Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
chitatlka (2009)
Корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Горчиво небе

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

Избра червенокосата проститутка, защото му напомняше, макар и смътно, на онази червенокоса красавица, с която бе танцувал на сватбата на Лили. Една проститутка не бе никакво предизвикателство за мъж, като него и той едва успя да прикрие разочарованието си. Но нали беше чакал тъй дълго…

Беше изчакал търпеливо да си заминат родителите на Лили и майката на Тес. Струваше му се, че не е редно да ги подлага на излишни вълнения.

Родителите на Лили останаха в ранчото още една седмица след сватбата, а Луела — цели десет дни. Всички бяха единодушни, че тя много ще им липсва с обезоръжаващия си смях и дръзките си шеги. И онези прилепнали рокли, които така обичаше.

Тази жена бе невероятна и той се надяваше, че тя скоро пак ще се върне в ранчото. Вече беше привързан към нея, както и към всички останали. Към законните и към незаконните двойки, както обичаше да се изразява майка му. Тя винаги го разсмиваше с тези свои старомодни изрази.

Но сега шумната компания беше оредяла и всички в ранчото отново се заеха с ежедневните си дейности. Времето се задържа топло и той бе много доволен от това. Очакваше се богата реколта, макар че малко дъжд никак не би им навредил. Но Господ си знае работата, повтаряше майка му при подобни обстоятелства, а и той знаеше, че в Монтана през лятото често настъпваха тежки суши.

През целия юни дните се влачеха сухи и горещи. Поне вода имаха в изобилие благодарение на близостта до планините, пък и още се топяха последните снежни преспи от северните склонове на върховете.

Изкаран по тучните пасища, добитъкът наддаваше с всеки изминат ден. Телетата, родени тази пролет, бързо израстваха, както бе редно в благодатната за каубоите Монтана. Край пасищата се мяркаха лосове, което винаги създаваше главоболия на каубоите — проклетите пакостници събаряха оградите и можеха да внесат някакви зарази сред стадата, но в подобни случаи Уила винаги беше нащрек.

Той с интерес следеше опитите й да внася подобрения в ранчото.

Трябваше му малко време, за да се увери, че тя ще успее да се справи с ранчото Мърси, но сега, когато се бяха стопили първоначалните му съмнения, той бе готов да се закълне, че Уила ще се окаже най-подходящата личност, способна да ръководи огромното имение. За съжаление Маккинън и Торънс все още имаха право да се намесват в работите й, поне до изтичането на пробния едногодишен срок според завещанието на баща й, но тя умееше да ги слага на мястото им.

Трябваше да се грижи още и за Лили, и за Тес, но нали кръвта вода не ставаше, както казваха старите хора. Той вече свикна с тяхното присъствие в ранчото на Мърси, пък и нямаше нищо странно в това цялото семейство да се върне към корените си.

Семейството е нещо свято и трябва да бъде сплотено. Беше го научил още от люлката и бе направил всичко възможно, за да живее със своето. Мъката и гневът го бяха накарали да им причини болка. Да ги накара да страдат, както и той бе страдал. Но сега всичко щеше да се промени. Бе оставил и последния си знак върху последното жилище на стареца, който го бе карал да плаче и да се смее.

Идваше времето да започне голямата игра, но преди това можеше да се позабавлява с червенокосата проститутка.

Откри я в Боузмен — уличница, която се предлагаше само за двадесет долара. Кльощава и тъпа като телеграфен стълб, но с уста като смукач на помпа. Когато я качи при себе си в кабината на пикапа си и тя сведе глава в скута му, за да си заработи първите двадесет долара, той нежно прокара пръсти през дългите й червени коси. Унесе се в мечти за предстоящите си подвизи, отпусна глава назад и затвори очи.

— Ти си много едър там долу, каубой, като бик — рече му тя, след като приключи с работата си. — Трябваше да искам да ми платиш на сантиметър от дължината му. — Това бе комплимент, към който прибягваше след всяко духане, за да изпроси бакшиш. Естествено тя не остана разочарована, когато той се ухили самодоволно и бръкна в задния си джоб, за да измъкне портфейла си.

— Имам една излишна петдесетачка, малката. Нека да се поразходим малко.

Тя настръхна, както бе редно за всяка жена от нейната професия. Ала погледът й алчно се взря в портрета на отдавна починалия президент върху банкнотата, която той нехайно завъртя между пръстите си.

— Къде ще ходим?

— Аз съм скромно момче и големите градове винаги са ме отблъсквали. Нека да потърсим някое уединено кътче и да се порадваме на хубавото време. Да накараме ли да поскърцат ръждясалите ресори на тази стара бракма, а?

Тя се поколеба и той протегна ръка, за да увие един червен кичур около пръста си.

— Никак не си за изхвърляне, дори си хубавичка. Как каза, че ти е името?

— Сузи.

Изглеждаше безобиден, а освен това нали криеше в чантичката си малък дамски пистолет, двадесет и пети калибър. Усмихна му се и на мършавото й лице се появи хитро изражение.

— Ама трябва да си нахлузиш презерватив, каубой.

— Разбира се. — И без това никога не би посмял да си натопи оная работа в една улична курва. — В наши дни никой не е застрахован.

Намигна й и проследи как петдесетачката мигновено изчезна в скромната й винилова чантичка. Включи двигателя и подкара извън Боузмен.

Нощта беше приятна, а пътят — чист. А когато градът остана далеч зад гърба му, се чувстваше истински щастлив.

— Вече се отдалечихме достатъчно за една петдесетачка. — Очевидно тишината и безлюдният мрак я бяха изнервили.

— Знам едно местенце, съвсем наблизо. — Стисна кормилото с дясната си ръка, а с лявата затършува под седалката, развеселен от простодушната й реакция. Тя веднага се дръпна настрани и посегна към чантичката си. Измъкна предварително обработената бутилка евтино вино. — Ще му дръпнеш ли една глътчица, Сузи?

— Ами… добре, може. — Клиентите й никога не й предлагаха вино, нито пък я питаха как се казва, да не говорим, че не помнеше някой да я бе нарекъл „хубавичка“.

— Карай, още само два километра, каубой — рече тя и надигна бутилката. — Нали ни чака много работа?

— И аз, и моят палавник отдавна сме готови. Той се потупа по чатала, после протегна ръка към радиото и превключи станцията. — Знаеш ли кой пее?

Тя отпи още веднъж, закиска се и двамата затананикаха заедно с Клинт Блек.

На тегло не беше нещо особено — най-много да имаше петдесет кила. Десет минути се оказаха предостатъчни, за да подейства отровата. Добре, че успя да грабне бутилката, преди да се излее от вкочанените й пръсти. Отби надясно и спря пикапа.

Тя се бе свлякла в ъгъла на кабината, но за да няма изненади, той повдигна клепача й. Скочи на пътя, изля остатъка от виното в крайпътните храсти и запокити бутилката надалеч в мрака. Чу как стъклото се счупи и тръгна към багажника на пикапа, за да вземе въжето.

 

 

— Уила, не биваше да правиш това! — Адам укорително изгледа сестра си, докато двамата водеха конете си към тесния поток.

— Исках го, и то най-вече заради теб. — Млъкна и зачака Луна да засити жаждата си. — Както и за нея. Знам, че не съм посещавала често гроба й, но имах толкова много други задължения.

— Не е необходимо да посещаваме гроба на майка ни, за да запазим спомена за нея.

— Тъкмо в това е проблемът, нима не го разбираш? Нямам спомени за нея, освен това, което съм научила от теб.

Тръсна глава, за да отметне непокорния кичур.

— Не съм идвала често тук, защото никога не съм обичала да ходя на гробищата. Да застана край надгробната плоча и безмълвно да вперя поглед в парчето земя, без да съм запазила в сърцето си спомени… Но сега мисля по-различно от преди. Като гледах колко беше щастлива Лили заради пристигането на майка си, а също и Тес… Замислям се и за бебето, което Лили носи под сърцето си, за приемствеността между поколенията. — Отново се обърна към брат си, но този път лицето й бе по-спокойно. — За мен приемствеността се крие в тази земя, в редуването на годишните времена, в работата, която никога няма край. Когато си мисля за вчерашния или за утрешния ден, винаги имам предвид ранчото.

— Да, зная. Цялата си душа си вложила в него.

— Вярно е и винаги ще бъде така. Но напоследък се улавям, че все повече мисля за хората, а не само за работата. Преди никога не го правех. Мислех си само за теб. — Тя се приближи към него и хвана ръката му. — Защото ти винаги си бил до мен. Спомените ми от детството са свързани най-много с теб, Адам. Ти си играеше с мен, когато бях съвсем малка, ти ме научи да яздя, ти ми разказваше приказки.

— За мен ти винаги си била и ще бъдеш източник на радост.

— От теб ще стане прекрасен баща, Адам. — Стисна ръката му и хвана поводите на Луна, за да я поразходи край брега. — Мислих много и разбрах, че не само земята ще остане след нас, но и нашите деца, твоите и моите, и това е най-важното в нашия живот. Затова се чувствам задължена — на нея, защото без нея нямаше да ме има и мен, на теб, дори и на бъдещото дете, на което ще бъда леля.

— Не само ти имаш задължения.

— Да, напълно си прав — „Адам ще ме разбере“ — каза си тя. Нали винаги я бе разбирал само от половин дума? — Задължена съм обаче и на Джек Мърси. Вече стихна гневът ми към него и остана само скръбта. На него дължа живота си, както и живота на двете ми сестри и на детето, което очаквате ти и Лили. Не мога да не бъда благодарна след всичко това. И може би на него дължа много, че съм такава, каквато съм. Ако той бе по-различен, сега нямаше да съм същата Уила, която ти така добре познаваш.

— А какво ще кажеш за утрешния ден, Уила?

За нея утрешния ден все още бе свързан главно с ранчото и с нескончаемата работа в него, с редуването на сезоните, със земята, очакваща грижите й.

— Не знам.

— Защо не признаеш на Бен какво изпитваш към него?

Младата жена въздъхна смутено, нищо не можеше да остане скрито от Адам.

— Все още самата аз не съм наясно какво изпитвам към него…

— Не ти говоря за разума, а за чувствата, Уила.

Какво, по дяволите, искаше да й каже брат й? Вдигна недоумяващо вежди, подвикна на Луна и препусна в галоп след коня на Адам.

— Нека не си губим времето със загадки, Адам. Забрави ли, че съм наполовина индианка, като теб? Ако искаш да ме посъветваш, защо не…

Той внезапно вдигна ръка. Без да задава въпроси, впери поглед натам, накъдето сочеше ръката му към наклонените плочи в гробището. Усети и миризмата, отвратителната миризма на смъртта. Но това не беше необичайно в едно гробище и тъкмо поради тази причина не обичаше да посещава вечното жилище на мъртвите. Но сега разбра, преди още да е видяла, че става дума за нещо различно.

Подкараха конете съвсем бавно, после слязоха от тях, все така мълчаливо.

Гробът на баща им бе осквернен. Посланието на неизвестния осквернител беше доста вулгарно. Върху гроба бяха разхвърлени останките от разкъсан скункс[1]. Засъхналата му кръв още се виждаше по тревата. Главата беше отрязана и после поставена върху надгробната плоча на Джек Мърси.

Уила изплашено подскочи, когато Адам сложи ръка на рамото й.

— Върни се при потока, Уила. Аз ще почистя тук.

С разтреперани крака тя се върна при коня си. Ала бе обзета от гняв и желание за отмъщение.

— Той беше мой баща, моя кръв. Аз трябва да изчистя гроба му. — Разкопча чантата, закачена за седлото. — Аз трябва да го направя, Адам, аз. — Измъкна едно старо одеяло и го разкъса. Намери ръкавиците си и ги нахлузи на ръцете си. Очите й блестяха, изпълнени с решителност. — Какъвто и да е бил баща ми, каквото и да е сторил, не заслужава тази гавра.

Взе манерката си, намокри парче от одеялото и започна да мие камъка.

Не можа да изчисти засъхналата кръв, макар че търкаше упорито. Трябваше да донесе още вода и парцали. Уила приклекна до гроба и студените й ръце погалиха камъка.

— Мислех, че те обичам — прошепна тя. — След това реших, че те мразя. Ала нищо от това, което съм изпитвала, не може да се сравни с този ужас. Всичко е било заради теб. Не заради мен. Мили Боже, какво си сторил на този човек, за да го накараш да върши такива отвратителни неща?

— Ето, вземи. — Адам й помогна да се изправи и й подаде манерката.

Тя отпи жадно, за да измие отвратителния вкус от гърлото си. Върху гроба на майка й цъфтяха цветя, а гробът на баща й бе оплискан с кръв.

— Колко ли го е мразел, Адам? И защо? Кого е наранил повече от теб и от мен? Повече от Лили и Тес? Той е бил по-наранен от нас, неговите деца, които цял живот е пренебрегвал?

— Не знам. — Единствената му грижа в момента беше Уила и той я поведе към коня. — Няма смисъл повече да стоим тук. Нека те отведа у дома.

— Да — усещаше краката си като ледени висулки.

— Да вървим у дома.

Качиха се на конете и поеха на запад към „Ранчото на Мърси“. Небето над тях бе обагрено в червено като гроба на Джек.

 

 

Четвърти юли, Денят на независимостта, се отбелязваше не само с фойерверки. В този ден по традиция се провеждаха и състезания по хвърляне на ласо, обяздване на полудиви коне и езда с бикове. Повече от десетилетие каубоите от „Ранчото на Мърси“ и „Трите камъка“ се съревноваваха помежду си и с всеки от съседните имения, който пожелаеше да премери силите си с тях.

Тази година беше ред на „Ранчото на Мърси“ да бъде домакин на празненството. Бен предложи на Уила да организират състезанията в „Трите камъка“, а Нейт я посъветва тази година да минат без тях. Тя ги изслуша, но не се съгласи. Сега тя беше господарка на Мърси и бе длъжна да спази традицията.

Хората се тълпяха край оградите и окуражаваха любимците си. Изхвърлените от седлата каубои невъзмутимо ставаха и изтупваха праха от кожените си панталони. В близкото пасище се провеждаше състезание по стрелба, а в заграденото място край обора по мятане на ласо.

Дървената естрада за оркестъра бе украсена с цветовете на американското знаме. От време на време оркестърът спираше, за да обявят имената на победителите. Имаше огромни количества картофена салата, пържени пилета, бъчви с бира и кани с чай с лед.

— Май ще бъдем съперници в състезанието по стрелба — прошепна Бен и прегърна Уила през кръста.

— Бъди сигурен, че ще загубиш.

— Искаш ли да се обзаложим?

— На какво? — попита тя и предизвикателно килна каубойската си шапка.

Той я притисна към себе си и прошепна нещо на ухото й, при което тя се отдръпна изненадана и зачервена.

— Тази дързост ще ти струва скъпо, Маккинън. Досега никой не е успял да ме победи на стрелбището.

— Нима?!

— Щом желаеш да рискуваш, не мога да те спра. Но те предупреждавам, че ще загубиш. Няма ли да вземеш участие в родеото?

— След като ти покажа на какво е способен един добър стрелец от Дивия Запад.

— Добре, така да бъде. — Тя му се усмихна. — А за родеото ще заложа двадесетачка за Джим.

— Ще залагаш срещу мен? — засегна се Бен. — По дяволите, Уила.

— Наблюдавах тренировките на Джим под ръководството на Хам. — Тя бавно се отдалечи. Вече бе заложила петдесет долара за Бен Маккинън, но искаше да го подразни.

— Здравей, Уил. — Видя Били, прегърнал някаква блондинка с впити джинси. Ръката му бе превързана. — Сега е редът на Джим.

— Именно за това съм тук. — Тя се облегна на оградата. — Как си?

— О, по дяволите! — намръщи се той и разтри с ръка рамото си.

— Е, не се ядосвай — засмя се Уила и се отдръпна, за да направи място на Бен. — Млад си и те очакват още много състезания. Ти ще участваш в родеото, когато такива старци като Маккинън ще го наблюдават от инвалидните колички. Не е зле да потренираш малко при Хам.

Тя се огледа и видя надзирателя си, който се бе изправил до Джим и му даваше последни указания:

— Мисля, че ще се справиш. Ти яздиш по-добре от всеки в ранчото, като изключим Адам, а днес той няма да участва в състезанието.

— Адам има по-различен подход към конете — намеси се Уила, която се бе приближила до оградата. В този миг се чу вик, преградата се вдигна и конят и ездачът се втурнаха на арената. — Давай, Джим! — извика тя.

Той се понесе сред облак прах, вдигнал високо ръка.

След осем секунди се чу камбаната, Джим скочи от седлото, претърколи се, сетне се изправи, за да приеме възторжените овации на зрителите.

— Не беше зле — отбеляза Бен. — Аз съм следващият. — Наведе се, хвана Уила, повдигна я и я целуна. — За късмет — ухили се той и наперено се отдалечи.

— Мислиш ли, че ще победи Джим, Уил? — полюбопитства Били.

Тя си помисли, че Бен Маккинън може да победи всички ездачи в Монтана, но на глас каза:

— Ще трябва да язди като дявол.

Въпреки че блондинката, която се бе увесила на ръката му, го дръпна недоволно, той продължи да разговаря с Уила.

— Вярно ли е, че ще бъдете съперници с него в състезанието по стрелба?

— Да, вярно е.

— Ти ще го победиш, Уил. Аз и останалите момчета от ранчото сме заложили на теб.

— Е, ще се постарая да не ви разочаровам. — Забеляза как Бен се приближи към преградата. Той леко вдигна шапката си и самодоволно се ухили. Уила му се усмихна в отговор и му махна с ръка.

Когато конят му се втурна напред, сърцето й подскочи в гърдите. Той изглеждаше… толкова величествен — яздеше изправен буйния жребец, с едната ръка вдигната високо към небето, а другата вкопчена в седлото. Очите му блестяха от напрежение, а устните му бяха стиснати.

Не чу звъна на камбаната, но видя как ездачът скочи от седлото, а конят продължи да рита бясно с копита. Бен се изправи на крака. Всички наоколо крещяха като обезумели, но той гледаше само нея. Усмихна и се и й намигна.

— Самодоволно копеле — промърмори тя. Как бе позволила да се влюби до уши в този самонадеян негодник?

— Защо правят всичко това? — разнесе се зад гърба й гласът на Тес.

— За майтап. — Уила се надигна и огледа сестра си. За празника бе надминала себе си — тесните джинси и скъпите елегантни ботуши подчертаваха дългите й крака, а яркосинята риза със сребристи ивици бе в тон със снежнобялата каубойска шапка. — Изглеждаш страхотно. Здравей, Нейт. Готов ли си за надбягването?

— Тази година има голяма конкуренция, но аз не се отчайвам.

— Нейт ще участва и в състезанието кой ще изяде повече пай. — Тес се усмихна и го хвана под ръка. — Тръгнали сме да търсим Лили. Тя иска да присъства, защото е помагала при приготвянето на пайовете.

— Видях я… — Уила присви очи и се вгледа в тълпата. — Струва ми се, че двамата с Адам отидоха към площадката за детски игри. Сигурно гледат състезанието по бягане с яйце или бягане на три крака.

— Ще я намерим. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не, благодаря. Може да се присъединя по-късно. Сега имам нужда от една бира.

— Ти се тревожиш за нея — промърмори Нейт, когато двамата се скриха в тълпата.

— Не мога да не се тревожа. Помниш ли как изглеждаше в деня, когато се върна от гробището? Нищо не каза. Обикновено мога да я предизвикам да говори за всичко, но този път не успях.

— Минаха два месеца от убийството на Джеси Кук. Време е да го забравим.

— Опитвам се. — Тес поклати глава и се огледа. — Днес е дяволски весело. Тук си устройвате доста забавни партита.

— И ние двамата можем да си организираме, стига да поискаш.

— Нейт, ти ще останеш тук, а през октомври аз ще се върна в Лос Анжелис. — Сълзите опариха очите й, тя махна с ръка и смени темата. — Не мислиш ли, че Лили се е разхубавила? Бременността й се отразява много добре.

Бе напълно съгласен с нея. Те двамата също можеха да бъдат щастливи, само да успее да я убеди да не заминава.

 

 

Първите фойерверки избухнаха двадесет минути след залеза на слънцето. Небето се озари от цветно сияние, което засенчи звездите, а сетне се стопи в мрака. Облегната на рамото на Бен, Уила замечтано наблюдаваше фойерверките.

— Според мен баща ти се радва на илюминациите повече от хлапетата.

— Двамата с Хам всяка година спорят какви фойерверки да поръчат — ухили се той, загледан в ярката златиста звезда, която избухна в небето и разцъфтя в разноцветни светлини. — Винаги се карат като малки деца. Нито веднъж не разрешиха на мен или на Зак да се погрижим за фойерверките.

— Още не си дорасъл за това — промърмори тя. — Днес беше хубав ден.

— Да. — Хвана ръцете й. — Наистина много хубав.

— И не се сърдиш, че те победих в състезанието по стрелба?

Думите й малко го жегнаха, но той сви рамене. Двамата бяха с една класа по-добри от останалите стрелци и останаха сами да се състезават. Накрая Уила все пак го победи.

— Загубих само с два сантиметра.

— Няма значение. — Тя го изгледа и се ухили. — Важното е кой ще е победителят. Не отричам, че и ти си добър стрелец. — Закачливо повдигна вежди. — Но аз съм по-добра от теб.

— Днес беше по-добрата, но утре не се знае. Както и да е, загуби двадесет долара, защото заложи на Джим за родеото.

— Спечелих от петдесетте долара, които заложих на теб. — Бен смаяно я погледна и тя избухна в смях. — Да не би да ти приличам на глупачка?

— Не. — Повдигна лицето й към своето. — Приличаш на умна жена, която знае къде да вложи парите си.

— Като говорим за облози… — Въпреки шумната тълпа Уила се притисна към него и го целуна по устата. — Хайде да се приберем в спалнята и да се обзаложим кой ще издържи до сутринта.

— Ще ми позволиш да остана при теб до сутринта?

— А защо не? Днес е празник.

 

 

По-късно, когато празненството свърши, гостите се разотидоха и нощта спусна тъмното си покривало, двамата заспаха прегърнати и изтощени. Този път нейните сънища не бяха изпълнени с кръв, смърт и страх. Усещаше до себе си мускулестото му и топло тяло, силните му ръце здраво я обгръщаха. Знаеше, че той ще я закриля. Знаеше, че тази нощ няма да потръпва в плен на кошмарите.

 

 

Ала някой друг сънуваше една червенокоса проститутка и тръпнеше, възбуден от спомена. Всичко стана толкова лесно. Всяка подробност бе като жива в паметта му.

Наблюдаваше я как идва в съзнание, погледът й бе стъклен, а от гърлото й се изтръгнаха нечленоразделни звуци. Беше я закарал далеч от Боузмен, сред мрака на високите дървета.

Но този път не бяха на територията на Мърси. И повече никога нямаше да го прави в ранчото. Наказанието на Мърси бе свършило, ала не можеше да се спре да убива.

Завърза ръцете й зад гърба и запуши устата й с кърпа. Не се тревожеше, че някой ще чуе виковете й, но не искаше да рискува да го ухапе. Наряза дрехите й, но много внимателно, за да не засегне плътта й.

Докато тя бе в безсъзнание, взе парите, които й бе дал, и тези, които намери в чантата й, макар да се оказаха смешно малко. Чакаше търпеливо, докато си играеше с малкия й пистолет и гилзата с червило.

Сега вече бе будна. В очите й се четеше ужас, докато тя отчаяно се извиваше в праха и стенеше като животно, уловено в капан. Мъжът отвори капачката на червилото, което бе намерил в евтината й чанта.

— Една проститутка трябва да е изрисувана както трябва — обясни й и бавно започна да маже червилото върху зърната на гърдите й, докато те почервеняха като кървави капки. Това го възбуди и той се усмихна. — Да, сега ми харесваш. — Бузите й бяха побелели от страх и той внимателно нарисува червени кръгове и по тях. Жената заприлича на куклите с яркочервени бузи от витрините на детските магазини.

— Нима си мислеше, че можеш да ме застреляш с тази играчка, скъпа? — Насочи пистолета към сърцето й и видя ужаса в очите й. — Предполагам, че жена като теб трябва да умее да се предпазва от много неща. Вече ти казах, че ще си сложа презерватив.

Остави пистолета настрани и разкъса опаковката.

— Исках пак да ме посмучеш, Сузи. Смятам, че това е най-доброто духане, за което съм плащал. Но сега може да решиш да ме ухапеш. — Болезнено ощипа яркочервените й зърна. — Обаче няма да се стигне до там, нали?

Вече бе възбуден, но си наложи да не бърза, докато си слагаше презерватива.

— Сега ще те чукам. Не може да се изнасилва една проститутка, но след като няма да ти платя за това, можем да го наречем и така. Така че можем да приемем, че сега ще те изнасиля. — Наведе се над нея и се ухили, когато тя стисна краката си в опит да се защити. — Хайде, скъпа, не бъди срамежлива. Ще видиш, че ще ти хареса.

Рязко разтвори краката й.

— Дяволски ще ти хареса. И ще ме молиш за още. Но няма да можеш да го кажеш с този парцал, затъкнат в курвенското ти дълбоко гърло, но можеш да охкаш и стенеш под мен. Искам още сега да започнеш да охкаш. И то така страстно, сякаш повече не можеш да издържаш. Хайде!

Но тя не реагира. Тогава мъжът я удари през лицето. Не много силно, а само да й покаже кой командва.

— Хайде! — нареди той.

Тя тихо изхлипа.

— Давай по-силно. Обичам шумния секс.

Мъжът проникна силно в нея. Тя беше суха и негостоприемна като гробница, но той блъскаше така силно, че по тялото му изби пот. Очите на жената се завъртяха от болка и страх, като кобила, пришпорена до кръв.

Когато свърши, той се изтъркаля от нея. Дишаше тежко, но бе доволен.

— Беше добре. Много добре. Да, след малко ще го повторим.

Тя се сви на кълбо и стенейки се опита да изпълзи настрани. Мъжът лениво посегна към пистолета и изстреля един куршум във въздуха. Жената се вцепени.

— Стой спокойно, Сузи. Сега ще има и втори тур.

Този път я изнасили отзад, но не му беше толкова хубаво. Трябваше му повече време, за да се възбуди, и оргазмът беше кратък и незадоволителен.

— Е, не беше чак толкова зле — потупа я по задника.

Съжали, че няма да я задържи няколко дни, както бе постъпил с малката Трейси, но сега не можеше да си позволи да рискува. Пък и винаги можеше да си намери друга проститутка.

Отвори раницата си. Той лежеше там и го чакаше. Измъкна нежно ножа от кожения калъф и с възхищение огледа блестящото острие.

— Татко ми го даде. Това е единственото нещо, което някога ми е подарявал. Хубав е, нали? — Обърна я по гръб и размаха ножа пред лицето й, за да може добре да го види. Искаше тя да го види.

Усмихна се и я възседна. С усмивка на уста се зае с нея.

Сега към трофеите му щеше да се добави и червена коса. Съмняваше се, че някой ще я открие в този пущинак. Но дори и да я намерят, ще бъде трудно да я разпознаят, след като хищниците си свършат работата.

Вече не искаше да ги накара да се страхуват, не му бе нужно да узнаят. Стигаше му, че той знае.

Бележки

[1] Животно подобно на пор. — Б.пр.