Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ll be Seeing You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Другото лице

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“ София 1994

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-14-9

История

  1. — Добавяне

41

В късния следобед в медицинския център „Данбъри“ упоената Дайна Андерсън дремеше в леглото, а Джонатан спеше до нея. Съпругът и майка й седяха безмълвни край тях. Акушер-гинекологът, доктор Ницър, застана на вратата и повика Дон с пръст. Той излезе.

— Някакви новини?

Докторът кимна с глава.

— Добри, надявам се. При проверката на вашата кръвна група и тези на жена ви и на бебето се установи, че бебето със сигурност може да бъде биологически ваше. Вие сте А положителна, жена ви е 0 отрицателна, а бебето е 0 положителна.

— Джонатан е А положителна.

— Това е другата кръвна група, получавана при родители с А положителна и 0 отрицателна група.

— Не зная какво да мисля! — каза Дон. — Майката на Дайна се кълне, че бебето изглежда като нейния брат, когато се е родил. По онази линия на семейството ни има червенокоси.

— ДНК тестовете ще установят със сигурност дали бебето е биологически ваше, но това ще стане най-рано след четири седмици.

— А какво да правим междувременно? — попита Дон нервно. — Да се привържем към него, да го заобичаме и после да се окаже, че трябва да го дадем на някого от клиниката „Манинг“? Или да го оставим в родилното отделение, докато не сме сигурни, че е наше?

— За никое бебе не е добре да бъде оставяно в отделението през първите седмици — отвърна доктор Ницър. — Дори и за много болните бебета майките и бащите им се грижат колкото се може повече. А доктор Манинг твърди…

— Нищо от твърденията на доктор Манинг не ме интересува — прекъсна го Дон. — Всичко, което съм чул от него за разделянето на ембриона на две преди почти четири години, е, че той се намира в специално белязана епруветка.

— Дон, къде си? — повика го слаб глас.

Андерсън влезе с доктор Ницър в стаята. Дайна и Джонатан бяха будни.

— Джонатан иска да види новото си братче!

— Скъпа, не знам…

Майката на Дайна се изправи и обнадеждаващо погледна дъщеря си.

— Аз знам! Съгласна съм с Джонатан. Носила съм бебето девет месеца. През първите три кървях и се страхувах, че ще го изгубя. В мига, когато го усетих да мърда, плаках от щастие. Обожавам кафето, но не можех да го докосна с устни, защото това дете не обича кафета. Ритал ме е толкова силно, че от три месеца не съм спала нормално. Дали биологически е мое дете, или не, за бога, аз съм го износила и го искам!

— Скъпа, доктор Ницър казва, че според кръвните проби бебето е наше.

— Чудесно! Сега, ако обичаш, накарай някой да ми го донесе!

 

 

В два и половина доктор Манинг, придружен от адвоката си и един болничен служител, влезе в аулата на болницата.

Административният директор беше категоричен.

— Доктор Манинг ще прочете предварително подготвено изявление. След това всички трябва да напуснете залата. Семейство Андерсън няма да направи изявление, нито ще допусне снимки.

Посребрялата коса на доктор Манинг беше разрошена, а спокойното му лице беше изопнато, докато слагаше очилата си и с дрезгав глас започваше да чете:

— Мога само да се извиня за страданието, което изпитва семейство Андерсън. Твърдо вярвам, че днес мисис Андерсън роди биологическото си дете. Тя притежаваше два замразени ембриона в лабораторията на нашата клиника. Единият беше еднояйчният близнак на Джонатан, а другият — неговият брат или сестра. Миналият понеделник доктор Петрович ми призна, че докато е работила с петритата, в които са били ембрионите, се е случил някакъв инцидент. Тя се е подхлъзнала и е паднала. Ръката и се ударила и преобърнала един от съдовете, в които са били ембрионите преди прехвърлянето им в лабораторните епруветки. Тя е сметнала, че в другия съд се намира еднояйчният близнак на Джонатан и го е поставила в специално означена епруветка. Другият ембрион е бил изгубен — доктор Манинг свали очилата си и вдигна поглед. — Ако Хелън Петрович ми е казала истината, а аз нямам причини да се съмнявам в това, то Дайна Андерсън, повтарям, е родила биологическото си дете.

Въпросите заваляха.

— Защо Петрович не ви е казала тогава?

— Защо веднага не сте предупредили семейство Андерсън?

— Колко още грешки допускате, че е направила?

 

 

Виктор Орсини позвъни на Филип Картър след вечерните новини в събота.

— По-добре се заеми да търсиш адвокати, които да представляват компанията — каза той на Картър.

Картър тъкмо се приготвяше да тръгва за вечерята в „Дръмдоу“.

— Съгласен съм с теб. Това е твърде тежък случай за Лайбер, но той може би ще ни препоръча някого.

Лайбер беше адвокатът, с когото компанията имаше договор.

— Филип, ако нямаш планове за тази вечер, би ли искал да вечеряме заедно? Има една стара поговорка: мъката си търси компания.

— Тогава плановете ми са съвсем точни. Ще вечерям с Катрин и Мег Колинс.

— Предай им поздрави от мен. До понеделник.

Орсини затвори телефона и отиде до прозореца. Езерото Кендълуд беше спокойно. Светлините на къщите около него бяха много ярки. Вечерни партита, помисли си Орсини. Всички тук знаеха, че той работи в „Колинс и Картър“.

Беше получил информацията, на която се надяваше. Картър щеше да бъде зает цялата вечер. Виктор можеше да отиде в кантората. Щеше да бъде напълно сам и щеше да прекара няколкото часа в ровене из личните папки в кабинета на Едуин Колинс. Нещо се бе загнездило в главата му. Беше жизненоважно да провери папките за последен път, преди Меган да ги изнесе.

 

 

Меган, Мак и Филип се срещнаха в седем и половина в „Дръмдоу“. Катрин не беше напускала кухнята от четири часа.

— Майка ти си я бива! — каза Мак.

— Така е — съгласи се Мег. — Гледа ли вечерните новини? Главният репортаж на местния канал беше смесица от инцидента с бебето на Андерсънови, убийството на Петрович, моята прилика с убитата в моргата и заповедта за арестуването на татко. Сигурно всички канали са го предавали.

— Знам! — тихо каза Мак.

Филип вдигна ръка безпомощно.

— Мег, бих направил всичко, за да ви помогна, да намеря някакво обяснение защо Едуин е препоръчал Петрович в „Манинг“.

— Има обяснение! — рече Мег. — Вярвам в това, а също и мама, и затова тя събра кураж да дойде тук и да си сложи престилката.

— Нали не смята непрекъснато да се занимава сама с кухнята? — възпротиви се Филип.

— Не! Тони, главният ни готвач, който от миналото лято беше в пенсия, днес се обади и предложи известно време да ни помага. Казах му, че би било чудесно, но не трябва изцяло да отменя мама. Колкото е по-заета, толкова по-добре за нея. Той сега е тук и тя скоро ще дойде при нас.

Меган усети погледа на Мак и сведе очи, за да прикрие страданието, което личеше в тях. Тази вечер всички в ресторанта щяха да наблюдават как ще се държат тя и майка й. Нарочно се беше облякла в червено — дълга до под коленете пола, кашмирен пуловер с огромна яка и златни бижута.

Внимателно си сложи руж, червило и сенки. „Предполагам, че нямам вид на безработна репортерка“, помисли си тя, хвърляйки последен поглед в огледалото, преди да излезе от къщи.

Обезпокоителното беше, че Мак успяваше да прозре истинското й състояние зад външния вид. И щеше да разбере, че освен всичко друго е и много притеснена за работата си.

Мак поръча вино. Когато го наляха, той вдигна чаша към нея.

— Трябва да ти предам нещо от Кайл. Щом разбра, че идвам да вечеряме заедно, каза да ти съобщя, че утре вечер ще дойде да те изплаши:

Мег се усмихна.

— Ами да — утре е Денят на вси светии. Как ще бъде облечен?

— С нещо много оригинално. Той ще бъде дух, ужасно страшен дух, или поне така твърди. Утре следобед ще го разкарвам заедно с още няколко хлапета да тропат по къщите, а тебе смята да те остави за вечерта. Така че, ако след здрач някой потропа на прозореца, бъди подготвена!

— Ще се постарая да си бъда у дома. Ето, мама идва!

Катрин запази усмивката си, докато прекосяваше залата. От различните маси непрекъснато се изправяше някой и я прегръщаше. Накрая тя седна при тях.

— Толкова се радвам, че дойдохме! Сто пъти по-добре, отколкото да седя в къщи и да размишлявам.

— Изглеждаш чудесно! — каза Филип. — Ти си истинска…

Мег забеляза възхищението в очите му. Погледна Мак. И той го беше забелязал.

„Внимавай, Филип! Недей да смущаваш мама!“

Огледа пръстените на майка си. Диамантите и смарагдите блестяха под светлината на малката лампа на масата. По-рано майка й беше казала, че в понеделник възнамерява да заложи или да продаде бижутата си. Следващата седмица трябваше да се плати голям данък върху „Дръмдоу“. Катрин беше казала: „Единственото, за което ще съжалявам, след като ги продам, е, че няма да станат твои, както толкова исках.“ „За мен това няма значение, мислеше си Мег, но…“

— Мег, готова ли си с поръчката?

— Извинявай!

Меган се усмихна извинително и погледна менюто в ръката си.

— Опитайте телешкото „Уелингтън“ — каза Катрин. — Страхотно е! Аз го приготвих!

По време на вечерята Мег беше благодарна на Мак и Филип, които насочваха разговора към по-безопасни теми — от предложението за павиране на местните пътища до шампионата по футбол на Кайл.

Докато пиеха капучиното, Филип попита Мег какви са й плановете.

— Съжалявам за работата ти! — каза й той.

Мег сви рамене.

— С положителност не ми е приятно, но може би в края на краищата всичко ще приключи благополучно. Виждаш ли, продължавам да мисля, че никой всъщност не знае нищо за Хелън Петрович. Тя е ключът на загадката. Решила съм да изровя нещо за нея, което да ни даде част от отговорите.

— Пожелавам ти успех! — каза Филип. — Ей богу, и на мене ми се ще да получа отговори на някои въпроси.

— И още нещо — добави Мег. — Все още не съм изнесла всичко от кабинета на татко. Имаш ли нещо против да дойда утре?

— Ела, когато искаш, Мег! Аз мога ли да ти помогна?

— Не, благодаря. Сама ще се оправя!

— Мег, обади ми се, когато свършиш! Ще дойда да пренасям нещата до колата!

— Утре ти е ден за игра с Кайл — напомни му Мег. — Аз сама ще се оправя!

Тя им се усмихна.

— Много съм ви благодарна, момчета, че сме заедно тази вечер! Хубаво е в подобни мигове човек да знае, че има приятели!

 

 

В Скотсдейл, Аризона, в девет часа в събота вечер Франсис Гролиър въздъхна и остави ножа с дръжката от крушово дърво. Беше поела ангажимента да изработи четирийсетсантиметрова бронзова скулптура на младо момче и момиче от племето навахо като подарък за почетния гост на някаква благотворителна вечеря. Срокът бързо изтичаше, а Франсис беше безкрайно недоволна от восъчния модел, над който се стараеше.

Не успяваше да пресъздаде въпросителното изражение, което беше доловила в чувствителните лица на децата. Върху направените от нея снимки го имаше, но ръцете й бяха напълно неспособни да пресъздадат ясната й идея за скулптурата.

Проблемът беше, че тя просто не можеше да се съсредоточи.

Ани. От две седмици дъщеря й не се беше обаждала. Всички съобщения, които оставяше на телефонния й секретар, останаха без отговор. През последните няколко дни звъня по близките й приятели. Никой не я беше виждал.

Може да бъде къде ли не, мислеше си Франсис. Вероятно е приела да пише статия за някое далечно, забравено от бога място. Като свободно практикуващ автор на статии за туристически пътеводители Ани нямаше строго определени служебни задължения.

„Аз я възпитах в независимост — каза си Франсис. — Аз я научих да бъде свободна, да приема предизвикателствата, да взима от живота онова, което иска. А научих ли я да оправдава моя собствен живот?“

Това беше мисълта, която през последните няколко дни непрекъснато я тормозеше.

Нямаше смисъл да се насилва да работи повече тази вечер. Отиде до камината и добави дърва от коша. Денят беше слънчев и топъл, но пустинната нощ беше много студена.

Къщата тънеше в тишина! Може би никога нямаше да надмогне трепетното очакване, че той скоро ще дойде. Като малка Ани често задаваше въпроса защо татко пътува толкова много.

— Защото има важна държавна работа! — отговаряше Франсис.

Ани растеше и ставаше все по-любопитна.

— Какво работиш, татко?

— Аз съм нещо като наблюдател, миличка.

— От ЦРУ ли си?

— Ако бях, никога нямаше да ти го кажа!

— Ама си, нали?

— Ани, аз работя за правителството и това означава, че изминавам много мили, за да си върша работата.

Франсис отиде в кухнята, сложи лед в една чаша и щедро си наля скоч. Това не е най-добрият начин за решаване на проблема, каза си тя.

Остави чашата, влезе в банята до спалнята и като застана под душа, започна да търка остатъците изсъхнал восък, напластени в гънките на дланите й. След като облече сива копринена пижама и наметна халат, тя отново взе чашата и седна на дивана пред камината. Зачете статията на Асошиейтед Прес, която беше откъснала от десета страница на сутрешния вестник. В нея се резюмираше докладът на Управление на пътищата по повод катастрофата на моста Тапан Зий.

На едно място пишеше: „Броят на жертвите в катастрофата е сведен на седем. Упоритото издирване на тялото и колата на Едуин Колинс се оказа безрезултатно.“

Франсис беше завладяна от един въпрос: възможно ли бе Едуин да е жив?

Сутринта, когато си замина, беше толкова притеснен за работата си. Страхът, че двойственият му живот ще бъде разкрит и двете му дъщери ще го презират, непрекъснато се засилваше.

Напоследък се оплакваше от болки в гръдния кош, които бяха вследствие на нервно напрежение.

През декември й беше дал облигации на стойност двеста хиляди долара.

— В случай, че нещо се случи с мен! — беше казал тогава.

Дали, когато каза това, замисляше начин да се освободи и от двата си живота?

А къде беше Ани? Франсис усещаше, че започва да трепери от надигащото се лошо предчувствие.

В личния си кабинет Едуин имаше телефонен секретар. През всичките тези години между тях бе съществувала уговорката, че ако Франсис трябва да се свърже с него, ще позвъни между дванайсет и пет часа източно време. В шест той винаги прослушваше съобщенията и след това ги изтриваше.

Естествено, този номер беше налудничав. Или може би не беше?

В Аризона беше десет часа и няколко минути, а на Източното крайбрежие течаха първите минути след полунощ.

Тя вдигна слушалката и набра номера. След двете иззвънявания прозвуча записът на Ед: „Вие се обаждате на 203 — 55 — 2867. След сигнала оставете кратко съобщение.“

Франсис толкова се стресна при звука на гласа му, че едва не забрави за какво се обажда. Дали това не означаваше, че всъщност той е жив?

Нямаше какво да губи. Набързо издиктува уговореното съобщение: „Мистър Колинс, моля обадете се в магазина за кожени изделия «Паломино». Ако още искате онова куфарче, получихме бройки от него.“

Виктор Орсини се намираше в кабинета на Ед и все още преглеждаше папките, когато личният му телефон иззвъня. Той подскочи. Кой, по дяволите, звънеше в кантората по това време?

Телефонният секретар се включи. От стола на Колинс той чу модулирания от апарата глас да диктува съобщението.

Когато съобщението приключи, Орсини остана втренчен в апарата. Никой магазин не звънеше за куфарчета по това време. Това беше някаква парола! Някой се надяваше съобщението да стигне до Ед. Още едно потвърждение, че някаква тайнствена личност не вярва в смъртта на Ед и смята, че той е наблизо.

Скоро Виктор си тръгна. Не беше намерил онова, което търсеше.