Нора Робъртс
Горчиво небе (2)

Втора глава

Кабинетът на Джек Мърси бе голям като бална зала. Стените бяха облицовани с борова ламперия. От огромните прозорци се разкриваше прекрасна гледка към необятните земи на ранчото и синьото небе над Монтана.

Подът бе застлан с дебел ориенталски килим — един от колекцията му, а столовете и креслата бяха тапицирани със светлокафява кожа — любимият цвят на Джек.

По стените висяха любимите му трофеи — глави на лос, планинска коза, мечка и мъжки елен с разкошни разклонени рога. В единия ъгъл, зловещо наведена напред, сякаш като предизвикателство към посетителя, се зъбеше огромната глава на черна мечка гризли, с отворена паст и стъклени черни очи, пълни с ярост.

В една отворена кутия се виждаха изложени някои от любимите му оръжия — пушката на прапрадядо му Хенри и колтът му, пистолетът „Броунинг“, пушката „Мозберг 500“, с която Джек обичаше да стреля по патици, както и пистолетът „Магнум“, калибър 44.

Това беше типична мъжка стая, пропита с миризма на кожа, на дърво и кубински пури.

Бюрото му беше изработено по специална поръчка от лакирано дърво, с много чекмеджета, всичките с полирани месингови дръжки. Сега зад него седеше Нейт и прелистваше документите, докато изчакваше всички да се настанят.

Тес си помисли, че той изглежда съвсем не на място, също като буре с бира пред олтара в някоя църква. Каубой–адвокат, презрително сви устни тя, облякъл най-хубавия си неделен костюм. Разбира се, не можеше да отрече, че е много привлекателен. Напомняше на младия Джими Стюърт — с дългите си крака и с едри длани излъчваше невероятна сексуалност. Но тя не си падаше по едри и върлинести мъже, с ботуши и габардинени сака.

Искаше й се всичко да приключи час по-скоро и да се върне в Лос Анжелис.

Освен адвоката — каубой, в стаята присъстваше и мършавата икономка с къносаната коса, която седеше изправена на стола си, с прибрани колене, с дълга до прасеца скромна черна пола. До нея седеше Благородният дивак с невероятно красивото си лице и загадъчни очи. От него се долавяше лека миризма на коне.

А ето я и изплашената и неспокойна Лили, с преплетени пръсти и ниско наведена глава, сякаш по този начин щеше да скрие синината под окото си. Хубава и крехка, като птичка, попаднала сред лешояди.

Почувствала, че сърцето й се размеква, Тес обърна глава към Уила.

Истинска краварка, презрително сбърчи нос. Навъсена, навярно глупава и мълчалива. Поне в джинсите и пуловера изглеждаше доста по-добре, отколкото в онази провиснала рокля, която бе облякла за погребението. И понеже не я бе видяла да пророни сълза край гроба на баща си, заключи, че Уила също не питае особено топли чувства към Джек Мърси.

„Това е само бизнес — повтори си Тес. — Дано по-скоро всичко да приключи.“

Сякаш прочел мислите й, Нейт вдигна глава и погледите им се срещнаха. За миг тя се почувства неудобно, защото й се стори, че той знае какви мисли се въртят в главата й. А неодобрението му бе ясно като небето над Монтана.

— Има няколко начина, по които можем да процедираме — започна адвокатът. — Това са формалности. Мога да ви прочета завещанието на Джек дума по дума и след това да ви обясня какво, по дяволите, означава то. Или веднага да ви кажа най-важното. — Погледна към Уила. Явно за него бе най-важно нейното мнение. — Кажи какво предпочиташ?

— Карай по кратката процедура, Нейт.

— Добре. Бес, ти получаваш по хиляда долара за всяка година, която си работила за него. Това прави тридесет и четири хиляди долара.

— Тридесет и четири хиляди! — Очите й щяха да изскочат от орбитите. — Мили Боже, Нейт, какво ще правя с толкова пари?

— Ще им намериш мястото, Бес — усмихна се той. — Ако искаш да ги вложиш някъде, мога да ти помогна.

„Щом икономката получава тази тлъста сума, то аз мога да очаквам поне два пъти повече“ — каза си Тес. Тя прекрасно знаеше какво ще направи с толкова много пари.

— Адам, според брачния договор между майка ти и Джек ти получаваш или двадесет хиляди долара, или два процента от „Ранчото на Мърси“. Според мен е по-добре да притежаваш два процента, отколкото пари в брой, но ти сам ще решиш.

— Това не е достатъчно — възрази Уила толкова рязко, че Лили подскочи, а Тес учудено повдигна вежди. — Не е справедливо! Само два процента! Та Адам работи в ранчото от осемгодишна възраст. Той е…

— Уила. — Брат й се надигна от стола си и сложи ръка на рамото й. — Това е напълно достатъчно.

— По дяволите! — Гневно отблъсна ръката му. — Ние развъждаме най-добрите коне в целия щат. А това е изцяло дело на Адам. Конете трябва да бъдат негови, както и къщата, в която живее. Трябва да получи земя и пари, за да може да я обработва.

— Уила, моля те, престани! — Отново протегна ръка към нея. — Нашата майка би имала право да поставя условия. А ние с теб сега получаваме това, което той е решил да ни остави.

Тя се подчини единствено заради присъствието на хора, които до вчера й бяха напълно непознати. Ако не бяха те, щеше да застави Нейт да приключат много по-бързо с тези досадни формалности.

— Съжалявам. — Отпусна ръце. — Карай нататък, Нейт.

— Ранчото и всички земи към него — продължи той, — както и добитъкът, инвентарът, превозните средства, правата върху дърводобива… — Спря се и пое дъх, за да се подготви за незавидната роля на съкрушител на човешките надежди. — Ранчото на Мърси трябва да продължи да се експлоатира, както досега, да се плащат всички сметки, заплати, а печалбите да се влагат в банката или да се реинвестират. Ти, Уила, си определена за изпълнител на тази клауза от завещанието при надзор от попечители за период от една година.

— Почакай! — Тя недоумяващо вдигна ръка. — Той е поискал ти да надзираваш ранчото за една година, така ли?

— Да, и то при определени условия. Ако тези условия се спазват в продължение на една година, считано не по-късно от две седмици след днешна дата, ранчото и всичкото движимо и недвижимо имущество към него ще стане собственост само и единствено на лицата, облагодетелствани в завещанието.

— Какви са тези условия? — нетърпеливо попита Уила. — И кои са тези облагодетелствани лица? Какво, по дяволите, става тук, Нейт?

— Той е оставил на всяка от трите си дъщери по една трета от ранчото. — Видя как лицето на Уила пребледня като платно и мислено прокле Джек Мърси, преди да продължи по-нататък. — Но за да получите наследството, и трите трябва да живеете в ранчото, да не оставяте имотите без надзор за повече от една седмица в течение на една календарна година. Към края на този изпитателен период, ако са изпълнени изискванията на завещанието, всяка от вас ще притежава по една трета от ранчото. Този дял не може да бъде продаван или прехвърлян на друго лице, освен на някоя от вас трите, за период от десет години.

— Почакай малко. — Тес остави чашата си. — Нима искаш да кажеш, че аз получавам една трета от ранчо за крави и друг добитък някъде си в Монтана, но за да получа моя дял, съм задължена да живея в него? В този пущинак? И да загубя цяла година от живота си? Това няма да го бъде! — Тя се надигна и грациозно прибра дългите си крака. — Не ти искам ранчото, малката — обърна се към Уила. — Сигурна съм, че ще се зарадваш от сърце на всяка окаляна крава, на всеки декар. Но мен това не ме устройва. Дай ми частта в пари и аз завинаги ще се отстраня от пътя ти.

— Извинете ме, госпожице Мърси. — Нейт я изгледа сърдито. „Луда е за двама, помисли си той, но е достатъчно хитра, за да го прикрива досега.“ — Ще го бъде, защото неговите желания са описани много точно и подробно. Ако не приемете условията му, цялото ранчо ще бъде дарено на Службата за опазване на околната среда.

— Дарено? — Уила притисна пръсти до слепоочията си. Изпита болка, примесена с гняв, обида и ужас, и сякаш някаква костелива ръка се вкопчи в стомаха й.

Можеше да разбере защо баща й бе поставил условието за десетгодишна забрана върху продажбата на ранчото. Искаше да запази земята от данъчните власти, тъй като съществуваше голяма разлика между данъчната оценка и пазарната цена. Джек винаги бе ненавиждал правителството и не искаше да дава дори цент на данъчните власти. Но пред заплахата да го вкарат в затвора и да му отнемат имота с неохота плащаше известна сума на онези, които наричаше „скапани задници“.

— И ако не изпълним желанието му — продължи тя, опитвайки се да запази самообладание, — ще загубим ранчото? И цялата земя, която е принадлежала на фамилията Мърси повече от сто години? Ако тези двете не направят това, което е написано в тези хартии? Ако аз не го направя?

Нейт пое дълбоко въздух.

— Съжалявам, Уила! Не може да се направи нищо! Това е последната му воля. Ако някоя от вас трите не изпълни условията по завещанието, ранчото ще ви бъде отнето и всяка ще получи по сто долара. Това е.

— Сто долара? — Това бе толкова абсурдно, че Тес избухна в смях. — Този кучи син!

— Млъквай! — Гласът на Уила изплющя, като камшик. — Затваряй си устата, по дяволите! — Тя се изправи. — Можем ли да се борим, Нейт? Имаме ли някакъв шанс?

— Ако искаш професионалното ми мнение, отговорът е не. Ще отнеме години и ще струва много пари, а накрая може да загубите.

— Аз ще остана. — Лили се опитваше да диша спокойно. Щеше да има дом, спокойствие, сигурност. — Съжалявам! — Изправи се, когато Уила рязко се извърна към нея. — Не е честно спрямо теб. Не знам защо е направил това, но аз ще остана. Когато годината изтече, аз ще ти продам моята част за толкова, колкото сметнеш, че е правилно и честно. Тук е много красиво — добави и се опита да се усмихне под втренчения й поглед. — Всички тук знаем, че ранчото е твое. В края на краищата… отнася се само за една година.

— Всичко това е много мило — обади се Тес, — но проклета да съм, ако остана за една година тук. Утре сутринта се връщам в Лос Анжелис.

Уила замислено я изгледа. Колкото и да й се искаше и двете да се махнат, много повече държеше на ранчото.

— Нейт, а какво ще стане, ако една от нас внезапно умре?

— Много забавно. — Тес взе чашата си с коняк. — Това някакъв вид местен хумор ли е?

— Ако една от вас внезапно умре в течение на тази година, останалите две ще си поделят ранчото при същите условия.

— И какво смяташ да направиш? Да ме убиеш, докато спя? И да ме заровиш в прерията? — Тес почука с пръст по чашата си. — Не можеш да ме заплашваш по този начин и да искаш да остана тук.

„Може би аз не мога да те накарам — помисли си Уила, — но парите ще го сторят.“

— Не те искам тук. Не ви искам и двете, но ще направя всичко възможно, за да запазя ранчото. Може би мис Холивуд ще се заинтересува за каква сума става дума, Нейт.

— В момента на пазара цената на имението, включваща сградите и земите, без добитъка и конете, е… между осемнадесет и двадесет милиона долара.

Тес едва не се задави с коняка.

— Исусе Христе!

— Е, аз мисля, че това решава всичко — промърмори презрително Уила. — Кога за последен път си получавала шест милиона долара за една година, сестричке?

— Може ли чаша вода? — едва успя да прошепне Лили.

Уила се извърна към нея:

— По-добре седни на стола, преди да си припаднала. — Закрачи из стаята. — Все пак ще те помоля да прочетеш завещанието дума по дума, Нейт, за да мога да събера мислите си. — Отиде до масичката с напитките и направи нещо, което никога не би се осмелила, докато баща й беше жив. Взе гарафата с уиски, наля си и бавно отпи. Почувства как алкохолът се плъзна по гърлото й и по тялото й се разля приятна топлина. Слушаше Нейт и се опитваше да не мисли за годините, през които толкова отчаяно се бе борила да спечели уважението и доверието на баща си. И накрая той я бе приравнил с другите си две дъщери, които дори не бе познавал. Защото никоя от тях не е имала значение за него, горчиво си каза Уила.

Името, което Нейт смотолеви, накара ушите й да се зачервят.

— Задръж малко. По дяволите, повтори отново! Да не би да спомена името на Бен Маккинън?

Той смутено се изкашля. Искаше му се поне това да можеше да й спести. Твърде й се бе насъбрало през този ден.

— Баща ти е определил мен и Бен за изпълнители на завещанието.

— И онзи лешояд ще ми диша във врата в продължение на една проклета година?

— Недей да ругаеш в тази къща, Уил — смъмри я Бес.

— Ще ругая в проклетата къща, когато си поискам! Защо, по дяволите, е определил Бен Маккинън?

— Баща ти се е ръководил от съображението, че ранчото „Трите камъка“ е второто по големина след вашето. Искал е да бъде човек, който познава работата и разбира как се управлява ранчо. — „Маккинън може да бъде коварен като змия — припомни си Нейт думите на Джек. — А освен това и пет пари не дава за някоя проклета женска.“ — Никой от нас двамата няма да ти диша във врата — успокои я. — Ние също имаме задължения и имот, за който трябва да се грижим. Това е просто една малка подробност.

— Глупости. — Уила се опита да обуздае гнева си. — Знае ли Маккинън за завещанието? Не го видях на погребението.

— Имаше работа в Боузмен. Ще се върне тази вечер или утре. Но знае за последната воля на Джек.

— И сигурно много се е забавлявал, нали?

Едва не се задави от смях, припомни си Нейт, но каза:

— Това не е шега, Уил, а работа. При това не е за постоянно. Просто ще трябва да изтърпиш една година. Това е, което всеки от нас трябва да направи.

— Аз ще се справя, но само Бог знае, дали тези двете ще успеят. — Погледна критично сестрите си и поклати глава. — Защо трепериш? — обърна се към Лили. — Очакват те няколко милиона долара, няма да те горят на клада. За Бога, изпий това! — Пъхна чашата с уиски в ръката й.

— Престани да се заяждаш с нея. — Тес се приближи и инстинктивно застана пред Лили, за да я защити.

— Не се заяждам с нея, а ти по-добре се разкарай.

— Ще ти се наложи да ме гледаш цяла година. Не е зле да свикнеш с тази мисъл.

— Тогава по-добре да научиш нещо повече за ранчото. Щом смяташ да оставаш, да не мислиш, че ще се мотаеш наоколо без работа? Размърдай си малкия закръглен задник.

При определението „малък закръглен задник“ ноздрите на Тес възмутено се разшириха. Спазваше постоянна диета и непрекъснато посещаваше гимнастическия салон. По тялото й нямаше грам излишна тлъстина и тя се гордееше с фигурата си.

— Запомни, кльощава и плоска кучко, че ако си замина, ти губиш всичко. Всичко! И ако си мислиш, че ще приемам заповеди от някоя проста краварка с птича физиономия, значи си много по-глупава, отколкото изглеждаш!

— Ще правиш това, което ти наредя — ледено изрече Уила, — ако не искаш вместо в удобно легло в къщата, да спиш в продължение на една година в някоя от бараките.

— Имам точно толкова право да живея в къщата, колкото и ти. А може би дори повече, тъй като майка ми е първата съпруга на Джек Мърси.

— Това само те прави по-възрастна — върна й го тя и изпита удоволствие, като видя, че ударът й попадна право в целта. — А твоята майка не е била нищо друго, освен русокоса шоугърла с големи цици, без капка мозък в главата.

Отвори уста, за да й отговори, но в този миг Лили избухна в сълзи.

— Сега доволна ли си? — Тес свирепо изгледа Уила.

— Престанете. — Уморен от словесната престрелка, Адам предупредително ги изгледа. — И двете би трябвало да се засрамите! — после мило изрече на Лили:

— Струва ми се, че се нуждаеш от свеж въздух. И от малко храна. Ще се почувстваш по-добре.

— Изведи я на разходка — обади се Бес и също стана. Главата я болеше, сякаш стотици чукове я удряха отвътре. — Ще отида да приготвя вечерята. Срамувам се от вас — обърна се към Тес и Уила. — Познавах майките ви. И двете се държаха много достойно. — После любезно каза на Нейт — Ще се радваме, ако останеш за вечеря, Нейт.

— Благодаря ти, Бес, но… — Чувстваше се зле и му беше мъчно за Уила и останалите. — Трябва да се прибера у дома. — Събра пръснатите документи и хвърли загрижен поглед към двете жени, които още стояха една срещу друга и свирепо се гледаха. — Ще оставя по три копия от всеки документ. Ако имаш някакви въпроси, знаеш къде да ме намериш. Ако не се обадиш до няколко дни, аз ще те потърся и ще… поговорим. — Взе шапката и сакото си и напусна бойното поле.

Уила пое дълбоко дъх и заговори:

— По цял ден се трепя за това ранчо, и то откакто се помня. Знам, че пукната пара не даваш за него. Но аз няма да загубя това, което ми принадлежи, тъй като ти няма да си тръгнеш и да зарежеш толкова пари, колкото не си и сънувала. Така че сме наравно.

Тес кимна, седна на облегалката на стола и кръстоса крака.

— Значи трябва да се разберем за условията, при които ще живеем заедно през тази една година. Не ми е лесно да зарежа дома си, приятелите си и начина си на живот за една година. Но си права, няма да се откажа от това, което ми се полага.

— Полага ти се друг път!

Тес леко наклони глава.

— Независимо от това, дали някоя от нас го харесва, в което дълбоко се съмнявам, но аз съм също толкова негова дъщеря, колкото си и ти. Не съм израсла в тази къща, защото той ни е изгонил двете с майка ми. Това е факт и макар че съм тук само от вчера, аз съм му благодарна за това. Ала ще понеса търпеливо една година да живея тук.

Уила замислено отпи от уискито, което Лили не бе докоснала. Амбицията и алчността бяха огромни движещи сили. Тя също щеше да изтърпи тази година.

— А след като свърши годината?

— Можеш да ми платиш моята част. Или пък да изплащаш печалбата от моя дял в Лос Анжелис, където ще бъда, когато тази година свърши.

Сестра й отново отпи от уискито и внимателно я изгледа.

— Можеш ли да яздиш?

— Да яздя какво?

— Ами сигурно не става дума за кокошка или петел.

— О, разпознавам добрия петел, когато го видя — провлачено изрече Тес и се сепна, когато Уила се разсмя.

— Хората, които живеят тук, работят, за да си заслужат хляба. Имам достатъчно работа, за да мисля и за теб, така че ще изпълняваш това, което Бес ти каже.

— Да не би да очакваш да приемам заповеди от една икономка?

Очите на Уила студено блеснаха.

— Ще приемаш заповеди от жената, която ще приготвя храната ти, ще пере дрехите ти и ще чисти къщата, в която живееш. И ако се опиташ да се отнасяш към нея като към слугиня, ще изхвърчиш начаса. Обещавам ти го! Тук не ти е Лос Анжелис, мис Холивуд. Тук всеки си тежи на мястото.

— Случайно и аз работя и имам доста добра кариера.

— Да, пишеш сценарии за филми. — Вероятно имаше и по-безполезни дейности от тази, но тя не се интересуваше от това. — Денят има двадесет и четири часа и скоро ще разбереш, че минават много бързо. — Изведнъж се почувства уморена и унило се загледа през прозореца. — По дяволите, какво да правя с това малко нещастно създание?

— Прилича на прекършено цвете — измърмори Тес.

Изненадана от състраданието в гласа й, Уила се извърна и сви рамене.

— Каза ли ти нещо за синината под окото си?

— Не съм говорила с нея повече, отколкото ти. — Тес се опита да отпъди чувството на вина, което изпита. — Днешното едва ли може да се нарече мила семейна среща.

— Тя ще разкаже на Адам. Рано или късно всички споделят мъките си с него. Мисля, че засега е по-добре да оставим наранената и уплашена Лили на неговите грижи.

— Чудесно. Утре сутринта заминавам за Лос Анжелис да си събера багажа.

— Някой от работниците ще те откара до летището.

И без да й обръща повече внимание, Уила отново се извърна към прозореца.

— А, и още нещо, Холивуд. За твое добро е. Послушай съвета ми и си купи по-дебело долно бельо. Ще ти потрябва.

 

 

Здрачаваше се, когато Уила се метна на коня. Слънцето залязваше зад високите хълмове и последните му лъчи обагряха небето в пурпурночервено. Кобилата нетърпеливо танцуваше под нея.

— Добре, Луна, хайде да препуснем. — Дръпна юздата и двете се понесоха далеч от светлините на ранчото към откритите земи край реката.

Дълго язди покрай брега. Слънцето отдавна бе залязло и звездите блестяха в небето. Чуваха се само бълбукането на водата и тропотът на копитата на добитъка, който още пасеше. От време на време долиташе нежната песен на козодоя. Уила бе стигнала до оградата и в далечината се виждаха светлините на съседното ранчо. Там се простираха земите на Маккинън.

Кобилата изправи глава и изпръхтя, когато тя дръпна юздата.

— Няма да яздим по-нататък, нали? — нежно й прошепна младата жена.

Гневът все още не я напускаше. Искаше да се освободи от обидата и яда. Тези чувства нямаше да й помогнат да понесе следващите няколко часа. Сълзите също нямаше да й помогнат. Джек Мърси я бе научил да не плаче.

Бен Маккинън, помисли си Уила и усети как гневът й отново се надига. С него нещата бяха съвсем различни. Не се съмняваше, че той ще се наслаждава на всяка минута, която прекарва в ранчото й, ще си пъха носа навсякъде и тя ще трябва да се примирява. Но тя няма да го улесни и ще се постарае да вгорчи живота му.

О, отлично знаеше каква е била целта на Джек Мърси. Кръвта й отново закипя, кожата й настръхна и тя се втренчи в далечните светлини на „Трите камъка“.

Маккинън и Мърси си съперничеха от поколения. Няколко години след като сиуксите се бяха разправили с генерал Къстър^[1] край Лонг Бигхорн, двама мъже, които дошли от Тексас и дотогава се препитавали с лов, купили евтино добитък и се заселили в Монтана като партньори. Ала скоро съдружието им се разпаднало, всеки от тях си взел своя земя, свое стадо и си построил свое ранчо.

Така се появили „Ранчото на Мърси“ и ранчото „Трите камъка“. И двете били богати, преуспяващи и непрекъснато се конкурирали.

Джек Мърси винаги бе ламтял за земята на „Трите камъка“. Земя, която не можеше нито да купи, нито да открадне. Но имаше друг начин двете имения да се слеят. Ако „Ранчото на Мърси“ и „Трите камъка“ се обединяха, щеше да се получи най–голямото и може би най-богатото ранчо в целия Запад.

Всичко, което трябваше да направи Джек, бе да продаде дъщеря си. Иначе каква полза от нея? Да я продаде, сякаш бе крава за разплод. Да я вкара при бика, а останалото беше работа на природата.

Тъй като нямаше син, той бе взел най-доброто решение най-безсрамно предлагаше дъщеря си на Бен Маккинън. И всички щяха да го разберат! — помисли си Уила и отпусна юздите. Докато бе жив, Джек не бе успял да ги събере, но сега от гроба може би щеше да успее. И ако дъщерята, която бе живяла с него и която бе работила наравно с него, не се окажеше достатъчно съблазнителна примамка, оставаха му още две.

— Дяволите да те вземат, татко. — С треперещи пръсти бутна шапката си назад. — Ранчото е мое и ще остане мое. Проклета да съм, ако стана любовница на Бен Маккинън или който и да било друг.

В този миг блеснаха фарове на кола и тя ласкаво потупа кобилата, за да я успокои. Не можеше да различи колата, но когато светлините се насочиха към „Трите камъка“, Уила леко се усмихна и промърмори:

— Връщаш се от Боузмен, а, Бен?

В далечината се чу проточеният вой на койот. Младата жена отново се усмихна. Всички хора бяха като койотите. Независимо колко са приятни и мили, всички до един са хищници. Но тя нямаше да им позволи да заграбят земята й. Обърна кобилата и препусна към дома.