Джеръм Прайслър
Унищожението (10)

Десета глава

Лиу стоеше под гладкото нощно небе, проснало се от хоризонт до хоризонт като кадифен саван, и факлата в ръката му хвърляше бледи петна светлина върху чертите на лицето му, без да може да отблъсне мрака.

— Навлез дълбоко в нощта — го беше посъветвал знахарят. — Не ти ще намериш Нощния вълк. Той ще намери теб.

Това се беше случило преди много часове, през деня, когато все още беше светло. След като напусна пещерата, Лиу се беше озовал сред гола, обрулена от вятъра пустош, белязана единствено от резките контури на пясъчните дюни, понесли се в далечината на цяла вечност разстояние — трите виещи се нагоре, подобни на рог пикове на онова, което беше приел, че е платото Хопи Меса. Беше се борил дълго време със сухия въздух, раздиращ кожата му, който се спускаше по склона на високото плато, за да се усили, и сега краката му все повече натежаваха с всяка следваща стъпка.

Знахарят, индианец с дълга бяла коса и сбръчкана като стар пергамент кожа, се беше появил изневиделица. Е, не беше точно така. Всъщност беше изскочил иззад бодливия мескитов храсталак, докато Лиу си отдъхваше под жалката му сянка.

— Кой… ти как…? — беше заекнал Лиу, скачайки бързо на крака.

И без да отговаря нито на изречените, нито на неизречените му въпроси, знахарят му беше казал да навлезе дълбоко в нощта и как Нощния вълк сам щял да го намери. И ето го тук.

Сега той стискаше факлата в лявата си ръка и бавно я въртеше в кръг около себе си, вслушвайки се. Беше дочул някакъв вой, като на някакъв див звяр. Звукът проряза тишината като стилет — висок, див, не приличащ на нищо, което Лиу беше чувал досега. Стори му се, че идваше някъде отблизо и това го притесни.

Той се спря и отново се вслуша. Ето го, отново. По-близо. Много по-близо. Надигащ се високо над дюните, самотен, страстен и див. Мускулите на Лиу се напрегнаха, а космите по врата му настръхнаха и го забодоха като малки иглички.

Изведнъж той долови тихо шумолене зад гърба си, извърна се и видя един огромен бял вълк, полетял от гъстия мрак. Въздухът изсвири покрай вихрено понеслото се туловище. А после, озъбил чудовищните си челюсти, звярът се приземи на няколко сантиметра от него, изправи се на задните си крака и се хвърли върху него, събаряйки го на земята.

Лиу се срути под него, но усилията му да се измъкне се оказаха напразни. Съществото беше твърде тежко и много силно. Беше прикован, неспособен да се помръдне и то явно се канеше всеки момент да забие острите си зъби в плътта му.

А после се случи невъзможното. Поднесъл муцуната си само на сантиметри от врата му, вълкът започна да трепти пред очите му, очертанията му се замъглиха и съществото придоби друга форма — на млад местен индианец.

— Страхотно, а? — промълви той ухилен. Лицето му беше толкова близко, че носовете им почти се докоснаха.

Той се отмести от Лиу и го издърпа да се изправи на крака.

Лиу беше зашеметен.

— Кой си ти? Как го направи това?

— Ха! Искаш да се научиш ли? — каза непознатият.

Почти със същото тегло и височина като Лиу, той бе облечен в дрипава тениска, джинси и каубойски ботуши от змийска кожа. На каишка на колана му висеше томахавка, а на тениската му бяха закачени огледални слънчеви очила.

Лиу го изгледа с възхищение. Имаше нещо в тъмните му, почти черни очи, някаква безпогрешна дълбочина и сила…

— Ти си Нощния вълк, нали? Този, за когото ме изпрати Райдън?

Загадъчният млад мъж нито потвърди, нито отрече. Той обиколи Лиу и го измери с поглед, точно както Лиу беше направил преди малко.

— Значи ти си вундеркиндчето на Райдън? — каза той. — Срещал съм и по-добри.

Лиу примигна възмутено.

— Не се впрягай — каза непознатият. — Виждал съм също така и по-лоши.

— Ако наистина си Нощния вълк, би трябвало да знаеш, че победих в последния турнир — защити се Лиу.

Мъжът сви рамене и в очите му проблесна насмешка.

— В турнира има правила. Но този път върви всичко.

Лиу се намръщи, започваше да му писва от нахалните му, двусмислени отговори.

— Ти не си по-възрастен от мен. На какво изобщо би могъл да ме научиш?

Лицето на непознатия изведнъж стана сериозно.

— Това тяло, което е пред очите ти, може да е лишено от възраст, но духът ми е предаван през поколенията и датира от времето преди Древното племе да се раздвои — отвърна той.

— Но какво общо има всичко това с участието ти в спирането на Шао Кан?

— След като ледът се разтопи и Единственото древно племе се пръсна по земния глобус, на всеки народ бе дадена по една бойна тайна, за да остане игралният тепих равностоен, както казват. Вечният пазител на тази тайна живее върху свята земя… която е тук, под краката ти.

Лиу го изгледа скептично.

— Да не би да твърдиш, че ти си пазителят на тайната на народа си?

— Нещо такова — отвърна Нощния вълк. Той отвърза томахавката от колана си и я запрехвърля в ръцете си — явно за да впечатли Лиу — и донякъде успя.

— Виж какво, нямам време за такива глупави игри — каза Лиу и закрачи напред. — Направих голяма грешка, че изобщо дойдох тук.

— Ти смяташ, че си подготвен, Лиу Кан. Но ако беше, нима щеше да позволиш да пленят Китана?

Това вече го засегна. Лиу се извърна, стиснал юмруци.

— Можеш ли да ми помогнеш да я върна?

По лицето на непознатия отново се изписа лукавство.

— Може би. Но най-напред трябва да потънеш в сънно състояние.

— И как точно трябва да направя това?

Нощния вълк продължаваше да жонглира с томахавката си като церемониал — майстор.

— Е — отвърна той, — има бавен начин, а има и бърз.

Юмруците на Лиу трепнаха.

— Нямаме никакво време за бавния!

Бегла усмивка докосна краищата на устните на непознатия.

— Така и предполагах, че ще отговориш — каза той.

Лиу понечи да му отвърне ядосано, но едва успя да произнесе една сричка и младият мъж запокити томахавката си към него така, че тъпата й страна издрънча в челото му.

От очите му изхвръкнаха звезди, после всичко около него потъна в сива пелена и потъмня.

Усмивката на устните на младия индианец се разшири, докато гледаше как Лиу се срутва на пясъка в безсъзнание.

— Приятни сънища, шампионе — каза той. — Ще се видим, когато се събудиш.