Фьодор Гладков
Цимент (20)

2
Скок през смъртта

В изпълкома се получи бърза телефонограма, че председателят на районния изпълком Боршчи ударил с нагайката си началника на окръжната милиция Салтанов, изпратен в помощ на Боршчи за събиране на продоволствения данък, а пък Салтанов стрелял в Боршчи. Съобщаваха, че Салтанов с отряд червеноармейци бил организирал хайки срещу казаците и полуградското население, изгребвал зърното от хамбарите и изкарвал от оборите и последните добичета. А после, когато колите под конвоя на червеноармейците тръгнали към изпълкома, духова музика свирела марш. След каруците вървели жените на земеделците, удряли глави в каруците и виели заедно с кравите и овцете. И точно при съпровода на тая музика станало свиването между Боршчи и Салтанов в районния изпълком.

Бадин четеше телефонограмата с обичайното си спокойствие, а секретарят Пепло чакаше заповедите му, изправен до бюрото, и румено се усмихваше.

— Ама че глупаци!… Двама се бият — третият печели. Другарю Пепло, разпоредете се веднага да пратят файтона. Ще отида лично и ще изясня всичко.

— Слушам, другарю Бадин.

— И още: телефонирайте в окръжния комитет на другарката Чумалова, нека незабавно се яви тук. Тя искаше кола за същата станѝца — ще я откарам.

— Слушам, другарю Бадин… Да съобщя, че ще заминете двамата с другарката Чумалова, нали така?

Секретарят Пепло гледаше Бадин с потрепващи клепачи и се усмихваше.

Председателят на изпълкома вдигна поглед към Пепло и секретарят отстъпи назад.

Щом секретарят излезе, Бадин стана и се разходи из стаята. Нямаше ги вече обикновената му тежест и властно безстрастие: беше строен, набит, с гъвкави мускули и упорито вирната глава.

А в женотдела Мехова догони Даша в коридора, хвана я под ръка и я съпроводи до изхода.

— Виж какво, Даша — да вземем да пратим вместо теб някоя от делегатките? Ти всяка седмица ходиш в командировки, а те само се въртят из къщи. Напоследък нападенията по пътищата твърде зачестиха. Всеки път, като заминаваш, непрекъснато те мисля…

— Не приказвай глупости, другарко Мехова. Какви ръководителки ще сме, по дяволите, ако губим ума и дума и от най-малката опасност?

Поля я погледна тревожно и се спря. А Даша ласкаво тръсна ръката й и бързо излезе навън, като размахваше саморъчно направената си чанта (в нея носеше всичко — и книжата, и хляба).

Пред входа на изпълкома блестеше с черния си гланц файтонът и брадатият кочияш на капрата пушеше от скука и изтриваше нос с широката пола на дрехата си.

На мръсния булевард се въргаляха в праха двама малчугани с изпокъсани ризки и подпухнали лица. Прахът се виеше над тях и изчезваше в сивкавите клони на акациите.

Даша се спря до файтона, погледна към булеварда, после към отворения прозорец на председателя на изпълкома, после пак към булеварда.

Кои ли са тия безпризорни дечица? Какво правят тук? Какво гледа милицията и защо е толкова сляпа и бездействена детската комисия? Или и тя е безпризорна като тия нещастни деца?

Тя се приближи до оградата на булеварда и дълго гледа боричкането на мръсните деца.

— Дечица, я елате тука!… На̀ ви хляб… съвсем пресен… Нали сте гладни, малките ми!…

Момченцата я погледнаха недоверчиво и мигом скочиха на крака. Но лелката им се усмихваше ласкаво, майчински и съвсем не изглеждаше страшна. А най-важното — в ръката й имаше голям комат хляб. Лентата й вдъхваше страх (те отдавна знаеха каква сила има тая лента), но хлябът беше пресен и отдалеч опияняваше със сладкия си мирис.

— Да, да, елате, пък подире — хайде в приюта… знаем го… цяла кожодерница.

Единият от малчуганите тръсна парцаливите си дрешки и хукна. Даша се засмя и раздели хляба на две.

— Хайде, елате де, прасенца такива!… Защо ми е да ви пращам в приют?… Вземайте хляба и да ви няма…

Лелката такава весела и ласкава (само да не беше червената лента!), пък хлябът — златист като мед. Децата хем й вярваха, хем не й вярваха.

Като се споглеждаха, те страхливо се приближиха до нея и отдалеч протегнаха ръце. Даша даде на едното, даде и на другото. Искаше да ги помилва по сплъстената косица, но те се стрелнаха по булеварда.

… Нюрка е в детски дом, а с какво е по-щастлива от тия полуголи момчурлячета? Веднъж Даша я бе видяла заедно с други деца да се рови из боклука зад стола на „Народна храна“. Тогава й се стори, че Нюрка вече не съществува, че тя, Даша, не й е вече майка и Нюрка е захвърлена, обречена на глад и мъки по нейна, Дашина, вина. Случайните й ласки в детския дом не са майчински ласки, а празна измама. И от боклука чак до детския дом тя бе носила Нюрка на ръце и сърцето й се късаше от болка.

Бадин стоеше на тротоара.

— Качвай се, другарко Чумалова, тръгваме.

Без да я дочака, той скочи във файтона и колата се залюля под тежестта му с всичките си ресори. Даша седна до него и почувствува как мускулестото му бедро я притисна с тежестта си.

Бадин вече сякаш не я забелязваше — беше затворен в себе си, студен и строг както обикновено.

— С автомобил не може да се мине. В планината даже с тая таратайка ще трябва да пълзим едва-едва като костенурки. Ти не се ли страхуваш от бандитите? Аз нищо не нося със себе си освен нагана. Ако искаш, да извикаме конници-червеноармейци?

Даша го погледна — дали не се страхува самият Бадин? Но лицето му беше спокойно и неприятно самоуверено.

— Не знам за теб, другарю Бадин, но аз съм свикнала да пътувам без придружители.

— Давай, другарю Егоров!

А другарят Егоров погледна уплашено председателя, понечи да каже нещо, но не се реши. Само се изкашля и дръпна поводите.

Докато пътуваха по градските улици, и двамата мълчаха и на Даша й беше особено приятно и весело да се полюшва върху удобната и мека седалка-люлка.

От тротоара дълго им кима с приятелска усмивка Сергей. А Жук, като ги видя двамата във файтона, изведнъж се спря поразен.

Бадин с отвращение изкриви дебелите си устни в насмешлива усмивка.

— Не мога да го понасям тоя тип…

— Това е високомерие, другарю Бадин. Другарят Жук е добър стругар и истински комунист.

— Другарят Жук е просто хайлазин и кавгаджия. Такива като него трябва да се гонят от партията на всяка цена.

— Не, другарю Бадин — другарят Жук е добър човек… той казва истината в очите. А когато изобличава, вие всички се сърдите. Как може така! И не е ли истина, че вие, отговорните работници, виждате работническата класа само от прозореца на кабинетите си?

— Ти грешиш. Кабинетът на отговорния работник е по-близо до работническата класа, отколкото такива интриганти като например твоя добър другар Жук. Защото през тоя кабинет минава всичко, от сложните държавни въпроси до битовите дреболии. Точно в кабинета си на отговорен работник се запознах и с твоя мъж.

Градът бе останал зад тях. Пътуваха през долината: отляво полегати хълмове с лозя, отдясно — гора, още гола, но вече леко замъглена от разпукналите се пъпки. Тълпи стволове се движеха непрекъснато: предните изоставаха, а задните се разминаваха, плъзгаха се напред заедно с файтона и изглеждаше, като че гората кръжи, вълнува се, живее своя вековен живот.

— Е, как е сега семейното ти щастие? От една страна — съпружески задължения — общо легло и мръсно бельо. А от друга — партийна работа. После вие май имате и потомство? Ще трябва да избираш: или женотдела, или домакинските грижи. Мъжът ти сигурно вече си търси правата. Мъж с железен характер имаш ти.

Даша се отдръпна в ъгъла на колата.

— Мъжът ми е едно, а аз съм друго, другарю Бадин. Ние сме комунисти преди всичко…

Бадин се засмя и сложи ръка на коленете й.

— Ти говориш както всички комунистки, но в твоите уста това звучи малко по-правдоподобно: у теб то избликва отвътре. Аз вече знам колко трудно е да се намери общ език с теб…

Даша отблъсна ръката му и се сви в самия ъгъл на файтона.

— Комунистите, другарю Бадин, трябва винаги да имат общ език.

Бадин отново се затвори в себе си, отдръпна се от Даша и някак цял натежа.

И до клисурата — утринно-здрачна от скалите и горските шубраци, с пенливи ручеи и купчини разноцветни камъни — те мълчаха и гледаха на разни страни. Но Даша чувствуваше как се вълнува Бадин: знаеше, че той се бори със себе си и не се решава да се нахвърли отгоре й в присъствието на Егоров. И трепереше от очакване и тревога. Ако това се случеше сега, тя не би могла да се съпротивлява на бясно напрегнатите му мускули: неравномерното клатушкане на файтона по изровения път през клисурата оставяше тялото й без сигурна опорна точка.

Клисурата бе дълга няколко километра, а от другата й страна през широката подпланинска долина минаваше равен път и водеше към станѝцата, потънала в зеленината на градините.

Планинските възвишения се издигаха със скалите и стръмните си склонове чак до небето. На всяка крачка в извивките на възвишенията се виждаше срутена пръст, купища камъни и трошляк, а планинските склонове се спускаха от върховете като разтопен метал. Над гората и храсталаците долу, в ниското, трептеше и плуваше гъста мъгла. Небето над планината и гората изглеждаше като синя река, а облаците приличаха на бели ледници.

Пътят лъкатушеше между скали и камънаци ту надясно, ту наляво, ту нагоре, ту надолу. Отпред се издигаше непроходима гора с преплетените въжета на лианите, с купчини бръшлян и храсталаци, но навлезеха ли в храсталака — и гората, и покритите с мъх камъни, и скалите, по които сълзяха капки от подпочвените води, се отдръпваха встрани, изчезваха в пропастите и се изкатерваха нагоре по урвите. Ух, че високо! Даша примижаваше и замираше от полета на скалите надолу.

Другарят Егоров се изви на капрата и брадата му се развя.

— Трябваше да земете конница, другарю председател… Тука и спекулантите не ги пощадяват всякогаж, че де ти… Грешка направихте, другарю председател…

Бадин, затворен в себе си, спокойно седеше на меката седалка. Даша чувствуваше задух и болка от тежестта на тялото му и същевременно й беше приятно, че тоя човек може да бъде сигурна опора в случай на нещо лошо.

Бадин се подсмихна и погледна втренчено брадата на Егоров.

— Страхливостта е по-опасна от бандитите, другарю Егоров. Гледай си работата и по-здраво дръж поводите в ръцете. Пътят не е толкова лош.

Егоров се смути и се сгърби. Той вече не цъкаше на конете, а само подръпваше поводите, въртеше глава наляво и надясно и се давеше от обилна слюнка.

Минаха още около една верста. Даша чувствуваше как всичките мускули на Бадин трептят, ясно беше, че с всички сили се бори с вълнението и тайните си пориви. Той въздъхна дълбоко и сграбчи Даша през раменете.

Даша се заизвива, за да се освободи от ръцете му, но Бадин я стисна здраво, дръпна я към себе си и тя за миг видя огромната му глава и страшно лице.

Нещо ги блъсна напред и ги подхвърли върху файтона. Гората изтрещя и плисна огън към небето.

Даша видя как Егоров се залюля насам-натам върху капрата и се преметна на една страна върху предното колело. В същия миг Бадин пусна Даша, скочи отпред и размаха поводите. Конете в тревога се заблъскаха в тегличите.

— Стой!… Горе ръцете!… Паднахте ни, вярата ви мръсна!…

Иззад скалите и черните ями на шубраците с винтовки в ръце се катереха черкезки и рунтави папахи.

Даша виждаше само тия папахи и вълчите очи. Съвсем близо до нея се препъваше и тичаше към конете гологлав русоляв казак, пръскаше слюнки и виеше от кикот.

Даша успя само да изкрещи на един дъх:

— Бадин, карай!…

И излетя от файтона право върху казака и падна заедно с него върху камъните в една крайпътна яма.

Тозчас я смаза непоносима тежест, сякаш отгоре й се стовари цяла тълпа, затанцува по нея с токове и я натика в някаква дупка. Биха ли я, имаше ли стрелба и гониха ли файтона, тя съвсем не помнеше, а когато се свести, стоеше до една скала и цялата шайка дъхаше в лицето й със задушната смрад на мокра козина. Дърпаха я, извиваха ръцете й, скубеха косата й.

— Женска!… Само една женска ни падна… Да те е срам ръцете си да цапаш, проклета да е!…

Файтона го нямаше и само някъде далеч из пролома сякаш камъни се търкаляха по насипище на каменоломна. И чула този далечен тропот, Даша тутакси дойде на себе си. Другарят Бадин е там… далече, препуска по пътя… Другарят Бадин е невредим…

Срещу Даша, от другата страна на пътя, омотан във файтонджийската си дреха и с крак, изпружен на скалата (кракът бос, със скъсана калевра), лежеше Егоров, а на самия път се търкаляше изпотъпканият му калпак. Кръв обливаше косата, ухото и остатъка от брадата му.

Зад издатината на една скала пръхтеше, удряше с копита кон и дрънчеше с мундщука на юздата си. Натам и оттам притичваха един по един казаци с оглупели от страх лица.

— Дай я тук!… Какво сте взели да ме баламосвате!…

Една мустаката папаха спря до скалата и се изпъна с длан до калпака и вирнат нагоре лакът.

— Женска, господин полковник… Хай повисють ее на ясени — и байдуже. Тя, бисова душа, Лимаренку раком поставила…^[1] Разрешит’, господин полковник…

— Дай я тук, не приказвай… пън с пън!… Вместо нея вас ще изпоизбеся, страхливци такива! Само за жени ви бива, мръсници!…

Като се спъваха във винтовките си, ония я повлякоха през камъните, ямите, по тревата. Оставиха я точно пред коня, а той бясно пръхтеше и очите му щяха да изскочат. Даша почувствува влажния горещ мирис на конска пот.

Тя стоеше изправена и гледаше полковника. Полковникът, който приличаше на калмик, също я гледаше. Той беше с черкезка, сребърен пояс с висулки, сребърни пагони и плосък кубански калпак от агнешка кожа. Лицето му мръсно, отдавна небръснато. Дълги черни мустаци закриват и устните, и брадата му.

— Остави! Две крачки назад!

На Даша й стана по-леко и свободно. Въздухът изведнъж престана да мирише на мокра козина и тя разбра, че са я оставили сама между шайката и тоя офицер на коня. В бъркотията лентата й бе паднала и остана стъпкана на пътя. Бледа, със замиращо сърце, Даша се тресеше неудържимо.

— Стригана… Комунистка, значи?

Даша го гледаше и мълчеше.

— Кой беше с теб въз файтона?

— Другарят Бадин… председателят на изпълкома…

— Изпълком ли? На какъв език е пък това?

— На какъв?!… На руски…

— Вятър! Руският език не е такъв. Тоя ваш жаргон е някакъв чифутски или разбойнически!…

— У нас, в Съветския съюз, разбойници не се въдят.

— Я виж ти!… Защо пък?

— Защото ний безпощадно ги застрелваме.

Отзад гръмна общ кикот.

— Ама дяволска жена, а!… Грачи, проклетницата, кат’ сврака.

Полковникът не откъсваше очи от Даша и се подсмихваше.

— А у вас всички ли са комунисти като тоя губернатор? Как може да изостави другаря си в опасния момент?

— Нищо подобно. Не той… Аз сама…

Скулите на офицера трепнаха, мустаците му замърдаха — усмихваше се.

— Виж ти каква била работата!… Ти какво — на нашата глупост ли си разчитала?

— Ваша си работа как ще го разбирате… Направих го — и толкоз!…

Полковникът плющеше с нагайката си и гледаше Даша с усмивката на калмицки идол.

А Даша през всичкото време усещаше необичайна лекота. Гърдите й дишаха равномерно и спокойно, а главата й сякаш бе празна — нито мисли, нито жалост към себе си, нито страх. Струваше й се, че никога не е била по-свободна и по-млада, отколкото в тоя момент. И се учуди: защо ли така я мами към себе си ей онова там самотно борче на скалата, до самия връх на възвишението (ох, че е високо!), защо ли за пръв път вижда такъв гъст въздух над склоновете на планината и защо ли прелива той в лилаво? Но най-важното беше не борчето, не въздухът, а нещо друго, родно, крилато, което тя не можеше да назове…

— Ти, стриганата, говориш смело. И се държиш доста весело. За пръв път ми се случва такова нещо. Като ми паднат в ръцете, вашите се гърчат като глисти… Или разчиташ, че ще те пусна, защото си жена? Хич не си въобразявай: ей сега ще те обеся.

— Все ми е едно… Аз знаех какво ме чака…

Бузите на полковника започнаха да се издуват и потрепват, а малките му очички искряха от смях.

— Аз съм ваш непримирим враг и унищожавам без пощада всеки комунист. Но ти засега се държиш добре. Интересно ми е да видя как ще тръгнеш към въжето…

Без да откъсва очи от нея, той вдигна нагайката над главата си.

— Байстрюк!…

От тълпата с клатушкаща се походка излезе брадат казак с черна рунтава папаха. Той целият беше покорен, ням и отпуснат.

Казакът хвана Даша под ръка и ръката му също беше тежка и отпусната. И не ръката я водеше, а Даша носеше тая ръка и тя й се струваше чудовищна.

Даша просто не можеше да откъсне очи от борчето, което се рееше в огнения въздух (ох, че е високо!). Така опияняващо хубаво мирише на пролет и листенцата на дърветата се разтварят като светулчици и преливат с цветовете на дъгата. И ручейчето звънка с камъчетата като с дрънкулки. А тежката ръка непоносимо я дърпа надолу. Главата на Даша е тъй бистра, мисли няма, а вместо мисли — лилавите отсенки на въздуха. Чуждата ръка я притиска и Даша иска да си спомни нещо, а не може и не може: трябва да си спомни нещо много важно, неотложно, изпълнено с огромен смисъл. Колко е хубав въздухът! Пролет! А борчето като че ще литне — наклонило се е над пропастта и разтворило криле (ох, че е високо!). Да… да… това беше важното… Другарят Бадин е жив. А пък тя, Даша, е стръкче тревичка: имало е тревичка — и вече я няма…

До нея сумтеше и се секнеше рунтавият казак, но тя виждаше не него, а само въздуха и гъстия лилав здрач.

Въжето изсъска край шията й, сякаш някъде далеч, но тя като че не го чу и съвсем не забеляза как казакът я блъсна.

Да, да… Глеб… Това беше толкова отдавна!… Милият глупавичък Глеб!… Такъв голям и близък и такъв глупавичък!… Ето го, мярна й се и не й беше жал. Ох, колко е далеч!… И тоя лилав здрач, и борчето, и огненият дъжд в пролетните дървета…

Въжето пак изсъска някъде до нея и тежката ръка отново се отпусна на рамото й.

Тя се връщаше назад. Пред нея бе надвиснала слоестата скала, цялата в топящи се ледени висулки, по-нататък димяха горските шубраци, а още по-далеч, във въздушната дълбина, чак до небето се бе стрелнала зелената планина.

Полковникът гледаше Даша втренчено, изпод вежди и се усмихваше в мустаците си.

Освен нея и тоя човек на коня наоколо нямаше никой.

— Браво, стриганата!… Тоя номер излезе добре. Толкоз повече, че си жена. Можеш да си вървиш… Нито едно куче няма да те пипне с пръст.

Той замахна и удари коня с нагайката си. Далакът на животното избълбука и конят с два скока изчезна в храстите.