Мери Хигинс Кларк
Другото лице (5)

5

Косата на Катрин Колинс винаги изглеждаше така, сякаш току-що е прокарала пръсти през нея. Къса, къдрава и небрежно разрошена, боядисана в пясъчножълто, тя подчертаваше кукленската хубост на овалното й лице. От време на време напомняше на Меган, че за щастие е взела волевата брадичка на дядо си. На петдесет и три години Катрин приличаше на поовехтяла Барби — впечатление, което дребният й ръст подчертаваше. Висока едва метър и петдесет, тя наричаше себе си „дребосъка на къщата“.

Дядото на Меган, Патрик Кели, бе дошъл в Щатите от Ирландия на деветнайсет години „с едните си дрехи на гърба й чифт бельо под мишница“, както сам казваше. След като денем миел чинии в един хотел на Пето Авеню, а нощем работел като чистач в погребално бюро, той стигнал до заключението, че човек може да избегне много неща в живота си, ала две от тях не подминават никого: яденето и умирачката. И тъй като било далеч по-приятно да гледаш как хората ядат, отколкото да ги виждаш в ковчега, покрити с карамфили, Патрик Кели бе решил да вложи цялата си енергия в ресторантския бизнес.

След двайсет и пет години той бе построил хотел-ресторанта на своите мечти в Нютаун, Кънетикът, и го бе нарекъл „Дръмдоу“ — на името на родното си село. В него имаше десет стаи и чудесен ресторант, който привличаше хората в радиус от петдесет мили. Пат бе осъществил докрай мечтата си, като бе ремонтирал една очарователна фермерска къща в съседство с „Дръмдоу“, превръщайки я в свой дом. Тогава си беше избрал невеста, родила се бе Катрин и той бе работил в „Дръмдоу“ до смъртта си, на осемдесет и осем години.

Дъщеря му и внучка му бяха отраснали в „Дръмдоу“. Сега Катрин управляваше хотел-ресторанта със същата онази всеотдайност, която Пат и беше внушил, и работата там й помагаше да се съвземе след смъртта на мъжа си.

И все пак, след деветте месеца от трагедията на моста на нея й се струваше, че един ден вратата ще се отвори и Ед весело ще подвикне „Къде са моите женички?“ Понякога тя се улавяше как напряга слух да долови гласа му.

Сега като капак на ужаса и мъката финансите й бяха в плачевно състояние. Преди две години Катрин затвори хотел-ресторанта за шест месеца, ипотекира го и му направи основен ремонт.

Моментът обаче съвсем не бе подходящ за обновление. Отварянето съвпадна с рецесията в икономиката. Сегашният й доход не беше достатъчен да покрива редовно вноските по ипотеката, а и срокът за внасянето на тримесечния данък изтичаше. В собствената й сметка имаше само три-четири хиляди долара.

В продължение на месеци след катастрофата Катрин се беше подготвяла за телефонното обаждане, което щеше да я извести, че трупът на мъжа й е изваден от реката. Сега тя просто се молеше за това обаждане, което щеше да сложи край на несигурността.

Чувството за незавършеност беше всепоглъщащо. Катрин често си мислеше как хората, които не зачитат погребалните церемонии, не разбират колко са нужни те на духа. Тя искаше да може да посещава гроба на Ед. Пат, баща й, имаше навика да говори за „прилично християнско погребение“. Катрин и Мег обичаха да се шегуват с него на тази тема. Когато Пат попадаше на името на стар приятел сред некролозите във вестника, дъщерята или внучката започваха да го подкачат: „Божичко, дано са му спретнали прилично християнско погребение.“

Сега вече не си правеха подобни шеги.

В петък следобед Катрин си беше у дома и се приготвяше да отиде в „Дръмдоу“ за вечерята.

Петъкът означаваше, че Мег скоро ще се прибере за уикенда.

Агентите от застрахователното дружество щяха да дойдат всеки момент. „Да можеха да ми платят поне някаква част, докато онези от Управление на пътищата намерят останките от колата, мислеше си Катрин, забождайки брошка на ревера на пепитеното си сако. Парите ми трябват. Те просто се опитват да си спестят двойното обезщетение, но аз съм съгласна да чакам, докато намерят доказателствата, за които непрекъснато говорят.“

Но двамата навъсени служители не бяха дошли да плащат.

— Мисис Колинс — каза по-възрастният, — надяваме се, че ни влизате в положението. Ние ви съчувстваме и разбираме затруднението, в което сте изпаднали. Проблемът е, че не можем да разрешим изплащането на застраховките на съпруга ви без смъртен акт, а такъв не е издаден.

Катрин впи очи в него.

— Искате да кажете, че няма да бъде издаден, докато не се намерят неопровержимите доказателства за смъртта му? Ами ако тялото е било отнесено от течението в океана?

И двамата изглеждаха притеснени. По-младият се обади:

— Мисис Колинс, като собственик и управител на моста Тапан Зий Управление на пътищата провежда огромна операция за изваждането на жертвите и останките на колите от реката. При експлозиите колите са били силно повредени. Въпреки това тежки части като скоростни кутии и двигатели не са се разпаднали. Освен камиона с ремаркето и цистерната с бензин, шест други коли са потънали в реката. Или седем, ако броим колата на съпруга ви. От всички тях са намерени останки. Всички други тела също са извадени. В коритото на реката под мястото на катастрофата няма нито гума, нито колело, нито врата, нито двигателна част от кадилак.

— Искате да кажете… — Катрин едва изричаше думите.

— Искам да кажа, че в обстоятелствения доклад, който Управление на пътищата разпространи, категорично се твърди, че Едуин Колинс не е загинал при трагедията в онази нощ. Мнението на експертите е, че макар и да се е намирал близо до мястото, той не е сред жертвите. Смятаме, че е избегнал повличането от колите и се е възползувал от благоприятните обстоятелства, за да изчезне, както е планирал. Смятаме, че е преценил как благодарение на застраховките с дъщеря му ще бъдете обезпечени, а той ще може да започне нов живот, все едно какъв.