Фьодор Гладков
Цимент (4)

4
Братя мои

В тясното възтъмно коридорче на сутерена на заводското управление се тълпяха работници. Сред сивия тютюнев дим хората, също така сиви от мръсния прах на каменоломните и пътищата, бяха еднолики като вечерни сенки.

Те псуваха и се караха за дажби, за булгурения буламач от стола, за газ, за дворни места, за запалки и кози.

Вратата на заводския комитет беше отворена: и там дим, мръсотия и блъсканица. Когато Глеб си пробиваше път сред навалицата, никой не го позна, само хладно попоглеждаха будьоновката му със звездата и ордена „Червено знаме“. После тутакси забравяха за него.

Пред вратата някакъв момък с бяло боне, с корсет върху сакото и залепени на бръснатата горна устна мустачки правеше маймунджилъци. Тълпата го притискаше, но той действуваше с лакти, крещеше като жена и се кривеше циркаджийски:

— Молим, разри-шети да се приставим… Пар ве брюк рипаке!…

Льох ти, ябъл-чи-це румена, накъде се търкулна,

че попаднеш ли в ком’тета, ще ми станеш на парчета…

Зяпаха го, насърчаваха го и се кискаха.

Задъхан от кашлица, срещу момъка размахваше ръце чер, охтичав човечец: това беше шлосерът Громада. Глеб се смая — здравата е закъсал, сиромахът, през тия три години!

— Я стига си дискутирал, Митрей! Доста срамно е от твоя страна и позорно и така нанататъка…

Но Митка го прекъсна:

— Ах, другарю председател, моля извинете, моля простете, нервите си постегнете, на пъпа си ги забодете… Умирам! Загивам! Смаян съм, потресен съм!… Корсета слагам на паркета, ръкавичките на поличките, а мустачките на кривачките: подкарай ме и тръгвам с пълен ход на поход… Тпру де!…

И пак се закриви палячовски и издокаран така, тръгна към изхода, като си пробиваше път с лакти, а неколцина, увлечени от зрелището, се юрнаха след нея.

Глеб влезе в стаята и застана до стената зад работниците. На масата седеше гърбавият шлосер Лошак, все такъв чер и сякаш ръждясал като преди. Седеше отпуснато и равнодушно като глух.

— Тропнаха ви на главите ни, дембели такива проклети… Я какви вратове сте налели!… Моят никаквец само козата пощи, пък аз да се разправям с тия дебелогъзци тука…

Работниците я подбутваха изотзад и се давеха от смях.

— Тъй, тъй, лельо Авдотя!… Натискай с цял корем — задникът ще издържи…

— Я да мълчите, драки недни!… За какво са ги турнали начело тия тука началници?… Туй обувка ли е? Туй подметки ли са?

Тя замахна широко, вдигна крак и тропна калеврата си на масата. Полата й се запретна и оголи крака със сини жилки над коляното.

Лошак седеше равнодушно като глух. А Громада скочи, задъхан от гняв.

— Гражданко!… Другарко!… Ти си работническа жена… Комитетът изпълнява задачи… и така нанататъка… Ти трябва да разбираш…

— Давай, лельо Авдотя!… Отговаряй зарад всички!…

— Млък, курвари недни!… Де ги обущата, дет ми ги дадохте по наряд?… Колко траяха? Прескочих до станѝцата… и дваж-триж до стола да заема каша за свинете… и на̀, гледай им подметките…

Тя смъкна калеврата от крака си и я запокити на масата. Обувката заби зиналата си предница в гърдите на Лошак.

Той спокойно я взе и любопитно я огледа от всички страни.

— Давай, сватя, цепи нататъка. Казвай да чуем.

Громада не изтрая, скочи и размаха ръце.

— Аз не мога да търпя, другарю Лошак… Зер гражданката несъзнателно разсъждава и така нанататъка… ама туй от нейна страна е позорно и срамно…

— Трай, Громада!… Една хубава баня всякогаж е полезна… Я да си похортуваме ний с нея сега. Ха кажи ми ти, горка̀та и обидената, за какви толкоз заслуги си получила ей тия обуща?

— Ти не ме баламосвай, гърбав мошеник такъв… Заслуги — незаслуги, и аз мога да получа…

— Питам те аз тебе: за каква трудова дейност искаш да получиш мед с масло, а? Казвай де!… Давай тука и другата! Дали са ти ги по погрешка… А свинете ти реквизираме зарад кашата от стола, дет ти сама тряба да си я ядеш, ако ти е празен търбухът…

Авдотя заблъска работниците и разбуни цялата тълпа до последните редици.

— Тю, дяволи я взели!… Дръжте се, братлета, да не съборим стената…

Със същото мрачно спокойствие Лошак взе калеврата и я вдигна над масата.

— На̀, земай си я, сватя!… Строй мъжа си да я закърпи и я носи. А на приказка ела тука други път.

Авдотя грабна обувката, седна на пода и припряно взе да я нахлузва на дебелия си крак. Наоколо всички се кискаха.

Лошак се изкашля, подпря се с ръце на масата и се надигна. Дълго гледа всички с тежък поглед и пак се изкашля.

— Слушайте, приятели, и знайте, че съветската власт не си поплюва… От селяка взе жито за войната с буржуите, от буржуите взе заводите, като нашия, да речем… А пък работа няма. Дигна разни там партушини от буржуите и казва: вземайте, хора-работници, нищо да не пропада. Прави го каквото щеш… Та искам да кажа де: кат пуснем завода, тогаз ще да е друго.

После седна все така тежко и мрачно.

Глеб си проправи път до масата и изкозирува на комитетските другари.

— Здравейте, другари! Ето ме и мене… Дойдох си при струга.

Громада ахна, размаха ръце и се спусна към него.

— Лошак, приятелю, не виждаш ли? Глеб Чумалов… Нашият Глеб!… Уж убит, пък жив… Ама гледай бе, Лошак!…

Лошак погледна Глеб също така равнодушно, както гледаше работниците, които се тълпяха в комитета всеки от сутрин до вечер.

— Виждам. За нас добре дошло. Шлосерният цех загива, Глеб: там стържат запалки… проклето място!

Той с усилие измъкна дългата си тежка ръка и бавно я протегна на Глеб.

Нахълтаха работници от разни цехове, гледаха Глеб изумено и слисано, като възкръснал мъртвец, споглеждаха се, шушукаха си и един през друг стискаха и двете му ръце.

— Ето, другарю Чумалов… Ти да си ни съдник, гледай… Взехме, значи, всичко в свои ръце… Ей го на̀ тука!… Изгонихме всички господари… А пък гледай ги, мамка им мръсна… Крадат!… Един чембер мъкне, друг мед от машините задига, трети пък каишите реже… Разпоредиха се на бърза ръка…

А Глеб се вглеждаше в работниците и радостно кимаше с будьоновката.

— Тъй, тъй… дърводелци… ковачи… електричари… шлосери… братя мои!

Громада се промъкна през тълпата със стол в ръцете и любезно го сложи до Глеб.

— Дръпнете се назад, другари!… Стори място на другаря Чумалов! Това е нашият боец от Червената армия… И като е работник от нашия великолепен завод, значи, трябва всякогаж да му козируваме. Да не беше другарят Чумалов фактически пострадал… и да не беше посредством зелените^[1] минал при Червената армия и така нататъка, може и мнозина да не щяха да направят постъпки по отношение на влизането в редовете на Рекапе… Ето, другари, кой е за нас другарят Чумалов…

От тълпата работници отново един пред друг се заобаждаха гласове:

— Отървал си кожата, а, братко?… Добре, че си я отървал. Сега, значи, може да си поживееш. Ама как да си живееш бе, брате?… Спукана е тя нашата.

А Громада вече размахваше насреща им костеливите си ръце и надаваше писклив глас:

— Другари, както ние всичките, работническата класа, залягаме къмто овладяването на производството, ама срам и позор, другари, дето сме способни на паника… Ний победихме на фронтовете и ликвидирахме всичко, че сега ли няма да имаме сили за полезен труд?…

Глеб мълчеше, гледаше тифозните лица на работниците, хилавия Громада (той — малък, а името му голямо, пък и големи думи приказва), гърбавия Лошак и отново с болка почувствува, че и тук не намира топлина и оная душевна радост, за която бе мечтал през целия път. Всички бяха поразени от появата му и от възклицанията и усмивките им лъхаше хлад и отчуждение. Хората бяха сякаш опустошени и застинали за цял живот. И дори в ентусиазма на Громада имаше някакво напъване, нещо смешно пресилено, сякаш се мъчеше да се горещи повече, отколкото бе необходимо. У всички тия хора все пак имаше нещо общо и с Бринза, и с Даша. Впрочем може би просто странната среща с нея го беше разстроила?

— Да, другари… това тук не е завод, а бунище. Каква сте я вършили вие тук, а, братя?… Ний поне си мислехме, че воюваме, че се бием, а вие какво сте правили? Не можахте ли да измислите нещо по-свястно от козите и запалките?

Отзад, в тълпата, някой дрезгаво се засмя.

— Че ний ако не се бяхме развъртели из завода, пусто да остане макар, щяхме всинца да изпукаме от глад като мухи… Да не е пък златен тоя завод?

Смехът и тези прости думи поразиха Глеб: в тях имаше житейска правдивост, която можеше да смаже всеки мечтател. Може би тъкмо затова разгорещеният Громада със своя ентусиазъм изглеждаше тъй смешен и жалък сред тези гладни и загрубели хора? Но злият смях и пренебрежението към завода, към самите себе си и към работническия дълг го разяриха. Като сдържаше яда си, той огледа работниците и лицето му се наля с кръв.

— Па да сте пукнали!… Да сте пукнали, ама да сте увардили завода… Вий да не сте рушители и грабители на собствения си имот?…

— Ох-хо-хо, да знайш колко още кат теб са ни пели таквиз песнички…

Лошак равнодушно отпъждаше с ръка една муха, която искаше да кацне на челото му, и боботеше:

— Прибра се в завода — това е добре, Чумалов. Ще ти найдем работа и на тебе. Няма да си поплюваме.

Громада гледаше Глеб с пламнали очи и все се силеше да каже някакви големи, непосилни за него думи.

Глеб свали будьоновката от главата си, сложи я на масата и смутено се усмихна. Но очите му още бяха зли от вълнението.

— Пристигам си в къщи, а жената — ни капка внимание. Човек вече и жена си не може да познае. Всичкото тръгнало наопаки. Запиши ме, Лошак, за купони… за стола и за хляб…

Работниците се разшаваха и взеха да се подсмихват.

— Тъй, тъй!… Пей си я каквато щеш, ама търбухът нека да е пълен… Тъй е по нашему… На̀, оттук да я беше захванал… Кат си дошъл, брате, при нас, ще я караш по наш терк… Търбухът иска да е пълен…

Громада разпалено убеждаваше работниците:

— Другари, ами че Чумалов си е наш работник, наш човек си е… Ами че той е страдал в боевете и така нанататъка…

— Че ний какво хортуваме?… Търбухът иска да е пълен…

Глеб стана, огледа спокойно цялата тази прашна тълпа и в почти каменното му спокойствие се чувствуваше и отчаяние, и заплаха.

— Другари! Какво искате да ми докажете вие? Търбухът тука не го месете. Търбухът си е търбух, дявол го взел… Човек трябва да има акъл в главата… А вие сте си изпозагубили главите и от работници сте станали авантаджии. Аз не се предавам току-тъй. Дерете си гърлата колкото щете, дрънкайте за търбуси и прочие — аз не се докачам: не съм ви подядал я… Но мене ме е срам за това разложение сред вас. То е по-лошо от предателство. Вие не сте в ред, другари… Ето, аз дойдох… Къде дойдох? У дома си. И мислите, че ще безделнича като вас ли? Да имате да вземате. Ще се боря, додето мога. Мислехте, че съм пукнал, а? Не, драги мои, воювах и ще воювам… Партията и армията са ми заповядали: върни се в завода и се бори, за социализма, както се бореше на фронта…

Работниците объркано премигваха и пристъпваха от крак на крак.

— Ха тъй, не си поплювай, Глеб. Тъй думам аз… Право си е! А моят гърбун ще издържи… Право!…

Громада се смееше, подтичваше край масата и гореше като в треска.

… По бетонната пътечка вън вървеше тежко подпрян на бастуна си прегърбен старец със сребърна брадичка и важен господарски вид. Това е той, инженер Клайст… Той пак се появява на пътя му, като тогава, когато вилнееха белогвардейските банди. Какво ли ще е да изтича ей сега от комитета и да се сблъска с него лице с лице… Сигурно ще се изплаши до смърт…