Мери Хигинс Кларк
Другото лице (47)

47

Франсис стоеше до прозореца. Ниска циментова стена с извит железен парапет ограждаше вътрешния двор и басейна. Имението граничеше с огромната пустинна земя, която представляваше индианския резерват „Пима“. В далечината планината Кемълбек блестеше под обедното слънце. Прекрасен ден за разкриване на тайни, мислеше си тя. Ани беше отишла в Кънетикът в края на краищата, беше се обадила на Меган и я беше изпратила тук. „Защо Ани трябваше да се подчини на желанията на баща си? — безмилостно се питаше тя. — Каква преданост дължи на него или на мен?“

От два дни и половина, откакто беше оставила съобщението на телефонния секретар на Едуин, тя чакаше в страх и отчаяние. Обаждането от „Паломино“ не постигна това, на което се надяваше. Но поне Меган Колинс може би щеше да й каже кога е видяла Ани или как Франсис да се свърже с нея.

Звънецът отекна в къщата — мек, мелодичен, но вледеняващ. Франсис се обърна и се запъти към вратата.

 

 

Когато Меган спря на Дабълтри Ранч Роуд 1006, тя се озова пред едноетажна кремава къща, покрита с червени керемиди, на ръба на пустинята. Яркочервени хибискуси и кактуси оформяха входа, подчертавайки природната красота на планинския масив в далечината.

На път за вратата тя мина покрай прозореца и зърна силуета на жената до него. Не можа да види лицето й, но успя да долови, че е висока и много слаба, с небрежно хваната на кок коса. Беше облечена в някаква престилка.

Меган натисна звънеца и вратата се отвори. Жената ахна изненадана. Лицето й побеля.

— Мили боже — прошепна тя. — Знаех, че приличаш на Ани, но нямах представа… — тя вдигна ръка и я притисна към устните си с очевидно усилие да спре потока от думи.

Това е майката на Ани и тя не знае, че Ани е мъртва. Ужасена, Меган си мислеше: „Колко по-тежко ще е за нея, че съм тук. Какво ли щеше да бъде, ако Ани трябваше да отиде в Кънетикът и да каже на мама, че съм мъртва?“

— Заповядай, Меган — жената се отдръпна, като все още стискаше дръжката на вратата, сякаш се подпираше на нея. — Аз съм Франсис Гролиър.

Меган не знаеше какъв човек е очаквала да види, но във всеки случай не тази жена с нейния свеж и чист вид, посребрена коса и слабо, изпито лице. В очите, които гледаше, личеше изненада и безпокойство.

— Продавачката от „Паломино“ не ви ли нарече мисис Колинс, когато ви се обади? — попита Меган.

— Да — каза Франсис Гролиър. — За пред хората баща ти ми даде това име.

Меган си спомни как майка й конвулсивно беше стиснала халката, която гадателката й бе върнала. Отмести поглед от Франсис Гролиър, внезапно изпълнена от тежко чувство на загуба, и присви изучаващо очи.

Къщата беше разделена на две — жилище и студио. Дневната беше в предната част. С диван пред камината. Плочки със землист цвят на пода.

Внезапно осъзна, че кафявият кожен стол и канапето встрани от камината са точни копия на онези в кабинета на баща й. Рафтовете с книги можеха лесно да се достигнат от стола. „Татко определено обичаше да се чувства уютно, независимо къде се намираше“, помисли си тя с горчивина.

Снимки в рамки, поставени на видно място на камината, я привлякоха като магнит. Бяха семейни снимки на баща й с тази жена и едно малко момиче, което спокойно можеше да мине за нейна сестра… и което всъщност беше нейна природена сестра.

Една от снимките задържа погледа й. Беше коледна снимка. Баща й държеше пет-шестгодишно детенце на скута си, заобиколен от подаръци. Младата Франсис Гролиър бе коленичила зад него, обгърнала раменете му с ръце. И тримата бяха наметнали халати върху пижамите си. Щастливо семейство.

„Това не беше ли една от Коледите, които прекарвах в молитви да се случи чудо и татко да се появи на вратата?“ — помисли си Меган.

Обзе я разяждаща болка. Тя се извърна и видя един бюст на пиедестал до стената в дъното. С натежали като олово крака прекоси стаята. Рядък талант беше изваял този бронзов образ на баща й. Любов и разбиране бяха доловили оттенъка на меланхолия, скрит зад блясъка в очите, чувствената уста, дългите, изразителни пръсти, подпрели брадичката, прекрасната коса на главата с кичури, които винаги падаха в безпорядък по челото му.

Съзря майсторски поправени пукнатини по врата и челото.

— Меган?

Тя се обърна, изпълнена с ужас от онова, което трябваше да съобщи на тази жена.

Франсис Гролиър прекоси стаята и рече с умоляващ глас:

— Готова съм за всичко, което може би изпитваш към мен, но моля те… Трябва да ми кажеш за Ани. Знаеш ли къде е? А с баща ти какво става? Обаждал ли ти се е?

 

 

Верен на обещанието си към Меган, Мак безуспешно се опитваше да открие Стефани Петрович по телефона в девет часа във вторник сутринта. Продължаваше през час да се обажда, но никой не отговаряше.

В дванайсет и петнайсет той се обади на Чарлс Потърс, адвоката по продажбата на имението на Хелън Петрович. След като отсреща вдигнаха телефона и Мак се представи и обясни защо се обажда, Потърс веднага му съобщи за собственото си безпокойство.

— Снощи се опитах да позвъня на Стефани — обясни той. — Знаех, че мис Колинс се безпокои за отсъствието й. Сега отивам в къщата. Имам ключ — обеща след това да се обади.

След час и половина с треперещ от възмущение глас Потърс предаде на Мак съдържанието на бележката от Стефани.

— Тази измамница! — извика той. — Задигнала е каквото е успяла да пренесе. Среброто. Красивият дрезденски порцелан. Почти целия гардероб на Хелън. Бижутата й! Те бяха застраховани за повече от петдесет хиляди долара. Ще се обадя на полицията. Това е чист грабеж.

— Значи е заминала с бащата на детето си — каза Мак. — От това, което знам чрез Меган, ми е много трудно да го повярвам. Тя имаше чувството, че Стефани се плаши от мисълта да му иска издръжка за детето.

— Което може да е било преструвка — каза Потърс. — Стефани Петрович е много безскрупулна млада жена. Мога да ви уверя, че основният мотив за мъката й при смъртта на лелята е фактът, че не е променила завещанието си, както Стефани твърди, че щяла да направи.

— Мистър Потърс, вярвате ли, че Хелън Петрович е смятала да променя завещанието си?

— Няма как да бъда сигурен. Но зная, че седмици преди смъртта си Хелън беше обявила къщата за продан и беше сменила ценните си книжа с акции на приносител. За щастие те не бяха в сейфа й.

Мак затвори телефона и се облегна назад.

Колко време би могъл един аматьор, колкото и надарен да е, да хвърля прах в очите на опитни професионалисти в областта на репродуктивната ендокринология и оплождането ин витро? И все пак Хелън Петрович го бе правила в продължение на години. „Аз не бих могъл да го постигна“, заключи Мак, припомняйки си своето задълбочено следване по медицина.

Според Меган, докато Петрович е работила в центъра за изкуствено оплождане „Даулинг“, е прекарвала доста време в лабораторията. Може би се е срещала и с някой лекар от болницата „Вали Мемориъл“, с която центърът бе свързан.

Мак взе решение. Щеше да си вземе еднодневен отпуск. Имаше някои неща, с които трябваше лично да се справи. Утре щеше да отиде с колата си до „Вали Мемориъл“ в Трентън и да се срещне с директора. Трябваше да опита да се сдобие с някои документи от архива.

Мак познаваше и харесваше д-р Джордж Манинг, но беше ужасен и объркан от това, че Манинг не бе предупредил веднага семейство Андерсън за възможната размяна на ембриони. Нямаше съмнение, че се бе надявал да потули всичко това.

Сега Мак се чудеше дали внезапното решение на Хелън Петрович да напусне клиниката, да промени завещанието си, да продаде къщата и да се пренесе във Франция не се е дължало на причини, по-страшни от грешката в лабораторията. И най-вече, мислеше си той, когато е можело да се докаже, че бебето на Андерсънови е биологически тяхно дете, макар и не еднояйчният близнак, когото са очаквали.

Мак искаше да разбере дали случайно д-р Манинг не е бил свързан с „Вали Мемориъл“ в някакъв момент през годините, когато Хелън Петрович е работила в прикрепения към болницата център. Манинг нямаше да е първият човек, който приключва професионалното си развитие заради жена, нито пък щеше да е последният. На практика Петрович беше наета чрез посредничеството на „Колинс и Картър“. И все пак едва вчера Манинг беше признал, че е разговарял с Едуин Колинс в деня, преди той да изчезне. Дали не са били в конфликт заради фалшифицираните документи? Или някой от работещите в „Манинг“ беше помогнал да я разкрият? Клиниката съществуваше само от десет години. Годишните им отчети щяха да съдържат имената на старшите служители. Щеше да накара секретарката да му направи копия от тях.

Мак извади един бележник и с четливия си почерк, за който колегите му го закачаха, че съвсем не подхождал на медицинския му занаят, написа:

„1. Едуин Колинс — смятан за мъртъв след катастрофата на моста, 28 януари. Доказателства липсват.

2. Жена, която прилича на Меган (Ани?) е нападната с нож и убита, 21 октомври.

3. «Ани» може би видяна от Кайл в деня преди смъртта й.

4. Хелън Петрович — застреляна часове, след като напуска «Манинг», 25 октомври.

(Едуин Колинс е посредничил на Хелън Петрович в «Манинг», потвърждавайки достоверността на документите й.)

5. Стефани Петрович обвинява «Манинг» в заговор срещу евентуалната промяна на завещанието на леля й.

6. Стефани Петрович изчезва някъде в периода между късния следобед на 31 октомври и 2 ноември, като оставя бележка, че отива при бащата на детето си — човек, от който очевидно се е страхувала.

Всичко това изглеждаше много объркано. Но имаше едно нещо, в което беше убеден. Отделните факти бяха свързани в логическа последователност. Като гените. В мига, в който схванеш принципа на структуриране, всяко нещо си идва на мястото.

Той остави бележника. Трябваше да си свърши работата, ако смяташе утре да отсъства и да отиде до «Даулинг». Беше четири часът. Това означаваше, че в Аризона е два. Почуди се как ли се справя Мег, как ли минава нейният ден, който сигурно беше ужасно труден.“

 

 

Мег гледаше втренчено Франсис Гролиър.

— Какво искате да кажете с това дали баща ми се е обаждал?

— Меган, последния път, когато той беше тук, усещах как светът го притиска отвсякъде. Беше толкова уплашен, толкова депресиран. Каза ми, че му се иска изведнъж да изчезне. Меган, трябва да ми кажеш — виждала ли си Ани?

Само преди няколко часа Меган си беше спомнила думите на баща си, че някои неща причиняват болка завинаги. Обзе я състрадание от ужаса в очите на майката на Ани.

Франсис сграбчи ръката й.

— Меган, Ани болна ли е?

Меган не можеше да проговори. Тя отвърна на искрицата надежда в безумния въпрос с едва доловимо поклащане на глава.

— Ани… да не е мъртва?

— Много съжалявам.

— Не. Не може да бъде! — Франсис Гролиър впи невярващи и умоляващи очи в лицето на Мег. — Когато отворих вратата… въпреки че знаех, че идваш… за стотна от секундата ми се стори, че е Ани. Знаех колко много си приличате. Ед ми показваше снимки.

Меган хвана ръцете й и й помогна да седне на дивана.

— Има ли някой, на когото мога да се обадя, някой, който бихте искали да бъде при вас сега?

— Няма — прошепна Гролиър. — Няма никой — бледото й лице ставаше пепелявосиво. Тя втренчи поглед в камината, внезапно забравила за присъствието на Меган.

Меган безпомощно гледаше как зениците на Франсис Гролиър се разшириха, а изражението й стана неестествено. Тя изпадаше в шок. После с безизразен глас попита:

— Какво се е случило с дъщеря ми?

— Била е прободена с нож. Случайно бях в болницата, когато я донесоха.

— Кой…

Гролиър не довърши въпроса си.

— Може би са били крадци — каза Меган тихо. — Нямаше нищо у себе си за установяване на самоличността й, освен къс хартия с моето име и телефонния ми номер.

— На бланка на „Дръмдоу“ ли?

— Да.

— Къде е дъщеря ми сега?

— В… в патологията на Манхатън.

— Тоест в моргата.

— Да.

— Как ме откри, Меган?

— Чрез съобщението, което оставихте предишната нощ да се обадим в „Паломино“.

Ъглите на устата на Франсис Гролиър се разтегнаха в бегла усмивка.

— Оставих това съобщение с надеждата да се свържа с баща ти. С бащата на Ани. Той винаги поставяше теб на първо място, знаеш ли. Толкова се страхуваше да не би ти и майка ти да разберете за нас. Толкова се страхуваше.

Меган виждаше как шокът преминаваше в гняв и отчаяние.

— Толкова ми е мъчно — това беше всичко, което успя да изрече. От мястото, на което седеше, виждаше коледната снимка. „Мъчно ми е за всички нас“, добави наум.

— Меган, трябва да поговорим, но не сега. Искам да остана сама. Къде ще отседнеш?

— В хотел „Сафари“.

— Ще ти се обадя там по-късно. Моля те да си отидеш — затваряйки вратата, Меган чу дълбоките хлипове, задавените ридания, които разкъсваха сърцето й.

Тя отиде в хотела с надеждата, че ще има места и няма да срещне някой, който да я вземе за Ани. Настаняването стана бързо и десет минути по-късно затвори вратата на стаята и се строполи на леглото, обзета от жал, чувство за споделена болка и вледеняващ страх.

Франсис Гролиър искрено вярваше, че любовникът й Едуин Колинс е жив.