Фьодор Гладков
Цимент (5)

1
Угасналото огнище

Денем Глеб изобщо не се прибираше в къщи: тази изоставена стая с прашен прозорец (дори мухи не се блъскаха по стъклата), с мръсния под беше за него чужда и тягостна. Стените го задушаваха, не можеше да се обърне. А вечер сякаш го притискаха още по-силно и въздухът осезаемо се сгъстяваше.

Той бродеше из завода, изкачваше се при каменоломните, обрасли с храсталак и буренаци, и грохваше от умора.

Връщаше се през нощта, но Даша не го посрещаше както през миналите години.

Тогава стаичката им беше уютна и приветлива. На прозореца се полюшваше тюлено перденце, а цветята в саксиите на перваза горяха като пламъчета.

Боядисаният под блестеше като огледало, пухкаво белееше леглото, а дъхавата покривка на масата радваше погледа. Самоварът кипеше, звънтяха чаените чаши. Тук едно време живееше неговата Даша пееше, въздишаше, смееше се, мечтаеше за утрешния ден, играеше си с дъщеричката им Нюрка.

И сега му беше тежко, че това е вече минало. Потискаше го мисълта, че гнездото им е изоставено и покрито с плесен.

Както обикновено Даша си дойде след полунощ.

Тъничкото езиче на пламъка в газената лампа едва-едва мъждукаше, а матовото абажурче висеше във въздуха на потъмнялата жица като ледено цвете.

Глеб лежеше на кревата и следеше Даша през полузатворените си ресници.

Не, това не е оная, предишната Даша — онази Даша вече не съществуваше. Тази е друга, със загоряло лице, с упорита брадичка. От червената лента главата й изглежда голяма и огнена.

Тя се събличаше до масата, дъвчеше коричка дажбен хляб и не вдигаше поглед към него. Лицето й беше уморено и строго.

След като се върна от командировката, тя бе изтичала в къщи, но него го нямаше: беше отишъл да огледа въжените линии. А през нощта бе шетала оживено край него: възвари в чайника вода, направи чай от моркови, сложи в чинийка няколко снежнобели таблетки захарин и с лукаво сияещи очи подбутна към него парченце масло с думите, че всичко това е за него, донесла го от окръжния комитет. И докато пиеха чай, подробно разказваше за работата си в женотдела; разпитваше го как е живял през тези години, на кои фронтове е воювал.

А после говориха за Нюрка: Нюрочка, хвалеше я Даша, чудесно дете в детския дом се чувствува съвсем свободно. Без децата вече не може да живее. Веднъж Даша я взела в къщи за някакъв празник, но тя през всичкото време искала да се върне в дома. Е да, много, твърде много недостатъци има още в детските домове: храната не я бива — трудно е с млякото, захар няма, а месо децата не са и помирисвали. Пък и персоналът го не бива: човек трябва да ги следи непрекъснато… Но всичко ще се оправи, ще се преодолее. А какво смята да прави той, Глебушка?

Той не я слушаше, отговаряше не на място: наблюдаваше я, мъчеше се да я разбере, да я почувствува напълно, да събуди в нея предишната мълчалива покорност. Прегръщаше я, грабваше я на ръце, обзет от страстен порив. Прегръщаше го и тя, но го целуваше някак със страх, с плаха тревога в очите, които от това ставаха големи и строги. Когато той се хвърляше отгоре й, безсилен да овладее страстта си, тя сухо и сърдито му заповядваше:

— Е почакай де!… Постой! Една секунда!…

И тези студени думи го шибваха като плесник. А тя оскърбено го упрекваше:

— Ти, Глеб, не виждаш в мен човека. Защо не чувствуваш в мен другаря? Аз, Глеб, разбрах някои хубави и нови неща. Вече не съм само жена… Разбери го… Тук без теб открих в себе си човека и го оцених… Трудно ми беше… скъпо ми коства, но гордостта ми никой няма да може да сломи… дори и ти, Глебушка…

Той изпадаше в ярост и грубо я прекъсваше:

— На мен сега по̀ ми трябва жена, а не човек… Имам ли аз жена, или не?… Имам ли право на жена, или съм станал кръгъл глупак? За какъв дявол ми са твоите разсъждения!…

Тя го отблъскваше и свила вежди, упорито говореше:

— Че каква е тя, тази любов, Глеб, като не ме разбираш? Аз не мога така… Не искам да живея тъй обикновено както преди… И да се подчинявам просто, по женски, не ми е в характера…

И се отдръпваше от него чужда и непристъпна.

С всеки ден тя все повече се отчуждаваше, затваряше се в себе си и Глеб я виждаше, че страда. Страдаше и той — от обида и яд срещу нея. Реши, че на пътя му има някой, че Даша сигурно е намерила някой друг през тези години, та не иска да дели любовта си между него и неизвестния му съперник. Как другояче може да се обясни неподатливостта й? Невъзможно е през цялото това време да е копняла за мъж, а при срещата с мъжа си да не му се отдаде до самозабрава… Но пък глупаво е, може ли да мисли за някой друг, когато той нощем лудо я прегръща? Сам виждаше, че и тя се вълнува, едва се владее и сърцето й под дланта му бие до спукване.

Но ето че сега тя е по-далеч от него дори и от първите дни. Докога, по дяволите, ще продължава това разиграване?

— Даша, кажи ми как да разбирам всичко това?… Ето изкарах толкоз време в армията, не съм имал нито отдих, нито минутка да помисля за себе си. А си дойдох в къщи — и всичко ми опротивя. Нощем не спя да те чакам. От една седмица съм тук, а ти спа у дома само три пъти. А пък от три години не сме се виждали.

Тя въздъхна и се усмихна ласкаво.

— Да, от три години, Глеб.

— Убий ме — нищо не разбирам… А помниш ли онази нощ, когато се разделихме? Помниш ли как се грижеше за мен на тавана? И как плака, когато се разделяхме? Не съм забравял сълзите ти нито за минута. Какво се е случило, Даша?

— Ах, Глеб, знаеш ли колко много неща се промениха!…

— Това е то… Тъкмо за това говоря и аз…

— Аз, Глебушка, по-рано съм била просто една глупачка. Срам ме е дори да си спомням…

— Тъй. Значи, Даша, аз напразно съм си дошъл… Старото — по дяволите, така ли?

Даша го погледна внимателно, после замислено се извърна към тъмния прозорец.

— Какво искаш, Глеб? Какво си си мислил през тези години? Ти ме остави сама на произвола на съдбата и аз сама се борих за живота си. Научих се да усещам топлина дори зиме в непалена стая (нали няма топливо). Свикнах да се храня в стола на „Народна храна“. — И усмихнато се пошегува: — Както виждаш — и аз съм свободна съветска гражданка.

Глеб седна на кревата и в очите му, видели и смърт, и кръв, пламна уплаха.

— А Нюрка? Ти може би и детето си хвърлила на свинете, като си свободна жена?

— Е, това е вече съвсем глупаво, Глеб!…

Тя свали лентата си и я хвърли на масата. Стриганата й коса се разпиля и един кестеняв кичур падна на очите й. Заприлича на малчуган. А го гледаше някак отвисоко, с умна снизходителност и се усмихваше.

Вън в тъмнината на клисурата самотно попискваше някаква нощна птичка: пию-пию… а из пръстта и чакъла под дъските на пода се гонеха гладни плъхове.

— Е, добре, Даша. А какво ще кажеш, ако утре отида в детския дом и доведа Нюрка в къщи? А?

— Нямам нищо против, Глеб. Ти си й баща. Аз не мога да се грижа за нея — нямам време. А ако искаш да бъдеш бавачка — разбира се. Ще се радвам много.

— Но ти си й майка. Откога си станала кукувица? Захвърлила си детето дявол знае къде и препускаш с изплезен език…

— Аз съм партийка, Глеб. Не забравяй това.

Глеб стана от кревата и отиде при вратата. И отново почувствува, че му е тясно: стените го душеха, а подът се люлееше и пукаше под ботушите му.

Даша взе от леглото възглавница и одеяло, извади от скрина чаршаф и си постла на пода. После бързо приготви постелята на Глеб.

Той трябваше да реши: обича ли го тя както преди, или тази любов е умряла и заедно с любовта в миналото е останала и самата Даша?

Кого е галила и сгрявала с тялото си през тези години? Нима може една здрава и силна жена да остане безплоден цвят?

— Да, другарко, така си е… Като се разделяхме — плакахме, а ето че се срещнахме — и няма какво да си кажем…

— Че защо пък, Глебушка? Аз много искам да си поприказваме… И толкова хубави думи съм скътала за теб. А ти всичко свеждаш само към едно…

Но той не я слушаше и сърдито мърмореше:

— Три години съм си мислил: ето на̀, жена ми ме чака. Чака ме и тъй нататък… А си пристигнах — и се оказах вдовец. Като че само насън съм бил женен. Е да, ти мъж си имала, само че не съм бил аз.

Даша се извърна към него изумена и очите й блеснаха от гняв.

— А ти нима не си имал там други жени? Признай си. Че аз дори не знам още здрав ли си, или си донесъл нещо.

Каза го през зъби, небрежно, но убедено. Тя го виждаше като на длан и той се смути.

— Е, на фронта всичко може да се случи. Жената и мъжът не може да се мерят с един кантар. Каквото е позволено на мъжа, за жената не е.

Даша се бе съблякла, но не легна, а без да се стеснява, се облегна на стената. Плъзна замислен поглед по фигурата на Глеб и пак небрежно, през зъби отвърна:

— Хубава работа: жената била друго нещо. Завидна й е съдбата, няма що — да е робиня и да няма своя воля: да върви, накъдето й дърпат юздите. Ти по коя азбука на комунизма си се учил, другарю Глеб?

Той не можеше да я познае: от нея лъхаше някаква невиждана сила. Откровеността и дързостта й го слисаха. Кога по-рано е смяла тя да му говори с такъв независим тон? Преди живееше с неговия ум и му се отдаваше нацяло, без остатък. Откъде у нея тази смелост и самоувереност?

Той се приближи до нея и впи мрачен поглед в лицето й.

— Значи, тъй, истина е. Така ли?

Вън цареше задушна тишина със звезди, щурци и нощен звън.

Морето оттатък завода, при кейовете, бе покрито с фосфориста пелена и прибоят пееше и въздишаше.

— Аз не те питам с кои жени си имал работа на фронта, Глеб. Какво те интересуват моите изгорници?

— Щом е тъй, Дашка, да знаеш: аз ще разбера… ще се докопам до тайните ти… Запомни го!

Тя се отдръпна от стената и очите й заплашително блеснаха.

— По-полекичка, Глеб. И аз мога да мръщя вежди не по-лошо от теб.

Откъде у нея такива смели думи? Откъде се е научила така гордо да вдига глава и да отбива с поглед насочения удар?

Не на война, не с торба на гръб, не в женски грижи се е събудил и закрепнал характерът й, а в общия дух на задружност, в огнените години, от суровите изпитания и непосилната женска свобода.

Той чувствуваше, че губи почва под краката си, че става смешен в очите й и вбесен от безсилието си, сграбчи ръцете й и ги стисна така, че костите й изпращяха. Тя обаче с нищо не даде да се разбере, че я боли.

— Пусни ме, Глеб! Чуваш ли? Махни се!

Но той я сграбчи и я хвърли на кревата. Започна се борба. Даша се извиваше, искаше да се изскубне от ръцете му и голото й тяло безсрамно се огъваше от напрежение. Неочаквано с ловък тласък на краката тя го събори на пода и бързо скочи от кревата. Побледняла и задъхана, оправи ризата си и каза с презрение:

— Няма да ти разреша да се отнасяш така с мен, Глеб. Ако не ме познаваш откъм тая страна, опознай ме — не е излишно. Ама че болшевик!… Воювал, а ум не събрал…

Той седна на пода и скърцаше със зъби, укротен.

— Гаси лампата, Глеб, и си лягай. Нека ти поразмине малко. Сега не си способен да мислиш. Все едно, доникъде няма да стигнем.

— Нищо не разбирам, Даша… Огън ми гори в душата…

— Лягай и се успокой, Глеб. Аз едва дишам от умора. Утре пак съм в командировка на село. Навсякъде бандити, нападения…

Тя отиде до масата и угаси лампата. В тъмното той чуваше как си ляга, ето, зашумоля с одеялото и затихна. А му беше мъчително и от обида, и от срам. Искаше му се да се хвърли отгоре й, да я бие, да я мъчи и да плаче — да плаче и да моли за ласка. Дълго мълчаха така, без да помръднат. Той чакаше, надяваше се, че ще стане, ще дойде и нежно, безмълвно ще се притисне към него. Но Даша лежеше неподвижно и дори дишането й не се чуваше.

— Даша, скъпа!… Не ме мъчи… Защо си такава студена?…

Тя хвана ръката му и я притисна до гърдите си.

— Мили, ела на себе си… успокой се… Нека малко се опознаем… Имай търпение, скъпи… И на мен не ми е лесно. Но има неща, над които трябва да помислим. Аз само за теб съм тъгувала през тия три години…

Небето блестеше със звездите си през прозореца, а някъде далеч, навярно в планината, се носеше като ехо далечен тътен. Не, това беше гората, която шумеше в теснините от нощния нордост.