Джеръм Прайслър
Унищожението (12)

Дванадесета глава

За Лиу събитията започнаха да се развиват така, както вероятно щяха и да свършат — с усещането, че сънува или халюцинира, неспособен да контролира свръхреалистичната последователност от събития, в които се беше завихрил като лист във вихрушка.

Клепачите му трепнаха и той отвори очи, опита се да се размърда, убеди се, че е невъзможно и установи, че е заровен до главата в пясъка.

„Това е нереално, помисли си той в прилив на клаустрофобна паника. Не може да бъде.“

Той повдигна брадичка от пясъчната повърхност. Нощта все още беше с него. Както и Нощния вълк. Младият американски туземец беше на няколко стъпки от него и го обикаляше в кръг със запалената факла.

— Радвам се, че отново можеш да се присъединиш към нас — каза той. — Имаме страшно много работа.

Лиу се завъртя и усети, че по врата през яката на ризата му се посипа пясък, от което чувство ужасът му нарасна до степен, която го смазваше.

— Измъкни ме от тук! — извика той. — Нямам време за такива неща!

Вместо отговор, Нощния вълк се усмихна подигравателно.

— Нима? — той застана пред Лиу, разтворил крака и скръстил ръце пред гърдите си. — Е, и аз нямам време за твоето пренебрежение. Така че, ако си имаш проблем, защо не направиш нещо, щом си толкова страшен?

— Не мога да се бия с теб. Така дори не мога да се движа.

— Великолепно, има някакви признаци на интелигентност — каза Нощния вълк и кривата усмивка се плъзна по лицето му. — Трябва да се научиш да се сражаваш с помощта на вътрешната си сила, тарикатче. Движенията в боя са нещо важно, но и най-добрият воин може да бъде убит. А огънят вътре в теб, несломимата вяра в теб самия никога не могат да бъдат победени.

Очите на Лиу не се откъсваха от Нощния вълк, който пристъпи до един висок десет стъпки бодлив кактус и го скърши на две със здравия си ритник.

— Знам, че всичко това звучи като празно дърдорене на някой психолог, но наистина върши работа. Само ако духът ти е чист — каза Нощния вълк.

Той наведе факлата към пясъка и Лиу видя как от прогнилия ствол на скършения кактус изпълзя орда черни, космати паяци.

Очите на Лиу се разшириха:

— Какво ще правиш?

— Ето какво — отвърна Нощния вълк. В ръката му се появи малка кожена торбичка. — Трябва да преминеш през три изпитания, преди да станеш готов за онова, което предстои. — Той коленичи и започна да пълни торбичката с паяци, докато тя не се изду и тварите не започнаха да се гърчат вътре. После се извърна към него и се усмихна коварно. — А сега първото, което ще подложим на изпитание, е твоята храброст… От тяхната компания човек може да си загуби разсъдъка.

Лиу овлажни устни с език.

— Защо трябва да са точно паяци?

— Защото се страхуваш от тях.

Нощния вълк отново се изправи над Лиу и изсипа кесията с паяци върху главата му.

Потръпвайки от погнуса, докато отвратителните гадини запълзяха по темето и по лицето му, Лиу се опита да ги отърси и изстена от внезапна, пареща болка.

— Номерът тук е да преодолееш страха си — Нощния вълк го наблюдаваше като учен, изучаваш поведението на нов лабораторен вид. — Всеки път, когато се помръднеш, паяците захапват.

— Знам! Сам го усещам!

— Отпусни се — посъветва го спокойно Нощния вълк, наблягайки на „и“ — то. — Отровата им няма да те убие. Просто разшири съзнанието си извън сегашните му граници.

— Щом си толкова умен и смел, защо не се биеш с Шао Кан? — попита гневно Лиу.

Лицето на Нощния вълк придоби сериозен вид, с онзи замислен и дълбок поглед, който Лиу бе уловил, когато се беше свестил преди малко.

— Ако Кан дръзне да нападне нашата свята земя, ще бъда тук, за да защитя народа си… както съм го правил от двеста години насам.

Той остана още малко над Лиу, след което тръгна да се отдалечава от него, понесъл светещата факла.

Нощта се изсипа над Лиу като черен сироп.

— Почакай! — извика Лиу зад гърба му. — Къде отиваш? Не можеш просто да ме оставиш така.

Думите, които отекнаха към него през загръщащия го мрак, бяха пропити с насмешка.

— Искаш ли да се обзаложим?

С пребледняло лице, с избили капчици пот по кожата, Лиу усети как клепачите му натежават, когато паешката отрова се задейства.

Най-сетне очите му се склопиха.

Когато Лиу отново дойде в съзнание, той се намери срещу някакво поле, за което първоначално прие, че е изпълнено със звезди, хиляди звезди, примигващи на нощното небе като небрежно пръснати диаманти. Но когато съзнанието му се прочисти, той с ужас разбра, че всъщност това бяха мънички, ярки, примигващи очи… злокобни, като светещи дупки на издялани тикви, които проблясваха в оттенъци от бяло до смарагдовозелено пред собствения му отнесен поглед.

А после чу гласа на Нощния вълк. Чу го някъде вътре в главата си.

— Погледни в лицето собствените си страхове, Лиу — каза гласът. — Чрез тях ще намериш първичната си сила. Своят животински гняв.

— Аз спечелих Смъртоносна битка! — възрази Лиу с глас, който прозвуча някак странно, сякаш отделен от него самия. — От какво тъкмо аз има да се страхувам?

— С позьорството си ти прикриваш вътрешните си страхове. Но тук не можеш да се скриеш.

От мрака изникнаха демонични лица, чиито кошмарни черти се размърдаха. Неподвижни останаха само тези очи, приличащи на смарагди. Лиу долови преливащи се едно в друго възклицания и кикот и инстинктивно зае бойна поза.

— Ти позволи брат ти да загине — прокънтя нечий глас, едновременно отвсякъде и от никъде.

— Ти не можеш да победиш Шао Кан! — възкликна друг с чудовищна възбуда.

Към зловещия хор се присъединиха още гласове.

— Ти си нищожен човек!

— Ти не можеш да спасиш света!

— Ще се провалиш!

Лиу заудря и зарита в призрачните същества, но ударите му минаваха през тях. Те кръжаха и се трупаха около него, недостижими, а резките им, съкрушителни гласове пронизваха слуха му.

А после, заглушавайки ги в безсловесно ръмжене, гласът на Нощния вълк отново прокънтя в главата на Лиу.

— Миналото не може да те уязви, Лиу — каза той. — Повярвай в своето предопределение. Всеки човек има сила да промени бъдещето си. Намери тази сила вътре в себе си.

Лиу стисна силно юмруците си, без дори да се усети, че го прави. После затвори очи и остана съвършено неподвижен.

— Да — промълви той. — Усещам я.

По ръцете му започнаха да се разгъват невероятни, зеленикавочерни люспи. Пушек изригна от ноздрите му. Очите му се разтвориха широко и грейнаха като червени прожектори, а зениците му се изтъниха в хоризонтални резки.

„Дракона, извика вътрешният глас, едновременно негов и чужд. Освободи Дракона!“

С гняв, надигащ се вътре в него като горещ фонтан, Лиу изригна пламък, който опърли няколко от демоните и ги отхвърли назад и нагоре като метеори от някакъв звезден катаклизъм. Останалите също се разлетяха и злобните им възгласи и кикот преминаха в ужасени, отчаяни писъци, които скоро се разпиляха в нощта и заглъхнаха.

Съзнанието на Лиу се люшна между зашеметяващата възбуда от новооткритата сила, затрептяла вътре в него като какавида, мъчеща се да разкъса пашкула си, и страха от онова, в което би могъл да се превърне, ако това се случи. За миг той изпита изкушението да го разбере, като позволи на тази ужасяваща и въпреки това съблазнителна сила да излети освободена от оковите си и да се прояви напълно… но този порив бе потиснат мигновено. Ужаси се, че ако го направеше, ако позволеше това превращение да се изпълни до края, връщане може би нямаше да има.

Склопил отново клепачи, той уталожи яростта си, затваряйки я със силата на волята си в онази страховита част на душата си, от която беше излязла. Чертите на лицето му бавно се отпуснаха, люспите по ръцете му се отпуснаха, омекнаха и отново се превърнаха в човешка плът.

След няколко мига някаква гъста, лепкава умора го обгърна и той отново потъна в пълен мрак.

Този път Лиу се съвзе, след като бе усетил, че нещо влажно и щипещо от студ се полепва по клепачите му. Отвори очи и видя, че сега не беше заровен до главата в пясък, а че лежеше с лице нагоре в голяма канавка. Отгоре му валеше лек сняг. Спечената черна земя под него вече наполовина се беше скрила под пухкава пелена.

— Нощен вълк? — извика той и се надигна на лакти.

— Нощен вълк?

Но от него нямаше и следа, а виковете на Лиу бързо се отвяха от силния, вледеняващо студен вятър. Той се изправи на нозе и огледа мрачния пейзаж, сред който се беше озовал, потръпвайки от хлад.

Покрити от снежното було, безкрайните редици от пясъчни дюни около него сега наподобяваха снежни преспи на Северния полюс. Снегът се стелеше на едри парцали и се вихреше из въздуха, разтваряйки света около него в мека мъгла.

Къде се намираше? Накъде трябваше да тръгне? Влудяващата истина беше, че не можеше да реши. Всяка посока му се струваше не по-добра от останалите.

Нещастен и отпаднал духом, той се присви, за да се стопли и закрачи през стелещия се сняг.

Беше преминал значително разстояние, откакто се беше събудил сред снежния вихър, но не бе забелязал никакъв признак на живот наоколо. Силите му се изчерпваха. С всяка следваща крачка затъваше до кръста в натрупващите се снежни преспи. С коса, покрита с ледена кора и посиняло от студ лице той падна на колене и започна да пълзи, забивайки нокти в замръзналата земна повърхност.

Лиу почти беше изгубил съзнание, когато забеляза оранжевия блясък на огън, танцуващ сред снега пред него. Мускулите на врата му леко изпукаха, когато вдигна глава… и примигна. И отново примигна. И отново, този път напълно сигурен, че се взира в поредната си халюцинация.

— Аз съм Джейд — каза изправилата се пред него жена. В ръката си държеше дървена тояга, чийто край беше натопен в горяща смола, превръщайки я във факла. — Претърсих цялото плато, за да те намеря, Лиу Кан. Нощния вълк се беше уплашил за живота ти.

Лиу продължаваше да се взира в нея, за миг онемял. Дали беше от плът и кръв или просто бе плод на отчаяното му въображение, но тази жена беше абсолютно, зашеметяващо красива. Лицето й беше ъгловато и с фини черти, с високи скули и тъмнокафяви очи, леко дръпнати в ъглите. По някакъв начин грубите животински кожи, в които се беше увила, само подчертаваха съблазнителното й стройно тяло.

Тя коленичи до него и кожата на набедреника й оголи коляното. После жената заби горящата като факла тояга в снега и докосна с длани треперещите му гърди, плъзна ги под ризата му, за да сподели топлината си с него.

— Този сняг — промълви тя, — сипе се от пустите небеса. Знаеш ли защо?

— Да — отвърна той. — Не остава много време… краят на света е близо.

Тя кимна. Меките й пръсти галеха кожата по гърдите му.

— От всички страхотии, които мракът крие, най-големият ми страх е да не умра сама — каза тя.

Едната й ръка се отдръпна от тялото му, пресегна се към кожената връзка на палтото й, развърза я и го разтвори. После го притегли в прегръдката си и го притисна до себе си.

— С теб, Лиу Кан — каза тя, — няма да се страхувам.

Той усети, че сърцето му лудо затуптя. Изведнъж гърлото му се стегна.

Ръцете й отново го загалиха.

— Но аз дори не знам коя си — промълви той дрезгаво.

— Всичко, което трябва да знаеш, е, че съм тук, за да ти помогна — отвърна тя. Погали косата му и влажният й пухкав дъх се плъзна по врата му. — Поеми топлината ми. Нека тя да ти вдъхне сила за твоята битка.

— Ти си прекалено добра, за да си истинска — каза той и се остави да го привлече още по-близо до себе си.

Тя доближи лицето си до неговото и устните й леко се разтвориха.

— Същото може да се каже и за теб — каза жената, наклони глава напред и отри устни в неговите. — Двамата можем да победим мрака, ако създадем светлината на нов живот.

Със замаяна глава Лиу понечи да отвърне на целувката й, но се поколеба.

— Не — изпъшка той. — Аз… не мога.

— Не казвай това — ръцете й се плъзнаха около кръста му, зашариха и тя се притисна още по-плътно в него. — Заедно можем да стопим снега, Лиу Кан.

Лиу я отблъсна.

— Престани…

— Заедно можем да изживеем последните си дни…

— Не — отвърна Лиу и се задърпа от нея. От самия себе си. — Сърцето ми принадлежи на друга.

Той успя да се отскубне от нея и тя сведе поглед.

Той нежно обхвана брадичката й с длан и повдигна лицето й, докато очите им се срещнаха.

— Ако наистина си тук заради мен, Джейд, помогни ми да победя Шао Кан.

Тя го изгледа продължително, после се усмихна и отново го целуна — но този път само леко докосна бузата му.

— Ти се оказа по-чист и верен, отколкото си представях — каза тя. — Ти премина изпитанието, Лиу Кан.

Той я изгледа озадачено.

— Изпитание? Значи всичко това беше едно от поредните изпитания на Нощния вълк?

Тя стисна ръката му.

— Но за мен наистина беше приятно — каза тя. — И при други обстоятелства не бих пожелала да свърши точно така. Но сега трябва да отидем на планината Гайа. Другите ще ни чакат.

Той поклати глава.

— Не. Ако това е изпитание, то е едва второто. Все още не съм готов.

— Не си готов да спасиш Китана? Защото аз мога да те отведа до тъмницата, където е затворена.

Той я изгледа.

— Ти видя ли я? Жива ли е?

— Засега да — Джейд за миг потъна в мълчание. Някъде отдалече отекна вой на бойни рогове. — Кан е наблизо. Трябва да тръгваме.

Лиу погледна натам, откъдето се чуха звуците, пое си дълбоко дъх, след това бавно се изправи и я последва през ледената тундра.

От мястото си на върха на един висок, заснежен хълм Нощния вълк се загледа как Лиу и Джейд закрачиха по заснеженото плато, после впи поглед в небесата.

— Опитах се, Райдън, но той не е готов. Все още се съмнява в себе си.

С угрижено лице той изчака до слуха му да стигне някакъв отговор. Но единственото, което последва, беше безмилостният вой на вятъра.