Фьодор Гладков
Цимент (3)

3
Машините

От „Уютната колония“ до заводския комитет можеше да се отиде или по шосето покрай заводските корпуси, или по кривите пътечки из свлачищата в подножието на възвишенията, през храсталаци, купища камъни и широките площадки на някогашните кариери.

Оттук заводът се виждаше с цялата си маса от многобройни постройки: кули, арки, надлези, грамадни железобетонни и каменни здания, едни въздушно леки като гигантски сапунени мехури, а други кубически строги с простотата и архитектурната си тежест. Те се трупаха, плътно притиснати една до друга, или като монолитни блокове израстваха от възвишението на различна височина. А из планинските клисури, край разрушените, затрупани с камъни и захвърлени вагонетки въжени линии и обрасли със сиви от праха шубраци, под скали и над скали, при насипищата — тук и там, самотни и разхвърляни, се мяркаха малки къщурки като изсечени от синкав камък. Каменоломните на дъгообразни тераси се спускаха надолу към клисурите и изчезваха в буйния гъстак на младата гора. А оттатък завода морето струеше като мираж от нос до нос. От града, дето е на другата страна на залива, и от завода към пристанището се бяха опнали като тетива двата вълнолома с фарове на края. И се виждаше как към завода и пристаните необятно струят полукръговете на вълните и се разбиват при брега на снежна пяна.

Същият изглед както преди три години. Но тогава вътрешен огън разтърсваше и завода, и възвишенията. А от скрития грохот на машините и електрическия вой заводските дворци, комините и кейовете бяха като живи, в тях напираше силата на вулканично напрежение.

Глеб вървеше по пътеката, гледаше завода долу, вслушваше се в застоялата тишина на низината с цвърчащия ромон на ручейчетата и му се струваше, че и той е станал някак тежък, покрит с каменен прах.

Това ли е заводът, в който се помни от детски години, където ходеше на работа всеки ден и се връщаше по тия пътища и пътеки? И той ли — Глеб Чумалов, работникът от шлосерния цех, синеблузникът — върви сега по обраслата с трева пътека с мрачен въпрос и изумление в очите?

По-рано той не се бръснеше (мустаците му бяха засукани), саждите и железният прах не падаха от лицето му (затова изглеждаше мургав). Сега е бръснат, а скулите и носът му са сивкави и се лющят, изпръхнали от полския вятър. От него вече не лъха на дим и масло и гърбът му не е превит от работа. Сега той е само червеноармеец със зелена будьоновка, алена звезда и орден „Червено знаме“ на гърдите.

Той вървеше, гледаше завода, планинските кариери, комините, спираше се, мислеше и се ядосваше.

— На какъв хал са го докарали, проклетниците!… Малко им е и да ги разстреляш тия мръсници… Не е завод, а гробища…

Той се спусна надолу към завода на една празна площадка, черна от въглищата, покрита с пълзяща трева като плесен. Някога тук се издигаха цели пирамиди антрацит и кристалите им побляскваха като смолисти елмази. Над площадката се извисяваше отвесна скала на жълти и кафеникави пластове. Сега от нея се ронеха потоци трошляк и унищожаваха остатъците от човешкия труд. По краищата се извиваха в полукръг разклонени релси. Насреща, оттатък парапета, из дълбочината се извисяваше на сто метра в небето синкавият обелиск на един комин, а зад него се бе проснало огромното здание на електромеханичния корпус.

Заводът беше като някакъв мъртъв свят. Нордостът беше изгризал блестящите като лед стъкла, планинските потоци оголили железните ребра на бетонните стени и купчините стар, наслоен по корнизите прах отново бе станал на камък.

Край него мина пазачът Кльопка. С риза от чувал, дълга до коленете, без колан. С калеври на бос крак. И дори те като че бяха от цимент и краката стърчаха от тоя цимент.

— Ей ти… никаквецо!… Какво скиташ тука като таласъм?… Не можа да го увардиш, стари дяволе!…

Кльопка равнодушно по навик предупреди:

— Вход за външни лица строго забранен!

— Ех ти, брадльо! Сигур и ключовете си изпозагубил на това бунище!…

— За какво ми са ключове? Всичките брави ръждясаха, няма ги… Разхождай се на воля!… Из завода — кози… че и плъхове. А хора няма… Изгубиха се.

— Самият ти си стар плъх. Сврели сте се като раци из дупките си, шляете се като лентяи…

Кльопка го погледна недружелюбно и замляска с беззъбите си челюсти.

— Бабин зъб… Кози рог… Тук няма кого да бодеш…

И повлече нататък продънените си калеври.

От площадката към главния корпус на завода водеше висок надлез с каменни подпори. В бетонните стени бяха направени отвори за картечници. Заводът беше крепост на белогвардейците. Те го бяха превърнали в конюшни и бараки за военнопленници. И тези бараки по време на интервенцията бяха някакви кошмарни килии.

Вътре — паяжини, посипани с циментен прах. От далечните мрачни ъгли хлуе смрадна миризма на плесен, на застоял прах. Ето исполинската грамада на комина с откъртен капак. Въздухът с водопаден рев вие в облепената с прах тръба, мята се като космато вихрено чудовище, блъска и всмуква всичко в бучащото си гърло. По-рано чугуненият капак запушваше като с тапа тази страшна паст и коминът с бучене гълташе огнените искри от цилиндрите на въртящите се пещи. Тогава нажежените грамади на тия чудовища се въртяха сред блясъка на пламъците, а под тях хората сновяха като мравки. Дебели тръбопроводи във вид на чугунени дъги и кактуси бяха плъзнали навсякъде.

— Ах, мръсници такива!… На какъв хал… на какъв хал са го докарали, негодниците проклети!…

През дългите тунели Глеб влезе в машинното отделение. Тук под струящата небесна светлина като в храм сияеха строгите редици на машините. Подът покрит с цветни плочки в шахматен ред. И черните дизели, с позлата и сребро, стоят като древни идоли. Стоят твърдо на дълги прави редици в различните отделения, съвсем готови за работа: само го бутни — и ще се завъртят, ще заблестят с огледално лъскавия си метал. И като че ли въздухът на горещи вълни струеше срещу Глеб. Маховиците също стоят, готови да започнат полета си. Тук всичко както преди е угледно, чисто и от всеки детайл на машините лъха топлината на човешка грижа и любов. Подът все така блести с лъскавите си кахлени плочки, а прозорците не са задимени от прах: през стъклата им (а те са много) се пречупва и трепти синкаво-кехлибарена светлина. Тук упорито е продължавал да живее човек и чрез човека са живели и са тръпнели в очакване машините.

И този човек, със синя блуза и каскет, изскочи между дизелите, като триеше ръцете си с кълчища и бляскаше с бялото на очите и зъбите си. Беше човек жилав, с остър и внимателен поглед.

— О-хо, приятелю!… Ти ли си? Виж ти какъв храбър командир!… Хайде здрасти… Ама че ме зарадва, друже!…

Той бе роден тук (и баща му беше механик), бе израсъл сред машините и светът за него съществуваше само в машинния корпус. Бринза и Глеб бяха прекарали детството си заедно, заедно бяха влезли в заводските корпуси.

— Воин и чудо!… Чакай, чакай да ти се нагледам… Нахлупил шапка, стърчат само един нос и звезда…

Глеб прегърна стария си приятел.

— Бринза!… Приятелю!… Ти тук ли си още?… Ах, дявол да те вземе!… Гледай ти какво е при тебе, сякаш всички машини работят с пълна пара…

Бринза сграбчи Глеб за ръката и го помъкна към дъното на тясната пътечка между дизелите.

— Гледай, приятелю, какви дяволи… Чистички ми са като момички. Само да извика някой: „Хайде, Бринза!…“ — и цялата тая весела механика ще се завърти и ще забарабани железен марш… И на машините им трябва дисциплина като на твойта армия.

— Ами кози нямаш ли, а, Бринза? Запалки не правиш ли?

Бринза се засмя весело-злъчно.

— Охо, те тия козари ме знаят… А пък запалкаджиите ги гоня до дупка… Крадци и подлеци!… Аз за всеки случай държа винтовка… Видиш ли я? — С ръката, в която беше кълчищата, той махна към оръжието в ъгъла. — Като срещу бандити… Пиринча и медта задигат…

Глеб нежно гледаше блестящите части на машините и поглеждаше Бринза с любопитство, учудване и надежда.

— Хубава организация има при теб, приятелю — просто не ми се излиза оттук! А пък завода го не бива хич… и хората ги не бива!… Но за какъв дявол висиш ти тука, щом като заводът е празен хамбар, а работниците само скитат и гледат какво да отмъкнат?…

Бринза помрачня. И на Глеб му се стори, че изведнъж се затвори враждебно в себе си. Но Бринза развълнувано походи около дизела и каза строго:

— Заводът трябва да се пусне, Глеб. Заводът не бива да загине… Инак за какво правихме революция? За какво сме тогава ние? За какво е и тоя твой орден?

И изведнъж промълви печално и тихо, сякаш изплакваше мъката си:

— Ти не знаеш как живеят машините… не знаеш… Човек може да се побърка, като вижда и чувствува това…

Когато дизелите замлъкнаха и хората напуснаха завода и масово се отправиха към революцията, гражданската война, глада и страданията, Бринза бе останал сам сред смълчаните механични корпуси. Той живееше с живота на машините и бе също така самотен, както и тия строги блестящи механизми. И им бе останал верен докрай.

— Заводът трябва да заработи, Глеб. Има ли машини, приятелю, те не може да не работят: те, братко, работят и тогава, когато стоят… Ех, ако можеше да разбереш всичко това!… Впрочем чувствуваш ли го, или не, ти трябва да направиш всичко, за да запалиш първата искра. А на мен винаги можеш да разчиташ.

Глеб гледаше блестящите корпуси на дизелите, гледаше Бринза, вслушваше се в дълбоката тишина на стените и пустите помещения и чувствуваше, че е безпомощен, че няма думи за приятеля си: самият той бе объркан, изплашен бе от това гробище. Тук е чужд и всичко му се вижда непознато и страшно като след оня отдавнашен разгром. Какво може да каже сега на Бринза? Самият той няма дори топло домашно кътче, даже жена му го остави в момент, когато забравяш всичко, когато не ти трябва нищо друго освен свидното същество… Мигар не можеше да отложи пътуването си заради него?…