Джеръм Прайслър
Унищожението (13)

Тринадесета глава

В Отвъдния свят кобалтът, крехък метал, основен градивен материал за производството на плазмено оръжие, представляваше най-скъпата от всички стоки под двойката луни. Естествените находища бяха обявени за лична собственост на суверенния владетел и всеки извън управляващия му кръг, който бидеше уловен в извличане или контрабанда със скъпоценната руда, биваше отпратен на каторга в една от адските кобалтови мини от другата страна на света.

Там изтезанията и робският труд се сливаха в зловещо единство, а каторжниците биваха подлагани на неописуеми мъки под бдителния поглед на шоканските гвардейци, мутирали номади с органично метални черупки и стотиците първокласни воини на Отвъдния свят, всички под командата на генерал Барака. Осмокраки насекомоподобни с кореми, големи колкото пещери и влакнести устни, дълги колкото петима наредени в редица възрастни мъже, теглеха вагонетките със сурова руда до складовите силози в непрестанно движеща се верига. Ден и нощ, без покой, подземната минна шахта се огласяше от трясъка на кирки, разбиващи грунда, от стоновете на болни, умиращи от глад и изтощение затворници и от време на време — от писъците на жени, отвличани от досадния труд, за да доставят неописуеми удоволствия на своите тъмничари.

В момента Барака се беше надвесил над перилото на платформата за наблюдение над работната площадка и плоските му жабешки очи наблюдаваха с интерес как един от затворниците се опита да изсипе тежкия си кош, пълен с кобалтова руда, във вагонетката, но рухна от изтощение, след като краката му се огънаха под него.

Оголил акулоподобните си зъби в извратена имитация на усмивка, генералът слезе от платформата и се приближи до човека.

— Работи усилно, иначе ще заплатиш за леността си! — каза той.

— Вече платих всичко, което е по силите на човек — отвърна каторжникът.

Барака го изгледа съсредоточено. Очите му бяха посърнали и хлътнали в очните си кухини. Краката му бяха закривени. Кожата му беше провиснала по лицето на бледи, сухи парцали. Приличаше на торба с кокали.

— Докато дишаш, страданието е наградата, с която те удостоявам — изрева той и перна затворника с опакото на ръката си, при което нещастникът рухна, надавайки звук, смесица от хрип и стон.

Без да сваля озъбената усмивка от уродливото си лице, Барака го зарита по лицето, по ръцете и гърдите и продължи да го рита механично, докато тялото му не изтътна надолу, в прокълнатите дълбини на каторгата.

— Всички вие работите за славата на Негово Великолепие Шао Кан, Завоевателя на света, Властелина на войната — обяви Барака на заобиколилите го затворници, стопляйки плахото им благоговение и стараейки се гласът му да отекне до една камера в дъното на рудника, където самият Кан бе пристигнал само преди няколко мига яхнал крилатия си черен кон. Всички, в чиито жили течеше царствена кръв, обичаха да се гъделичка самочувствието им не по-малко от всеки друг, а вероятно дори повече поради очакванията, с които им се налагаше да живеят, а Барака не би си спечелил височайшия пост, ако не знаеше как да се домогне до тяхната благосклонност.

Този път обаче Кан не обърна никакво внимание на ласкателствата на генерала си. Въпреки че масивните порти на пещерата все още стояха широко отворени и пропускаха звуците от мината да отекват сред знойния й полумрак, неговото внимание се беше съсредоточило върху една от многото сковани от груби дървени пръти клетки, висящи на подпорите на стените.

Вътре в клетката Китана го гледаше в пълно безмълвие, а очите й не издаваха и най-малък признак на уплаха.

— За всичките ти досегашни предателства мога да ти простя — каза той и й подаде черпак с вода. — Защото ти си моя дъщеря, Китана.

Тя се пресегна през дървените решетки, пое предложения й черпак и отпи. Когато го върна, черпакът беше празен.

На устните на Кан се оформи усмивка… и замръзна, когато тя изплю обратно водата, изхвърляйки я на струя, когато го оплиска по лицето.

— Подлагаш на тежко изпитание търпението ми — каза той и отри с ръкав намокрената си буза. Усмивката му беше зейнала безизразно от потиснатия гняв.

— Ти унищожи семейството ми — отвърна му Китана. Гласът й беше равен, не издаваше никакви чувства. — Принуди майка ми да се самоубие. Аз съм твоят вечен враг. Можеш да ме убиеш веднага, ако смееш.

Кан се изкиска.

— Глупаво дете. Живият червей на въдицата привлича по-голям улов от мъртвия.

Той рязко дръпна юздите и черният му кон се изправи на задните си крака, после се изви в полукръг и подсилените му с ребра, лишени от пера криле се разлюляха и изпърхаха.

— Китана не се нуждае от вода, тъй че нека се съобразим с желанията й! — каза той, след като отново бръкна с черпака във ведрото с вода и го показа към другите каторжници, оковани в дървените клетки в камерата.

Последва жадно ръмжене и шум на мляскащи уста. През решетките се протегнаха ръце и мръсните им, покрити със струпеи пръсти се загърчиха алчно.

Кан задържа още малко черпака във въздуха, оставяйки затворниците да изпаднат в безумна ярост, наслаждавайки се на властта, която имаше над тях. След това го обърна и водата се изплиска на пода.

— Днес — обяви той — няма пиячка за никого.

Дрезгави стонове се надигнаха около него. Кан хвърли изпълнен със злобно задоволство поглед към Китана и пришпори коня си, без да каже нито дума повече.

 

 

Соня и Джакс стояха в основата на висок гранитен хребет, а мракът зад тях тътнеше от дивашките викове на втурналия се по петите им Изтребителен отряд.

— Наясно ли си с плана си как нашият страхотен фитнес и бойна подготовка ще разкарат тия типове? — попита я Джакс и се озърна притеснено през рамо.

— Аха.

— Май нещо не действа.

— В такъв случай те съветвам да се напънеш още повече, скъпи ми приятелю — отвърна му тя и го стисна за рамото.

Двамата се закатериха нагоре, впивайки нокти в канарата, за да избягат от преследвачите си. Краката и ръцете им събаряха прахоляк и камъчета по стръмния рид, а мускулите им като че ли щяха да се пръснат от напрягане. След малко се добраха до една скална издатина и бързо погледнаха надолу към едва открояващата се в далечината низина.

От това, което видяха, дъхът им секна.

Призрачно красиви останки на отдавна изгубена цивилизация се простираха в окъпаната от лунните лъчи далечина. Зидани сгради, широки павирани площади, статуи и релефи ограждаха долината от двете страни. Точно под краката им тясно стълбище, изсечено в самата планинска скала, се виеше на спирала и отвеждаше надолу към руините.

— Това да не е планината Гайа, за която ми говореше? — попита Джакс.

— Така ми се струва — отвърна Соня.

— Е, като оставим пейзажа настрана, надявам се, че си е струвало да идваме чак дотук — той огледа пръстите си и се намръщи неодобрително. Бяха много зле ожулени от катеренето. — Доста е…

Пронизващият вой на бойните рогове го прекъсна. Двамата се обърнаха едновременно, погледнаха назад и видяха Шао Кан в началото на търкалящ се черен облак, гърдите на крилатия му кон бяха облечени в броня, а до него яздеше Синдел на собствения си въздушен кон. След тях по земята тътнеха копитата на легиони кентаври и Изтребителни отряди.

При това положение Джакс се отказа от всякакви спорове.

Без да губят повече време, двамата се заспускаха по каменните стъпала.

— Що за място е това? — попита Джакс, без да очаква отговор. — Не забелязвам пощенски кутии, на които да пише, че това е храмът на Старите богове.

Соня се огледа. Навсякъде около тях към небето се извисяваха величествени архитектурни останки. Точно пред тях се виждаше здание, построено от съвършени каменни блокове, сводестият път към което бе ограден от статуи, приличащи на гладиатори с шлемове.

Джакс пристъпи към една от статуите с човешки бой и започна да разглежда изсечените в нея йероглифи.

— Обзалагам се, че е някакъв мемориал — каза той.

Соня се приближи да погледне, но преди да успее да му отвърне, двамата се стреснаха от появата на двама бойци, скочили безшумно от каменната тераса над главите им.

Мъчейки се да се съвземат от изненадата, те отвърнаха с вихрушка от ритници и саблени удари по посока на сенчестите нападатели. Сред колебливите лунни лъчи не стана ясно кой какво точно прави и на кого.

А после Соня дръпна един от противниците към себе си и очите й мигом се разшириха от изумление.

— Лиу? — извика тя.

— Соня?

Джакс се спря объркан.

— Ти да не познаваш този фукльо?

Докато гледаше към тях, един прав ритник в брадичката изпрати Джакс да седне на задника си.

Лиу го изгледа, сякаш нищо особено не се беше случило.

— Това да не е Джакс?

— Аха — отвърна му Соня. После кимна с брадичка към жената, която беше нокаутирала Джакс. — А тази коя е?

— Соня, това е Джейд; Джейд, това е Соня — каза Лиу. — Извинявайте за засадата. Помислихме, че сте челният отряд на Кан.

Джакс се изправи, търкайки челюст с едната си ръка и протягайки свободната към Джейд.

— Майор Джаксън Бригс — представи се той с едва прикрита усмивчица на възхищение по лицето му. — Поздравявам ви, имате страхотни крака. За ритане, искам да кажа.

Соня не беше в настроение да гледа как един ученик се бърка в нещата на сведущите.

— Къде е Китана? — обърна се тя към Лиу.

Той се поколеба.

— Е…?

— Отвлякоха я. Скорпион я отвлече.

— Ти си изгубил Китана? И после си довел със себе си някаква непозната?

— Джейд ми помогна да стигна дотук — каза Лиу. — Можем да й вярваме.

— Ако питаш мен, преценките ти са гнили.

Лиу я погледна смаян. Ако питаха него, тъкмо преценките на Соня не струваха пукната пара и бойните рогове, ечащи по склоновете зад тях бяха най-доброто доказателство за това.

— Благодарение на теб Изтребителните отряди на Кан са се закачили на опашката ни — каза той.

Джакс пристъпи към тях.

— Може ли едно предложение? Да оставим тия глупости настрана и да се погрижим за по-съществени неща. Например как да останем живи.

Соня продължаваше да гледа Лиу в очите.

— Къде е Райдън? Той е този, който имаше някакъв план…

— Огледахме — отвърна й Лиу. — Още го няма.

— Значи просто ще си седим тука и ще чакаме това говедо да се появи? — обади се Джакс.

Лиу поклати глава.

— Соня е права. Без Райдън нямаме никакъв шанс.

— Никога не преставай да се надяваш… — отекна глас някъде над тях.

Стреснати, всички вдигнаха като по команда глави и видяха как Райдън скочи от един скален храм и се приземи в кръга между тях.

— … поне не в самото начало на играта — довърши Райдън изречението, което бе започнал от покрива на храма.

Те зяпнаха в него, зашеметени и слисани.

Беше се променил доста, откакто го видяха за последен път. Беше се променил направо до неузнаваемост. Дългата му коса беше обръсната, нямаше я монашеската роба, заместена от впит в тялото му кожен боен комбинезон.

Той усети удивлението в очите им и сви рамене.

— Смених си малко фасона, с благословията на Старите богове, с които наскоро се срещнах — поясни той, след което кимна с брадичка към Джейд. — Кое е това гадже?

Лиу му обясни.

— Е, надявам се, че може да чисти също толкова добре, колкото добре изглежда — каза Райдън. — Защото аз очаквах да намеря тук екип от бойци. А вместо това намирам бойци, които воюват помежду си.

— Чакай малко — намеси се Соня. — Ние току-що минахме през адск…

— В сравнение с това, което ни предстои, не сте преминали през нищо — сряза я той. — Къде е Китана?

Последва неловка тишина. Всички погледи се насочиха към Лиу.

— Пленена е от Кан — каза той, свел очи. — Вината е моя.

Лицето на Райдън остана безизразно, докато смилаше лошата новина.

— Не става въпрос за вина — каза той най-сетне. — В това нещо сме всички заедно. Всеки от нас трябва да поддържа и да помага на останалите. Като в семейство. — Той хвърли поглед към Джакс. — Каква е тази работа с ръцете ти?

Джакс се навъси.

— Познавам те точно от една минута и вече започваш да ми се караш?

— Видях те как се биеше там. Имаш качества, но ръцете не са твоята сила. Те са твоята слабост.

Джакс го изгледа обиден.

— Мерси за забележката, но тези неща тук са произведение на изкуството.

— Единственото, от което имаш нужда, е вярата в самия себе си — каза Райдън и поклати глава. — И заявявам това за всички, не само за Джакс.

— Виж какво, вярата си е вяра, но ние трябва да върнем Китана — намеси се нетърпеливо Лиу. — Без нея не можем да затворим Портала.

— Лиу е прав — обади се Джейд. — Ако Кан я държи в Отвъдния свят, трябва веднага да отидем там.

— И как точно предлагате да го направим? — попита Соня.

— Последвайте ме и ще видите — каза Райдън.

След което той тръгна по пътя надолу в пропастта, като им даде знак да го последват, и ги поведе между величествените каменни строежи.

А близо до градските порти, много близо, бойните крясъци на отбраните войски на Кан процепиха яростно нощта.

Стояха сред кръгъл площад, обграден от каменни колоси, фигури на мъже и жени с мощни, идеализирани пропорции и израз на храбра решителност по скулптираните им лица.

— Това са статуите на шампиони, паднали в Смъртоносна битка преди векове — поясни Райдън, сочейки им към паметниците. — Освен това всички те са мои приятели, с които говорих, когато всичко започна.

Той пристъпи в самия център на площада, разпери ръце и вдигна глава към небесата.

— За кого се мисли тоя? — прошепна Джакс в ухото на Соня. — Мойсей, който ще раздели Червено море?

Соня гледаше към Райдън, без да казва нищо, стиснала треперещите си устни. Знаеше, че силите му го напускат. Знаеше, че им остава твърде малко време.

Малката група чу бойния ек на тромпети зад себе си и се извърна към източника на звука. Шао Кан с цялата си армия се спускаше надолу към пропастта.

Соня отново погледна към Райдън. Ръцете му все още бяха разперени нагоре и от широко разтворените им пръсти се виеха като змии електрически мълнии.

— Когато си готов, Райдън — каза тя и извърна едното си око към тътнещите зад тях легиони.

Райдън погледна крадешком към настъпващия враг и удвои усилията си. Енергийният пукот около ръцете му светна ярко, започна да пулсира от светлина и изведнъж се концентрира в нещо, напомнящо лазерни лъчи, които се изстреляха към статуите, обграждащи кръглия площад, свързвайки всяка от тях с изправения в центъра Райдън като спици на огромно колело. Енергийните лъчи мигновено се умножиха, кръстосаха се, заплитайки се в зашеметяваща синкаво-бяла паяжина, която свърза Райдън със статуите и статуите помежду им. След няколко секунди всички нишки се сляха, покривайки Райдън и спътниците му във вихрен енергиен купол.

На по-малко от миля разстояние от тях Шао Кан дръпна юздите на коня си и погледна през рамо към Синдел.

— Използвай бойния си вик! — изкомандва я той. — Унищожи всичко!

Тя охотно се подчини.

Слязла от коня си, пристъпи пред бойните редици на безчислената армия, пое си дълбоко дъх и нададе раздиращ тъпанчетата вой, който сякаш изпълни нощта, високочестотна канонада, от която двете страни на бездънния каньон се разтърсиха и затътнаха.

Писъкът й се понесе по улея на пропастта като пожар, препускащ все по-близо към току-що отворения от Райдън Портал, а в същото време каменните стени на пропастта буквално се взривиха, разкъсани на молекулярно равнище от ударната вълна. Канари се откъснаха от местата си и се затъркаляха надолу. Гейзери от камъни и пръст полетяха нагоре във въздуха. По дъното на долината строежите, издържали хиляди години на атаките на климата и природните стихии, се разтърсиха, без да могат да удържат на напора. Разрушителни пукнатини плъзнаха по стените на руините и ги накараха да хлътнат и рухнат.

Райдън промълви безмълвна молитва. Навсякъде около него се срутваха колони, здания се превръщаха в прах и статуи на герои рухваха на жалки отломки.

Времето бе изтекло.

— Сега! — извика той с цяло гърло, след което сграбчи ръката на Соня и скочи в цепнатината между двете измерения. Тя на свой ред се протегна към останалите и всички свързаха ръцете си в жива верига.

Един след друг те бяха засмукани от Портала, който се затвори зад тях с брилянтен проблясък на мълния тъкмо когато виещите, проклинащи Отвъдни стигнаха до него, оставайки на повърхността на Земята.

— Това наистина беше забавно — каза Синдел, изправила се сред предизвиканото от нея опустошение.

Кан подкара коня и спря до нея с лукава усмивка на лицето.

— Най-после попаднаха в капана ни — каза той. — Продължавай според плана. Ще те чакам да се върнеш в Отвъдния свят.

Синдел му кимна мълчаливо и се загледа след Кан, който впи шпори в мускулестия гръден кош на своя жребец, подканяйки го да разпери крилете си.

После Кан се възнесе към снишилото се сиво небе и след него се развя черната нишка на зловещия му кикот.