Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

XIV. Посрещането на покаяниците

1
През Голгота — в Каноса[1]

 

През този слънчев ден Поля отново преживя бурно вълнение както по време на изземването и през дните на борбата с бяло-зелените. Тя пак гореше от възторг и радост и на лицето й не се четеше нито тревога, нито болка, нито обърканост.

Заедно с нея в катера се качиха Жидки, Чибис, Глеб и Сергей.

Чибис вдигна ръце и изкомандува:

— Тръгваме, другари! Дръжте се здраво! Давай, моряко!

И отпусна ръка на рамото на изпоцапания матрос с кълчища в ръце и с обезобразено от белези лице.

Далеч, на рейда, сред знойните струи, като огромна скала, подала се от водата, стоеше параход. Това беше първият параход с „покаяници“.

Пристаните се ломяха на парчета сред зелените талази и като мазни потоци нефт се стичаха в бездната. Отпред, при носа, вълната се разбиваше с кристален звън. Отзад, при кърмата, зад гърба на Глеб чак над главата му се пенеше снежно и не спадаше друга вълна. Край вълноломите се премятаха един след друг два делфина — две въртящи се чугунени колела. От облите им гърбове изскачаха искри и остро режеха очите.

По крайбрежните улици и блоковете на каботажите пъстрееха огромни тълпи. Параходи не бяха идвали отдавна. Те изчезнаха заедно с белите. Хората бяха зажаднели за кораби и сега пристигането на тия параходи стана истинско събитие.

Сергей гледаше черната грамада на кораба и гризеше нокътя на малкия си пръст. Глеб го пляскаше по ръката, но той не можеше да престане.

— Това е то. През Голгота — в Каноса… Такъв е пътят на контрареволюцията…

Жидки погледна Сергей изкриво и ноздрите му се раздуха.

— Остави това, Серьожа! Това са интелигентски брътвежи. Така приказват сега само сменовеховците[2].

А Сергей говореше на себе си, а може би и едновременно на всички:

— На тоя кораб има триста… и четиринадесет офицери… Когато в Туап се отказали да ги приемат, те казали: „Параходът няма да се върне обратно; нека ни пратят там и там. Ще слезем на брега — ако ще да ни разстрелят…“ Това е великолепно. Сега те са заредени със страшно много енергия. Тя трябва да се завладее. Да се завладее и — да се трансформира.

Жидки изгледа Сергей със страшни очи.

— А смяташ ли колко са ни взели те на нас? Колко кръв ни изпиха, колко сили ни изхабиха!… Главата да ти се замае, като си помислиш.

— Е, и какво?

Поля погледна Сергей и се засмя. Тя сияеше, пролетно радостна, а миглите и веждите й искряха на слънцето.

— Ех ти, Серьожа! Знаеш ли какво биха те направили нашите устати делегатки, ако чуеха твоята мъдрост!…

Глеб гледаше делфините. Два маховика се въртяха един след друг — мярнат се и изчезнат. Разсичат водата с острите мечове на гърбовете си. А когато изчезнат в дълбините й, водата се разстила плътно, като разтопен метал, без вълни, без пръски. Също тъй могъщо и крилато се въртяха в железния си полет и маховиците на заводските дизели и разтърсваха всичко с електрическия си заряд. Едно време в леко въздушно движение се въртяха много дизели, а сега са само два. Животът им се въплътява ей там, в кратерната планинска падина: там пълзят като костенурки две вагонетки, а по-наблизо, по права линия, на върволица една срещу друга, се разминават наредени в дълга редица много други вагонетки. А тия тук заредени с животинска кръв колела разточително отнасят в морските дълбини скъпоценна слънчева енергия…

Пристаните са вече далеко. Планината с медения отблясък на гънките си, забулена с виолетова мъгла, се полюшва като люлка — плува в морето. Катерът танцува върху вълните и корабът се издига и спуска, закрива половината небе, извисява се като огромен небостъргач. Всички — и Чибис, и Жидки, и Поля — изглеждат мънички и се открояват като в изпъкнало огледало. И той, Глеб, е малък, само сърцето му е голямо, по-голямо от самия него.

Сергей не откъсваше влажния си поглед от парахода и хапеше пръста си.

Утробата на кораба звънтеше с тътен на метал.

Горе, от борда на парахода, се бяха свесили множество пепеляви лица. Хората гледаха надолу с неподвижен поглед, махаха с хиляди ръце и виеха. Горе, зад плетеницата от въжета и винчове, се стелеше пепеляв дим. Долу, върху маслено блестящите вълни, се люшкаше и картечно трещеше малък катер с червено платно на кърмата — една страшна частица от огнената РСФСР.

Някакъв англичанин със сърмени ширити — навярно капитанът — стоеше при трапа, опираше се на парапета и безстрастно гледаше надолу, към летящия върху вълните катер.

Далечната крайбрежна улица струеше и сияеше като поле макове.

А в утробата на парахода с глух, разтърсващ екот тътнеше желязо.

Бележки

[1] Руският израз „идти в Каноссу“ се употребява в значение „смирявам се, покайвам се, унижавам се пред най-злия си, но победил враг“. — Б.пр.

[2] Сменовеховци — част от руската белоемигрантска интелигенция, която, разглеждайки НЕП-а като път за реставриране на капиталистическите отношения, била склонна да признае съветската власт. — Б.пр.