Фьодор Гладков
Цимент (17)

1
Книжният червей

По сивия корниз, върху камъка над трите олющени колони, бяха изрязани релефно думите „Народен дом“. А на огромната напукана дъбова врата зад колоните отчетливо се белееше квадратен лист хартия. Сергей се изкачи по нащърбените стъпала и късогледо заби поглед в изписания лист. Бащиният му почерк… Нещо старческо и припряно му се усмихваше от неясните криволици на буквите. През сърцето му премина вълна от тъжния напев на детинството… Снежно разцъфтелият бадем под прозореца в градината, майка му, бледа и мълчалива, която го целува и мери новата му ризка. Това приличаше на мъгливите видения от сънищата. Отдавна не бе виждал баща си — откак завинаги бе напуснал семейството.

Библиотекарката Верочка, бивша негова ученичка, винаги изумена и объркана, го бе намерила в града (само тя умееше да го намира). Още от едно време тя не можеше да разговаря с него спокойно и винаги нервно трепереше. Като го видя, само избъбри:

— Аз, Сергей Иванич… ви търсих… Праща ме Иван Арсениевич. Така се радвам, че ви намерих!…

И в ръцете й трепереше листче хартия.

— Е, как е той, Верочка?…

— Иван Арсенич ли?… Ох, ако знаехте!… Аз ви виждам и съм щастлива…

И усмихната, не снемаше от него кръглите си сияещи очи.

— Вие все още в библиотеката ли сте, Верочка? Още ли не ви е дотегнал баща ми с приказчиците си за разни дълбокомислени дреболии?

Той разгъна бележката и не забеляза как Верочка изчезна.

Със старческия си и малко детски почерк баща му пишеше:

„Сине мой, когато човек си помисли, че битието се определя от съзнанието — това е велика победа на моята безсмъртна мисъл над капризите на живота. Но почувствуваш ли примката на битието над съзнанието — това значи, че човекът е нищожен в надменността и гордостта си. Защо е така, ще узнаеш, когато намериш в себе си мъжество да надникнеш при мен в храма на книгите: искам да те видя поради обстоятелства нищожни и по причина на това мъчителни (нищожното е всякога мъчително). Седя в моя храм, сред книгите (те мърдат като живи), усмихвам се и чета Марк Аврелий. Книжен червей и по волята на случайността твой баща.“

Когато четеше писъмцето, и самият Сергей се усмихваше. Но в библиотеката отиваше с тревога и някакво смътно предчувствие. Виждаше главата на баща си, също така оплешивяла, както и неговата, отстрани със сивопепелява, пищно разпиляна коса, виждаше и брадата му, щръкнала напред, под прав ъгъл с брадичката. Нещо детско имаше в главата му — и едновременно нещо немощно и неспокойно.

През прохладния полумрачен вестибюл, който вонеше на мишки, Сергей влезе в огромна зала с дълги редици от книги върху лавиците, в която на талази се разнасяше някакво смътно шумолене.

В тази зала едно време беше кинематографът и затова подът се спускаше малко наклонено. Двата тесни прозореца пропускаха съвсем оскъдна светлина и помещението имаше вид на храм или хамбар. И тишината беше църковна, древна, наситена с тление. Стени нямаше, само книги — от пода до тавана на паралелни редове-потоци. За какво е това множество от книги? Нима може да ги прочете човек през краткото време на съзнателния си живот? И може би те затова са така плътно сбити на лавиците, защото човекът се е уплашил от това множество, заплашващо да погълне живота му, жадуващ за слънце?

Верочка поглеждаше иззад купчината книги на масата и се усмихваше възторжено-учудено.

— Сергей Иванич!… Аз ей сегичка… Иван Арсенич!… Ах, колко е хубаво!…

Сред помещението се издигаше като иконостас многоетажна полица, а иззад нея го гледаше отдалеч побелелият му баща с дълга ленена риза. И докато вървеше към него по наклонения под, сдържайки припрените си крачки, Сергей забеляза, че баща му е бос, а краката му са покрити с прах и струпеи.

— Обичаш ме, обичаш ме — виждам… Ела тук при мен в олтара и седни. Такива очи ти имаше още в детските си години — очи на мечтателен отрок…

Той говореше бързо и се смееше смутено.

— А знаеш ли какво е стоицизъм, Серьожа? Това е неизчерпаемо любопитство към живота. Такива хора страдат от това, че на света има една печална необходимост — сънят.

Сергей с усмивка слушаше приятелските думи на баща си и както винаги при общуването с него чувствуваше себе си радостно окрилен, а него — огромен и загадъчно-близък.

Баща му се усмихваше тъжно и гледаше Сергей с тревожен въпрос в погледа, с любопитството на човек, който проверява решена задача. Той подръпваше брадата си с потрепващи пръсти и ласкаво се шегуваше. Сергей виждаше, че иска да му съобщи нещо важно и мъчително.

— Не ти ли е страшно в тая гробница, тате?

— Съдбата на всички книги, Серьожа, е да бъдат затвор за мисълта. Всяка книга е примка за човешката свобода. Не е ли истина, че всички тия лавици приличат на желязна решетка? В стремежа си към безсмъртие човешкият ум създава книгата — надгробната си плоча. Съдбовна обреченост, Серьожа: човекът — това е перманентен бунт, а бунтът е скок от един затвор в друг: от утробата на майката в утробата на обществото, във веригите на задължителните регламентации, а оттам — в гроба. Марк Аврелий е бил много умен човек: той е умеел да се чувствува свободен и сред дрънченето на веригите си и е имал мъдростта да вижда през стените на тъмницата си.

— А според мен, тате, е така: истинската свобода е в творческото сливане на волята с диалектиката на необходимостта. Човекът е безсмъртен само в движението на творческата мисъл.

Баща му го погледна внимателно със строгата усмивка на стар скептик.

— А защо не попиташ за майка си? Какво ще чувствуваш, ако тя днес умре?

Спазма премина през лицето на Сергей и той безмълвно погледна баща си в очите.

— Много ли е зле? Иска ми се да я видя поне за една минута…

— Тя умира от скръб и любов по децата си… Тя умира, Серьожа…

Веждите му потрепваха от усмивка, но в тази усмивка имаше мъка.

— Но аз няма да умра, не — бъди спокоен. Истинският живот, сине мой, е в свободата, защото светът е само една чиста относителност, а истинското щастие е в разтварянето, в мига. Не само Марк Аврелий, но и Лукреций Кар биха могли да ме направят свой другар…

На Сергей му беше добре — спокойно и тихо бе на душата му. Да можеше тук, в това книжно безмълвие, да се разтвори без мисъл или поне за един час да остане недосегаемо самотен в мислите си през тия напрегнати дни, които отравяха с безсъница нощите му! Нощите му в мъничката стая в Дома на съветите бяха кошмарни, наситени с главоболие, защото в Дома на съветите няма сън и двадесет и четирите часа са изпълнени с безпокойство, бойна тревога и телефонни звънци. В Дома на съветите няма дни и нощи — има една малка стая, където мъчително се усещат и преумората, и суровата радост от великия дълг.

— Мили мой Серьожа, твоята майка е много болна. Иди при нея, да, да!… Дори нищо да не й кажеш, поне я погледни както едно време, когато беше дете. Ти ще й донесеш голямо щастие.

Винаги беше така: през детските си и юношески години Сергей не се бе докосвал до душата на баща си баща му приличаше на малко дете. Дните си той прекарваше в предутринния здрач на библиотеката, смаяно и объркано гледаше парите, които бе получил за труда си, в къщи беше като чужд, нямаше свое кътче, сконфузено се усмихваше, когато жена му говореше с него, и все бързаше. Цялата къща, от кухнята до спалнята, беше изпълнена с майка му и лицето й, уморено от грижите, му се мяркаше дори нощем, в талазите на сънищата…

— Да вървим, тате: искам да постоя при нея… по-близо… Ах, мамо, мамо! За нея наистина е по-добре да умре…

— Да, да, Серьожа… Ти ми донесе голяма радост… голяма… Но ето какво… А ако се срещнете с брат ти Дмитрий? Забрави за него като за враг… забрави го пред постелята на майка си… Твоят брат, твоят брат… Не ме питай за него, аз се боя от него повече, отколкото от теб. Впрочем аз от никого и от нищо не се боя, защото аз, мили мой, съм заразен с любопитство, а това, както ти е известно, не е нищо друго освен мъдрост. Страшното, Сергей, не е в дълбините, а само в простите елементи на движенията — в мимолетния поглед, в жеста, във вика… В това, друже мой, е разпятието на човека… с това е прокълнат той…