Джеръм Прайслър
Унищожението (9)

Девета глава

— Телос Рома улаяр инхотис…

Сгушен в подножието на Хималаите, с вход, заобиколен от колони, изсечени в основата на извисяващ се, обгърнат от облаци връх, Храмът беше древен още когато тези величествени склонове бяха млади — както беше млад и мъжът, коленичил сега в него, свел почтително глава, устните на когото шепнеха молитва на език, който никой на Земята вече не говореше от хилядолетия насам.

— Ахатис торем маргатал лорону меклос…

Когато Райдън завърши свещения призив, стотиците запалени свещи около него снишиха пламъчетата си и примигнаха от лекия полъх откъм олтара. Тогава той се изправи и навлезе навътре в скалния връх, а лекият ветрец се превърна в силен вятър, който облъхна пламъците и ги накара да потрепнат като малки танцьори, след което ги угаси и вътрешността на храма се окъпа в незрима светлина.

Изведнъж олтарът се раздвижи и се превърна в нещо друго, сякаш цели пластове реалност се изпариха заедно с угасените пламъци на свещите, разкривайки под него призрачна, фантастична перспектива.

От стените започна да се стича вода и да се събира около нозете на Райдън, а после затече в невъзможен наклон нагоре от пода, без да намокря нито Райдън, нито свещите. Пред очите му митичните стенописи на тримата Стари богове — изображения, които, Райдън знаеше, изобразяваха вяра, храброст и любов — сякаш за миг оживяха и после се стопиха в покрития с мъх камък. Таванът над него разцъфна и се разтвори, разкривайки величествена небесна безкрайност, в която се вихреха ярки, нежно сплетени цветни нишки.

Райдън стоеше, заобиколен от три издигащи се над него стени от кристалносиня вода, стичаща се сред искрящите небеса. От всяка от водните стени изпъкна ефирен, надвишаващ всякое смъртно въображение лик. Всичко се повтаряше в смътно човешките им, лишени от полов белег черти. Очите им бяха властни и ослепително ярки като слънцето.

Макар това съвсем да не беше първото посещение на Райдън тук, той изпита благоговението на младеж, попаднал за пръв път в това свято място. Вечният дворец не беше от местата, които могат някога да изгубят вълшебното си обаяние — дори за личност, която бе видяла цели векове да отлитат така, както минават дните от календара на простосмъртните хора.

— Дойдох във Вечния дворец, защото вашите свещени правила бяха нарушени — заяви той, обръщайки се едновременно към трите божества. — Шао Кан нахлу на Земята.

— Както винаги, Лорд Райдън, имаш право да зададеш три въпроса — отвърна едното от тях с кънтящ глас.

Райдън кимна.

— Тогава позволете да започна с питането защо това коварство изобщо беше допуснато?

— Ние тримата не контролираме съдбата на човека — отвърна вторият от Старите богове.

— Всеки един притежава способността да промени собствената си съдба — каза третият член на божествения триумвират.

Кожата на Райдън настръхна от негодувание. Независимо дали идваше от човек или от бог, високомерието винаги можеше да се разпознае лесно. Той положи усилие да запази почтителния си тон.

— Значи вие просто ще стоите и ще наблюдавате безучастно унищожаването на Земята?

— Ти беше прав, като повярва, че Китана е ключът към затварянето на Портала — каза първият от Старите богове.

— Но ако успея да я съединя със Синдел, как ще мога да съм сигурен, че Порталът ще остане затворен до следващия турнир? — попита Райдън.

— Едва когато Шао Кан бъде унищожен, бъдещето ще стане безопасно — произнесе напевно вторият от Старите богове.

— Значи Кан може да бъде победен?

Изпепеляващият поглед на третата божествена същност падна върху него.

— Ти нямаш право на повече питания, Лорд Райдън. Но ние имаме въпроси към теб.

С изписана на лицето му решителност, почти предизвикателна, Райдън само кимна.

— След като живя толкова дълго сред хората, наистина ли си убеден, че заслужават да бъдат спасени?

— В това съм убеден повече от всякога.

— Обичаш ли ги достатъчно, за да пожертваш собственото си безсмъртие? — попита вторият от Старите богове.

— Ако това е цената, да — отвърна той, без гласът му да трепне.

Третият от Старите богове зададе последния въпрос.

— Готов ли си да се сражаваш и да загинеш заради тях?

Райдън отново отвърна без колебание.

С присвити очи воинът стоеше изправен на най-високия връх на вертикалното каменно образувание, загледан в големия червен ястреб, яхнал мощното въздушно течение ниско под него, чиито разперени криле потрепваха на ръба на понесения от вятъра облак. Писъкът на волната птица процепи тишината около него, гневен, неустрашим и волен. Той й кимна с нещо по-силно от възхита… съпричастие може би.

След като пристъпи до самия ръб на бездънната пропаст, воинът затвори очи в безмълвна медитация, съсредоточавайки се навътре в себе си, събирайки силата си. Косата му бе остригана до черепа. Беше облечен в тъмна, плътно прилепнала по тялото му кожена туника и панталони, с черни каишки на китките и високи ботуши, украсени с ширити — бойното му облекло. В ръцете си държеше плющящата на вятъра и издуваща се свещеническа роба, която доскоро носеше.

След последната къса молитва Райдън отвори очи, пое си дълбоко въздух и започна да се спуска от пречистващия връх, скачайки надолу от една скална издатина към друга, с тяло толкова грациозно, колкото на ястреба, когото беше видял от върха.

Три хиляди стъпки по-долу нозете му докоснаха земята в подножието на планината.

Той изтупа прахта от ръкавите си и се усмихна с почти недоловима нотка на нескромност.

— Готов съм — повтори Райдън.

 

 

Соня открехна очи и разбра, че се движи. „Какво му е нередното в този филм?“, помисли тя зашеметена. И веднага съобрази. Че се движеше, движеше се, но не и краката й, а и ъгълът й спрямо земята не беше както трябва.

Някой я носеше.

Тя отърси глава и клепачите й благоволиха да се отворят напълно, след което погледна надолу към обвитата с метал ръка, която я беше стегнала през кръста.

— Джакс, веднага ме пусни! — извика тя дрезгаво и сухо се окашля.

Той коленичи и я постави на земята с неподозирана за мъж с неговите размери грижовност. Тя гневно се измъкна от прегръдката му и скочи на крака.

— По-спокойно, момиче — каза той. — Главата ти се изпречи на един полетял камък, но вече си в безопасност.

— Мога и сама да се грижа за себе си, ако вече не си го забелязал — изсумтя Соня.

Познаваше я достатъчно добре, за да се впуска в излишни спорове.

Тя набързо се опипа да види дали всичко по тялото й е на място, прокара длан по главата си и болезнено присви очи, когато напипа някаква противна цицина. Дрехите й бяха опърлени и разкъсани, а един от краката й се беше възпалил от неприятния прорез на коляното, но изглежда всички щети, които беше претърпяла, се свеждаха до това. Огледа се и установи, че се намират в устието на пещерата. Извън него се простираше разкъсаният от вулканична лава терен. Далече зад него, от огромен огнен купол, към небето се издигаше мощен стълб черен пушек.

— Това базата ли беше? — посочи тя към пожара.

— Аха. Оставихме я преди час, час и половина. Носих те дотук през цялото време.

— Било е глупаво. Сам си щял да стигнеш много по-бързо.

— Ти какво искаш, да оставя партньора си там навън за храна на лешоядите? С ония шантави трепачи, дето са хукнали по задниците ни?

Сега беше неин ред да не му обърне внимание. Накуцвайки леко заради пострадалия си крак, Соня пристъпи към отвора на пещерата, за да може по-добре да огледа околността навън.

Това, което видя, никак не й хареса. Само на една миля от тях десетина оцелели членове на Изтребителния отряд крачеха към тях през равното поле и надменните им силуети се приближаваха, на фона на горящите останки от армейската инсталация. Самият пожар се разрастваше в неудържим прилив, поглъщайки дървета и лава, бликаща от изранената земя.

— Добре, да оставим емоциите — каза Джакс, който все още не беше в течение, че Отвъдните бързо съкращаваха разстоянието. — Трябва да получа няколко отговора от теб, преди да изчезнеш и пак да се запилееш нанякъде. Искам да кажа, че бяхме посред бойна операция, когато ти внезапно ме остави сам и в пълно неведение.

Соня въздъхна. Като членове на специален боен екип, те се бяха озовали в Китай, за да преследват особено опасен криминален бос, когато Райдън я отвлече, за да се бие на турнира Смъртоносна битка. Но за да му обясни всичко това, щяха да й бъдат нужни часове — а съдейки по онова, което виждаше навън, нямаше да разполагат дори с минути.

— Сега си имаме по-сериозни проблеми от миналото — каза тя, отдръпвайки се от входа на пещерата. — Не трябва да се бавим повече.

Стараейки се да не издава какви проблеми й създаваше нараненият крак, тя бързо мина покрай Джакс и се запъти към задния изход на пещерата.

— Ей това винаги ме е вбесявало у теб — оплака се Джакс. Чернокожият мъж бързо надникна навън, след което настигна Соня и й препречи пътя, задържайки я с длан да спре. — Ще трябва да минеш през мен, освен ако не се изясниш.

Двамата за миг се спогледаха напрегнато.

— Така да бъде — отрони най-сетне тя и подчертано сви рамене. — Светът е нападнат от Шао Кан. Сега доволен ли си?

— Шао Кан? Що за шибана страна е това?

Соня въздъхна тежко, стисна двете разперени ръце на партньора си и го погледна право в очите.

— Джакс, онези типове отвън са воини. От друго място и от друго време, не знам точно от кое. Но всичко, което засега трябва да знаеш, е, че тяхната задача е да ни убият.

Единствената дума, с която Соня в този момент можеше да опише изражението на лицето на Джакс, беше думата, която баба й едно време използваше в подобни случаи — ошашавен.

— По дяволите, момиче, в какво си ни въвлякла този път?

— Виж какво — каза тя. — Малко е сложно за обясняване, но в общи линии аз, заедно с още няколко наши приятели, изритахме този Шао Кан по задника. Да речем, че той е от ония, дето много се вкисват, като загубят.

Докато Джакс стоеше на място и жално клатеше глава, Соня се шмугна край него и продължи напред в мрака.

— А сега трябва да тръгваме.

— В една задънена пещера? — извика Джакс, крачейки след нея. — Съжалявам, но нямам особено желание да умра на всяка цена като тебе!

Тя се спря на няколко метра от него, изчаквайки очите й отново да привикнат към тъмнината.

— Джакс, има неща, които просто трябва да видиш със собствените си очи.

— Това истинско ли е? — попита Джакс, оглеждайки тайнствената машинария в хангара с велосферите. Устата му беше зейнала в широко „О“.

— Защо не отидеш да питаш тях? — отвърна тя, кимайки към устието на пещерата, откъдето вече ехтяха бойните викове на приближаващите се Отвъдни.

Джакс скочи в очакващата ги велосфера без повече въпроси. Хвърляйки последен поглед през рамо, преди да го последва, Соня забеляза, че вече нахлуваха през входа на пещерата и се насочваха към тях, с противни лица, обвити от бледозеленикавата светлина, струяща от стените.

— Надявам се, че това влакче е наред — каза Джакс, докато си привързваше китките.

Соня надникна през входния люк на глобуса. Сега Отвъдните се бяха разделили на две групи — едната се втурна в коловоза на тунела и се затича към велосферата, а другата обкръжи входа на хангара. Бяха почти обкръжени.

— Просто прави каквото ти кажа! Наведи се здраво надясно! Давай!

Джакс се въздържа да я попита защо.

Миг след това вятърът ги поде и те се понесоха вихрено по спасителния коловоз.