Джеръм Прайслър
Унищожението (11)

Единадесета глава

Двамата се хвърлиха сред дивата джунгла, тичайки с всичка сила, Джакс размахваше пред себе си кибернетично подсилените си ръце, за да им разчиства пътя през гъстата тропическа растителност. Зад него Соня се мъчеше да не позволи на контузения си крак да забави скоростта им и се стараеше да се справи с непрестанните препятствия във вид на виещи се лиани, храсти, преплетени коренища и буци пръст. Една погрешна стъпка и щеше да се просне по лице на земята, а при толкова отвъдни, които ги преследваха по петите, всяка малко забавяне можеше да се окаже фатално.

Навсякъде около тях от разкъсващата се земя се надигаше на валма убийствена пара и от нея листата изсъхваха по клоните, превръщайки се от трептящо зелени в болнаво жълтеникави, буквално се съсухряха пред очите им. Соня беше сигурна, че това бе едно от нещата, които с пълно право можеха да се припишат на сметката на Шао Кан — отровната атмосфера на Отвъдния свят се просмукваше в тяхната като смъртоносен хербицид.

Сякаш да потвърди нейните мисли, един груб идол на Отвъдния свят изведнъж изникна след листната завеса пред тях и мрачният му лик замръзна във вкаменено ръмжене.

— Това е шестото гадно нещо, което се появява — изпъшка Джакс. — И всяко следващо е по-гадно от предишните.

— Чрез тях се смесват двата свята — отвърна Соня.

Джакс се навъси раздразнено.

— Непрекъснато ми го повтаряш, Соня. От това не ми става по-леко.

— Казах ти — извика тя и се понесе напред покрай идола. — Това е краят на света.

Джакс внезапно я хвана отзад за ръката.

— По дяволите! — изпъшка той. — По дяволите, говориш ми така, сякаш съм някакъв идиот! Няма ли малко да се поспреш и да помислиш за миг какво изпитвам?

Тя го погледна и кимна, за да му покаже, че го слуша.

— Измъкваш ме от лабораторията с някакви побъркани убийци, които са се втурнали да ни спипат задниците, после ме натикваш в някаква търкаляща се топка и ме прекарваш през половината свят — продължи той. — Ако трябва да умра точно днес, бъди така добра поне да ми обясниш защо?

— Никой не ми обясни защо Джони трябваше да умре. Гадостите просто се случват, Джакс. Ти си голямо момче. Ще се справиш.

Джакс потърси очите й, но каменното й лице не изразяваше нищо.

— Кой, по дяволите, е този Джони?

Тя извърна глава, с което го обърка и раздразни още повече.

— Аз съм твоят партньор, момиче — каза той. — Ако на мен не можеш да се довериш, на кого тогава…?

Мълния прониза небето, последвана веднага от внезапен страховит гръмотевичен тътен. Джакс усети как нещо се плесна в лицето му и го опари.

— А-ах, по дяволите, това пък какво беше?

Двамата се огледаха с нарастващ ужас и отчаяние. Убийствени пурпурночерни дъждовни капки се засипаха от небето, от които ниската растителност около тях започна да се съсухря и да гние, стичайки се на мазни, пушливи локви в краката им.

— Природата загива — едва доловимо промълви Соня.

— Май това наистина е краят на света — изпъшка Джакс.

Двамата се спогледаха за миг с отрезвели и мрачни лица. А след това до слуха им достигна шум на трошащи се, стъпкани съвсем наблизо храсти.

— Продължаваме ли да бягаме или ще се мотаем тук? — попита Джакс.

Соня понечи да му отвърне, но нещо я накара да промени намерението си. Тя постави пръст на устните си и кимна с глава.

— Чу ли това? — прошепна тя.

Джакс се вслуша.

— Спокойно, няма нищо. Преследвачите ни все още са много назад.

— Не говоря за Изтребителния отряд — каза тя. — Това, което чух, е някъде тук, около нас.

Очите на Соня се извърнаха към размърдалия се листак встрани от тях. Тя потупа Джакс по ръката и му посочи, но преди да види какво се опитваше да му покаже, един раздвоен ритник, излетял от храсталака, улучи и двамата в лицата.

Зашеметени, Соня и Джакс едва успяха да мернат нападателя си, преди той отново да се скрие в сумрачната гъста растителност. Те се огледаха безсилно, за да доловят и най-малък знак от присъствието му, но той или беше изчезнал, или се беше маскирал съвършено, а Соня беше готова да се обзаложи, че е второто.

Тя зашари с поглед насам — натам, мъчейки се да проникне с очи в гъстата мъгла, и тъкмо се обръщаше, за да погледне към прошумолилия наново храсталак, когато нечия ръка се стрелна като змия зад нея и се уви около гърлото й, след което рязко я дръпна назад.

Задавена и пръскайки слюнки, Соня отчаяно сграбчи със свободната си ръка увисналия над главата й клон, отметна се с негова помощ от земята, завъртя се в задно салто и се озова над нападателя си — скулеста, екзотична жена с очи като горящи въглени и тяло толкова стегнато, колкото беше злокобна усмивката й.

Плъзнала ръцете си между крайниците на жената, Соня се приземи на мъхестата земя и я стисна в „ключ“ през главата, като я отхвърли сред мъглата зад нея, сумракът я обгърна като облак пара и непознатата отново изчезна от погледа й.

Последва миг тишина. Соня и Джакс отново се спогледаха разтревожено и предпазливо, въздухът около тях сякаш зажужа от напрежение.

А после изведнъж мъглата пред Джакс се уплътни в силуета на първия нападател; който връхлетя срещу него с мълниеносна последователност от удари, които отмятаха главата му назад като боксова круша. Джакс се извъртя замаян и надигна новите си подсилени ръце, за да отвърне на ударите, но командите към тях все още се препъваха някъде по пътя от мозъка до кибер-рецепторите им. Ударите му залетяха напосоки, профучавайки на сантиметри от изплъзващия му се противник и отваряйки му необходимото пространство, за да се скрие отново в мъглата.

Докато Джакс поглеждаше с досада престаналите да му се подчиняват юмруци, ругаейки ги на ум, червенооката жена се преметна сред скриващата я мъгла и се приземи с крака, стегнати в ножица около врата на Соня. Пищейки от възторг, стиснала с яките си мускули гърлото на Соня, тя заудря с длани русокосата си противничка по ушите.

Соня се разтърси и се олюля, мъчейки се да си поеме дъх, но успя някак си да събере достатъчно сила, за да отхвърли нападателката от себе си. В кратката пауза, преди жената да се съвземе, Соня за пръв път успя да я види добре — и почти замръзна от изненада.

— Китана…? — възкликна тя.

Жената се изкикоти.

— Името ми е Милийна и не приемам да ме бъркат с добродетелната ми доведена сестра — отвърна тя. — Всъщност тъкмо заради това аз и приятелят ми Дим ще направим смъртта ви още по-болезнена.

— Както желаеш — отвърна Соня.

От устата на Милийна отекна нов, безумен смях и тя скочи срещу Соня. Не желаейки да остава отново в отбрана, Соня се хвърли напред, но Милийна се оказа с една идея по-бърза. Тя порази Соня във въздуха с вретеновиден ритник, след което полетя отново назад в мъглата и злокобният й смях отекна сред джунглата.

Дим на свой ред мигновено се въплъти сред разкъсаната сива пелена, сякаш движенията на двамата бяха премерени от хореограф. Той пристъпи напред, вече съвсем видим, и зае бойна поза, а от металния панел на гръдния му кош се показа тризъбо острие на копие и се изстреля към ребрата на Джакс.

„Още един киборг, също като оня в лабораторията, помисли си Джакс. Което обяснява как успява да се превръща в… м-м… дим.“

Той вдигна ръка пред гърдите си и парира полета на копието миг преди да се забие в него.

Макар че ръцете му най-после свършиха това, което ги беше накарал, Джакс никак не беше сигурен, че отново няма да започнат да се въртят като косачки. Преди пак да се задействат, той здраво стисна върха на копието на Дим и с невероятен прилив на сили дръпна киборга към себе си, стовари безмилостен ъперкът в главата му и го захвърли в насрещния шубрак.

Но механичният воин не можеше толкова лесно да бъде отписан. Стъпил на земята, той отново се изхвърли напред с помощта на реактивните си изтласквачи на ботушите и главата му се заби в тялото на Джакс, отмятайки го назад сред мъглата, която се спусна над него като плътна завеса.

Дим залитна след него, шарейки с механичните си очи наляво и надясно, мъчейки се да намери противника си сред дебелите, гъсти валма от сива пара — и бе посрещнат с челен метален юмрук право в лицето.

Главата на Дим се отметна назад и той издаде дрезгав звук, който можеше да мине за стон, ако беше излязъл от човешко гърло. След което рухна.

— Улучих — изпъшка Джакс. — Добър удар.

През това време Соня и Милийна продължаваха да се борят, сплетени в смъртоносна хватка, и се търкаляха по земята след яростната размяна на ритници и юмручни удари. Изтъркулвайки се върху Соня със змийски съсък, Милийна измъкна от таен калъф своето саи и замахна с него надолу към лицето на Соня. Соня се изви бясно под тялото й и се изплъзна от удара й, след което изрита Милийна в слабините и я изхвърли от себе си. Милийна тупна на земята по гръб, а в това време Соня грабна саито от ръката й и притисна малката тояжка в гръкляна й, натискайки с всичка сила, докато ръцете и краката на нападателката й не престанаха да се размахват и тя се отпусна напълно.

Соня все още продължаваше да се взира в безжизненото вече тяло, когато една ръка изведнъж я потупа по рамото.

— Ей, успокой се — каза Джакс. Той кимна към озъбената пулверизирана маска от метал, синтетична плът и електронни вериги, която доскоро представляваше неговия противник. — Свърши се, Соня. Победихме ги.

Тя рязко извърна глава и го изгледа с подивяло лице. За миг Джакс беше готов да се закълне, че бе загубила и най-смътната представа кой точно е той. А после очите й сякаш се върнаха от някакво много далечно място — място, за което Джакс беше повече от сигурен, че никой нормален човек не би пожелал да тръгне с нея — и го познаха.

Тя бавно отпусна хватката си с тояжката.

— Тези твои тъпи механични ръце — изпъшка тя. — Вече си мислех, че ще трябва отново да те спасявам.

— Отново? Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

— Забрави!

Соня отново извърна поглед към трупа на Милийна.

— Беше много добра имитация на човешко същество, но изглежда, че и тук сме си имали работа с киборг — каза тя и посочи подобната на грифон татуировка на рамото й. — Абсолютно същият знак, който видяхме на Киракс.

— Това е като някакъв проклет кошмар — отвърна Джакс, загледан как татуировката оживя, крилете й изпърхаха и стана триизмерна. — Не знам колко дълго още мога да понеса тази гадост. Тези копелета…

И той млъкна.

И погледна към Соня.

А тя погледна него.

И двамата бяха чули стъпките на Изтребителният отряд, който си пробиваше път през обраслия с гъсти храсталаци отсек на джунглата към тях. Съдейки по звуците, които издаваха съществата, те вече бяха твърде близо, за да могат двамата партньори да имат и най-малко основание за спокойствие.

— Давай да изчезваме — прошепна Соня. — Пронто.

Джакс кимна и миг след това двамата се понесоха в мъглата.