Ти също трябва да си починеш.

— Полицаите сигурно ще искат да разговарят с мен.

— Разговорът с тях може да почака. Първо трябва да се наспиш. — Хвана я за ръката и я поведе по стълбите.

— Бен, чака ме още много работа.

— Да, знам. — Когато изкачиха стъпалата и тя понечи да тръгне към кабинета си, той я вдигна на ръце и я понесе към спалнята й. — Но това не означава, че трябва да се разболееш от изтощение.

— Пусни ме. Не обичам грубияните.

— Нито пък аз. — Затвори с ритник вратата зад себе си и я отнесе в леглото. — Особено когато ти самата си такава. — Тя се опита да стане, но той отново я повали в леглото. — Знаеш, че съм по-силен от теб, Уил. Няма да ти позволя да мръднеш оттук, докато не поспиш поне малко.

— Кабинетът ми е пълен с ченгета, сестра ми е в безсъзнание, работниците ми са изплашени и не знаят какво става тук, а ранчото е оставено без надзор. Какво, по дяволите, очакваш от мен? Да си легна и да си подремна?

— Очаквам от теб да ми се подчиниш. — Може би виковете му щяха да я стреснат и да я усмирят. — Поне веднъж в живота си направи това, което ти казват, преди да се разболееш от изтощение. Ченгетата могат да почакат, Бес и Адам се грижат за сестра ти, а работниците са прекалено уморени, за да се занимават с клюки. И ранчото няма да пропадне, ако подремнеш за няколко часа.

Той хвана единия ботуш, измъкна го от крака й и го запрати в ъгъла. Тя хвана другия ботуш и двамата се вкопчиха в него. Сцената щеше да бъде много комична, ако не беше гневът в очите на Бен.

— Какво ти става, Бен? Престани да се правиш на глупак.

Вторият ботуш се изплъзна от пръстите й и полетя след първия.

— Смяташ ли, че не съм видял лицето ти, когато влезе в онази пещера? Че не знам какво си изпитала? Че не разбирам колко усилия ти струва да издържиш обратния път дотук? — Сграбчи яката на ризата й и за миг Уила си помисли, че ще я запрати след ботушите. — Няма да допусна да се съсипваш.

Тя бе толкова смаяна, че в първия миг дори не протестира, когато Бен започна да разкопчава ризата й и да я смъква от раменете й.

— Махни си ръцете от мен. И сама мога да се съблека. Ти отговаряш за ранчото, Маккинън, но нямаш право да се месиш в живота ми и ако не…

— Може би някой трябва да се меси в живота ти.

Никога не го бе виждала такъв. Очите му изпускаха гневни искри, а лицето му бе потъмняло.

— Може би имаш нужда някой да ти казва понякога какво да правиш.

— Дори и да е така, това няма да си ти. И ако веднага не ме пуснеш… — ръцете й се свиха в юмруци.

— Хайде, удряй! — изкрещя Бен. — Удряй, но ще те сложа да си легнеш, дори и ако трябва да те вържа.

Уила се вкопчи в ръцете му, когато той се пресегна към ризата й.

— Предупреждавам те…

— Той е работил за мен.

И двамата застинаха.

— Какво? Джеси Кук?

Сега тя си припомни и ръцете й се разтрепериха. Денят, в който бе ходила в „Трите камъка“, и мъжът със симпатичното лице, който бе потропал на стъклото на пикапа й. Били са близо, толкова близко, както двамата с Бен сега, само с тънката стъклена преграда между тях.

— Значи там съм го виждала! — Потръпна при спомена за усмивката на мъжа, когато се бе обърнал към нея по име. — Значи той е бил тук през цялото време. И е играл покер с моите хора, тук в ранчото ми…

Уила поклати глава и погледна към Бен. Лицето му беше посивяло. Не толкова от гняв, колкото от вина. А тя много добре познаваше унищожителната сила на това чувство.

— Ти не си виновен. — Нежно докосна лицето му и тихо прошепна: — Защото не си знаел.

— Не, не знаех. — Мъчително преглътна. — Но това не променя нещата. Аз му позволих да ремонтира пикапа на Шели. После тя го покани у дома на кафе. Тя и бебето са били сами с него. Той поправи мивката в кухнята на мама. Той е бил в къщата с майка ми.

— Стига! — Уила се надигна и го привлече към себе си. — Вече всичко свърши. Той е мъртъв.

— Той е мъртъв, но нищо не е свършило. — Бен я прегърна и я обърна към себе си. — Този, който го е убил, Уила, работи в твоето или в моето ранчо.

— Знам. — Откакто се бяха върнали от пещерата, непрекъснато мислеше за това. — Може би това е някакъв акт на отмъщение, Бен. Може би той е убил другите, а някой е разбрал и е решил да му отмъсти. Лили не беше наранена. Тя е била сама с него, изгаряща от треска и съвсем безпомощна, но той не я е докоснал.

— А може би е нямал време. Уил, смятам, че е почти изключено да има двама убийци, които си служат само с нож. Джеси имаше малък нож, скрит в ботуша, с десетсантиметрово острие, малко по-голям от джобно ножче. Онези рани не могат да бъдат причинени с него.

 

— Не, не могат. — Спомените отново нахлуха в главата й.

— А и онова биче, първото, което намерихме изкормено пред хижата. Не е възможно той да го е направил. Тогава той не е познавал пътеките в планината.

Устните й пресъхнаха и тя прокара език по тях.

— Каза ли всичко това на полицаите?

— Да, казах им.

— Добре. — Уила разтри челото си. Главата вече не я болеше така силно, но все още се чувстваше леко замаяна. — Ще продължаваме, както досега. Ще оставим денонощната охрана. Аз познавам моите хора. Познавам ги. — Удари с юмрук по коляното си. — Само онези двамата, които наскоро наех… О, Господи, не бива да наемам нови хора, докато тази история не приключи.

— Ще престанеш да яздиш сама.

— Не мога да взимам охрана със себе си всеки път, когато трябва да проверявам стадата.

— Ще престанеш да яздиш сама — упорито повтори той. — В противен случай ще използвам завещанието на стареца, за да те спра. Ще обявя, че не можеш сама да управляваш ранчото. Лесно ще убедя Нейт да ме подкрепи.

Лицето й пребледня и тя скочи на крака.

— Кучи син! Много добре знаеш, че мога да управлявам ранчото.

Бен също се изправи.

— Казах каквото имах да казвам и няма да отстъпя. Ако се опиташ да ми се противопоставиш, рискуваш да изгубиш ранчото.

— Махай се от очите ми! — Тя се извъртя и стисна юмруци. — И повече да не си стъпил в къщата ми!

— Ако искаш да запазиш къщата си, няма да яздиш без Адам или Хам. А ако искаш да се махна, ще трябва веднага да си легнеш. — Можеше да я накара със сила да си легне. Това щеше да бъде по-лесно, отколкото да изрече следващите думи. — Загрижен съм за теб, Уил. Изпитвам чувства към теб и това не е шега за мен. — Тя внезапно се извърна и смаяно го погледна. — Не знам какво, по дяволите, да правя с чувствата си, но те са дълбоко в мен.

Сърцето й подскочи в гърдите и краката й отмаляха.

— И смяташ, че заплахите са най-добрият начин да ми ги покажеш, така ли?

— Може би не, но ако се опитам да те убедя с добро, ти няма да ме послушаш.

— Откъде знаеш? Ти никога не си ме убеждавал с добро.

Бен смутено прокара ръка през косата си.

— Аз също имам задължения, но не мога да работя, като непрекъснато се тревожа за теб. Ако ме послушаш, всичко ще бъде много по-просто.

— А ти ще яздиш ли сам, Бен?

— Сега не говорим за мен.

— А може би и аз имам чувства.

Думите й го сепнаха. Изгледа я замислено и пъхна ръце в джобовете си.

— Така ли?

— Вече не изпитвам желание да те ударя всеки път, когато те видя, и това може би означава нещо.

Той се усмихна.

— Никой не умее по-добре от теб да повдигне самочувствието на един мъж и в следващия миг да го стъпче. Нека да не избързваме. — Пристъпи към нея и взе лицето й в дланите си. Устните му леко докоснаха нейните. — Ти не си ми безразлична. Донякъде.

— Ти също. Донякъде.

Сега гласът й звучеше меко и подканящо. При други обстоятелства щеше да я прегърне, да я отнесе в леглото и нежно да я люби. А може би щеше да й каже и нещо повече. Целуна я, както тя очакваше, а после целувката му стана по-настойчива и той се притисна към нея. Ръцете й обгърнаха врата му и тялото й се изви под неговото. Когато този път я повдигна и я понесе към леглото, от устните й се изтръгна само лека въздишка.

— Заключи вратата — промърмори. — Къщата е пълна с ченгета. Може да ни арестуват.

Докато сваляше ципа на джинсите й, Бен целуна затворените й очи. След това я зави с одеяло и затвори капаците на прозорците. Уила отвори очи и му се усмихна, когато той се наведе и я целуна.

— А сега заспивай — заповяда й, изправи се и тръгна към вратата.

Тя скочи като пружина.

— Кучи син!

— Обичам да ме наричаш така. — Бен се ухили и затвори вратата след себе си.

Уила гневно се отпусна върху възглавниците. Как така винаги успяваше да й се наложи? Искаше тя да си легне и ето, че точно това бе направила. Толкова бе унизително!