Фьодор Гладков
Цимент (7)

1
Другарят Жук, дето размахва юмруци

Дворецът на труда, подобен на двуетажна тухлена казарма, се издигаше на крайбрежната улица, недалеч от дългия ажурен пристан, чиито черни пилони се губеха далеко в залива. От двете страни на фасадата му се бе плъзнала начупената лента на бетонна стена, която отделяше крайбрежната улица от железопътния район. През дупките и разкъртените места в стената се виждаше как се точат и разклоняват железните жили на ръждясали и лъскави релси. Един след друг чак до гарата се нижеха навесите на складове за жито, а далеч, почти в подножието на планината, като някакви древни кули стърчаха обраслите с мъх цилиндри на елеватора. Самият той се издигаше под възвишението като гигантски храм.

По улицата край стената трополяха каруци; сивите правоъгълници на пристаните с огромни като циклопски очи халки за закрепване на океанските кораби, с острия блясък на релсите между купищата изпотрошени вагони, с пустинните си носове и вълноломи деляха залива на цели каменни райони. А сред пролетната мараня в далечината пристанището трептеше с пъстроцветни светлини и белите платна на рибарските лодки се стрелкаха като чайки. Във водата премятаха широките си гърбове делфини, кефали проблясваха на слънцето като сребърни.

… Осиротели пристанища, пусто море… В чии ли води и край кои ли страни кръстосват пленените кораби?…

Някога пред портала на Двореца на труда с високата пирамида от стъпала имаше градинка с цветя и растяха кестени. Но сега цветя вече няма, оградата разрушена, а кестените изсечени за огън.

Високо над покрива върху развяващото се червено знаме като бели маргаритки се мяркаха и изчезваха буквите РСФСР.

Глеб влезе в коридора. В заседателната зала насреща се виждаха знамена и плакати. Първият коридор се пресичаше от друг — тъмен и прашен. Вдясно беше окръжният комитет на партията, а вляво — съветът на профсъюзите.

От тютюневия дим въздухът беше сивкав и мръсен. Мръсни бяха и стените, целите в петна, с олющена мазилка. Навсякъде се въртяха работници с гладни лица, зли и покорни, а между тях сновяха някакви улисани хора.

И в далечните, и в съседните стаи кънтяха гласове и смях, чаткаха пишещи машини, щракаха затвори на пушки — сигурно от стаята на отряда със специално назначение.

Глеб тръгна по коридора вдясно.

До стъклената врата в окръжния комитет стояха двама души. Главите им се открояваха ясно върху матовите квадрати на стъклата. Единият беше плешив, с турски нос. Горната му устна — възкъса, устата — полуотворена в усмивка. Другият — чипонос, с ниско чело и тлъста брадичка.

— Срам и позор, драги другари!… Срам, позор и резил!…

Тези изобличителни думи бяха на чипоносия.

— Станали сте чиновници… бюрократи…

— Грешите, другарю Жук. Не е това най-важното… съвсем не това… Враговете ни са много, другарю Жук. Нужен е безпощаден терор, иначе републиката ще се окаже между живота и смъртта. Ето за какво трябва да се мисли. Аз ви разбирам, другарю Жук, но съветската власт трябва да има здрав, проверен апарат… макар и бюрократичен… но да работи надеждно.

— И ти натам дърпаш… Всички натам… А къде да върви работническата класа? Ех, Серьожа, другарю мой!… Сърцето ме боли…

— Сега е нужно само едно, другарю Жук: работа сред масите. Работа, работа и работа… Масите трябва незабавно да навлязат и да запълнят целия служебен апарат на републиката чак догоре. Крилатата фраза на другаря Ленин за готвачката трябва да стане непоклатим факт от живота. Това е то… И вие грешите…

— Ех ти, Серьожа!… Уж си предан комунист, а си сляп. На работническата класа й трябва повечко сърце, а пък враговете — те да вървят по дяволите: трепали сме ги и ще ги трепем.

В чипоносия изобличител Глеб позна отдавнашния си приятел, стругаря Жук от завода „Корабна стомана“. Значи, той и сега протестира и се оплаква както преди три години.

Глеб се приближи до него и го тупна по рамото:

— Здравей, приятелю!… Караш се, а? Изобличаваш?… Както едно време, нали?… Кога ще престанеш да намираш кусури? Трябва да се командува, а ти хленчиш, чипоноско.

От смайване Жук облещи очи. Шумно си пое дъх и издиша.

— Другарю мой!… Глеб!… Калпазанино!… Боецо!… Майчице моя!…

И се спусна да прегръща Глеб.

— Че как така, а?… Друже!… Ами че сега ний с теб на всичките ще им разгоним фамилията… Ще ги сложим на мястото им… Кой вятър те довя, а? Серьожа, ето ти най-верният ми приятел… и в труд, и в бой…

Глеб и Сергей докоснаха ръце, сплетоха пръсти някак предпазливо, като чужди. И в пръстите на Сергей Глеб почувствува мекост и моминска плахост.

Край плешивината на Сергей се виеха червеникави къдри, а в очите му сияеше усмивка. И не можеше да се разбере насмешлива ли е тази усмивка или срамежлива.

— Аз вече ви познавам, другарю Чумалов. Видях ви миналия път, когато идвахте да се регистрирате. В комитета вече стана дума за вас. Идвате тъкмо навреме. Идете при секретаря, другарю Чумалов. Там има заседание, но секретарят беше дал нареждане да ви извикат незабавно с телефонограма. Влезте… Казва се Жидки…

— Я по-добре го съпроводи ти, Серьожа, на теб ти е по-удобно. И аз ще дойда с вас — да видя как ще го притиснат…

— Зает съм, другарю Жук. Ей сега ще имам съвещание в агитпропа, после заседание на колегията в отдела за народно образование, после трябва да се изказвам…

— Ех, Серьожа!… Образован човек си, а пък от калугер си по-послушен и смирен…

На бюрото точно при прозореца с молив в ръка и тъмносиня мъжка риза седеше другарката Мехова, която завеждаше женотдела. Косата й под червената лента се виеше и блестеше на слънцето. Горната й устна — с мъх като момче, а веждите й преливат и искрят. Тя задържа върху Глеб погледа на големите си очи с дълги ресници и веждите й трепнаха в усмивка.

Отстрани до масата стоеше Даша и говореше енергично и звънко. На Глеб хвърли само бегъл поглед. Край нея и при стените се тълпяха жени. Слушаха доклада на Даша.

Жук се засмя и дръпна Глеб за ръкава.

— Опасно място, приятелю — женски фронт: ще те изкълват, ще те изподраскат… Пази се!…

Сергей се усмихваше стеснително.

Даша тръсна глава, престана да говори и скръсти ръце на гърдите. Чакаше да се махнат мъжете.

Другарката Мехова махна с ръка към тях и сърдито, но с усмивка заповяда:

— Минавайте, другари, не ни пречете. Продължавай, Даша.

Но после изведнъж я прекъсна:

— Другарю Чумалов, отбийте се при мен на връщане. Искам да поговоря с вас…

Глеб вдигна ръка към будьоновката си и отговори по войнишки:

— Слушам!

Даша докладваше за мрежата от детски ясли в града.