Мери Хигинс Кларк
Другото лице (53)

53

Доналд Андерсън си беше взел две седмици отпуска да помага за бебето. Нито той, нито Дайна искаха чужда помощ.

— Ти си почивай — каза той на жена си. — Джонатан и аз ще се погрижим за всичко.

Докторът я беше изписал предишната вечер. С цялото си сърце желаеше да избегнат журналистите.

— Обзалагам се, че фотографите ще бъдат в приемната между девет и единайсет — беше предсказал той. Това беше времето, по което обикновено изписваха майките с новородените.

Телефонът беше звънял през цялата седмица за интервюта. Дон изслушваше много внимателно записите на телефонния секретар и не отговаряше на нито един. В четвъртък се обади адвокатът им. Съществували неоспорими доказателства за престъпления в клиниката „Манинг“. Предупреди ги, че ще бъдат принудени да се присъединят към делото за престъпление от общ характер, което ще бъде заведено.

— Категорично сме против — каза Андерсън. — Можете да го кажете на всеки, който ви потърси.

Дайна се беше облегнала на дивана и четеше приказка на Джонатан. Сега любимите му истории бяха за Биг Бърд. Тя погледна мъжа си.

— Защо просто не изключиш телефона? — предложи тя. — Стигаше ми, че не можех да погледна Ники в продължение на часове след раждането. Последното, което трябва да узнае, когато порасне, е, че съм съдила някого затова, че той е тук, а не друго бебе.

Бяха го кръстили Никълъс на дядото на Дайна — този, за когото майка й се кълнеше, че си приличали с детето. От близката количка се чу шум от размърдване и после рев с цяло гърло.

— Разбра, че говорим за него — каза Джонатан.

— Може би, скъпи — съгласи се Дайна и целуна копринено русата му главичка.

— Просто отново е гладен — съобщи Дон. Той се наведе, вдигна пищящия вързоп и го подаде на Дайна.

— Сигурна ли си, че не е моят близнак? — попита Джонатан.

— Да, сигурна съм — каза Дайна. — Но той ти е брат и това е същото.

Тя положи бебето на гърдата си.

— Имаш моята маслинена кожа — каза тя и нежно го погали по бузата, за да го накара да засуче. — Малкото ми селянче.

Тя се усмихна на мъжа си.

— Знаеш ли какво, Дон? В края на краищата е справедливо, че поне едното от децата ни прилича на мен.

 

 

В събота сутринта Меган излезе рано, за да може в десет и половина да бъде в жилището на енорийския пастор на църквата „Сейнт Доминик“, което се намираше в покрайнините на Трентън.

Беше се обадила на младия пастор снощи, веднага след вечеря, за да си уговори срещата.

Триетажната му къща беше дървена, в типично викториански стил, с обиколна веранда и натруфен перваз. Дневната беше занемарена, но удобна — с тежки тапицирани столове, резбована маса, старомодни лампиони и овехтял персийски килим. В камината пращяха пънове и пукаха въглени, прогонвайки студа в миниатюрното фоайе.

Отец Радзин отвори вратата, извини се, че говори по телефона, въведе я вътре и изчезна нагоре по стълбите. Меган чакаше и си мислеше, че на такова място нещастните хора можеха да излеят душата си без страх от порицание или упрек.

Не беше съвсем сигурна какво да пита отеца. Но от краткото хвалебствие по време на опелото знаеше, че е познавал добре Хелън Петрович и тя му е била симпатична.

Чу стъпките му по стъпалата. След това той се озова в стаята и отново се извини, задето я е накарал да чака. Избра си стол срещу нейния и попита:

— Как мога да ви помогна, Меган?

Не „Какво мога да направя за вас?“ а „Как мога да ви помогна?“. Едва доловим нюанс, който беше странно утешителен.

— Трябва да разбера коя всъщност е била Хелън Петрович. Знаете ли за положението в клиниката „Манинг“?

— Да, разбира се. Следя развитието на нещата. Освен това видях в сутрешния вестник ваша снимка и на горкото момиче, което е било убито. Приликата е поразителна.

— Не съм видяла вестника, но зная какво имате предвид. Всъщност това сложи началото на тази история — Меган се наведе напред. Беше преплела пръсти и притискаше дланите си една към друга. — Прокурорът, който разследва убийството на Хелън Петрович, е убеден, че баща ми е виновен за назначаването й в клиниката „Манинг“, както и за нейната смърт. А аз не вярвам в това. Прекалено много неща не се връзват. Защо той ще поиска да назначи неквалифициран за длъжността човек? Преди всичко какво печели от назначаването на Хелън Петрович в лабораторията?

— За всяко действие на човека съществува причина, Меган. А понякога и повече от една.

— Точно това имам предвид. Не мога да намеря и една, да не говорим за няколко. Просто не виждам смисъла. Защо баща ми изобщо би се занимавал с Хелън, ако знае, че е мошеничка? Той беше много внимателен в работата си. Гордееше се, че препоръчва подходящите хора на клиентите си. Често си говорехме за това.

— Осъдително е да се постави неквалифициран човек на отговорна медицинска длъжност. Колкото повече разследват лабораторията на клиниката „Манинг“, толкова повече грешки откриват. Не разбирам защо баща ви съзнателно би причинил това. А Хелън? Тя не е ли имала някаква съвест? Не се ли е тревожила за ембрионите, които са били увреждани или унищожавани заради нейната немарливост, безотговорност и невежество? Поне част от съхраняваните ембриони е трябвало да бъдат имплантирани с надеждата, че ще се родят деца.

— Имплантирани и родени — повтори отец Радзин. — Интересен въпрос от гледна точка на етиката. Хелън не ходеше редовно на църква, но когато идваше на неделна служба, винаги беше последна и винаги оставаше за кафе. Имах чувството, че я измъчва нещо, за което не може да говори. Но трябва да ви кажа, че ако се наложи да използвам прилагателни за нея, последните три, които бих употребил, са „немарлива, безотговорна и невежа“.

— А приятелите? С кого е била близка?

— Нямам представа. Някои от познатите й ми се обаждаха през миналата седмица. Споменаваха колко слабо всъщност познават Хелън.

— Страхувам се, че се е случило нещо с племенницата й Стефани. Срещали ли сте някога младия мъж, който е баща на детето й?

— Не. И никой друг не го познава, доколкото разбирам.

— Какво мислите за Стефани?

— Тя не прилича на Хелън. Естествено, още е много млада и е в тази страна от… няма и година. Сега е сама. Може би просто бащата на бебето се е появил и тя е решила да рискува.

Той сбърчи чело. „И Мак прави така.“ Отец Радзин, изглежда, наближаваше четирийсетте — беше малко по-възрастен от Мак. Защо ли ги сравняваше? Защото и в двамата имаше нещо много благоразумно и добро.

Тя се изправи.

— Отнех ви прекалено много време, отче.

— Останете още малко, Меган. Повдигнахте въпроса за мотивацията на баща ви при назначаването на Хелън в клиниката. Ако не можете да откриете повече информация за Хелън, моят съвет е да продължите да се ровите, докато откриете причината за неговото участие. Допускате ли, че между тях може да е имало връзка?

— Много се съмнявам — тя тръсна рамене. — Той е имал достатъчно проблеми, опитвайки се да разпределя времето си между майка ми и майката на Ани.

— А пари?

— В това също няма логика. Клиниката „Манинг“ е платил обичайната такса на „Колинс и Картър“ за посредничеството при назначаването на Хелън и доктор Уилямс. Опитът ми от изучаването на законите и на човешката природа ме е научил, че в основата на повечето престъпления са или парите, или любовта. Но тук не пасва нито едното — тя се изправи. — А сега наистина трябва да вървя. Имам среща с адвоката на Хелън в къщата й в Лорънсвил.

 

 

Чарлс Потърс очакваше Меган. Беше го видяла за малко на опелото на Хелън. Сега, когато имаше възможност да го огледа по-подробно, забеляза, че изглежда като семеен адвокат от старите филми.

Тъмносиният му костюм беше ултраконсервативен, ризата — безупречно бяла, тясната му вратовръзка беше в убито синьо, тенът беше розов, а оредялата сива коса — внимателно сресана. Очила без рамки обграждаха изненадващо живи лешникови очи.

Каквито и неща да беше отнесла Стефани със себе си, при пръв поглед стаята, в която влязоха, изглеждаше непроменена. Точно така, както когато преди седмица Мег беше влизала в нея. Силата на наблюдението, помисли си тя. Концентрирай се. После забеляза, че прекрасните порцеланови фигурки на камината, които бяха събудили възхищението й, липсваха.

— Приятелят ви доктор Макинтайър ме разубеди да съобщя веднага за кражбата на Стефани, мис Колинс, но се опасявам, че не мога да чакам повече. Като попечител на завещанието нося отговорност за цялата собственост на Хелън.

— Разбирам това. Просто се надявам да бъде открита Стефани и да бъде заставена да ги върне. Ако се издаде заповед за арестуването й може да я депортират. Мистър Потърс — продължи тя, — тревожа се за много по-съществени неща от тези, които Стефани е отнесла със себе си. Пазите ли бележката, която е оставила?

— Да. Ето я.

Меган я прочете.

— Познавате ли този Ян?

— Не.

— Какво мислеше Хелън за бременността на племенницата си?

— Хелън беше мила жена — резервирана и мила. Единствените й думи пред мен за бременността на момичето бяха доста съчувствени.

— От колко време сте неин адвокат?

— От близо три години.

— И вярвахте, че е лекарка?

— Нямах причини да не й вярвам.

— Тя не беше ли натрупала доста голямо имущество? В „Манинг“, естествено, е имала много добра заплата като на ембриолог. Но със сигурност не е можела да заделя много пари като секретарка в болнично заведение през трите години преди това.

— Зная, че е била козметичка. Козметиката може да носи високи доходи, а Хелън умееше добре да влага парите си. Мис Колинс, не разполагам с много време. Казахте, че искате да огледате къщата, докато съм тук. Преди да си тръгна, искам да съм сигурен, че е добре заключена.

— Да, разбира се.

Качиха се на горния етаж заедно. И тук всичко изглеждаше наред. Стефани с положителност не беше опаковала багажа си бързо-бързо.

Спалнята беше луксозна. Хелън Петрович не се беше лишавала от комфорт. Тапетите, покривките и пердетата в подбрани цветове изглеждаха много скъпи.

Порталът водеше към малка дневна. Едната стена беше покрита със снимки на деца.

— Това са дубликати на снимките от клиниката — каза Меган.

— Хелън ми ги е показвала — кимна Потърс. Много се гордееше с успешните бременности, постигнати с помощта на клиниката.

Мег разглеждаше снимките.

— Видях някои от тези деца на тържеството преди по-малко от две седмици — тя съзря Джонатан. — Ето детето на семейство Андерсън, за което толкова много писаха. Това даде началото на щатското разследване на лабораторията в клиниката — тя млъкна и се взря в горния ъгъл на снимката. Там се виждаха две прегърнати деца — момче и момиче с еднакви пуловери. Какво имаше в тях, което тя не можеше да улови?

— Трябва да заключвам вече, мис Колинс.

В гласа на адвоката прозвуча неприязън. Не можеше повече да го бави. Мег погледна за последен път снимката на децата с еднакви пуловери, запечатвайки я в паметта си.

 

 

Майката на Бърни не се чувстваше добре. Заради алергията. Доста кихаше и я сърбяха очите. Струваше й се, че усеща течение в къщата. Чудеше се дали Бърнард не е забравил отворен прозорец долу.

Не биваше да му позволява да кара тази кола до Чикаго, дори и за двеста долара на ден. Понякога, когато прекарваше дълго време съвсем сам, ставаше мечтателен. Започваше да си фантазира и да иска неща, които можеха да му навлекат бели.

После ставаше раздразнителен. Тогава тя трябваше да бъде при него. Можеше да овладява избухването му, защото го предусещаше. Държеше го изкъсо. Грижеше се да е чист и спретнат, внимаваше да върши работата си и вечер да гледа телевизия с нея.

Толкова дълго вече беше добре. Но напоследък се държеше някак странно.

Трябваше да й се обади. А защо не го правеше? Когато стигнеше в Чикаго, дали нямаше да почне да следи някое момиче и да се опита да го пипа? Не че щеше да му навреди, но прекалено често ставаше нервен, когато то се разпищяваше. Беше наранил доста лошо няколко момичета.

Бяха я предупредили, че ако това се случи отново, този път няма да го оставят вкъщи. И ще го държат под ключ. Той знаеше това.

 

 

„Единственото, което успях да установя след всички тия часове, е колко пъти Едуин ми е изневерявал“, помисли си Катрин и затвори папките в късния петъчен следобед. Нямаше повече желание да се рови в тях. Каква полза имаше от всичко това сега? Толкова я болеше.

Тя се изправи. Навън беше ветровит ноемврийски следобед. До Деня на благодарността оставаха три седмици. Тогава работата в хотела винаги се увеличаваше.

Обади се Вирджиния. Агенцията за недвижими имоти била настоятелна. Продавал ли се хотел-ресторантът? Изглежда, питали със сериозни намерения, каза тя. Дори споменали начална цена за преговорите. Ако „Дръмдоу“ не се продавал, имали предвид и друго място, или поне така твърдели. Може и така да беше.

Катрин се почуди колко ли дълго ще издържат с Меган сред тази буря, която може да ги прекърши.

Мег. Щеше ли да се затвори в себе си след измамата на баща си, както беше направила след сватбата на Мак с Джинджър? Катрин никога не се издаде, че знае как Мак е разбил сърцето на дъщеря й. Едуин беше този, от когото тя винаги очакваше утешение. Съвсем естествено. Татковото момиче. Традицията в семейството. „И аз бях татковото момиче“, помисли си тя.

Катрин забелязваше как Мак гледа Меган напоследък. Надяваше се да не е прекалено късно. Едуин така и не бе простил на майка си, че го е отблъснала. Мег беше изправила стена около себе си за всичко, което се отнасяше до Мак. Колкото и чудесно да се държеше с Кайл по свой си начин, сякаш нарочно не искаше да види с каква надежда той протяга ръце към нея.

Катрин долови движения на фигура в гората. Застина, после въздъхна облекчено. Беше полицаят. Поне държаха къщата под око.

Чу щракването на ключалката.

Катрин отправи молитви на благодарност. Дъщерята, заради която понасяше всичко останало, беше в безопасност.

Може би за момент сега щеше да забрави за снимките, които бяха поместени една до друга в днешните вестници — официалната снимка на Мег, която Трети канал използваше, и професионалната снимка на Ани, която поместваха със статиите й за туризма.

По настояване на Катрин Вирджиния беше изпратила всички вестници, които пристигаха в хотела, включително и малотиражните. Освен снимките „Денли Нюз“ беше публикувал и фотокопие на факса, който Мег получи в нощта след убийството на Ани.

Заглавието на статията гласеше „Дали сестрата е умряла по погрешка?“

— Ей, мамо, прибрах се!

За собствено успокоение Катрин хвърли още един поглед към полицая в гората и се обърна към дъщеря си.

 

 

След Катрин Вирджиния Мърфи бе почти официалният втори началник на „Дръмдоу“. На практика шеф на ресторанта и обслужваща рецепцията при необходимост, тя всъщност беше очите и ушите на Катрин, когато я нямаше или когато се задържаше в кухнята. Десет години по-млада от Катрин, около петнайсет сантиметра по-висока от нея и приятно закръглена, тя беше добър приятел и честен служител.

Знаейки финансовото състояние на нещата, Вирджиния работеше усърдно и намаляваше разходите там, където това не би се усетило. Горещо желаеше Катрин да може да задържи хотела. Знаеше, че когато цялата тази ужасна история отшуми, най-големият шанс на Катрин да продължи да живее нормално беше именно оттук.

Вирджиния не можеше да си прости, че бе помагала на Катрин, когато онази налудничава декораторка дойде със своите невероятно скъпи мостри на тапицерии, плочки и каталози за оборудване на бани. И това след всичките разходи за толкова необходимия ремонт!

Заведението изглеждаше великолепно, признаваше Вирджиния, и наистина имаше нужда от обновление, но каква ирония на съдбата — да се преживеят всичките неудобства и финансови затруднения при ремонта и новото обзавеждане само за да дойде след това някой и да купи „Дръмдоу“ на безбожно ниска цена.

Последното нещо, което Вирджиния искаше да стори, бе да причини на Катрин нови главоболия, но сега започваше да се тревожи за мъжа, който беше отседнал в стая 3-А. Не ставаше от леглото, откакто пристигна, твърдейки, че е изтощен от непрекъснатото тичане между Лонг Айлънд и Ню Хейвън, където майка му била в болница.

Не беше кой знае какво да изпраща поднос в стаята му. Справяха се с подобни неща. Проблемът беше, че можеше да е сериозно болен. Ами ако с него станеше нещо, докато бе тук?

„Рано е да безпокоя Катрин — мислеше си Вирджиния. — Ще го оставя така още един ден. Ако утре вечер не стане от леглото, ще се кача да поговоря с него. Ще настоявам да повикам лекар.“

 

 

Фредерик Шулер от болницата „Вали Мемориъл“ в Трентън се обади на Мак късно в петък следобед.

— Изпратих регистъра на медицинския персонал на мис Колинс с бърза поща. Ще трябва доста да почете, освен ако не знае какво име търси.

— Много сте експедитивен — каза искрено Мак. — Благодаря ви.

— Да видим дали има полза. Едно нещо може би ще ви заинтересува. Прегледах списъка на „Манинг“ и видях името на доктор Уилямс. Познавам го. Той сега завежда клиниката „Франклин“ във Филаделфия.

— Да, зная — каза Мак.

— Това може би няма отношение към нещата. Уилямс никога не е бил на работа тук, но си спомням, че жена му лежа в отделението за тежко болни през годините, когато Хелън Петрович работеше при нас. От време на време се засичахме тук.

— Смятате ли, че съществува някаква вероятност той да е лекарят, с когото Петрович се е срещала в „Даулинг“? — попита бързо Мак.

Шулер се поколеба за миг, а после каза:

— Това са вече клюки, но аз поразпитах из отделението. Главната сестра работи там от двайсет години. Много добре помни доктор Уилямс и жена му.

Мак изчака. Дано това да е връзката, която търсим, мина му през ума.

Беше ясно, че Фредерик Шулер говори с неохота. След още една кратка пауза той каза:

— Мисис Уилямс имала тумор в мозъка. Била родена и израснала в Румъния. Когато състоянието й се влошило, загубила способността си да общува на английски. Доктор Уилямс знаел само няколко думи на румънски и една приятелка идвала редовно в стаята на мисис Уилямс да му превежда.

— Хелън Петрович ли е била?

— Никога не се е запознавала със сестрата. Описа я като тъмнокоса жена с кафяви очи, около четирийсет и пет годишна, доста привлекателна. Както виждате, информацията е съвсем оскъдна — добави Шулер.

„Не, не е“, мислеше си Мак. Опита се да благодари на Фредерик Шулер със спокоен глас, но когато затвори телефона, изрече наум молитва на признателност.

Това беше първото пропукване! Мег му беше казала, че доктор Уилямс отрича да е познавал Петрович преди постъпването й в клиниката „Манинг“. Уилямс беше човекът, който може би бе обучил Петрович в необходимите умения, за да се представи като ембриолог.