Нора Робъртс
Горчиво небе (19)

Деветнадесета глава

— Какъв смисъл има всичко това? — намръщи се Уила и погледна към ноктите на краката си, лакирани от педикюристката в аленочервено. — Никой, освен мен няма да види, а и аз самата не им обръщам внимание.

— Смисълът е много ясен — отвърна Тес, доволна от яркочервения лак на ноктите си. — Преди Марла да извърши чудеса с ноктите на краката ти, те бяха нащърбени и криви като на селянка.

— И какво от това?

Не искаше да признае, че повечето от процедурите й доставяха удоволствие, особено масажът на ходилата. Извърна се към другия край на тапицираната кушетка в стаята за педикюр, където се бе излегнала Лили.

— Мислиш ли, че Адам ще одобри този цвят? — Уила взе шишенцето със светлорозов лак и прочете надписа от етикета: — „Калипсо корал“.

— Те ме карат да се чувствам красива — усмихна се Лили и огледа с възхищение изящния педикюр. — По-зряла и по-красива. — Погледна към Тес. — Предполагам, че точно в това е смисълът, нали?

— Именно. Най-сетне едно умно изказване. Умната жена не се облича и разкрасява само заради мъжете. Тя го прави преди всичко за себе си, а после за другите жени, защото само те обръщат внимание на всяка подробност. И най-накрая за мъжа, който, ако жената има късмет, ще я оцени по достойнство. — Доволна от лекцията си, вдигна вежди и повиши глас. — Хм… Изглежда добре. И мирише добре. Иска ми се някой мъж да ги види.

— Нали не мислеше за мъжете, Холивуд? — подигра й се Уила.

— Напротив, глупачето ми, мъжете живо ме интересуват и разнообразяват живота ми. Да вземем за пример Нейт.

— Изглежда вече си успяла да го впримчиш в мрежите си.

— Да — усмихна се тя. — Нейтан Торънс по начало е загадка — провлачено говорещ фермер от Монтана, с адвокатска диплома от Йейл, който обича Кийтс и харесва братята Маркс. Подобна комбинация е истинско предизвикателство за мен. Обичам предизвикателствата и никога не ги отминавам. Но винаги лакирам ноктите на краката си и си правя педикюр, защото това ме кара да се чувствам добре. А ако и той ги хареса, още по-добре.

— А мен ме кара да се чувствам някак си екзотична — обади се Лили, — като… как се казваше онази звезда със саронга от старите черно–бели филми?

— Дороти Ламур^[1] — подсказа и Тес. — А пък Адам е мъж от съвсем друг тип.

— Така ли? — наостри слух Лили, защото засегнаха любимата й тема. — Защо?

— Не я окуражавай, Лили. Не виждаш ли, че се прави на експерт?

— Не е нужно да се правя, когато става дума за мъже, шампионке. Адам — размаха пръст — е сериозен, солиден и загадъчен. Вероятно е най-красивият мъж, който съм срещала, а аз съм срещала доста мъже. Най-точната дума е божествено красив с тези свои удивителни очи.

— О, неговите очи! — мечтателно повтори Лили и въздъхна, което накара Уила да погледне отегчено към тавана.

— Но не е скучен, каквито понякога са красивите мъже, защото ми се струва, че зад красивото му и спокойно лице кипят силни страсти. А що се отнася до теб, Лили, дори и да си обръснеш главата и да си намажеш лицето с лак за нокти, той пак ще те обожава.

— Той ме обича — свенливо се усмихна тя.

— Да, така е. Според него ти си най-красивата жена на този свят и дори някоя сутрин да се събудиш стара и грозна, омагьосана от зла вещица, за него пак ще бъдеш най-красивата жена на света. Той харесва не само външността ти, но и това, което е скрито в душата ти. Затова смятам, че си най-щастливата жена на света.

— Не прозвуча толкова зле — подхвърли Уила, — особено като се има предвид, че си една холивудска драскачка.

— О, още не съм свършила. Остана още един. — Доволна от себе си, Тес се облегна назад. — Бен Маккинън.

— Няма нужда да продължаваш — сряза я Уила.

— Очевидно доста си хлътнала по него. Ние ще останем още малко, докато лакът ни изсъхне — обърна се Тес към педикюристката и протегна ръка към чашата си с минерална вода. — Една жена трябва да е мъртва от две седмици, ако пулсът й не се ускори в присъствието на Бен Маккинън.

— А колко се ускорява твоят?

Доволна от реакцията й, тя мързеливо помръдна рамото си.

— Аз имам ангажимент с друг мъж. Ако бях свободна… Както и да е, не съм мъртва от две седмици.

— Може да се уреди.

— Хайде сега, не е нужно да настръхваш цялата и да се нахвърляш върху мен. — Успокоително отпусна ръка върху рамото й. — Да се върнем на Бен. Той е изключително чувствен мъж и просто излъчва сексуалност — чиста и неподправена, може би малко груба и първична. Като го гледам как язди коня си, си представям как би яздил една жена. Но освен това той е интелигентен, почтен и изглежда великолепно в дънки. Като специалист в тази област, трябва да кажа, че не съм виждала по-хубаво мъжко дупе по цялото Западно крайбрежие. — Отпи една глътка от минералната вода.

— Не знам защо се заглеждаш в неговия задник, след като си имаш приятел — промърмори Уила.

— Защото задникът му е много хубав, а аз имам набито око. Разбира се, една жена трябва да притежава много смелост, сила и ум, за да му бъде достоен партньор.

„Е, Бен — помисли си Тес, като видя как Уила нацупи устни, — не бих могла да ти помогна по-добре.“

 

 

Чак когато разопакова багажа си, Уила осъзна, че през последните двадесет и четири часа не бе мислила за ранчото, за тревогите и отговорностите си. Изпита вина, че толкова лесно бе забравила за всичко и се бе оставила да бъде погълната от приятното безделие.

Беше чудесно отново да се напъха в джинсите си. Освен това изпита облекчение, когато Адам й каза, че всичко в ранчото е наред. Работниците били по-спокойни, но все още дежуреха на смени по двадесет и четири часа. Почти всички крави се бяха отелили и според календара пролетта наближаваше.

Пролетта беше време на възраждане и веселие, но освен това тя означаваше и кал, проливни дъждове, усилна работа, защото трябваше да се сее, да се разделя стадото. Обаче копнееше за пролетта, за първите пролетни цветя и за напъпилите дървета.

Поклати глава и се отдръпна от прозореца. Откога бе започнала да мечтае за пролетни цветя?

Всичко е заради Тес, заради всички тези приказки за романтика, секс и мъже. А пролетта бе сезонът на чифтосването и на животни, и на хора.

Уила се усмихна и хвърли поглед към разхвърляните по леглото луксозни кутии. Какво беше всичко това, ако не скъпи средства за прелъстяване?

Чу стъпки и припряно засъбира кутиите.

— Бес, ти ли си? Имаш ли малко време? Донесла съм нещо за теб, което може да ти хареса. Не знам защо аз…

Тя се сепна, когато в стаята влезе Бен.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Защо не почука?

— Почуках и Бес ми отвори. — Огледа я с възхищение. — По дяволите, Уила, нима това си ти?

Беше благодарна, че поне бе обула джинсите си, тъй като не бе успяла да сложи ризата си и от кръста нагоре тялото й бе покрито само с тънка копринена долна риза. Зърната на гърдите й предателски се очертаваха под тънката материя. Бързо грабна вълнената риза.

— Пристигнах едва преди час, а ти вече си тук — недоволно промърмори тя. — Нямам време за празни приказки. И без това изгубих целия уикенд.

— Не си изгубила нищо. — Бен искрено съжали, че тя толкова бързо нахлузи дебелата риза. Искаше му се да види как сръчните й пръсти я разкопчават.

— Изглеждаш чудесно. — Приближи се към нея. — Отпочинала и разхубавена. — Повдигна ръка към къдриците, падащи върху раменете й. — Секси. Преживях доста неприятни моменти, когато Нейт подробно ми описа мястото, в което сте отишли. Представях си, че ще се върнеш тук с гримирано лице и прическа като на онези манекенки от Ню Йорк, които се опитват да приличат на момчета. Как мислиш, защо го правят?

— Не знам.

— Как успяха да ти накъдрят косата?

— Тези хора могат да направят чудеса, ако им платиш достатъчно. — Почувства се малко неловко. — Защо си дошъл, Бен? За да си приказваме за козметични процедури?

— Хмм… — Колко приятно бе да си играе отново с косата й, с тези буйни къдрици, но меки като коприна. — Косата ти ми харесва. Навява ми някои мисли.

Уила отлично разбра какво си представя той и отстъпи крачка назад.

— Най-обикновени къдрици.

— Харесваш ми с къдрава коса. Харесвам те и с права коса, а също и когато е на плитка.

— Какво си намислил?

— Нима забравяш толкова лесно? — Младият мъж я прегърна, доволен, че тя не протестира. — Не мислех, че само за няколко дни ще забравиш докъде бяхме стигнали последния път. Не се дърпай, Уила — меко рече той, когато тя вдигна ръце, за да го отблъсне. — Искам само да те целуна.

— Ами ако аз не искам?

— Тогава само ми кажи: „Махни си ръцете от мен, Бен Маккинън“.

— Махни…

Той й попречи да продължи. Устните му бяха зажаднели за нейните, ръцете му я стегнаха в здрава прегръдка. Сърцата им бясно затуптяха. Уила се запита дали ако целувката продължи, няма да се задушат.

— Липсваше ми — изрече го толкова тихо, докато устните му се спуснаха така бързо по шията й, че в първия миг й се стори, че сънува.

Тя му е липсвала? Нима бе възможно?

Неуморните му устни отново се заеха да обикалят гладката й шия, докато се озоваха зад ухото й, от което по гърба й полазиха тръпки.

— Ухаеш прекрасно — прошепна на ухото й.

Тя си спомни как бе похвалил променената й външност и коленете й се подкосиха. Ухаела прекрасно, беше й прошепнал той току-що. Да не би да си въобразява нещо? Или това е любовта? Но тогава ще последва… Спомни си за циничното подмятане на Тес и преглътна, засрамена от себе си.

— Спри! Почакай… — Задърпа се отчаяно, решена на всяка цена да го отблъсне от себе си.

Той се сепна и въпреки възбудата си заговори с по-примирен тон:

— Добре.

Едва сега Бен осъзна, че тя трепери, и се ядоса на себе си. Нима така трябваше да се държи един цивилизован мъж с девственица? Докъде щяха да стигнат в тази притихнала стая пред очакващото ги легло, ако тя не се беше опомнила навреме?

— Съжалявам. — Отдръпна се от нея и огледа лицето й. В очите й се четеше страх, срам и желание. Ако не беше страхът й, щеше да го приеме. — Нямах намерение да те плаша, Уила, само че за миг изгубих контрол. — Погали къдриците й. — Сигурно новата ти фризура е виновна.

Тя разбра, че Бен искрено съжалява, и остана като вцепенена, когато осъзна, че това никак не й се хареса. В очите му видя нежност. Може би това не беше истинският Бен, но бе сигурна, че в погледа му нямаше неприкрита похот, а нещо много по-възвишено. Може би това бе любовта.

— Всичко е наред. Струва ми се, че и аз забравих коя съм, макар и само за миг. Главата ми се завъртя, сякаш съм изпила две чаши уиски.

— Въпреки това с нищо не се издаде — недоволно промърмори той.

— Така ли си мислиш?

Дръзкият й отговор отново го накара да настръхне.

— Не ме предизвиквай да започна отново. Наистина дойдох при теб, за да ти съобщя, че двамата с Адам заминаваме за летните пасища. Трябва да проверим какво става там. Зак ми спомена, че северният проход още е задръстен от снежните преспи. Според него не е изключено някои заблудили се ловци да са се приютили в твоята хижа.

— Защо си мисли така?

— Един от хората му е попаднал на съмнителни следи. — Бен замислено сви рамене. — Това не ни е за пръв път, обаче реших да проверя дали може да премине някой през прохода. Двамата с Адам ще пообиколим цялата местност около прохода.

— Идвам с теб. Само след четвърт час ще бъда готова за път.

 

 

Времето бе отлично за езда. Толкова бе хубаво да е на седлото, понесена от свежия пролетен вятър, доволна, че отново е на път.

Слънцето грееше ослепително, отразено от девствения сняг, и озаряваше заскрежените дървета. Тук, във високата част на планината, пролетта винаги закъсняваше и траеше по-кратко, отколкото в низините.

— Изглеждаш много радостна — подметна Бен и заобиколи от лявата й страна. Отпусна поводите на коня си и се взря в лицето й. — Как успяха да те променят толкова в онзи лъскав курорт?

— Какво ли не правиха с мен. И всичко беше чудесно. — Усмихна му се дяволито. — Дори цялата ме намазаха с лечебна кал, от краката до шията.

— Шегуваш ли се? — Усети приятна тръпка в слабините си. — По цялото ти тяло?

— Да. Изтъркаха ме до зачервяване, намазаха ме, намачкаха ме, а после ме лъснаха както се полира масата в гостната. Случвало ли ти се е, Бен, да те масажират с кокосово масло?

— Да не ми предлагаш да го опитам?

— Само ти го казвам, в случай че не си го знаел досега. А към края на деня онзи младеж ме масажира…

— Младеж ли?! — Бен едва не тупна от седлото в снега. Острият му тон накара Чарли да настръхне. — Какъв младеж?

— Говоря ти за моя масажист.

— Ти си позволила на някакъв мъж да те разтрива…

— Разбира се. — Доволна от реакцията му, тя се обърна към Адам. Блясъкът в очите му го издаваше, че разбира каква игра беше замислила сестра му. — Лили я подложиха на специална процедура. Наричат я терапия чрез аромати. Напомня ми на позабравените ритуали на червенокожите шамани. Използват същите билки и миризми. Само че са му лепнали едно модерно наименование и с него успяват да те оберат до шушка.

— Такива са белокожите — ухили се Адам. — Винаги търсят как да измъкнат печалби от всичко, с което ни дарява природата.

— Сякаш ми взе думата от устата. Всъщност аз попитах масажистката на Лили защо…

— Масажистка ли? — прекъсна я Бен. — Лили е имала масажистка?

— Точно така. Аз я попитах защо си въобразява, че всичко това е измислено от белите хора, след като индианците са лекували така от незапомнени времена, когато в Скалистите планини още не е стъпил кракът на бял човек.

— Само че не разбрах защо на теб се е паднал мъж за масажите, а на Лили — жена?

— Защото Лили е срамежлива. Както и да е, но някои от маслата и кремовете, използвани за тези лечебни процедури, ми напомниха за билките, които баба ми вареше в кухнята си.

— Но те са ги насипали в луксозни шишенца и са ги обявили за свой патент — добави Адам.

Уила се подсмихна дяволито.

— Нищо чудно да се окажеш прав. Знаеш ли, не е зле Зак да заведе Шели там поне за един уикенд, но след като отбие бебето си. Кажи й да попита за Дерик. Ще остане доволна от уменията му като масажист.

Брат й се изкашля в шепата си, после пришпори коня си и изскочи напред. Чарли побърза да го последва.

— Значи ти си се оставила чисто гола в ръцете на този тип… Дерик?

— Та той е професионалист. — Отметна къдриците си. — Реших да посещавам редовно салоните за масажи. От тях се усещам… като новородена.

— Да, обзалагам се — кисело промърмори Бен. — Но настоявам да ми отговориш на един въпрос.

— Какво те вълнува?

— Да не се опитваш да ме изкараш от кожата ми?

— Може би.

— Защото си уверена, че нищо няма да ти сторя в присъствието на Адам?

— Може би.

— Помисли си добре, преди да ми отговориш. — Той се наведе с неподозирана бързина и в следващия миг устните им се сляха. Когато се отдръпна от нея и се зае да обуздава жребеца си, на устните му играеше закачлива усмивка. — Ще видиш как ще изглеждам, след като си купя и аз от кокосовото масло.

Сърцето й изтръпна при тези негови думи.

Внезапно проехтя изстрел и разтърси тишината. В този миг конят на Адам се вдигна на задните си крака и едва не го хвърли от седлото.

— Идиоти — процеди Уила през зъби. — Тези проклети градски копелета могат да…

— Наведи се! — извика Бен, дръпна я от седлото и я закри с коня си. Измъкна светкавично пушката си, скочи в снега и затъна до колене. — Тичай към дърветата и се скрий между тях!

Но Уила вече бе видяла кръвта, избила по ръкава на Адам и се затича към него, без да помисли, че в този миг е отлична мишена. Бен яростно изруга, хвърли се върху нея и я покри с тялото си тъкмо когато проехтя вторият изстрел. Младата жена се изви, за да се измъкне изпод него.

— Адам… е ранен. Пусни ме!

— Не мърдай! — Бен притисна лице към нейното. Гласът му бе леденоспокоен, а ръцете му я стегнаха като в менгеме. Чарли яростно залая, а тялото му потръпваше в ловджийска треска. Укроти се едва когато господарят му, му нареди да млъкне. Без да пуска Уила, Бен се извърна към Адам, който изпълзя до тях, притиснал ръка към тялото си. — Опасна ли е раната?

— Не знам. — Болката бе невероятно силна, сякаш някой се опитваше да изтръгне ръката от рамото му. — Май шубата пострада повече, отколкото аз. Уил, ранена ли си?

— Не, но ти кървиш.

— Всичко е наред. Уцели ме в ръката.

Тя затвори очи за миг, опитвайки се да се успокои.

— Не беше случаен изстрел. Не е заблуден куршум, изстрелян от неопитен ловец.

— Изглежда, че има пушка с оптически мерник — промърмори Бен и повдигна глава, за да огледа хълмовете. — Не виждам нищо. Предполагам, че изстрелът дойде от дерето между онези скали.

— Има чудесно прикритие. — Уила пое дълбоко дъх. — Не можем да се доберем до него.

Бен бе решил да отговори на изстрела, но разбра, че тя има право. Претърколи се настрани от нея и насочи пушката към дерето.

— Близо сме до хижата. Адам, тръгни с Уила напред, но се движете между дърветата. Аз ще ви прикривам.

— Не! Само това не! Никъде не тръгвам без теб! — Опита да се отскубне от него, ала той отново я затисна под себе си. Извъртя глава към брат й и двамата мъже се разбраха само с един поглед.

— Уила, послушай ме. Адам е ранен, от ръката му тече кръв — тихо й заговори Бен. — Трябва да го превържеш. Заведи го до хижата, Уил. Аз веднага ще ви последвам.

— Ако се налага, ще се барикадираме в хижата. — Раненият стисна зъби, за да преодолее болката. — Бен, ще те прикриваме отпред. Ако чуеш още гърмежи, веднага почни да стреляш.

Той кимна.

— Ще открия огън, когато се добера до площадката, от която взехме камъните за хижата. Това ще ви осигури необходимото време да се приберете в хижата. Стреляй веднъж във въздуха, за да разбера, че двамата сте в безопасност.

Уила разбра, че е заставена да избира между двамата мъже, тъй близки на сърцето й. Но по снега покапаха първите капки кръв и й отнеха правото на избор.

— Не се прави на глупак! — Хвана главата на Бен и го целуна жарко. — Не обичам тези, които се правят на герои.

Тя посегна към поводите на Луна и попита Адам:

— Можеш ли да се държиш на седлото?

— Да. Карай само зад дърветата, Уила. Не бива да се бавим много. — Той хвърли последен поглед към Бен и се качи с охкане на седлото. — Хайде, дий!

— Не се чува някой да отвръща на изстрелите му — извика тя, когато се скриха зад скалите. — Може би се е махнал от дерето.

Или чакаше, спотаен в убежището си, тревожно си помисли той. Но нищо не каза, когато видя, че сестра му измъкна пушката си. Уила стреля шест пъти към дерето.

— Сега е по-безопасно за Бен, нали, Адам? Ако онзи снайперист реши да го заобиколи и да го нападне откъм гърба…

— Никой не познава тази местност по-добре от Бен — припряно изрече Адам, за да успокои и нея, и себе си. Бяха го оставили сам сред снега и тази мисъл не му даваше покой. Но нямаха друг изход. — Трябва да продължим напред, Уила. Най-добре ще прикриваме Бен със стрелба от прозорците на хижата.

Тя не посмя да спори с него, защото пред ужасените й очи лицето му побеляваше все повече, а лекарства и топлина можеха да намерят само в хижата. И двамата знаеха, че за последните петдесет метра до нея нямаха и не можеха да имат прикритие. Но никой не го изрече на глас. Налагаше се да рискуват и да се втурнат с конете през оголената поляна.

Слънцето светеше немилостиво, снегът ги заслепяваше. Уила знаеше, че са много удобна мишена на този бял фон, като елен сред открита ливада. Тя яздеше с пушка в ръка, очаквайки невидимият стрелец в следващия миг да се нахвърли върху нея. Младата жена тревожно отброяваше секундите и прехапа устни, когато чу ехото от изстрела на Бен.

— Той стреля към скалите.

Пред погледа й се появи хижата. Вътре щяха да бъдат в безопасност. Първо ще превърже раната на Адам, а после ще повика помощ по радиото. Най-после щяха да имат някакъв подслон.

— Нещо не е наред — внезапно изрече Уила. — Някой е разчистил пътеката. И има следи… — Пое дълбоко дъх. — Усещам мирис на дим. Ти усещаш ли?

— Какво? — Адам поклати глава. — Не, аз… — Зави му се свят и за миг си помисли, че ще падне от коня. Вече не усещаше ръката си, дори не чувстваше болка.

— Няма нищо. Така ми се е сторило. — Уила прибра пушката и хвана поводите на коня на Адам. Не можеха да се движат бързо, защото той беше изгубил много кръв. — Вече стигнахме, Адам. Дръж се за лъка.

— Какво?

— Дръж се за лъка. Гледай към мен. — Гласът й прозвуча остро и погледът му се избистри за миг. — Дръж се.

Тя подкара Луна в галоп и подвикна на коня на брат си да ги следва. Ако Адам паднеше от седлото, преди да стигнат до хижата, трябваше да го влачи по снега.

Вместо да поеме по разчистената пътека, тя отби конете откъм южната страна на хижата, ала остана нащрек дори и когато се скриха в сянката на дървената постройка. Стрелецът би могъл да бъде навсякъде. Младата жена измъкна пушката и скочи от седлото. Нагази дълбокия сняг и с мъка стигна до Адам, който се олюляваше на коня си.

— Трябва да издържиш още малко. — Уила пое дълбоко дъх и се опита да го задържи. Топлата му кръв обагри ръцете й. — По дяволите, не мога да те нося.

— Съжалявам. По дяволите. Дай ми само секунда. — Всичко пред очите му плуваше като в мъгла, но все още можеше да мисли. Достатъчно ясно, за да знае, че няма да са в безопасност, докато не се доберат до хижата. А може би дори и тогава…

— Влез вътре. Стреляй във въздуха, за да дадеш знак на Бен, че сме стигнали до хижата. Аз ще взема седлото.

— По дяволите седлото! — Уила го прегърна през кръста и го повлече към вратата.

Не би трябвало да е толкова топло, каза си тя, когато влязоха вътре. Положи Адам върху леглото и погледна към камината. Видя само пепел и обгорели пънове, но огънят беше загасен наскоро.

— Не ставай. Почакай малко. — Върна се до вратата и стреля три пъти във въздуха, за да предупреди Бен, сетне затвори вратата и се върна при брат си. — Той скоро ще дойде — каза Уила и мислено се помоли дано да е права. — Трябва да свалим шубата ти.

Освен това трябваше да спре кръвта, да запали огъня, да почисти раната, да се обади по радиото в ранчото. А сърцето й се свиваше от тревога за Бен.

— Май не ти помогнах много — рече Адам.

— Следващия път, когато улучат мен, ти ще бъдеш по-силният. — Видя напоения с кръв ръкав на ризата му и попита: — Боли ли те? Много ли те боли?

— Нищо не усещам. — Той огледа раната. — Мисля, че куршумът е минал през ръката. Може би не е толкова зле. Ако не беше толкова студено, може би щеше да кърви повече.

— Първо ще те превържа, за да спра кървенето. Ще запаля огън, а после ще почистя раната.

— Провери прозорците. И зареди пушката.

— Не се тревожи. — Ловко стегна раната с кърпата си. — Лягай, преди да си припаднал. Лицето ти е бледо като платно.

Хвърли едно одеяло върху него и погледна към сандъка с дърва. Беше почти празен. Сърцето й глухо заби. С треперещи ръце взе няколко цепеници и ги запали.

Аптечката за първа помощ бе в шкафа над мивката. Сложи я върху плота и отвори капака, за да провери дали вътре има всичко. Наведе се, за да потърси кърпи в шкафа под мивката, и отмести препаратите за чистене.

Стомахът й се преобърна. Панерът за кърпите беше на обичайното си място. Бе пълен с парцали и вкоравени кърпи. Ръждивите петна по тях бяха от кръв. Стара, засъхнала кръв, помисли си Уила, докато предпазливо ги разгръщаше. Прекалено много кръв, за да е резултат от порязване.

Толкова много кръв не може да означава нищо друго, освен смърт.

— Уил? — Брат й се опита да се надигне. — Какво има?

— Нищо. — Тя бързо затвори шкафа. — Някаква мишка ме изплаши. Не мога да намеря бинтове. — Опита се да прикрие ужаса си. — Ще използвам твоята риза.

Постави легена и аптечката пред леглото и отиде в банята за чисти кърпи. Намери само една. Притисна лице до влажната стена.

Когато се върна, Адам бе станал и олюлявайки се, се опитваше да стигне до прозореца.

— Какво правиш, по дяволите? — извика тя и го поведе към леглото.

— Не можем да си позволим да оставим прозорците неохранявани. Уил, трябва да се обадим в ранчото. — Сякаш в ушите му забучаха стотици звънци и той тръсна глава, за да ги заглуши. — Трябва да ги предупредим. Той може да тръгне към тях.

— Всички в ранчото са добре. — Уила свали превръзката и се зае да почиства раната. — Веднага щом свърша с раната, ще се обадя в ранчото. Недей да спориш с мен. — Гласът й леко потрепери. — Знаеш, че не понасям вида на кръвта, а това е първата огнестрелна рана, която превързвам.

— Справяш се чудесно. Ох! — изстена през зъби Адам. — Вече усещам ръката си.

— Предполагам, че това е добър признак. Струва ми се, че куршумът е минал под рамото ти. — Отново й прилоша, но успя да потисне гаденето. — И е излязъл отзад. — От разкъсаната рана още капеше кръв. — Изгубил си доста кръв, но кървенето вече почти е спряло. Мисля, че костта не е засегната. — Захапа корковата тапа със зъби и я измъкна от бутилката със спирт. — Сега малко ще те опари.

— Забрави ли, че индианците издържат на болка? Ох, по дяволите! — извика той и очите му се насълзиха, когато спиртът обгори раната.

— Да, помня. — Уила се усмихна през сълзи. — Викай, ако те боли.

— Вече съм по-добре. — Главата му бе замаяна, гадеше му се. По тялото му изби студена пот. — Ще се оправя. Само ми дай малко време.

— Първо ще ти дам две обезболяващи таблетки. — Лицето й бе пребледняло като неговото и говореше прекалено бързо, за да не се разплаче. — Май тук няма нищо друго, освен аспирин. Адам, мисля, че почистих раната. Ще я намажа с този мехлем и ще я превържа.

— Слава Богу!

По лицата и на двамата се стичаха ручейчета пот и въздъхнаха едновременно, когато Уила привърши с превръзката. Лицата им бяха пребледнели, но Адам пръв намери сили да се усмихне.

— Струва ми се, че не се справихме зле, като се има предвид, че това е първата огнестрелна рана и за двама ни.

— Няма защо да казваш на другите, че съм плакала.

— А ти пък няма да им казваш, че съм викал.

— Значи се разбрахме. А сега легни, а пък аз… — Притисна глава до крака му. — О, Господи, Адам, къде е Бен?! Къде е Бен? Вече трябваше да е тук.

— Не се тревожи. — Погали косата й, но се извърна към вратата. — Ще дойде. Ние трябва да се обадим в ранчото, за да повикат полицаите.

— Добре. — Уила подсмръкна и вдигна глава. — Аз ще се обадя. Ти легни и почивай, за да събереш сили. — Изправи се, отиде до радиопредавателя и го включи. Не чу познатото бръмчене, сигналната лампа не светна.

— Не работи — промълви и гласът й потрепери. Огледа апарата и стомахът й се присви. — Някой е прерязал жиците, Адам. Радиото не работи.

Захвърли микрофона, прекоси стаята и грабна пушката.

— Вземи я — заповяда тя и постави пушката на коленето му. — Аз ще взема твоята.

— Какво правиш, по дяволите?!

Тя нахлупи шапката на главата си и завърза шала около врата си.

— Отивам да търся Бен.

— Ти си полудяла.

— Отивам да търся Бен и ти не можеш да ме спреш.

Той се надигна с мъка, без да откъсва очи от нея.

— О, да, мога.

Двамата се изгледаха настръхнали. В този миг отвън се чу приглушен тропот на копита. Уила се втурна към вратата, широко я отвори и изскочи навън. Краката й трепереха и тя въздъхна облекчено едва когато Бен скочи от седлото.

— По дяволите, къде беше досега? Трябваше да дойдеш веднага след нас. Ние сме тук от половин час.

— Обикалях наоколо. Открих следи, но… Хей! — успя да избегне юмрука й, насочен към лицето му, но вторият удар попадна в корема му. — За Бога, Уил, да не си полудяла! Ти… — Млъкна, когато ръцете й обвиха шията му. — Жени — промърмори и зарови лице в косата й. — Как си? — обърна се към Адам.

— Вече съм по-добре.

— Аз също. Ще отида да се погрижа за конете. Виж дали някъде тук има бутилка уиски. — Тупна Уила по задника и я побутна към вратата. — Имам нужда да пийна.