Фьодор Гладков
Цимент (35)

1
През Голгота — в Каноса^[1]

През този слънчев ден Поля отново преживя бурно вълнение както по време на изземването и през дните на борбата с бяло-зелените. Тя пак гореше от възторг и радост и на лицето й не се четеше нито тревога, нито болка, нито обърканост.

Заедно с нея в катера се качиха Жидки, Чибис, Глеб и Сергей.

Чибис вдигна ръце и изкомандува:

— Тръгваме, другари! Дръжте се здраво! Давай, моряко!

И отпусна ръка на рамото на изпоцапания матрос с кълчища в ръце и с обезобразено от белези лице.

Далеч, на рейда, сред знойните струи, като огромна скала, подала се от водата, стоеше параход. Това беше първият параход с „покаяници“.

Пристаните се ломяха на парчета сред зелените талази и като мазни потоци нефт се стичаха в бездната. Отпред, при носа, вълната се разбиваше с кристален звън. Отзад, при кърмата, зад гърба на Глеб чак над главата му се пенеше снежно и не спадаше друга вълна. Край вълноломите се премятаха един след друг два делфина — две въртящи се чугунени колела. От облите им гърбове изскачаха искри и остро режеха очите.

По крайбрежните улици и блоковете на каботажите пъстрееха огромни тълпи. Параходи не бяха идвали отдавна. Те изчезнаха заедно с белите. Хората бяха зажаднели за кораби и сега пристигането на тия параходи стана истинско събитие.

Сергей гледаше черната грамада на кораба и гризеше нокътя на малкия си пръст. Глеб го пляскаше по ръката, но той не можеше да престане.

— Това е то. През Голгота — в Каноса… Такъв е пътят на контрареволюцията…

Жидки погледна Сергей изкриво и ноздрите му се раздуха.

— Остави това, Серьожа! Това са интелигентски брътвежи. Така приказват сега само сменовеховците^[2].

А Сергей говореше на себе си, а може би и едновременно на всички:

— На тоя кораб има триста… и четиринадесет офицери… Когато в Туап се отказали да ги приемат, те казали: „Параходът няма да се върне обратно; нека ни пратят там и там. Ще слезем на брега — ако ще да ни разстрелят…“ Това е великолепно. Сега те са заредени със страшно много енергия. Тя трябва да се завладее. Да се завладее и — да се трансформира.

Жидки изгледа Сергей със страшни очи.

— А смяташ ли колко са ни взели те на нас? Колко кръв ни изпиха, колко сили ни изхабиха!… Главата да ти се замае, като си помислиш.

— Е, и какво?

Поля погледна Сергей и се засмя. Тя сияеше, пролетно радостна, а миглите и веждите й искряха на слънцето.

— Ех ти, Серьожа! Знаеш ли какво биха те направили нашите устати делегатки, ако чуеха твоята мъдрост!…

Глеб гледаше делфините. Два маховика се въртяха един след друг — мярнат се и изчезнат. Разсичат водата с острите мечове на гърбовете си. А когато изчезнат в дълбините й, водата се разстила плътно, като разтопен метал, без вълни, без пръски. Също тъй могъщо и крилато се въртяха в железния си полет и маховиците на заводските дизели и разтърсваха всичко с електрическия си заряд. Едно време в леко въздушно движение се въртяха много дизели, а сега са само два. Животът им се въплътява ей там, в кратерната планинска падина: там пълзят като костенурки две вагонетки, а по-наблизо, по права линия, на върволица една срещу друга, се разминават наредени в дълга редица много други вагонетки. А тия тук заредени с животинска кръв колела разточително отнасят в морските дълбини скъпоценна слънчева енергия…

Пристаните са вече далеко. Планината с медения отблясък на гънките си, забулена с виолетова мъгла, се полюшва като люлка — плува в морето. Катерът танцува върху вълните и корабът се издига и спуска, закрива половината небе, извисява се като огромен небостъргач. Всички — и Чибис, и Жидки, и Поля — изглеждат мънички и се открояват като в изпъкнало огледало. И той, Глеб, е малък, само сърцето му е голямо, по-голямо от самия него.

Сергей не откъсваше влажния си поглед от парахода и хапеше пръста си.

Утробата на кораба звънтеше с тътен на метал.

Горе, от борда на парахода, се бяха свесили множество пепеляви лица. Хората гледаха надолу с неподвижен поглед, махаха с хиляди ръце и виеха. Горе, зад плетеницата от въжета и винчове, се стелеше пепеляв дим. Долу, върху маслено блестящите вълни, се люшкаше и картечно трещеше малък катер с червено платно на кърмата — една страшна частица от огнената РСФСР.

Някакъв англичанин със сърмени ширити — навярно капитанът — стоеше при трапа, опираше се на парапета и безстрастно гледаше надолу, към летящия върху вълните катер.

Далечната крайбрежна улица струеше и сияеше като поле макове.

А в утробата на парахода с глух, разтърсващ екот тътнеше желязо.